БУКВАР НА СЪЗАВИСИМОСТТА

 

     Алкохолизмът е болест на цялото семейство, не само на за­ви­си­мия човек. СЕМЕЙСТВО — това е група хора, взаимнозависими един от друг в удовлетворяването на своите нужди — емоционални, со­циал­ни, ду­ховни. Като осигурява на членовете си постоянна опора, вза­им­но под­държане, семейството, което е изградено върху емоционална близост, любов, приемане и взаимопомощ, дава чувство за безопасност и га­ран­ти­ра възмож­ност за непрекъснато физическо и психическо развитие.

     В семейство с алкохолен проблем = дисфункционално се­мей­ство (което не изпълнява функциите си), хората живеят в една об­щ­ност, в която важен „персонаж на драмата” е алкохолът. Дори ако само един член на общността пие, унищожавайки своето здраве и смисъла на живота си, това не може да бъде безразлично на останалите. Осо­бе­но, че става за тяхна сметка — за сметка на спокойствието им, на парт­ньорството, на здравия им сън, или буквално: за сметка на обувките им, ваканциите, обяда, заедно и пълно­ценно прекараното време. За ха­рактеристика на останалите, непристрастени членове на семейството с алкохолен проблем се използва терминът съза­ви­си­мост.Този тер­мин се употребява за опреде­ление на всичките психо­ло­ги­чески по­следствия, възникнали в резултат на живот в едно семей­ство с ал­ко­хо­лик и породени в непосредствена връзка с неговия алко­хо­лизъм. Съ­за­висимостта представлява разпоз­наваем модел на твърди, схе­ма­тични поведенчески и личностни черти, предизвикани от прене­бре­жителното отношение, с което се сблъсква всеки човек в една дис­фун­кционална система.

     Участта на близките на алкохолика е винаги: срам, без­по­мощ­ност, несигур­ност, невъзможност да се планира, опасения и страх, чув­ство за вина, гняв, злоба, агресия. Тези емо­ционални състояния, макар и породени по раз­лични причини, много приличат на емо­ционал­ните състояния на актив­ния ал­ко­холик. Също като изградените защитни ме­ха­низми: рационализацията, системата на гор­дост­та и контрола, сис­темата на илю­зиите и отричането, мисленето в категориите на же­ла­нията, лицемерието. Симптомите на зави­си­мостта и съза­ви­си­мост­та си приличат, те са ка­то огледално отражение.

     Възрастните лица в едно дисфункционално семейство, каквото е семей­ството с алкохолен проблем, имат възможност да правят избори, да вземат решения, да действат, да се опитват да променят нещо. От всички тези възможности е лишено ДЕТЕТО. Детето, за което от една страна личността на родителя-алкохолик представлява образец, и което, от дру­га страна, се пригажда към живота в болната семейна струк­тура. Та­зи болезнена, а в същото време принудителна зависимост от одо­бре­ние­то на другите (или други принудителни поведения) е за него условие за чувството му за безопасност, себестойност и идентичност – и то­ва е също проява на съзависимост. ДЕТЕТО ИМА ПРАВО НА БЕЗУСЛОВНА ЛЮБОВ, на безо­пасен ЖИВОТ, но то няма възможност да избира средата, в която му се налага да живее. Малкото дете те­пър­ва изучава себе си, то не знае колко „струва”, къде е неговото място в све­та, то проверява стойността си с по­мощта на чувствата, които му показват родителите (най-близкото му обкръжение). Колкото любов и одо­брение получи то – под формата на жестове, думи, обща ат­мо­сфе­ра – толкова вяра в себе си (чувство за себе­стойност) ще изгради. Децата от дисфункционални семейства получават като наследство:

     ЧУВСТВОТО ЗА ОТХВЪРЛЕНОСТ (липса на одобрение, не зас­лужавам да ме обичат);

     ЧУВСТВОТО ЗА БЕЗПОМОЩНОСТ (нямам никакво влияние върху това, което става с мен);

     ЧУВСТВОТО ЗА БЕЗСИЛИЕ (плача и никой не се инте­ре­су­ва от това; не ми се разрешава да плача);

     ЧУВСТВОТО ЗА ЗАГУБЕНОСТ (липса на свое място);

     ЧУВСТВОТО ЗА САМОТА (никой не ме обича; липса на емоционални връзки);

     ЧУВСТВОТО ЗА МАЛОЦЕННОСТ (каквото и да правя, ви­наги става не както трябва, никой не ме одобрява; другите са no-добри от мен).

