НАШИТЕ КНИГИ

 

Мелъди Бийти

НИКОГА ВЕЧЕ СЪЗАВИСИМ

(София, 2004 г.)

 

ОТДЕЛЯНЕ

 

То не е отделяне от човека, на когото държим,

а от агонията на прекаленото обвързване.

Член на „Ал-Анон”

 

     Доста се чудих каква тема да избера за първата глава на тази част от книгата. Спрях се на отделянето, не защото този въпрос е много по-важен от другите, а защото то стои в основата на всичко останало. То е нещо, което трябва да правим често, ако се стремим към по-щастлив живот. Такава е целта на повечето възстановителни про­гра­ми за съзависими. Това е и първото нещо, което трябва да на­пра­вим, за да можем да продължим нататък. Не бихме могли да започнем да работим върху себе си, да заживеем своя собствен живот, да раз­бе­рем чувствата си и да започнем да решаваме проблемите си, пре­ди да сме се отделили от обекта, от който сме обсебени. Въз основа на соб­стве­ния си опит (а и въз основа на опита на други хора) мога да кажа, че ако не сме осъществили процеса на отделяне, дори нашата Висша сила не може да ни помогне кой знае колко.

 

          ПРИВЪРЗВАНЕ

 

     Когато някой съзависим каже: „Мисля, че започвам да се при­вързвам към теб”, внимавайте! Той или тя вероятно говори сериозно.

     Повечето съзависими се привързват към хората и проблемите около себе си.Под „привързване” нямам предвид просто добро отношение към хората, загриженост за техните проблеми или онова естествено чувство на свързаност със света. Привързването означава прекомерна въвлеченост, стигаща понякога до безнадежно заплитане. Привързването приема различни форми:

 

  1. Може да започнем да се тревожим прекалено много за да­ден човек или проблем и това да обсеби цялото ни вни­мание (умствената ни енергия е привързана).
  2. Възможно е да стигнем дотам, че да бъдем изцяло обсебени от хората и проблемите около себе си и постоянно да се опитваме да ги контролираме (умствената, физическата и емоционалната ни енергия са насочени към обекта, от който сме обсебени).
  3. Може да започнем да реагираме на постъпките на другите вместо да действаме съобразно собствената си воля (умствената, емоционалната и физическата ни енергия са привързани).
  4. Възможно е да станем емоционално зависими от хората около себе си (това вече е същинско привързване).
  5. Съществува и възможността да се превърнем в надзиратели (спасители, закрилници) на хората около себе си (като по този начин привържем собствената си личност към нуждата им да бъдем по­сто­янно около тях).

     Проблемите на привързването са много. (В тази глава ще се спра на тревожността и обсебването, а в следващите глави ще раз­гле­дам и другите му прояви.) Прекомерната въвлеченост под каквато и да било форма може да създаде у нас самите и у околните усещане за постоянен хаос. Ако насочваме цялата си енергия към другите хора и тех­ните проблеми, ние не сме в състояние да живеем пълноценно соб­стве­ния си живот. Така или иначе човек винаги има за какво да се тре­вожи и да се чувства отговорен. Ако се натоварим изцяло с всичко то­ва, хората около нас няма да има какво да правят. По този начин ние се преуморяваме, а те остават без работа. Пък и от притесненията и тре­вогите няма никаква полза. Те не решават проблемите ни и не помагат нито на нас, нито на другите. Това е ненужно пилеене на енергия.

     „Ако смятате, че като се чувствате зле или се притеснявате до­статъчно дълго време, ще успеете да промените нещо, Вие сигурно жи­веете на друга планета, чиято реалност се различава много от нашата.” – пише доктор Уейн Дайър в книгата си „Вашите слаби места”.

     Тревогите и натрапливите мисли създават такъв хаос в ума ни, че просто не сме в състояние да решаваме собствените си проблеми. Когато се привържем по описания начин към някого или към нещо, ние се отчуждаваме от самите себе си. Губим връзката със собствената си личност и се лишаваме от способността и възможността да мислим, да чувстваме, да действаме и да се грижим за себе си – най-общо казано, губим контрол.

