ДА СЕ БОРИШ ЗА СЕБЕ СИ

     Аня е привлекателна жена, близо 30-годишна. Седейки, държи колената си силно долепени едно до друго, облечена е традиционно с поло, скриващо всичко, което е за криене. Днес разказва за ваканцията, която е планирала старателно. Ставане в 7:30, закуска, екскурзия, печене на слънце, разглеждане на забележителности. В плана няма никакви дупки, няма място за спонтанност и забавления. Затова Аня ходи на терапия. Като ВДА контролира всичко, дори степента на удоволствие.

     Данута има три деца. Всъщност четири, ако броим мъжа ѝ, когото „трябва“ да обслужва и да гледа да не пие пак много и да не закъснее за автобуса за работа. Освен това време ѝ отнема и разработката на стратегия, как да избегне секса с пияния си съпруг. Децата са нейният щит.

     Валдек е идеален. От понеделник до неделя ходи с костюм. Сваля го само по време на задължителното плуване, което е абсолютно необходима точка от всекидневната му програма. Образцов служител на годината, който страда от безсъние и през петнайсет минути си мие ръцете. След смъртта на майка му баща му пиел всеки ден. Валдек бил най-голям от всички братя и сестри. Днес не умее да разпуска и никога не е доволен от себе си. Дори това, че има кола най-нов модел, не го радва, а би трябвало. Защото Валдек знае как би трябвало да бъде, а никога не е така.

     Мария е близо 40-годишна. Изглежда все едно е десет години по-стара. Съпругът ѝ изгубил работата си, затова тя работи на две места. Изморена е, занемарена, няма желание за нищо. Понякога само изяжда прекалено много шоколад. Това не убягва на мъжа ѝ, който мечтае за поддържана, отпочинала и богата партньорка. Мария не е такава. Смята, че вината е нейна. А със сигурност не на мъжа ѝ, който я измъчва психически.

     Янек трудно се забелязва. Не защото е много слаб и предпочита най-вече да седи в някой ъгъл. Янек се държи така, все едно се извиня–ва, че живее. Трудно му е да каже нещо. Нещо го души, стиска го за гърлото, нещо кара стомахът му да се свие. Въпреки че наближава трийсетте, никога не е имал „сериозно“ гадже. Не умее да се отвори.

     Към такива хора е насочена терапията на съзависими и страдащи от синдрома на ВДА. Към хора, които в резултат на зависимостта на своите близки са изгубили някаква част от себе си и искат да си я върнат. Към тези, които са имали мечти, но заради концентрацията си върху алкохола или друго вещество, които са заемали почетно място в дома им, са забравили за тях. По време на терапията те не само разбират какво представлява тази болест, но се учат да я отделят от човека, както и да говорят за чувствата си – да минат от „мисля, че усещам” към „чувствам”. Това е умение, което не научаваме в училище. По време на терапията можем най-накрая да се погрижим за себе си, да намерим своите ценности и цели. Това е моментът да повярваме, че искам – означава мога, а единственото нещо, което ни ограничава, сме ние самите.

     Терапията на съзависимостта невинаги е нещо приятно. Понякога отваря рани, които бихме предпочели да забравим. Трябва най-накрая да ги дезинфекцираме и да ги намажем с мехлем, който ще им помогне да зарастнат трайно. Не можем да очакваме от терапевта, че ще направи чудеса, ще свърши вместо нас работата, която ние не сме имали шанса да свършим по-рано. Научаването на нови умения понякога е болезнено и трудно. Лесно е да се обезкуражим, особено когато зависимият партньор ни препъва и се опитва да ни убеди, че без него вече нищо не ни очаква. И тук на помощ ни идва терапевтичната група. Особено когато част от хората са живо доказателство на промените, които са извършили в живота си.

     Смелостта, да бъдеш себе си, да се радваш на живота и да правиш това, което искаш, е достатъчно доказателство, за да започнеш да променяш живота си.

Божена Яшлан, педагог по ресоциализация,

терапевт на зависимостите