     В резултат на всичко това, в такъв дом израстват Възрастните Деца от Дисфункционални Семейства, ДЕЦАТА ОТ ДИС­ФУНК­ЦИО­НАЛ­НИ ДО­МОВЕ (ДДД), съзависимите деца. ДДД имат слаб контакт с действителността, която се възприема от тях чрез болезнения опит от миналото.

     Най-често срещаният симптом и в същото време причина за се­мей­ната дисфункционалност е алкохолизмът на единия или на два­мата родители, а също така зависимостта от други психоактивни ве­ще­ства (наркотици, лекарства и т.н.). ДДД това са също хората, израснали в семейства, където родителските функции са били изпълнявани по болен начин или не са били изпълнявани изобщо, децата от семейства:

  • студени (липса на чувства);

  • жестоки (злоба, агресия);

  • прекомерно загрижени за външния си облик (привидна, външна подреденост);

  • насочени единствено към придобиването на материални блага;

  • непълни (липса на единия или двамата родители);

  • в които липсва взаимно разбиране (детето е излишна грижа, притурка).

     Емоционалните реакции и поведенческите схеми, с които детето се защитава от нанасяните му вреди, се пренасят и във възрастния живот. Това са последиците и симптомите на съзависимостта.

     Последствия в по-нататъшния възрастен живот от изпитаните в детството несправедливости са между другото:

     „ЗАМРАЗЯВАНЕТО НА ЧУВСТВАТА” – породено от опита, че показването на чувства може да предизвика тяхното отхвърляне или агресия от страна на близките, причинява страдание, страх, пре­не­бре­же­ние към самия себе си. Това са причините за възникването на защитния мехамизъм, наречен „замразяване на чувствата”, който се съ­стои в това, че човек потиска собствените си чувства, както приятни, така и неприятни, не ги разпознава и не ги показва. Това позволява да се на­мали страданието, но същевременно прави невъзможно изживяването на приятни емоции. Във възрастния живот това се проявава често като не­умение да се изживяват чувствата, липса на гъвкавост, затваряне в се­бе си. Често за човек с такова държание се говори, че той е твърд, тъй като в никаква ситуация не показва какво става с него наистина.

     ЧУВСТВОТО ЗА САМОТА – това е не­доверие и нужда от дис­тан­ция, изолираност, принцип „хората не ме обичат” или вли­зане в слу­чайни връзки без емоционална бли­зост („никой друг няма да ме иска”). Това е са­мота сред хора. Често лекарство срещу страха от други хора става алкохолът, който позволява отпускане и сближаване с групата.

     ЧУВСТВОТО ЗА МАЛОЦЕННОСТ – детето, което е било от­хвър­лено от родителите си, израства с унизителното съзнание, че „щом ро­дителите не ме искат, значи не заслужавам по-добро отношение, не за­служвам ува­жение”. В резултат на това, такъв човек цял живот се сра­му­ва от себе си, вечно е недоволен от себе си, от това, което е направил или казал. Той си поставя много високи изисквания, за да докаже стой­ността си, но съще­вре­мен­но не умее да се ра­д­ва на по­сти­же­нията си, за него е важно само мне­нието на дру­ги­те (толкова стру­вам, колкото ще ме по­хвалят). Начин за спра­вяне с чув­ството за ма­ло­цен­ност е бяг­ство­то – пред­ва­ри­тел­ното отказване от всякакви трудни задачи („няма и да опитвам, защото така или иначе не ме бива за нищо”). Към същия тип поведение спада изборът на непривлекателни партньори („само такъв ня­кой може да поиска да бъде с мен; той /тя/ е за мен прекалено красив, умен, добър и т.н.”).

    СТРАХЪТ ОТ ОТХВЪРЛЯНЕ – това е съзнателно избягване на емоционална близост („ако не се ангажирам, няма да ме боли от­хвър­ля­нето, което така или иначе трябва да последва”). Това е долавяне на всички сигнали от страна на партньора, които привидно показват же­ла­ние­то му да си тръгне („за да не ме отхвърли, аз самият ще го направя пръв”).

     ПОТИСКАНЕТО НА СОБСТВЕНИТЕ НУЖДИ неу­до­вле­тво­рените нужди от детството, като: нуждата да бъдеш обичан, да бъ­деш важен за някого, да бъдеш одобрен и ценен („нямам време да се за­ни­мавам със себе си, всъщност от нищо не се нуждая, не искам някой да бъде с мен, не знам какво ми доставя удоволствие, не знам какво оби­чам”).

     НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПОСТОЯНЕН КОНТРОЛ ВЪРХУ СЕБЕ СИ И ВЪРХУ ДРУГИТЕ ХОРА – животът в хаос, постоянни и отчаяни, но безрезултатни опити за овладяване на ситуацията пораждат необходимостта от упражняването на постоянен контрол върху самия се­бе си и върху другите, нуждата от манипулации и свръхотговорност.

     СТРАХЪТ ОТ ПРОМЯНА – всяка промяна е опасна, носи заплаха, всяка нова ситуация е заплашителна („може да ме сполети нещо още по-лошо”); резултатът е продължаването на неблагоприятни връзки или усло­вия, без какъвто и да е опит да бъдат променени.

     МАГИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ – събитията, които стават в се­мей­ството не могат да бъдат обяснени и подредени по никакъв логичен начин; за да овладеят поне малко ситуацията, децата започват да вярват, че с помощта на въображението, символични действия или думи може да се въздейства върху реалния живот. Става въпрос за вяра в та­лис­ма­ни, в това, че неща­стието е причинено от черна котка или за следния на­чин на мислене: „ако не се радвам предварително на някакво приятно събитие или постижение, ако се измъчвам и по-рано изкупя удо­вол­ствие­то, имам по-голям шанс да ме сполети нещо хубаво”.


     ЧУВСТВОТО ЗА ПОСТОЯННА ОПАСНОСТ –„дори ако в мо­мента не става нищо лошо, всеки момент може да стане, ако пре­ка­ле­но дълго всичко е наред, със сигурност скоро нещата ще се про­ва­лят”. Такава вътрешна нагласа предизвиква постоянна мобилизация и го­тов­ност за борба или за отдръпване и бягство от заплашващи ситуации.

     СТРАХОВЕТЕ – страхови реакции в ситуации, напомнящи тези, в които детето е било подлагано на насилие (скандал при съседите, самота вкъщи, плач на дете, вулгарни думи, кучешки лай и т.н.).

     ЧУВСТВОТО ЗА ОБИДА – прекомерна податливост на оне­прав­да­ване и болезнено изживяване на несправедливостта спрямо някой друг, особено деца, агресивно реагиране. За хората, които в детството си са били малтретирани или дори само свидетели на насилието, ро­ля­та на жертва е необикновено унизителна, по-добре да се чувстваш ви­но­вен, отколкото онеправдан.

     ЛИПСАТА НА ЕДНОЗНАЧНА ЦЕННОСТНА СИСТЕМА не­доверие към по-възрастни хора, към началници, свещеници или учители, при същевременното желание да се намери някой, на когото можеш да се довериш и да му разрешиш да направлява живота ти (при това се поставят много високи изисквания). В едно дисфункционално семейство децата нямат шанс да усвоят еднозначна ценностна система, за­щото родителите им пренебрегват норми и принципи. Децата живеят с чув­ството за липса на морален ред („не знам какво е добро, а какво лошо, какво е желателно, а какво трябва да се избягва”).

     Реакция на тази бъркотия в ценностната система стават:

  • силната нужда от търсене на нравствени принципи, представляващи пътепоказатели в живота,

  • приемането на строго определени норми отвън и стрикт­ното им спазване,

  • създаването на ценностни системи, които не са идентични с вътреш­ните нужди (така трябва, бива),

  • конвулсивното придържане към приетите принципи (често нанасящи вреди), понеже това е по-добро от хаоса,

  • постоянната нужда от оценяване на другите и на самия себе си според крайни, черно-бели категории,

  • категоричното отношение към другите хора, което понякога прави невъзможно прощаването,

  • несигурносттаотносно собствената роля в семейството, че­с­то постъпване по начин обратен на това, което е било вкъщи.

 

     „Има хора, които не могат да се сбогуват с детството си. На лицата им е изписано решението, никога да не пораснат. Но всъщност те и не са били никога деца. Мъжете, които се усмихват само тогава, когато решат. Жените, които никога не плачат. Тези хора не обичат да докосват ръката на друг човек, в помещенията се стараят да не застават с гръб към отворени врати, не могат да заспят в непозната стая. Рядко се оплакват, но когато вече наистина не могат да издържат от отчаяние, се появяват в кабинетите на психиатри и молят за лекарство, което да им помогне бързо срещу главоболието. Нямат доверие никому. Навсякъде се чувстват чужди. И винаги се съмняват дали имат право на живот на този най-добър от световете.”

 

     (Горепоместеният цитат много ми харесва, но не мога да уста­новя, откъде съм го преписал.)

Адам, алкохолик и ДДД

(„Арка” № 2, 2002)