КОЛКОТО ПОВЕЧЕ ДАВАШ,

ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ПОЛУЧАВАШ

 

Разговор на Халина Зажецка с Бохдан Д.,
специалист по терапия на зависи­мостите, „магистър по АА”
 (от книгата „Завръщане от ада”)

 

     Ти си един от тези хора, които напълно са променили жи­во­та си. Някога не си си и представял, че може да се живее, без да се пие, днес имаш зад гърба си дипломна работа на те­ма ал­ко­хо­лизъм, непрекъснато помагаш на други алкохо­лици. Трезвен си от четиринайсет години. Колко трудно е било за теб да се разделиш с алкохолното пристрастие?

 

     Такива понятия като „пристрастие” или „зависимост” из­об­що не ме касаеха, изобщо не се затормозявах да се занимавам с тях. А ду­ми­те „да останеш трезвен” звучаха напълно абстрактно. Дълго не се смя­тах за алкохолик. Познавах много хора, пиещи повече от мен, не­кон­тролиращи своето пиянство.

     Вкуса на алкохола познах, както много други хора, от лю­бо­питство. Няколко години пиех само по случай разни празници, не се на­пивах. На собствената си сватба изпих само няколко чаши вино. Дойде обаче времето, когато в алкохола намерих лекарство срещу всич­ките си грижи, срещу тъгата за жена ми, която замина на работа в чуж­бина. С алкохол заглушавах също тъгата си за вкъщи, когато са­ми­ят аз работих „на тръбата”, тоест при газо­про­вод в Съветския съюз. Намерих нещо, което поне за малко ми носеше облекчение, успо­ко­я­ва­ше ме. Отначало пиех в компания, след това все по-често сам. След за­връ­щането си в родината про­дължих, макар че вече нямаше нужда да тъгувам по близките си.

     Приятелите и близките ми ми казваха, че пия твърде мно­го, но аз не ги слушах – нали си пиех „нормално”, като другите. С вре­мето уве­личавах дневните дози, събуждах се с все по-ужасен махмурлук. Най-накрая сам забелязах, че не съм в състояние да се спра. Това не бе­ше все още канавка и денатурат, но дори соб­стве­ната си майка до­ве­дох дотам, че да ме нарече много вулгарно. В на­шия дом никога преди такива думи не се бяха чували.

     Започнах да достигам дъното си. През 1991 г. много исках да по­срещна папа Йоан Павел II, който дойде във Варшава. Пих то­гава два дена безспирно, а когато поизтрезнях малко, бях потре­сен, че папата вече е приключил посещението си. Известно време по-късно заминах на екскурзия в Прага – много обичам този град. С ужас осъзнах, че градът вече не ме интересува, от забеле­жи­телностите му обикалях само бирариите.

     Пропивах пари, придобих хипертония, имах разни травми по тя­лото си. Башя, жена ми, все по-често плачеше. Към дъщеря ни се ста­раех да бъда добър, но за каква добрина да говорим, ко­га­то таткото непрекъснато бръщолеви, клатушка се и нищо не го ин­тересува?

     Започнах да разбирам, че трябва да се обърна за помощ ня­къ­де, защото вече не се справям. И тогава някой ми каза, че един етаж по-горе живее лекар, непиещ алкохолик, който по­ма­га на други ал­ко­хо­лици. Притеснявах се, срамувах се, но накрая по­ка­них Марчин в нас.

     От онази среща изминаха четиринадесет години, но аз я помня като че ли беше вчера. Бях седнал на фотьойла, до мен жена ми, а Мар­чин говореше за алкохолната болест и за това, какво се случва с хо­рата, злоупотребяващи с алкохол. Това не бе­ше академична лек­ция, а разказ за собствените му изживявания и излизане от алко­хо­лиз­ма. Тогава разбрах, че това е нелечима бо­лест, завинаги, че никой ал­ко­холик никога не може да се научи да пие контролирано, трябва да от­каже пиенето изцяло.

     Постепенно осъзнавах, колко страшни неща разправя съсе­дът ми. Как така да не пия до края на живота си? А сватби, именни дни, екс­курзии – без бутилка? Нали това е нереално, така не става.

     Чух, че най-важното е да се научиш да живееш без алкохол, то­га­ва е възможно минаването на „другия бряг”.

