ДВАДЕСЕТ И ЕДНА СЕДМИЦИ

 

 

Сънувам, че се будя, защото чувам телефон.

Сънувам сигурността, че ми се обажда мъртвец.

Сънувам, че протягам ръка към слушалката.

Само че слушалката е по-различна,

натежала, сякаш прикована към нещо,

сраснала се, заплетена в корени.

Трябва да я изтръгна заедно с цялата Земя.

Сънувам усилията си напразни.

Сънувам тишината, защото звънецът е млъкнал.

Сънувам, че заспивам и пак се будя.

Вислава Шимборска

(Превод: Искра Ангелова.

Вислава Шимборска. Миг. Изд. СУ "Св. Климент Охридски" 2008)

 

     В живота ни се случва, че срещаме хора, които, често несъзнателно, излъчват характерната за тях енергия. Това са хора, които незнайно защо ни карат да се усмихваме. Усещаме прилив на енергия и имаме желание да се смеем.

     Точно така реагирам на Рътис, всеки път когато го срещна, и ми е трудно да повярвам, че този човек е трябвало да мине през ада на собствения порок, за да зажадува да живее.

     Лицето на Рътис на моменти се променя и придобива сериозен вид, особено когато се опитва да ме убеди, че е бил наистина лош човек. Произхожда от полско-литовско семейство. Има добри спомени от своето детство и роден дом в Литва. Първият му контакт с алкохола е бил на 13-годишна възраст. След това нещата се развили, както обикновено става... Принадлежността към група от връстници, която дава възможност за формиране на собствената идентичност, е много важна за един тийнейджър. Била е важна и за Рътис.

     ‒ Моите приятели често пиеха, не исках да бъда различен, да бъда аутсайдер – спомня си той – за мен и за тях това беше нещо нормално.

     Наркотиците се появили в живота на Рътис малко по-късно от алкохола, когато емигрирал в Съединените Щати, и те му правили компания в продължение на близо седем години.

     ‒ Когато успях да се отскубна от ноктите на кокаина, започнах да пия все повече – разказва с различен от познатите ми досега израз на лицето. ‒ Нямах мярка, а животът ми се превърна в ад.

     ‒ Ако хората могат да бъдат разделени на добри, лоши и най-лоши, то аз бях от най-лошите ‒ продължава да се опитва да ме убеди той. ‒ Изгубих семейството си, върнах се в Литва, попаднах в затвора.

     Още в затвора Рътис започнал да се променя. Върнал се към творенето и рисуването, което е неговата страст. След като излязъл от затвора през май 2010 година, с надежда и твърда решителност се опитвал да промени живота си. Без алкохол. Тогава заминал за Ирландия.

     ‒ Беше ми омръзнал моят живот, исках да го променя ‒ обяснява. ‒ Вярвах, че ще успея.

     За кратко време той си стъпил на краката, възвърнал си част от изгубеното, поне материалната част, тъй като за духовно възстановяване трябвало още да почака...

     ‒ Винаги съм бил упорит в следването на поставените цели ‒ казва за себе си. ‒ Когато не пиех, ми беше толкова странно лесно да притеглям към себе си добри хора и неща.

     В живота на всеки човек има добри и лоши моменти. В живота на зависимия човек се появяват рецидиви, които са неразделна част от болестта. След седмиците изпълнени с добри моменти, в живота на Рътис дошъл мигът на отчаянието.

     ‒ Това беше най-големият „brеakdown”, какъвто бях преживял дотогава ‒ си спомня той с неприятна гримаса на лицето. ‒ Пиех до припадък, без самообладание.

     В рамките на три седмици изгубил всичко, за което работил през последните месеци и което успял да поправи. Отново изгубил своя живот.

     ‒ Това беше най-лошият период в моя живот ‒ добавя. ‒ Страхувах се от всичко. Когато някой чукаше, аз отварях прозореца, готов да избягам. Не можех да понасям този непрекъснат страх, никога не знаех какво и кога ще се случи.

     ‒ Страхувах се от своите сънища и визии ‒ продължава Рътис. ‒ Беше точно като в стихотворението на Шимборска „Слушалка“. Не можех да различа явето от съня, действителността от въображаемото. Не можех да се измъкна от това ‒ казва. ‒ Два пъти опитах да се самоубия.

