A- A A+
fShare
0
Pin It

ИЗ ЖИВОТА НА ЯГОДА К.

ОТКРИХ ПРАВАТА СИ

     Още преди три години - през 1997 - не осъзнавах съвсем това, коя съм аз наистина, какво мисля за себе си и какво чувствам. Ако тогава някой ме беше попитал: "Каква си, какво е важно за теб и какво не, какво обичаш и какво значи за теб любовта?" - повярвайте ми, не бих могла да отговоря смислено и искрено на нито един от тези въпроси, изобщо не поради това, че съм била може би някакъв тъпанар, а поради това, че не съм била себе си. Но — какво ли е "да бъдеш себе си"? Е, и?

     През 1997 дойдох в диспансера да получа отговор на въпроса: "Какво още мога да направя, какво да науча, за да престане мъжът ми най-после да пие?" И така попаднах на терапия за жените на алкохолиците. Цялото ми същество, умът и чувствата ми бяха подчинени на едно: на съпруга ми. На него бях отдала (несъзнателно) своето достойнство и идентичността си.

     Каква бях тогава? Как се чувствах? Най-напред панически се страхувах от всичко, което ме заобикаляше: от вчерашния ден, от днешния и от утрешния, от мъжа си, от собствените си деца, от Бога и сетне - от самата себе си. Страхувах се толкова много, че чувах несъществуващи неща, а но­щем се събуждах, плувнала в пот от страх. Успях да разчупя този огромен страх и разбрах, че за съпруга си не мога да направя нищо,но мога да направя много за себе си.

     И ето така започнах да опознавам себе си. Открих в себе си залежи на срам, на чувство за вина и малоценност. Срещнах голямо разбиране от страна на терапевтите и Ал-Анон. Именно тук се изплаквах в прегръдките на моите "аланонки" и тук се учих да се смея. Защото всъщност никога преди не бях се замисляла каква съм наистина, какво искам и за какво мечтая. Помня, как изписвах върху един лист своите права: право на достоен живот, на любов, на уважение, на спокойствие и т.н. Очите ми се отваряха от изумение! Аз съм имала права! Досега ми бяха познати само моите повинности и задължения. Чувствах се изненадана, защото това беше нещо съвсем ново в моя 38-годишен живот. Започнах да сигнализирам на мъжа си открито и ясно правото си на съществуване, право на нормален живот и на това да съм себе си.  Въведох вкъщи промени, например съвместно пазаруване, разпределение на домашните задължения върху всички членове на самейството, готини игри, разговори до късни часове. Открих, че вече не съм длъжна да правя вкъщи всичко сама, че имам същите нужди като мъжа ми и децата ми! Учих се да ходя на кино, на разходка, на екскурзии с колело заедно с приятелите си. Исках съпругът ми да знае, че съм живо същество, което чувства, плаче, смее се, ядосва се и което казва: НЕ!   Стига!

     Не правих това заради него, а заради себе си - край него. Чувствах се добре, все no-рядко ми се случваха емоционалните "люшкания". Все повече имаше в мен радост, спонтанност и неистова енергия. Учех се да се грижа за себе си - да отида на фризьор, да прочета книга (вместо да плета пуловер за мъжа си), имаше време и за разговори с децата, и за молитва. Без чувството за вина. Приемах всичко това като нещо, което е естественият начин на живот на една здрава и самоуважаваща се жена. Учех се да разпознавам чувствата си, а някои от тях да откривам наново - любовта, акцептацията, чувството за безопасност, радостта. Припомних си нещо, което преди 20 години ми доставяше огромно удовлетворение: знанието и поезията. Опитах и... започнах да пиша отново. Стиховете ми са "писани със страданието" и служат за запълване на новите страници от моя "нов живот", когато вече съм себе си. Точно такава, както сега, 40-годишна жена, която знае, какво иска от живота. А искам да помагам на съзависимите жени, да им давам своя опит, защото към знанието трябва да се домогна сама. Реших да след­вам педагогика. Вярвайте ми, не беше лесно да се реша на такава сериозна стъпка. Трябва да разчитам сама на себе си, но мисля че спечелих и пре­чупих тази бариера. Разтърсваха ме най-различни съмнения: В състояние ли съм да уча? (на 40 годнин съм) Как ще се справя? Децата? Мъжът? Работата? Домът? Но вярата може да прави чудеса, може да ти даде крила и веднага ти се струва, че няма такова нещо, което да не можеш да на­правиш.

     И така, научих се да вярвам на себе си и - въпреки съмненията - се стремя към осъществяването на мечтите си, дори ако те са за някого нищо незначещи. Като заключение ще ви цитирам думите на Мартин Грей от книгата му Силите на живота, която имам вкъщи и много обичам:

     "Няма нищо по-лошо от липсата на вяра в себе си. Това е като рак. А нали всеки човек има в себе си достатъчно много сила, за да се премери със съдбата си."

     Ето ви и стихотворение от томчето Поезия, писана със страданието:

 

Да плача не умеех някога

накараха ме да бъда

силна

смеех се над тези

които показваха слабостта си

със презрение

устните стисках

вкуса на сълзите

не знаех.

Днес плача

за всички

онези години без сълзи

а със сълзите

текат думите

които някога

в гърлото заседнаха.

Ягода К.

януари 2000 год.

(„Arka" 2000, № 32, с. 29-31) 

fShare
0
Pin It

АркА, брой 1, декември 2001 г.

АркА

брой 1, декември 2001 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”