     Няколко дена по-късно, на 23 май 1991 г. отидох на първа­та си сбирка на групата на АА „Възраждане”.

 

     Отиде там по собствено решение или под натиска на се­мей­ство­то?

 

     Беше ми писнало вече от пиенето и наистина търсех по­мощ. Но отивах там като осъден, потях се, ръцете ми трепериха. Видях неголяма зала, табуретки, някой запали свещ. Всички се представяха с малките си имена, всеки казваше, че е алкохолик. И аз го казах. Водещият ме попита имам ли проблем с алкохола и ис­кам ли да престана да пия. Потвърдих и чух ръкопляскане. Не защото съм алкохолик, а за смелостта да си призная проблема.

     Започнах да наблюдавам присъстващите. Нямаше там хо­ра, миришещи на вчерашна водка, никой не изглеждаше като пия­ница. Всички се отнасяха дружелюбно с мен. Изглеждаше, че на­ис­ти­на се радват, че още един алкохолик има шанс да се спаси. На тази моя първа сбирка срещнах приятели, с които до ден днешен поддържам връзка: Кажик, Ришек, Фелек и други, симпатични, лъчезарни хора. Те тогава не пиеха от четири, седем или еди­най­сет години, което ми се струваше невъзможно.

     Започнах да посещавам сбирки също и на други групи. В промеждутъка обаче пиех. По-малко от преди, но беше по-силно от мен. Чувствах се кошмарно заради това. Попитах Марчин – този лекар, непиещ алкохолик – какво да правя сега? Той ми предложи стационарно лечение в отделение за алкохолици. Послушах го и през септември 1991 г. станах пациент на „Сорбоната” – така на жаргон им викат на тези центрове за терапия на алкохолици. Аз попаднах в Центъра по терапия на зависимостите при д-р Воро­но­вич във варшавския Институт по психиатрия и неврология.

     Много трудно ми беше да се разделя с водката и престанах да пия чак един ден преди да ме приемат в центъра. По време на терапията не беше лесно – „преработване” на целия живот и пие­не, честна морална равносметка, опознаване на програмата на АА – всичко по т. нар. Модел Минесота. Научих, че един от най-важ­ните симптоми на алкохолната болест е упоритото й отричане.

 

     Противно на фактите, пиещият алкохолик по-скоро ще разреши да го нарекат луд, отколкото алкохолик?

 

     Точно така. Но дори ако някой най-накрая казва „аз съм ал­ко­холик”, не е задължително и да го чувства така. А здравеенето започва от пълна идентификация с алкохолната болест. Аз завър­ших терапия в професионален център, един от най-добрите. И имах големи надежди за трезвен живот. И въпреки това – каз­вам го с болка – още в про­дъл­жение на две години си пийвах. Днес си мисля, че не съм се отнасял достатъчно сериозно към бо­лестта си, а това винаги свършва печално.

     След терапията участвах в сбирки на АА, но изобщо не ра­бо­тех върху себе си. Радвах се, че не пия и това ми се струваше достатъчно. Изобщо не се занимавах с програмата на 12-те стъп­ки, като че ли те не се отнасяха за мен. Когато заминах като екс­кур­зо­вод за Чехия, за пръв път пак посегнах към алкохола. После това се случваше още няколкократно. Не разбирах самия себе си. Алко­холът нищо не ми уреждаше, даже и не ми беше вече вкусен. Не исках да пия, но след по-кратко или по-дълго спиране пак, без да мисля, рефлексно посягах към него. 

     И все пак Анонимните алкохолици ми бяха отнели комфор­та на пиенето. Чувствах се нечестен спрямо общността. Не защото криех своите „сривове”. Трудно е да се обясни, но имах убежде­ние­то, че изневерявам и на себе си, и на новите си приятели. Реших още веднъж нещо да направя със себе си. Пак помолих за помощ Марчин, моя съсед, лекар, който в един частен център в Закопане води терапевтични сесии за зависими. Той действително ме посъ­ветва да повторя опита си за трезвеене – да мина втора терапия. Срамувах се да отида при д-р Воронович. Пък и не знаех дали при­ема рецидивисти. Затова реших да замина за този частен център в пла­нината.

