A- A A+
fShare
0
Pin It

 ПРОСТИХ

     След последната "гореща" дис­кусия с приятелите ми на тема "прощаване", реших накратко да споделя опита си. Ще разкажа, как протичаше при мен този процес, разделен във времето на различни етапи, без които не би се стигнало до крайния ефект -пълнато себеакцептиране. Необ­ходими ми бяха много разговори, литература, собствени размисли, за да разбера най-после, да по­чувствам облекчение, всеобхва­щащо спокойствие и съгласие да съм, каквато съм, когато се ог­леждам назад, когато се връщам мислено към миналото, към спо­мените си.

     Да простиш на себе си и на другите - колко лесно е да се каже. За мен беше очевидно, че докато не простя на себе си, няма да простя на другите и следо­вателно няма да се освободя от гнева и злобата, от презрението и желанието да отмъстя, от нена­вистта към себе си, към хората и към Бога. Как да простя на себе си, че всъщност по собствено же­лание станах алкохоличка? Нали знам, че въпреки принципите на здравия разум усилено работех за своя алкохолизъм, ставайки лице­мерна и недостоверна. Как да простя на себе си, че с пиенето си причинявах болка на всички, кои­то не ми бяха виновни за нищо?

     За любов отплащах с цинизъм, за приятелство с лицемерие и по­дигравка. Как да си простя, че бях причина за сълзите, безсънните нощи, страданието, болката, страха и огорчението на тези, които ме обичаха? Толкова много исках да обичам, а само наранявах, тъпчех чувствата им със своето поведение. Как да си простя, че лиших дъще­рите си от спомени за радостно, безгрижно детство? Давах само заместител на това, което на всяко дете му се полага, което то трябва да получи, за да влезе във възрастния живот с доверие, с вяра в себе си и в другите. Осъзнаването на всичко това събуждаше в мен още по-го­лямо чувство за вина. Как можах да не го забелязвам? Как можах да живея и да постъпвам така?! Усе­щах желание за самоунищожение. Такъв човек не трябва да живее. Само че вече нямаше бягство в ал­кохола.

     Трябваше да го гледам трез­вено, с пълно съзнание. Болеше като никога преди, тази болка ми беше нужна и за първи път не бягах от нея. Е, и?... Не умрях, не полудях. Дълго време ме болеше отвътре. Отчаяна, тъжна, замис­лена, бледа извинителна усмивка, наведена глава, отпуснати раме­не, поглед надолу. Чувствах се не­достойна за дъщерите си, за мама, недостойна да вляза в църква, да моля за помощ, да говоря за нуж­дите си — нямах никакви нужди, нали нищо не заслужавах.

     Самобичуваща се мъченица. Иследващият,   колко   ценен урок   от  дъщерите ми: "Мамо, колко дълго още ще се самоизмъчваш с това, нали онова вре­ме вече мина, важното е какво е днес, върни се при нас, искаме те усмихната и радостна, искаме да живеем нормално".

     Това беше време на разбиране и прощаване на себе си. Не всич­ко, което направих, беше съзна­телно и преднамерено. Живеех в света на илюзиите и не бях в състояние да преценя реално ситуацията; неосъзнавайки много неща, се отнасях небрежно към себе си и към другите. Знанието за това, какво е алкохолната болест, как се поема пътят към зависимостта, какви са механиз­мите на моето лицемерие, ми даде отговор на много въпроси, които ме измъчваха, помогна ми да разбера болното си поведение и мислене и да поема отговор­ността за себе си.    

     Престанах "да замествам Гос­под Бог" и се сдобрих със себе си. Да простиш на себе си не означава на забравиш. Не се лиших от чувството за вина окончателно, за да помня, към какво не искам да се   върна   повече.   Вниманието, което всеки ден отделям на себе си и на другите, ми позволява да гледам своето отражение в огле­далото с усмивка.   Другите хора също ги гледам право в очите. Ходя с вдигната, но не и вирната глава. Когато през деня се появи чувството   за   вина,   се   обажда съвестта, че в забързаността на ежедневието днес пак ще обидя, ще   нараня,   няма  да   забележа. Това е за мен сигнал: стани, спри, помисли, дали това е правилният път. Може би затова сега ми е по-лесно да разбера, да се сдобря, да простя и на другите. Слушането на съвестта си ми позволява да не повтарям грешките си, а непре­къснато да се уча как да живея. 

Мирослава Б.

(„Arka" № 32, 2000, с. 45-46)

 

fShare
0
Pin It

АркА, брой 1, декември 2001 г.

АркА

брой 1, декември 2001 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”