A- A A+

     ЧУВСТВОТО ЗА ПОСТОЯННА ОПАСНОСТ –„дори ако в мо­мента не става нищо лошо, всеки момент може да стане, ако пре­ка­ле­но дълго всичко е наред, със сигурност скоро нещата ще се про­ва­лят”. Такава вътрешна нагласа предизвиква постоянна мобилизация и го­тов­ност за борба или за отдръпване и бягство от заплашващи ситуации.

     СТРАХОВЕТЕ – страхови реакции в ситуации, напомнящи тези, в които детето е било подлагано на насилие (скандал при съседите, самота вкъщи, плач на дете, вулгарни думи, кучешки лай и т.н.).

     ЧУВСТВОТО ЗА ОБИДА – прекомерна податливост на оне­прав­да­ване и болезнено изживяване на несправедливостта спрямо някой друг, особено деца, агресивно реагиране. За хората, които в детството си са били малтретирани или дори само свидетели на насилието, ро­ля­та на жертва е необикновено унизителна, по-добре да се чувстваш ви­но­вен, отколкото онеправдан.

     ЛИПСАТА НА ЕДНОЗНАЧНА ЦЕННОСТНА СИСТЕМА не­доверие към по-възрастни хора, към началници, свещеници или учители, при същевременното желание да се намери някой, на когото можеш да се довериш и да му разрешиш да направлява живота ти (при това се поставят много високи изисквания). В едно дисфункционално семейство децата нямат шанс да усвоят еднозначна ценностна система, за­щото родителите им пренебрегват норми и принципи. Децата живеят с чув­ството за липса на морален ред („не знам какво е добро, а какво лошо, какво е желателно, а какво трябва да се избягва”).

     Реакция на тази бъркотия в ценностната система стават:

  • силната нужда от търсене на нравствени принципи, представляващи пътепоказатели в живота,

  • приемането на строго определени норми отвън и стрикт­ното им спазване,

  • създаването на ценностни системи, които не са идентични с вътреш­ните нужди (така трябва, бива),

  • конвулсивното придържане към приетите принципи (често нанасящи вреди), понеже това е по-добро от хаоса,

  • постоянната нужда от оценяване на другите и на самия себе си според крайни, черно-бели категории,

  • категоричното отношение към другите хора, което понякога прави невъзможно прощаването,

  • несигурносттаотносно собствената роля в семейството, че­с­то постъпване по начин обратен на това, което е било вкъщи.

 

     „Има хора, които не могат да се сбогуват с детството си. На лицата им е изписано решението, никога да не пораснат. Но всъщност те и не са били никога деца. Мъжете, които се усмихват само тогава, когато решат. Жените, които никога не плачат. Тези хора не обичат да докосват ръката на друг човек, в помещенията се стараят да не застават с гръб към отворени врати, не могат да заспят в непозната стая. Рядко се оплакват, но когато вече наистина не могат да издържат от отчаяние, се появяват в кабинетите на психиатри и молят за лекарство, което да им помогне бързо срещу главоболието. Нямат доверие никому. Навсякъде се чувстват чужди. И винаги се съмняват дали имат право на живот на този най-добър от световете.”

 

     (Горепоместеният цитат много ми харесва, но не мога да уста­новя, откъде съм го преписал.)

Адам, алкохолик и ДДД

(„Арка” № 2, 2002) 

Pin It

АркА, брой 10, август 2009 г.

АркА

брой 10, август 2009 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”