     Въпреки моите провали жена ми винаги подкрепяше опи­ти­те ми да се справя с болестта си. Този път също каза, че за тера­пията пари трябва да се намерят! Тогава взех окончателно реше­ние: не искам да пия. И наистина бях узрял да го постигна. Нужда­ех се от някакъв символ, който да ми помогне да отделя моя пиян живот от трезвения. Избрах числото „24” – асоциирам го с изпо­вядваната в АА фолософия да живеем само с днешния ден, с на­сто­ящите 24 часа, без да се измъчваме от миналото и бъдещето.

     Първият ден на новия ми живот беше 24 септември 1993 година. Оттогава до ден днешен не съм близнал нито капка ал­ко­хол. И се моля така да остане. Помня как изсипах в мивката би­ра­та, която получих от колегите в работата. Преди жена ми го пра­веше, а в моите очи това беше варварство. Сега го сторих сам и се почувствах много добре.


     На втората си терапия преповтарях нещата, които вече знаех. Този път обаче наистина признах безсилието си пред ал­кохола, отказах се да се боря с него. Много ми помогна за това една при­я­тел­ка от АА, Тереза, терапевтка, трезвена от много го­ди­ни и от много го­дини поддържаща други алкохолици. Втората традиция на Ано­нимните алкохолици казва: „За нашата обща цел има само един върховен авторитет – този на любящия Бог, така както Той се от­разява в груповото ни съзнание. Нашите ръко­во­ди­тели са само облечени в доверия служители. Те не ни упра­в­ля­ват.” Чудих се, защо АА не ни съветва да смятаме за авторитети дори най-видните лич­ности в общността. Нали Тереза бе за мен истински авторитет, до­ве­рявах й се безгранично. Срещах на пътя си и други такива личности. С течение на времето разбрах, че те­зи великолепни хора са също алкохолици, и те са болни от съ­ща­та коварна болест. И ако се случи нещо с тях, ако болестта им ги завладее пак, другите биха могли да го приемат като съв­мест­но поражение, да загубят надежда. По-смислена – и проверена на практика – е пред­по­став­ката, че неза­ви­симо от индивидуалните съдби общността на АА си остава непо­кът­ната и продължава да е голяма сила.

     След завръщането си от терапията се чувствах чудесно, бях едва ли не в еуфория. Със съвсем друга нагласа ходих на сбирки. Раз­казвах за себе си и за това, което чувствам. След време стигнах обаче до „стената” – неприятна фаза, когато уж всичко е наред, но става нещо неопределено, което предизвиква раздразнение и потиснатост.

 

     Какво да прави някой толкова потиснат, който не се утешава вече с алкохол?

 

     В процеса на терапия пациентите се предупреждават за то­ва, че по време на трезвеенето могат да се появят подобни симп­томи. Организмът, години наред свикнал с алкохол, по различен начин си го иска. В такава ситуация е най-добре човек да се обър­не към приятелите от АА и към терапевтите. Така и направих. Предложиха ми веднъж седмично да ходя на група за противо­действие на рецидивите. Тогава в мен вече имаше доста сми­ре­ние. Не умувах, не дискутирах, а просто бързо отидох. Психо­лож­ката в Центъра по терапия на зависимостите ми каза, че трябва да си потърся друга група, защото при нея е такава навалица, че до­ри и игла не може да помести повече. В отчаяние започнах да я убеждавам: „Игла може би не, но аз ще се поместя, ще седна на по­да, в ъгъла”. И действително, там седях през цялото време на те­ра­пията.

     По същото време разбрах за нова група на АА, която се сре­щаше близо до моя дом. Групата се казваше „Начало на пътя”, ко­е­то ми се видя показателно. Ходих тогава и на други сбирки, на прин­ципа: 90 сбирки за 90 дена. Независимо дали се чувствах до­бре или зле, всеки ден отивах да послушам други трезвеещи алко­хо­лици.

     В „Началото на пътя” станахме вече десетима. Имахме во­дещ сбирките, но се нуждаехме и от координатор, който да на­глежда вси­чко и да представя групата навън. Предложих аз да стана и прия­те­лите приеха. Това беше първата ми служба в АА.