     Съквартирантката на Рътис се върнала по-рано вкъщи и срязала въжето, на което се обесил. Но още не му било дошло времето. 13 септември 2010 година, една от нощите прекарани в болницата, където попаднал след тежък побой, изцяло променила живота на Рътис.

     ‒ Не знам дали това беше насън или наяве, видение или действителност. Всичко това беше ужасяващо ‒ лицето на Рътис се вкаменява. ‒ Намерих се през нощта на улица Св. Патрик, където ме докопаха демони с червени очи и с нечовешка сила се опитваха да ме вземат със себе си ‒ разказва. ‒ Когато не можех да разкъсам маските от лицата им, се усетих, че са истински. Виждах около себе си най-важните хора в живота ми, но те не чуваха вика ми, сякаш изобщо не ме виждаха, като че ли бях изчезнал от живота им. Моите преживявания не могат да се опишат с думи.

     Рътис смята, че всичката злина, която бил извършил, и всички емоции, от които бягал, се върнали при него онази нощ. Събудил се в болницата и повече не заспал, докато монахините от Манастира на Света Елена в Бларни не се съгласили да го приемат. В Бларни Рътис дълго се възстановявал, минавайки през терапия.

     ‒ Страдах и плачех, не знаейки защо ‒ си спомня той с тъга. ‒ Дланите ми кървяха от удряне по стената заради болката, която ме разкъсваше. Не разбирах емоциите, които бяха в мен. Не разбирах себе си – добавя.

     Всеки ден Рътис записвал от петдесет до сто емоции, които се появявали в него. Веднъж седмично избирал собственоръчно записаните, най-често повтарящи се чувства и ги материализирал, творейки лица. Така възникнали двайсет и едно лица, от които се състои необикновената изложба, наречена от него „Двадесет и една седмици”.

     Рътис бавно си възвръща живота и не се буди със страх.

     ‒ Връщането към реалността ме изпълваше със страх, нямаше къде да се връщам, нямах нищо. Всичко изгубих – казва, ‒ но монахините от Бларни ме убедиха да не се тревожа, тъй като не съм сам – усмихва се както обикновено, – казаха, че съм добър човек и че притеглям към себе си добри хора. Това беше истина. Хората ми помогнаха да се върна към действителността.

     ‒ Дълго не можех да си простя, но накрая успях – твърди той убедено. – Сега се старая да съм честен човек. Мога да погледна на хората в очите с чиста съвест. Опитвам се да използвам втория шанс, който получих.

 

 

 


     Рътис С. Тереско променя живота си с бърза скорост. Рисува картини и прави скулптури. Работи професионално и развива своето образование, а също така работи като доброволец в Центъра за Подкрепа и Интеграция „Together– Заедно”. Говори четири езика. През свободното си време помага на зависими и бездомни. Монахините от Бларни се усмихват всеки път, когато ги посещава. Често им помага, особено при реставрирането на различни неща.

     ‒ Тази изложба е направена преди всичко за самия мен – казва, ‒ но бих искал да я споделя с други хора. Постигнах това, което смятах, това е моята крачка напред. Придвижвайки се напред, си поставям цели, които се опитвам да реализирам. Не мога да стоя на едно място. Не се примирявам с основен стандарт на живота. Не се страхувам от предизвикателства.

     Дали Рътис успя да ме убеди, че е бил лош човек? Оставям този въпрос без отговор. Все още го посрещам с усмивка в отговор на срещата с неговото ведро лице.

     Още днес ви каним на неговата прекрасна изложба на необикновени творби, които са възникнали от истински емоции, чрез болка, страдание и страх чак до успокояване и усмивка. Освен двадесет и едното лица ще видим и картина, представяща визията на неговата трагична нощ, както и настоящия имидж на твореца.

     Следващата стъпка на Рътис по пътя на промените е пътуването до Съединените Щати и осъществяването на мечтата му да се срещне с дъщеря си, които самият той нарича изкупление. Целият приход от продажбата на творбите си иска да предназначи за реализацията именно на тази мечта.

     Пожелаваме на Рътис неговата мечта да се сбъдне.

 

Катажина Валковска

Снимки: Пьотр Слотвински, Алиция Тъхулко

 

 

     Отварянето на Изложбата „Двадесет и Една Седмици“ се състоя на 29 декември 2011 г. във Виктори Аутрийч Корк Сити Център.