A- A A+
fShare
0
Pin It

 

ХРАНИТЕЛНИ РАЗСТРОЙСТВА:

„МОЯТА” АНОРЕКСИЯ

 

от Смирена» Вто Юни 02, 2009 6:17 am

 

     Отскоро работя по моята първа стъпка по програмата 12 стъпки на АА. Смятам и да я опиша. Но най-напред искам да опиша самото си хранително разстройство, за да бъда по-ясна, по-разбираема за всички онези, които иматсъщия проблем.

     Като се връщам към началото, все по-ясно разбирам, че проблемът ми с храненето се е състоял не в отказа ми да се храня, а в моята зависимост от глада. Именно той е бил по-силният от мене, той ме е контролирал и управлявал така, че да му се подчинявам, отказвайки да се храня.

     Още от малко дете бях „злояда”, не виждах смисъл да се храня, за да живея. Един от най-често задаваните ми въпроси беше: „защо хората ядат; защо когато отидат на гости ядат, а не работят нещо – да помогнат с нещо на домакините, изобщо защо не правят нещо полезно вместо да се тъпчат”. Близките ми изтъкваха всевъзможни доводи, но те за мен се оказваха недостатъчни, нищо не можеше да ме накара да се храня човешки. В спомените си от детството помня следното: в детската градина почти не се хранех, а когато го правех, беше в някакви минимални граници, насила. Един ден, вземайки ме от градината, баща ми се отби в касата. Видях го да плаща пари и се опитах да го спра с думите „татко, защо плащаш, след като не ям; какво им плащаш?”. Тогава баща ми ми обясни, че „го глобяват” за това, че не се храня. За пръв път разбрах, че правя нещо нередно. Думите на баща ми ме стреснаха и реших да се храня, поне малко по-добре. И разбира се, го правих няколко дена. Защото за мен смисълът от храненето си оставаше неясен. За мен да се храниш означаваше „да си хабиш силите”.

     Първоначално отношението ми към храната беше безразлично. Обаче от един момент се превърна в отхвърляне. Когато останех сама (а гледах да остана сама, когато се хранех), криех по всевъзможни места храната, дори я изхвърлях, намирах, дори изобретявах нови начини за това.

     Спомням си един случай. Бях ученичка във 2-ри клас. Излизах за училище първа и разбира се, не закусвах; изхвърлях закуските, които ми приготвяха предишната вечер, зад един шкаф. Когато идваше време за чистене, аз изхвърлях всичко, което се беше насъбрало, за да не го намерят. Една сутрин обаче майка ми открила „скривалището” ми и пристигна в училище. Накара ме да изям един сандвич пред целия клас. Каза на децата, чeаз съм „лъжкиня”, че лъжа родителите си, че ям. Тогава се почувствах така унижена, че се разплаках. И си спомних за епизод от един филм – „Вълчицата”, когато ученичка от ТВУ беше откраднала един шоколад и за назидание директорът я накара пред цялото училище да изяде една цяла кутия с шоколади. Аз се почувствах именно като нея, като някоя престъпничка. И от този момент безразличието ми към храната се превърна в истинска ненавист. Такава беше моята „поука” тогава.

     По-късно растящият ми организъм си каза думата. Той искаше от мен да се храня и аз го правех, макар и недостатъчно, понякога и насила.

     До момента, в който станах цели 48 килограма. А след едно преяждане достигнах 50. Бях студентка в първи курс. Тогава ме завладя, обсеби манията да бъда слаба, по-точно обсеби ме гладът. Започнах да броя калориите, които поглъщам, да изчислявам какво мога да си позволя да ям, за да не превиша „допустимите” според новите ми критерии. А те бяха максимум 400-500 калории на ден. Постоянно изчислявах колко и как да изгоря приетите с храната калории, а когато решавах, че съм „прекалила” с яденето или започвах да тичам и да се катеря по стъпалата, докато изнемогна, или – когато нямах време за това, предизвиквах повръщане. Постоянно търсех информация за храни, от които не се пълнее, за медикаменти и средства да се поддържам слаба. За да се сдобия с такава информация, бях готова да жертвам всичко – до такава степен ме беше обхванала фикс-идеята „глад за по-хубаво тяло”.

     Така е и досега. Дори и когато вече бях тук и осъзнах своята зависимост, влизайки в други форуми за ХР, се хванах, че все още ме интересува това как другите успяват да не се хранят, какво правят те, за да са слаби физически.

     Всичко, което постигнах с моето гладуване беше, че започнах да влизам от болница в болница и да излизам от там с диагноза „анорексия”. А вече имах проблеми и с алкохола, и с хапчетата.

     Моето гладуване се отрази най-напред физически – станах болезнено слаба (по едно време бях 32 кг), нямах сили за елементарни физически усилия, започнах да колабирам на всевъзможни места. Стигала съм и до ОАИЛ. Все по-чести станаха случаите на изкуствено хранене – чрез системи. Започна да ми пада косата; разруши се отначало емайлът на зъбите ми, после пострадаха и самите те, и венците; наруши се и месечният ми цикъл. Изглеждах зле на външен вид. Стигна се дотам, че не различавах онова, което ям, то вече имаше някакъв един и същ странен вкус, независимо дали беше сладко, горчиво, солено и т.н.; ако се наложеше да дъвча храната, не знаех колко да го правя и докога. Постепенно гладуването започна да води и до влошаване на паметта: все по-трудно помнех и се концентрирах, станах разсеяна, имала съм и моменти, когато от глад мозъкът ми буквално „блокираше”. Отрази ми се и социално – избягвах компанията на хора, които се хранеха, най-вече да не ме „заразят” и по такъв начин да попречат на моя глад.

     Сега, работейки по първата си стъпка от Програмата, разбрах истинската си зависимост. Че тя не се свежда само до алкохола и бензодиазепамите, но и до глада. Те всички контролират моя живот. И макар че засега ми е трудно да призная безсилието си пред глада, мисля, че направих нещо за това: когато преди няколко дни започнах да колабирам отново от неядене, аз сама потърсих помощ, сама поисках да ме сложат на системи, докато започна да се захранвам; а вчера за пръв път си купих истинска храна, макар и да е бебешки пюрета – нали сега започвам да се уча да се храня. А с моя спонсор изготвихме списък на нещата, които мога, които искам и които трябва да ям. Той засега е много кратък, но се надявам да го допълвам всеки нови 24 часа.

     Защото повече не искам да гладувам, не искам да съм слаба физически.

     Искам да започна да се храня, доколкото е възможно, истински, нормално.

     Искам да започна да живея, хранейки се, а не просто да функционирам като гладувам.

     Надявам се първата ми стъпка да ми помогне за това.

     И благодаря за пореден път на puvpav, че ми помогна да осъзная всичко това.

fShare
0
Pin It

АркА, брой 11, декември 2011 г.

АркА

брой 11, декември 2011 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”