     През юли 1994 година вече като официален представител на групата отидох на V Конгрес на АА в Краков. На конгреса окон­ча­телно повярвах в силата на Анонимните алкохолици. Разбрах какво са службите на АА, запознах се със структурите на общ­ност­та. Слушах изказвания за опита на другите и изложение на пред­ста­вител на нашата страна на Световния конгрес на АА. Обогатен с този опит участвах после в заседания на Конференцията на Дър­жавните служби на АА като представител на варшавската Интер­гру­па Юг.

     В своята домашна група, тоест тази, на която служих, раз­каз­вах за движението на АА, за литературата, за всичко, което е важно за общността. Стараех се и продължавам да се старая да жи­вея съгласно принципа, който приех за свой: „Ако някой ня­къде се нуждае от помощ, искам да срещне протегнатата към него ръка на АА. И за това аз съм отговорен.”

     Винаги съм усещал нужда от знания и исках много да раз­бирам. Приятелите ми от АА ми разказваха за разни обучения и кур­сове, организирани от Фондация Стефан Батори. Там завър­ших курс за лектори (тематика свързана с алкохолизма, нарко­ма­нии, про­фи­лак­тика).

     В АА получих чувство за безопасност и спокойствие, на­ме­рих своето място в живота. Имам приятели в общността из ця­лата страна – навсякъде всеки момент мога да се обърна за помощ към друг трезвеещ алкохолик, както и той към мен. Както се каз­ва в АА: „давайки – получаваш”, аз получавам страшно много под­кре­па –толкова повече, колкото повече давам от себе си. Понякога имам моменти на слабост, лоши дни, но тогава се старая да не върша нищо важно. Просто отивам на сбирка.

     АА ми даде самоувереност. Ходя с вдигната глава, казвам „до­бър ден” на съседите, никой не ме сочи с пръст, защото няма повод. Не се страхувам от КАТ и от алкомат. На по-големите меро­приятия се забавлявам до зори, обичам да танцувам и да пея. По­някога някой ме пита, как го правя, че ми е толкова весело без водка.

     В трезвения си живот успях да осъществя някои мечти, ко­ито някога бяха непостижими за мен. На 45 години станах студент на Висше педагогическо училище. От няколко години имам две дипломи на този ВУЗ.

 

     Писал си дипломна работа за службата в общността на Анонимните алкохолици и влиянието й върху възстано­вя­ва­нето от алкохолната болест. Провел си и много интересни из­след­вания. Преди да те помоля да разкажеш за резултатите им, кажи, моля те, какво означава служба според АА?

 

     Незнаещите дайствително асоциират тази дума различно. В АА я разбираме простичко. Служба в АА означава отделяне на сво­ето собствено време, внимание и работа на други алкохолици. Не съвсем адекватно звучи и думата „спонсор”, която обикновено се свързва с финансиране на разни начинания. Разбира се, в АА не за това става въпрос. Да бъдеш спонсор означава да поемеш върху себе си отговорността за помощта на друг човек да се адаптира към безалкохолния живот.

     Поемането на служба е доброволно. Естествено, за нея не се получава никакво възнаграждение. Членовете на АА си избират такава служба, каквато в момента най-много им допада. Важно е, на­пример, да има кой да измие чашите след сбирката, да разчисти залата – обикновено всички започваме с това. Пък и това е важна служба. Говори се даже за „терапия с миене на чаши”, която по­зво­ля­ва да пречупиш първоначалната отчужденост, да усетиш – че­сто за пръв път в живота – чувството за смисъл и принадлежност. 

     С течение на времето човек може да поеме службата на во­дещ сбирките, на говорител на групата, касиер, представител, да работи в структурите на АА, да разпространява нужната лите­ра­тура, да стане нечий спонсор. Изключително важно е носенето на посланието на АА на тези алкохолици, които все още страдат. Това означава, например, срещи с пациенти по болници, със за­твор­ници, с алкохолици, които изживяват рецидив на болестта.

     Служба в общността означава да предаваме на другите то­ва, което на нас самите ни е помогнало да престанем да пием, да се развиваме духовно, да променяме начина си на мислене и пове­де­ние. Службата е фундамент на съществуването на общността като цяло, както отказът от алкохола е фундамент на трез­ве­ност­та.