     Ужасно е да си обсебен от някаква личност или проблем. Виж­да­ли ли сте някога човек обладан от натрапливата идея за някого или нещо? Той не може да говори и да мисли за нищо друго. Дори когато привидно Ви слуша, Вие знаете, че той не Ви чува. Умът му се мята, пре­обръща, извива и се блъска отново и отново в безумната спирала на натрапливата мисъл. Той постоянно е угрижен. Каквото и да кажете, той го свързва с обекта, от който е обсебен – независимо дали това, за ко­ето говорите, има някаква връзка с него. Такъв човек повтаря не­пре­къс­нато едни и същи неща, като понякога променя формулировката, а друг път използва същите думи. Каквото и да кажете, за него няма ни­ка­кво значение. Дори ако го помолите да престане, той едва ли ще го на­прави. Вероятно би престанал, ако можеше. Проблемът е, че той всъ­щност не е в състояние да го направи (поне не в този момент). Този човек е изпълнен с пулсиращата идея на натрапливата мисъл. Про­блемът му, или това, за ко­е­то е загрижен, не просто го притеснява, а из­цяло го контролира.

     Много от хората, с които съм работила в гру­пите за семейна терапия, бяха обсебени точно по то­зи начин от обекта на сво­ята за­гри­женост. Ко­га­то ги питах какво чув­стват, те ми казваха какво чув­ства другият човек. Ко­гато ги питах какво пра­вят, те ми отговаряха ка­кво прави дру­гият. Цялото им вни­ма­ние бе обсебено от някой друг или не­що друго. Мно­го от тях бяха живели така в про­дъл­же­ние на години – в по­сто­ян­на тревога за околните, ре­а­гирайки на техните думи и дей­ствия и опитвайки се да ги контролират, бяха се превърнали в едва мъждукащи сенки на хора. Енергията им бе изчерпана, тъй като беше на­сочена към някой друг. Не можеха да ми кажат какво мислят и чув­стват, просто защото не знаеха. Те въобще не мислеха за себе си.

     Може би и Вие в някакъв момент сте били обсебен от някого или от нещо. Някой прави или казва нещо. На Вас Ви хрумва някаква мисъл. Нещо Ви напомня за случка от миналото. Сещате се за някакъв про­блем. Нещо се случва или не се случва. Или пък имате чувството, че нещо става, но не знаете какво точно. Той не се обажда, а по то­ва време вече трябваше да се е обадил. Не вдига телефона, а трябваше да е там. Днес получава заплата. Преди винаги се връщаше пиян, след като си вземеше заплатата. Спря да пие само преди три месеца. Дали ще се случи и днес? Не знаете какво, не знаете защо и не сте сигурни кога точно ще стане това, но сте сигурни че се е случило, в момента се случва или ще се случи нещо лошо – нещо направо ужасно. 

     Усещате го в стомаха си. Чувството Ви обзема изцяло – онова безпокойство, от което вътрешностите Ви сякаш се изпълват с олово и ръ­цете Ви се разтреперват и което е толкова добре познато на съ­за­ви­си­мите. То ни кара да правим неща, които ни причиняват болка, то под­хранва притеснението и натрапливите мисли. Това е страхът в най-лошата му форма. Страхът най-често идва и си отива, като ни оставя или в паническо бягство, или готови за битка, или просто леко из­пла­шени. Тревожността обаче сякаш винаги тегне във въздуха. Тя сграб­чва ума ни и го блокира за всичко друго, освен за собствените си цели – за онова безкрайно предъвкване на едни и същи безполезни мисли. Тя е силата, която ни кара да контролираме постоянно някого или нещо. Единственото, за което сме в състояние да мислим, е как да се на­ложим, как да контролираме проблема и да го накараме да изчезне; това е самата същност на съзависимостта.

     Когато сте обсебени, Вие не можете да престанете да мислите за дадения човек или проблем. Не знаете какво чувствате. Не знаете за какво да мислите. Не знаете какво трябва да направите, но знаете, че трябва да направите нещо! И то веднага!


