A- A A+
fShare
0
Pin It

 ХОРАТА ПИШАТ ПИСМА...

 ГОДИНА НА ЧУДЕСАТА

     Поместените долу две писма бяха написани от двама различни човека -от различна народност и пол, на два различни (макар и сродни - славянски) езика, с много различна стилистика, по много различен начин. Въпреки всички тези различия, те говорят за едно и също ~ за първата година живот без алкохол — най-трудната и най-важната може би. При това, съвсем случайно, ги свързва и едно и също време на описваните събития, макар и случили се в различно географско пространство. Но ги свързва най-вече една истина, която и двете писма съдържат и която може да стане послание за тези, които все още не вярват: чудестата се случват - по всяко време и навсякъде. Стига да ги желаем достатъчно сило, за да не им пречим да стават...

   Радом, 09. 09.2000 г. Казвам се Адам и съм алкохолик. Скъпи мои!

   След много дълъг период на активен алкохолизъм, след безумието на пиенето и ада на абстиненцията, едвам успях да преживея.

     Физическата развалина и психическото дъно - бях докаран във Вашата болница на 31 юли миналата година и тогава no-скоро исках да ме доубиете, no-скоро исках смърт в леглото, а не в канавката, отколкото живот. Не умеех да моля за това, а да свърша със себе си нямах сили. Никаква надежда за оздравяване, безсмислие на по-нататъшна екзистенция. Ядях, защото исках да придобия сили, за да избягам и да свърша със себе си.

      Ужасният срам заради това, което правех в пияно състояние, беше за мен още по-страшно преживяване, отколкото самото пиене и абстиненцията. Убежденията, че бях болен, а не лош, че все още не бях изчерпал докрай каталога на злото - донякъде облекчиха болката, но никога не могат да я елиминират докрай. Умея обаче да живея с това.

     Не знам как успяхте да събудите в мен надежда за това, че мога да оздравея. Правех се на шут, правех се, че така ми харесва, че е гот, че физически се чувствам добре. Сега вече знам, че всъщност събудихте в мен не само надеждата за здраве, но и желанието за нормален живот, както много, много отдавна. Исках това, но все още не го знаех. С болка, но исках да живея. От болницата излязох на 9 септември миналата година.

     Беше ми добре при Вас. Откъснат от алкохола, изолиран от ежедневните грижи, обграден със сърдечността, чувствах се в безопасност.

     Съпътстваше ме жал, че това е вече краят на безгрижието. Ужас, какво ли ще стане с мен, и чудовищен срам, как да погледна хората в очите. Знаех само, че искам да живея нормално, че не искам да пия — как да го направя, все още не знаех, не ми стигна смелостта да въведа в действие онези знания, които бях получил от Вас.

     Парализиран от страха си, смачкан от тежестта на срама, почти за половин година се откъснах от света.

     Не ходех да пазарувам, не поддържах с никого контакти - живеех, защото живеех и нищо повече. Заминах на санаториум - всъщност това беше само екскурзия. Продължавах да се страхувам от всичко, но най-вече от пиенето. Поддържах контакт със синовете и с брат си — защото знаех, че не ми желаят злото, щом като ме бяха откарали на лечение.

     Като се поуспокоих, започнах да се гордея със синовете си, че след годи­ни плач, бягство от мен, не ме изоставиха като куче, като никому ненужен предмет, а с детерминираност и дори с ярост правеха всичко, за да ме леку­ват. Не искаха нищо от мен, искаха само да съм жив.

     Помислих си тогава, че това не дойде току-така, отникъде; може би по-рано ги бях научил на нещо, може би бях за тях образец и авторитет. Може би забелязваха, че без да се оглеждам за помощ сам се боричкам със злото в живота, без да знам, че помощниците ми растат. Може би забелязваха също, че сред това дърпане с живота все по-често ставам безсилен пред алкохола, че всеки неуспех и всяка победа потопявам в алкохол, че трябва да ми се помогне.

     Дълго се борех със себе си - сигурно звярът в клетка се чувства така, както се чувствах аз. Знанието за това, че сам нямам шанс, дълго се бореше с надменността и тщеславието ми, смирението — с надутостта, срамът със смелостта. Това също беше ад.

     Накрая се преборих. Сам отидох в диспансера, над който преди се над­смивах, сам тръгнах на сбирките, от които преди бягах и на които се по­дигравах. Отидох при своите, при такива като мен, където никой не ми се подсмива, не ме нарича боклук, където се чувствам безопасен.

     Имам късмет да срещам на пътя си добри хора. С нищо не си го за­служих.