     Новаците наблюдават хора, които отдават своята енергия и сърце на други алкохолици. Това е за тях упътване, че и те са­ми­те също могат да бъдат нужни на някого. А всички, които приемат някаква служба, бързо се убеждават, колко много това укрепва собствената им трезвеност, улеснява постоянния напредък във възстановяване­то, помага да се преодоляват кризите. Служба озна­чава също чувство за близост с другите хора, по-силна вяра в се­бе си, по-голямо уважение към себе си и към другите.

     Редовното участие в сбирките на домашната група е също вид служба, защото те са необходими за запазване на трез­ве­ност­та. Приятелството, толерантността и съвместната работа позво­ля­ват да се запази идентичността на групата, обуславят нейното развитие. В ранния период на трезвеността много хора изобщо нямат представа, за какво става дума в програмата на 12-те стъп­ки на АА, как действа общността. Но това не е проблем. Колек­тивната мъдрост на АА казва: „Донеси на сбирката тялото си, умът ти и душата ти ще дойдат сами”. А в началото стига да се погрижим за простите дейности: да подредим столовете, да на­пра­вим кафе или чай.

     Всяка група се нуждае от няколко човека, които ще й оси­гурят правилното функциониране. Говорителят на групата коор­ди­нира действията на други хора, изпълняващи служба в групата, грижи се за спазване на 12-те традиции на общността, представя групата извън АА. Водещият се грижи за правилното и сръчно протичане на сбир­ки­те, касиерът се занимава с финансите на гру­пата. Разпространителят има грижата на всяка сбирка да е до­стъп­на литературата на АА и на­шият бюлетин „Извор”. А пък представителят представя групата в структурите на АА, неговото задължение е да участва редовно в сбирките на домашната си група и в срещите на интергрупата, където той споделя опита на своята група, и да предава информация в двете посоки. Лите­ра­ту­рата на АА описва точно отговорностите на всяка от службите. Традициите напомнят за нуждата от отвореност по време на из­пъл­няването им. Също така ни подсещат, че изпълнявайки служ­бата, ние сме именно доверени служители, а не управители. Мно­го от нас могат да разкажат за безпокойствието и несигурността, които са ги придружавали в началото на тяхната работа. Служ­бата обаче ни помага да променим себе си и тези неприятни чув­ства. Започваме да изпитваме дълбоко чувство за принадлежност, а нашата трезвеност се усилва с всяка задача, с която се за­хва­ща­ме.

 

     Изглежда, помагането на други алкохолици се оказва ефикасен начин за запазване на собствената трезвеност и за духовно развитие. От друга страна обаче това е изумително – един болен човек да е в състояние да спаси живота и здравето на друг болен човек. Какви по-точно изводи сочат твоите из­след­вания? Какъв метод за изследователска работа си из­брал?

 


     В изследванията ми участваха петдесет анонимни алко­хо­лици, които изпълняват някаква служба в общността. Това бяха 5 же­ни и 45 мъже на различна възраст, от различни краища на страната. В началото имах намерение да ги помоля да попълнят анкета, но бързо се отказах от тази идея. Сам много пъти съм на­блю­давал разни студенти, които идват на открити сбирки на АА, „пробутват” на присъстващите разни анкети и после си ги при­би­рат. Между анкетираните и провеждащите анкетата тогава няма никакъв контакт.

     Избрах друг метод – интервю въз основа на предварително подготвен въпросник. Той дава по-голяма сигурност, че рес­пон­дентите ще се отнесат към разговора сериозно и ще поискат да спо­делят колкото се може повече от своя опит. Някои от тях бяха впрочем мои приятели от АА, познавах техния път на здравеене. Заедно израствахме в службата, ходихме на същите конгреси и конференции. Благодарение на тези интервюта се запознах и с други хора. По време на дългите разговори се оказваше, че го­ворим един и същ език. Което е всъщност типично за общността.

     Не съм ги питал за професия, образование или чин, защото това няма никакво значение. Алкохолната болест не избира, бо­ле­дуват от нея зидари и лекари, учени, политици, актьори и по­ли­цаи, от нея е страдал и космонавт, който е ходил по повърхността на Луната. По-съществен ми се струваше въпросът, колко дълго даденият човек е в АА и колко дълго не пие. Тук веднага искам да обясня, че по-дългата ремисия намалява възможността за реци­див, но не е гаранция човек да остане завинаги трезвен. Сред не­пи­ещите алкохолици се случват рецидиви, това е част от тази бо­лест. Познавам човек, който започнал да пие след 18 години трез­вост. Успял обаче да се спре и да се върне в АА. Според соб­стве­ното му твърдение той се бил по­чув­ствал твърде силен. По­сте­пен­но забравял, че е болен от неизлечима болест и че трябва постоянно да се грижи за здравето си. Две години не бил на ни­каква сбирка и един ден си пийнал „невинната” чашка. Ефектите не закъснели. Последвал алкохолният запой, върнал се кошмарът отпреди години...