     Тревогите, натрапливите мисли и контролирането са илюзии. Те са номера, които погаждаме сами на себе си. Въобразяваме си, че пра­вим нещо, за да решим проблемите си, но всъщност не правим нищо такова. Мнозина от нас реагират по този начин и обикновено имат солидни причини. Вероятно тези хора за преживели много се­риоз­ни и сложни проблеми, които са разтърсили живота им и които биха накарали всеки нормален човек да се разтревожи, обезпокои, разстрои и почувства обсебен. Може би някои от нас обичат човек, затънал в неприятности – някой, който е излязъл извън контрол. Той мо­же да страда от алкохолизъм, разтройство на храненето, комар­джий­ство, някакъв психичен или емоционален проблем и дори от ня­кол­ко от тези неща едновременно.

     Някои от нас нямат чак такива проблеми, но въпреки това се безпокоят. Може би хората, които обичаме и на които държим, из­пит­ват резки промени в настроението си. Може би правят неща, с които ние не сме съгласни. Може би смятаме, че те трябва да се държат по ня­какъв по-различен и по-добър начин, който няма да съзадава тол­кова много проблеми.

     Възможно е да сме си изградили характерната за привърз­ва­нето нагласа, като постоянно се тревожим, реагираме и се опитваме да кон­тролираме всичко около себе си. Може би сме живели в некон­тро­ли­руема обстановка, сред неконтролируеми хора. Може би чрез об­себ­ване и контрол сме успявали да поддържаме някакъв баланс и поне вре­менно нещата не са се влошавали. После вероятно сме продължили да се придържаме към същата тактика. Страхуваме се да отпуснем юздите, тъй като винаги, когато сме го правили, са се случвали ужасни и болезнени неща.

     Може би сме били привързани към околните прекалено дълго време, живеейки заради тях и вместо тях, и вече просто нямаме свой собствен живот. По-безопасно е да останем привързани. Макар че са­мо реагираме, поне знаем, че сме още живи. Като обсебваме и кон­тролираме, ние поне имаме с какво да се занимаваме.

     Съзависимите се привързват към хората и проблемите по най-раз­лични причини. Няма значение, че като се тревожим, ние не ре­шаваме въпроса. Не е важно, че често тези проблеми въобще нямат решение. Не ни интересува и това, че заради грижите, които са ни об­се­били, не можем дори да четем, да гледаме телевизия или да излезем на разходка. Няма значение, че постоянно се тревожим какво ще каже или няма да каже другият, какво е направил или не е направил и какво ще направи след това. Няма значение, че нещата, които вършим, не по­магат на никого! Цената няма значение – ние ще продължаваме да се дър­жим по същия начин. Ще стиснем зъби, ще дръпнем юздите и ще се вкопчим по-здраво от всеки друг път.

     Някои от нас може би дори не съзнават, че са се хванали като удавници за сламка. Те може би са успяли да убедят сами себе си, че то­ва е единственият начин за оцеляване. Просто вярват, че нямат друг избор, освен да реагират на дадения проблем или човек по този об­себ­ващ начин. Много често, когато предлагам на хората да се отдръпнат от проблема или човека, те подскачат като ужилени. „О, не! – въз­клик­ват. – Не мога да постъпя така. Прекалено много го обичам и дър­жа на него, за да направя това. Този човек или проблем е прекалено ва­жен за мен. Длъжен съм да бъда привързан.”

     В такива случаи аз отговарям: „КОЙ КАЗВА, ЧЕ СТЕ ДЛЪ­ЖЕН?”

     Имам новини за Вас – и то добри новини. Ние не сме „длъж­ни”. Има по-добър начин и той се нарича „отделяне”. Отначало може да изглежда малко страшничко, но после нещата със сигурност ще по­тръгнат по-добре за всички.

 

          ПО-ДОБРИЯТ НАЧИН

 

     Какво точно представлява отделянето? Какво всъщност Ви карам да направите? (Както сигурно се досещате, „отделяне” е също термин от професионалния жаргон.)

     Нека първо разберем, какво отделянето не е. То не е студено и враждебно отдръпване; не е безропотно и отчаяно приемане на всичко, което животът и другите хора ни подхвърлят; не е механично съществуване и абсолютна незаинтересованост и пренебрежение към проблемите и хората; не означава, че трябва да гледаме на живота наивно и глуповато – като през розови очила; нито пък означава да кръшкаме от своите истински отговорности към себе си и околните; отделянето не предполага и прекъсване на взаимоотношенията. То също така не е оттегляне на нашата любов и загриженост, въпреки че понякога този тип отделяне може да се окаже най-добрият за момента.

