A- A A+
fShare
0
Pin It

 

От мреж@та

 

 

Тяхната – наша деградация

или

По пътя си към ада те ни повличат…

 

(http://www.arka.bulboard.com/)

 

     Този разговор, истински и вълнуващ, е прочетен във фо­ру­ма „Зависимостите” (подфорум „Семейство на завимимия”), къ­де­то се срещат и говорят много хората, съпричастни към проблема – както зависими, така и техните близки. Форумът е едно от важ­ни­те виртуални места, възникнали през последните месеци, където все­ки нуждаещ се може да получи и информация, и подкрепа, как­то и да намери добри и разбиращи приятели.

 

 

     от тъга » Пет Мар 20, 2009 9:01 am

 

     По пътя си към ада те ни повличат. Каквото и да говорим, как­то и да лекуваме душите си, колкото и да се стремим към разум и спо­кой­но приемане на нещата, стремглавият летеж надолу е факт.

     Човек е дарен от Бога със сетива и чувства. Закодирана у вси­ч­ки нас е красотата – физическа, духовна, природна. Закодирана е и лю­бов­та.

     Когато си влюбен, светът има други измерения. Тогава на­ми­раш най-доброто у себе си – радостта, благородството, добротата, стре­межа към хармония и съвършенство, поставяш си по-високи цели и щастливо се втурваш да ги реализираш. Гордееш се със своите мал­ки победи, радваш се на пътя си... Има хора, които те карат да летиш и про­вокират най-доброто и градивното у теб. Но... има и та­кива, ко­ито провокират тъмните ти страни.

     Нашите алко­хо­ли­ци. Онзи бяс, който всички знаем, онова безсилие, което ни влудява и ни кара да кре­щим и обиждаме, да искаме да ги смажем и да ги изтрием от жи­во­та си. Мразим тях, мразим и себе си за това, че са ни вкарали в тоя еле­мен­тарен и грозен филм. Не знам... Не искам да ставам част от това, но за съ­жа­ле­ние... наистина има неща, които не мога да променя.

 

     от mifive_bg » Пет Мар 20, 2009 1:32 pm

 

     Тъга... сигурна съм, че има причина за този песимистичен пост...

     Знаеш, че когато не можем да променим нещата, променяме от­ношението си към тях, за да можем да се съхраним и да запазим ду­шите си и да не позволим на „онзи бяс” да се появи, защото той е раз­ру­шителен за всички.

     Ти си достатъчно силна, за да се оставиш на някой да те по­вле­че. Знаеш го! И въпреки всичко има един човек, за когото казваш, че те „повлича”. С какво този единствен човек има силата да те повлече? Неговата сила се крие в някоя твоя слабост, ако откриеш тази слабост, ако навлезеш достатъчно навътре в себе си и осъзнаеш коя е тя и я раз­гле­даш добре, отвсякъде, ако се опиташ да я преодолееш и пре­въз­могнеш, тогава няма да има кой да те кара да мразиш и да се мразиш.

     Казваш, че любовта е закодирана. Така е. Но при нас кодът не­що се е объркал. Може пък това, което си мислим, че е любов, из­об­що да не е любов. Затова отговаряме на всички онези въпроси по стъп­ките, за да се разберем. Само тогава имаме шанс да живеем добре – когато се познаваме, когато се приемаме такива, каквито сме, когато зна­ем кога да се борим и кога да се смирим. И преди да сме стигнали до последния въпрос, не можем да кажем, че това може или онова не може. Пътят е труден и всички вървим по него. Някой ден ще бъдем горе и ще казваме много по-уверено на другите, че може да се стигне до върха.

     Миналата седмица бях в състояние, подобно на твоето. Знаеш, че съм православна и се сетих, че в църквата казват, че Бог ни дава та­ки­ва изпитания, които можем да понесем. Дава ни и сили да ги по­не­сем. Не се отчайвай, просто продължавай да вървиш, има път и някъде ейййййй там горе има връх. Виждаш ли го?