 

     Това като че ли потвръждава известната поговорка: „АА е като мафия. Който си тръгва, загива”.

 

     Разбира се! Та нали никой не се учудва от факта, че сър­деч­но болният човек или диабетикът до края на живота си трябва да се грижи за диетата си и да приема лекарства. За алкохолика та­кова лекарство е общността на АА, а особено поемането на ня­ка­ква служба. В моите изследвания бях задал на хората м. др. следните въпроси: Каква беше причината да поемеш служба в АА? Колко вре­ме й отделяш? Случва ли се заради службата да не ти стига сво­бодно време за почивка или развлечения? Не смяташ ли, че то­ва е загубено време? По какъв начин предаваш своя опит на дру­гите хора? Как службата в АА влияе върху качеството на трез­ве­ене­то ти?

     Изследваните подчертаваха желанието си да помагат на дру­гите алкохолици и да предават нататък това, което сами са по­лучили в АА. Решаваща мотивация е било също желанието за соб­ствено развитие, за разбиране на програмата на 12-те стъпки. И вя­рата, че службата действително помага в трезвеността.

 

     Не е ли това твърде идеалистична картина? Нали във всяка една среда, например професионална, има хора, които приемат някакви задачи, преди всичко за да си придадат важност.

 

     Един от респондентите действително призна, че е приел службата, защото искал да „блести”. Друг бил въвлечен от свой при­ятел от групата, в която са липсвали желаещи. Това се случило преди пет години – пет трезвени години. Някой друг получил та­ко­ва нареждане от своя спонсор. Послушал го неохотно, но сега му е бла­го­дарен. Имаше също хора, които са търсили в службата ле­кар­ство срещу своята самота или мързел – защото службата за­дъл­жава да участваш в сбирките. Съществен в случая е един из­вод: каквито и да са били при­чините за поемане на службата, тя винаги се оказвала бла­го­при­ятна за индивидуалното развитие и за запазване на трез­ве–ност­та.

     Понякога хората питат дали никога никой касиер в някоя група на АА не е откраднал пари от шапката и не е отишъл да се напие с тях. Е, случват се и такива ситуации, за щастие, много ряд­ко. Нечестното поведение се случва и сред хората, които не са ал­ко­холици. Об­щ­ност­та на АА не изисква от никого свидетелство за моралност. Съгласно Петата традиция всяка група има само една основна цел: да носи послание на алкохолика, който все още стра­да. Ако някой е взел пари и е изчезнал, групата със сигурност при­е­ма този факт с тъга – един от тях не е успял да се справи с об­се­сия­та за пиене и да се научи да живее честно. Може би някой ден ще се върне, ще върне това, което е взел, и ще се извини. Такива неща също се случват. 

     В АА е приет принципът, че първата служба може да се поеме след една година трезвеност – това е време за запознаване с програмата. Не се отнася единствено до службата на „миене на чаши”, това може да се прави от първата сбирка. Както една моя приятелка, която вече три години мие и три години не пие. Това учи на смирение и ред, а в пияния живот никой не се интересува от тях. Участниците в моите изследвания са поемали първата служ­ба статистически след по-малко от две години. После са из­пъл­нявали и продължават да изпълняват и други служби. В из­каз­ванията си подчертават, че ако започнеш веднъж, после има такава вътрешна нужда. Самият аз мога да го потвърдя. В четири групи бях представител, в една говорител, занимавах се с раз­про­стра­нението на литература, участвах в създаването на една ин­тер­група и бях представител в Държавната служба (тази служба може да се изпълнява само веднъж).