     Идеалният вариант на отделянето е откъсване или отдръпване от човека или проблема, но направено с любов. Според една брошура, озаглавена „Отделяне”, която от години се чете на сбирките на Ал-Анон, отделянето означава, че ние се освобождаваме умствено, емо­цио­нално и дори физически от нездравословното (и често пъти мъчи­телно) обвързване с живота и отговорностите на някой друг, че се отърсваме и от проблемите, които не можем да решим.

     Отделянето се основава и на след­ните предпоставки: всеки чо­век е отговорен сам за себе си; ние не мо­жем да решаваме про­бле­мите на дру­гите; от притесненията няма полза. Стремим се да не се на­гърб­ваме с чуж­ди отговорности, вместо това се гри­жим за соб­стве­ните си за­дъл­жения. Оставяме хо­ра­та, които са за­бъркали някоя каша, да си по­не­сат по­след­свията. Позво­ля­ва­ме на околните да бъ­дат такива, каквито са. Раз­ре­ша­ваме им да по­е­мат отговорности и да се развиват. Даваме и на себе си тази свобода. Опитваме се да живеем живота си по въз­мож­но най-добрия начин. Стремим се да разберем какво можем и какво не можем да променим. След това преставаме да се опитваме да про­ме­ним нещата, които не сме в състояние да променим. Правим каквото мо­жем, за да разрешим даден проблем, и после спираме да се терзаем и измъчваме. Ако не можем да решим някакъв проблем и сме направили всичко възможно, за да открием решението му, просто се научаваме да живеем с него или въпреки него. И в крайна сметка се опитваме да бъдем щастливи – с усилие на волята се съсредоточаваме върху ху­ба­вите неща в живота си и постепенно започваме да изпитваме бла­го­дар­ност, че съществуват. Научаваме магическата формула, че ако се въз­пол­зваме максимално от това, което имаме, то се увеличава.

     Отделянето означава „живот в настоящето” – съществуване тук и сега. Позволяваме на живота да следва естествения си ход, вместо да се опитваме да го пришпорваме и контролираме. Преставаме да съ­жаляваме за миналото и да се страхуваме от бъдещето. Възползваме се максимално от всеки нов ден.

     Отделянето означава да приемем действителността, тоест фак­тите. То изисква вяра – вяра в себе си, в Бога, в другите, вяра в ес­тествения и предначертан ход на нещата в света. Вярваме в пра­вил­ността и справедливостта на всеки един миг. Отърсваме се от непри­ятностите и грижите, и си позволяваме да се радваме на живота въ­пре­ки нерешените проблеми. Вярваме, че всичко е наред въпреки кон­фликтите. Вярваме, че Някой, който стои по-високо от нас, знае, пред­определя и се грижи за съдбата ни. Съзнаваме, че този Някой може да направи много повече от нас самите за решаването на проблемите ни. Затова се опитваме да не Му се бъркаме и Му поз­во­ляваме да го направи. И в даден момент знаем, че всичко е наред, за­щото виждаме как и най-странните (и често пъти най-болезнени) неща се оказват полезни и се развиват по благоприятен за всички начин.

     Джули Холис посвещава една част от книгата си „За­тлъ­стя­ването е семеен проблем” на съзависимостта. Там тя определя отде­ля­нето като „поддържане на здравословен неутралитет”.

     Отделянето не означава, че вече не ни е грижа за никого. Сми­сълът му е в това, да се научим да обичаме, да се грижим и да се об­върз­ваме, без да се побъркваме. Отделянето означава да престанем да създаваме хаос в ума си и около себе си. Когато спрем да се мятаме насам-натам, измъчвани от притеснения и тревоги, ние вече сме в съ­стояние да вземаме правилни решения, как да обичаме истински хората и как да решаваме проблемите си. Чувстваме се свободни да обичаме и да се грижим за околните по начин, който да е полезен за тях и да не на­ранява нас самите.