 

     от тъга » Пет Мар 20, 2009 2:13 pm

 

     Върха ли?

     Там е, да, права си. Пътят до там – стръмен, труден, на сипей при­лича... Вървиш, вървиш, хванеш се за някоя тревичка или за някое коренче, стискаш, докато кръв потече по дланите ти, поемаш дъх, бро­иш до 100, правиш мъчителната крачка, а нозете ти сами започват да се пързалят назад.

     Ти обаче се бориш...С охлузени колене, с празни мисли, раз­пла­кана душа и много, много тъга. И изведнъж усещаш УМОРАТА. Стоварва се върху ти с цялата си смазваща мощ, помита те в своя си во­довъртеж и те хвърля със страшна сила на земята... Може да на­ме­риш сили да станеш... Но може и да не намериш...

 

     от mifive_bg » Пет Мар 20, 2009 3:27 pm

 

     ...Ами нали затова сме заедно. Днес аз ще ти помогна да ста­неш, утре ти на мен, после ние двете ще помогнем на някой друг и та­ка ще вървим заедно. Виж колко много сме вече! Важното е да вър­вим. И с всяка стъпка да откриваме слабостите и страховете си и да тър­сим начин да се справяме с тях или да ги приемем.

     Откри ли коя твоя слабост е причина да се чувстваш така?

     Аз търпях, защото не исках децата ми да растат без баща, за­що­то ми е трудно да се справям сама, защото се чувствам виновна, когато трябва да отстоявам правата си, защото искам да му докажа раз­ни неща (че не съм глезла, например)... и т.н., и т.н. Всяка една от тези причини трябва да се разнищи до дъно. Най-добре е май с хи­ми­кал в ръка. Времето, което хабим, за да се самосъжаляваме и да викаме колко ни е трудно, може да се използва за анализ на страховете ни.

     Понякога ми харесва да се самосъжалявам. Преди наколко дни толкова ми беше писнало, че реших, че ще се самосъжалявам и ще пла­ча, защото това е единственото, което мога да направя. Вече от опит знам, че не мога да плача дълго. Издържах два дни. Егати не­ка­дър­ната ревла излязох! Но след това се опитах да намеря причините, които са ме довели до отчаянието. И знам, че това е единственото, ко­ето има смисъл – да търсим причините, поради които ние се чувстваме нещастни, гневни, щастливи, влюбени и т.н. ...

     Хайде, ставай да вървим, че дълъг път ни чака!

 

     от banbina » Съб Мар 21, 2009 11:48 am

 

     „Може да намериш сили да станеш... Но може и да не на­ме­риш...”

     Мисля,че сили се намират... Mоже да „чакат в някой ъгъл”, но те винаги са там. Песимизъм и безумен гняв – нормални състо­я­ния, които влизат в душите ни без покана, но от нас зависи дали ще ги оста­вим да стоят там. Често ги посрещах... Но много по-често исках да съм спокойна и се стараех да извикам от съзнанието си някоя хубава емоция (за начало), за да ме зареди с положителна енергия и ТЯ да ми даде сили да мина през поредното изпитание. Така бе в началото, а се­га много грижовно си пазя малкото, но красиви моменти и винаги са до мен, когато усетя наближаващия негативизъм... Aщом съм спо­кой­на, по лесно намирам разрешение на нещата. Тежките (лични) из­пи­тания, през които минаваме, са ни направили по-силни и всичко е завършило с хепи енд... И нима ще се оставим да ни повлече чуждото (макар и близко)... Безизходицата не е без изход... Нали затова сме заедно, за да вървим напред рамо до рамо.

 

     от Iva» Съб Мар 21, 2009 4:41 pm

 

     Здравей, Тъга,

АркА, брой 10, август 2009 г.

АркА

брой 10, август 2009 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”