     Колко време отнема службата? По целия свят сбирката на дадена група по принцип се провежда веднъж седмично и обикно­вено продължава два часа. Тези два часа трябва да се отделят за домашната група, плюс транспорт, приготвяне на залата и т. н. Ня­кои изпълняват служби и в други групи, например стават во­де­щи или касиери. Един път в месеца се провежда тричасова среща на интергрупата, два пъти годишно целодневна Регионална кон­фе­ренция. Има още дежурства в контактния пункт на АА, срещи с пациентите от детоксикационни отделения, сбирки в затвори, на които е много важно да идват и непиещи алкохолици, които са „на свобода”. Трудно е да се изчисли времето, което спонсорът от­де­ля на своя новак, това зависи от индивидуалната ситуация.

     Разбира се, никой не поема всички задачи едновременно. От изследванията ми излиза, че хората, ангажирани със служ­бите, им отделят средно по два следобеда седмично. Но всички декла­ри­рат, че това зависи от нуждите в дадения момент.

Въпросът, дали времето, посветено на службата, не е за­гу­бе­но, учуди хората. Всички, без изключение, отговориха твърдо „Не!”. Припомниха, че никой не им плаща за службата и не ги кара да я по­е­мат. Някои добавяха: „Това е спечелено време”, „Това ми е ну­ж­но”, „Пър­вата служба приех под влияние на някакъв въ­тре­шен импулс, сега това е съзнателното ми решение”.

     Своя опит, свързан с трезвеенето, те предават преди вси­ч­ко чрез изказвания на сбирки, дежурства в Информационно-кон­такт­ния пункт на АА и чрез индивидуални контакти с други ал­ко­хо­лици. Някои пишат също статии във вестници, обменят мнения по интернет. Взе­мат участие в разни събирания и конгреси на АА, където се про­веж­дат многобройни индивидуални и групови сре­щи. Важни са също контактите с професионалистите и спо­де­ля­не­то на опит от собствената терапия. Много съществени са за тях грижите за новаците в АА, както и спикерските сбирки (по време на които един човек разказва за своя живот и трезвеене, а след това отговаря на въпроси).

     Тези, които се чувстват готови на това – т. е. знаят про­гра­мата на 12-те стъпки и живеят според указанията й – поемат ро­ля­та на спон­сор. От 50-те участника на моите изследвания 20 човека бяха нечии спонсори. Смятам, че това е доста добра ста­тис­тика. Не чак толкова много хора искат да поемат тази трудна задача. Според АА (и според много професионалисти, напр. д-р Во­ро­нович) идеална е ситуацията, когато някой, който е нечий спон­сор, сам също има спонсор, дори ако отдавна не пие. Сред анке­ти­ра­ните от мен имаше осем такива спонсора. В тази група най-краткото време на ремисия беше шест го­ди­ни и половина, а най-дългото – 22 години!

     Как службата в АА влияе върху качеството на трезвеенето? Всичките изследвани от мен хора подчертаха, че тя им дава не са­мо дни и години без алкохол, но също и радост от живота, чув­ство­то, че са нужни, удовлетворение от помагането на други ал­ко­холици.

     В алкохолното пристрастие има нещо конкретно – или пи­еш, или не пиеш. Ако не пиеш, кажи на другите как го правиш. Как ус­пя­ваш да не се докараш до състояние, в което ще посегнеш към алкохол.

 

     Не само от твоите изследвания, но и от личния ти опит следва, че са много редки случаите, когато някой, който е в служ­бите на АА, пропива отново. Това е безценно упътване за те­зи, които искат да се освободят от тази унищожителна бо­лест.

 

     Разбира се! Изключително важна е също програмата на 12-те стъпки. Много хора в АА с дълъг стаж на трезвеност признават, че до ден днешен не докрай разбират на какво се основава оздра­вителното действие на програмата, но тя действа! Стига с дове­рие да се приеме.

     Помагат също книгите за зависимостите. Напоследък се за­хванах с доставянето им в терапевтични центрове, болници и дис­пансери. Понякога жена ми ми помага. Башя е великолепна жена. Когато пиех, животът й с мен не може да е бил лесен. Но тя никога не загуби вярата си в мен. Към всичко подхождаше спокойно и ра­зум­но. А дори научно, знанията й за алкохолизма са наистина завидни.

     За нищо на света не бих искал да се върна към някогашния пиян свят. Днес имам за какво да живея, имам и за кого.