     Преимуществата на отделянето са много: спокойствие; усе­ща­не за душевен мир; възможност да даваме и получаваме любов по на­чин, който повишава самочувствието ни и ни изпълва с енергия; спо­соб­ност да откриваме истинските решения на проблемите си. Чувстваме се свободни да живеем собствения си живот, без да изпитваме вина заради това и без да смятаме, че сме отговорни пред другите. Понякога отделянето мотивира и позволява на хората око­ло нас да започнат да ре­шават собствените си про­блеми. Ние преставаме да се тревожим за тях, те поемат щафетата и в крайна сметка започват да се грижат сами за себе си. Какъв велик план! Най-после всеки от нас започва да си гле­да собствената работа.

     В първата част на книгата описах какво пред­ставлява човек, затънал в блатото на об­себ­ва­нето и постоянните тревоги. Познавам много хора, които е трябвало (или са избрали) да жи­веят с такива сериозни проблеми, като например веч­но пиян съпруг алкохолик, дете-инвалид или юноша, който твърдо е решил да развали живота си като взема наркотици и се забърква в раз­ли­ч­ни престъпления. Тези хо­ра се научаваха да жи­ве­ят със своите проблеми и въпреки тях. Те скър­бяха за нещата, които бяха загубили, след това обаче не се при­ми­ряваха и не се поддаваха на мъката и отчаянието, а намираха начин да заживеят в душевен мир, ентусиазъм и благодарност за хубавите неща в живота си. Те изпълняваха стриктно задълженията си. Даваха на дру­гите, обичаха ги и им помагаха, но обичаха и даваха и на себе си. Тези хо­ра ценяха високо собствената си личност. Те, разбира се, не по­стиг­наха всички тези неща изведнъж, без усилия и проблеми, но упорито се стремяха към тях и в крайна сметка ги овладяха.

     Дължа голяма благодарност на всички тези хора. Те ме на­у­чиха, че отделянето е възможно и ми показаха, че то наистина върши работа. Аз пък искам да вдъхна тази надежда на Вас. Ще ми се да вяр­вам, че Вие, от своя страна, ще я предадете на някой друг и по този начин още хора ще разберат, че отделянето е нещо съвсем реално и тряб­ва постоянно да бъде насърчавано.


     Това е действие, но в същото време и изкуство. Това е начин на живот. Убедена съм също така, че отделянето е дар и хората, които се стре­мят към него, ще го получат.

     Как протича процесът на отделяне? Как бихме могли да осво­бодим чувствата, ума, тялото и духа си от примката на прекомерното въвличане? Отговорът е: като правим всичко, което е по силите ни. Е, в началото може би ще сме доста непохватни. Според една формула, използвана отдавна от „Анонимни Алкохолици” и „Ал-Анон”, отде­ля­не­то зависи от спазването на три основни правила: честност, откритост и желание да опиташ.

 

     В следващите глави ще обсъдим някои конкретни идеи за от­деляне от някои определени форми на привързване. Много от другите не­ща, за които ще говоря, са пряко свързани с отделянето. Вие сами тряб­ва да решите как те могат да Ви бъдат от помощ, за да определите собствената си стратегия. Смятам, че ще успеете, ако бъдете по-отстъпчиви, ако проявите малко търпение и положите достатъчно уси­лия. Вярвам, че отделянето може да се превърне в навик по същия на­чин, по който обсебването, тревожността и желанието за контрол са се превърнали в навик – с практика. Може и да не се справяте по най-добрия начин, но с това никой досега не се е справял идеално. Вярвам също така, че независимо колко добре се справяте, отделянето ще Ви е от полза. Надявам се, че ще продължавате да обичате човека, от когото сте се отделили. Мисля, че няма нищо по-хубаво от това да вършим не­щата с любов. Понякога обаче, по различни причини, това е невъз­мо­жно. Ако не можете да се отделите с любов, според мен е по-добре да го направите с гняв, отколкото да останете привързани. Когато сме отделени, ние можем да се справим по-лесно с отрицателните си емо­ции, а когато сме привързани, можем единствено да се чувстваме раз­строени.