     Първо: деца, брат, няколко приятели, терапевти от болницата, Агнешка от диспансера, колеги от групата, познати от сбирките.

     Не е ли много като за един нещастник?

     Дал ли ми е някой право за приятелство, за сърдечност?

     (...) Имам ли аз, през целия си възрастен живот, търкалящ се в човешкото нещастие, подлостта и злото - съмняващ се в съществуването на добрия Бог - право да очаквам чудото?

     Във всеки случай тази година на трезвеността е за мен чудо. Изживях толкова хубави неща. Не е необходимо да го разбирам. Има ги.

     Замислям се често, какво губя и какво печеля като трезвея. Честно каза­но, не съм загубил НИЩО.

     Не е загуба за мен прекъсването на контактите с пиещите. Струвах нещо за тях само тогава, когато с тях пиех и когато плащах.

     Не е загуба за мен прекъсването на контакт с жената, с която живеех над 10 години и която смятах за своя приятелка. Оказа се, че лепилото, което ни свързваше, беше алкохолът и леглото. Свърши алкохолът, свърши и атрак­тивността ми за нея. Самото легло вече не ми стига.   

     Понякога съжалявам за това. Но знам, че трябваше да стане така.

     ЗАТОВА ПЪК СПЕЧЕЛИХ ВСИЧКО.

     Възвръщам си уважението на синовете ми, възстановявам авторитета си пред тях. Знам, че отново съм им нужен. Те се съветват с мен, разговарят искрено. Започват отново да се гордеят с мен, а дори ме поставят за пример, че можеш да се оттласнеш от дъното. Не се срамуват вече от мен. Може ли да има нещо по-радостно за един баща от уважението на синовете му?

     Възвърнах си трезвената преценка на действителността. Отново мога да определя, кое е добро, кое зло, кое е красиво и кое грозно, кое е безличие и кое нищожество.

     Не се срамувам вече от истинските си чувства. Умея искрено да се смея и да плача, да се радвам и да тъгувам, да наричам открито това, което чувствам.

     Възстанових чувствителността си към красивото. Както някога -вълнува ме красивата музика, омагьосва ме залезът на слънцето, изумява ме величието на планината.

     Мога отново да бъда себе си. Да не пия - да откажа почерпка, да си тръгна от пиеща компания. Не се срамувам от никакви ограничения, това е за мен естествено, гордея се, че мога да постъпвам така. Радвам се, че съм оздравяващ алкохолик, че не съм принуден да седя с часове на масата, да слушам глупави вицове, да наблюдавам възгруби поведения или да слушам нереални измишльотини. Може би ще се разсмеете - сега съм горд, че съм алкохолик.

     Възвърнах си колегите, които ме знаеха като професионалист в това, с което се занимавах. Най-сетне, за което дори и не мечтаех в пиянските си бълнувания, занимавам се с професията, която изучих на младини и за която винаги подсъзнателно тъгувах.

     Възстанових физическата си форма. Пак имам нормална походка, оби­чам да тичам, да карам колело. Пак не се страхувам да си сложа кънки, ски или да вървя с часове с раница на гърба.

     Най-после си върнах финансовата независимост. Мога да не се страху­вам, че няма да ми стигнат парите до следващата заплата, че няма да имам с какво да платя наема; скромно, но стига за всичко.

     Изброих ли всичко, каквото спечелих? Не! Това са само примери.

     Не всичко върви толкова прекрасно. Имам вече, като всеки човек, проб­леми на ежедневния живот. Но не бягам от тях и не изпадам в паника, ако нещо не става.

     Понякога ме сполетяват съмненията, дали си струваше да се подложа на терапия. Гоня ги тези мисли като бесни кучета, защото съм сигурен, че си струваше и си струва да се лекуваш.

     Изчезнаха кошмарните сънища, отслабна гадостта на спомените, не усе­щам алкохолен глад. Понякога идват коварните мисли: може би това беше грешка, може би да си друсна едната "за успокоение". Знам какво са тези мисли и умея да се боря с това.

     (...) Понякога ме гнети срамът и чувството за вина. Дори не заради това, което съм вършил, когато пиех, а заради това, че надменно смятах, че алко­холизмът не ме засяга, че съм твърд. Обяснението, че това се случва и на по-добрите от мен, че бях болен, а не лош, че можеше да се случи и нещо по-лошо, а все пак съм жив - помага, позволява да живея. Възраждам се, но понякога това боли - но едновременно болката опазва от безразсъдност, постоянно припомня...

     Не съм сам. Имам приятели в групата АА, които ме разбират и аз ги разбирам.

АркА, брой 1, декември 2001 г.

АркА

брой 1, декември 2001 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”