 

      Кога трябва да се отделим? Когато усетим, че не можем да спрем да мислим, да говорим и да се притесняваме за някого или нещо; когато осъзнаем, че сме се превърнали в котел от кипящи емоции; когато осъзнаем, че се чувстваме така, сякаш трябва да направим нещо за някого, защото не можем повече да издържаме; когато имаме чувството, че потъваме и сме се хванали за сламка; и ко­гато сме убедени, че не можем повече да живеем с този проблем. Във всички тези случаи е наложително да започнем да се отделяме. Скоро ще се научите да разпознавате кога трябва да прибегнете към този процес. Предлагам Ви едно изпитано практическо правило: Необ­хо­ди­мо е да се отделим, когато това изглежда последното нещо, на което сме способни.

     Ще завърша тази глава със следната история. Една нощ, към дванадесет часа телефонът ми иззвъня. Бях си легнала и се почудих кой ли може да се обажда по това време. Предположих, че е някакъв спе­шен случай.

     Оказа се, че в известен смисъл наистина е спешно. Беше една же­на, която не познавах лично. Цяла вечер тя се обаждала на различни свои приятели в търсене на някаква утеха, очевидно не я беше от­крила. Някой й беше дал телефона на свой приятел, той пък й беше дал друг телефон и последният й предложил да се обади у нас.

     Веднага след като се представи, тя започна оживено да ми об­яс­нява за какво се обажда. Съпругът й посещавал сбирките на „Ано­нимни Алкохолици”. Неотдавна обаче той я напуснал и сега се срещал с друга жена, опитвайки се да „намери себе си”. Още преди да я на­пусне, той спрял да ходи на сбирките и започнал да се държи като ненормален. Та тя се чудеше дали мъжът й не се е побъркал съвсем, щом се среща с жена толкова по-млада от него.

     Отначало не можех да измисля какво да кажа, след това пък тя не ми даде тази възможност. Не млъкна дори за секунда. Накрая ме попита:

          – Не мислите ли, че той е болен? Не смятате ли, че се държи странно? Дали според Вас не се нуждае от помощ?

          – Може би – отвърнах аз. – Но очевидно нито аз, нито Вие мо­жете да му помогнете. Повече се тревожа за Вас. Какво чувствате и мислите Вие самата? Какво Вие смятате, че трябва да направите, за да започнете да се грижите за себе си?

     Искам да Ви попитам същото, скъпи читателю. Знам, че имате проблеми. Разбирам, че Ви е мъчно и сте загрижен за хората около себе си – някои от тях вероятно рушат пред очите Ви своя живот, Вашия живот и живота на семейството Ви. Нито аз, нито вероятно Вие, можем да направим нещо, за да установим контрол над тези хора. Ако е било възможно, сигурно досега щяхте да сте го сторили.

     Започнете процеса на отделяне. Направете го с любов или гняв, но го направете. Знам, че е трудно, но постепенно ще Ви става все по-лесно. Ако не можете напълно да освободите другия, поне „отпуснете хватката”. Успокойте се. Седнете удобно. Поемете дълбоко въздух. Сега вече Вие сте в центъра на вниманието.

 

          ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ

 

  1. Съществува ли проблем или човек, за когото много се тревожите? Напишете нещо за този човек или проблем. Пишете дотогава, докато не усетите, че започвате да се отърсвате от него. След като сте написали всичко, което смятате за необходимо, съсредоточете вниманието си върху себе си. За какво си мислите? Какво чувствате?
  2. Какви чувства предизвиква у Вас идеята да се отделите от този човек или проблем? Какво би могло да се случи, ако го направите? Дали пък това не е неизбежно? Досегашното Ви състояние на „привързаност” и тревогите, контролирането и обсебването, които го съпровождат, помогнаха ли Ви досега?
  3. Ако този човек или проблем отсъстваше от вашия живот, какво щяхте да правите и какво щеше да бъде по-различно? Какво щяхте да чувствате и как щяхте да се държите? Представете си, че живеете, чувствате се и се държите по този начин, въпреки нерешения си проблем. Представете си, че предоставяте този проблем или човек в ръцете на Бога. Вижте как Той нежно и с любов поема тази личност или пък с охота приема проблема. Сега си представете, че Вие сте в Неговите ръце. В този момент всичко е наред. Нещата са заели своите правилни места. Всичко ще бъде наред. Нещата ще се подредят по-добре, отколкото сте си мислели.