ИЗ ПРЕСАТА
Пиех си хапчетата за кръвно с... водка
Ралица Даскалова
Тя е Хари. Алкохоличка. Хари е псевдоним, защото според традициите на движението Анонимни Алкохолици пред медиите не трябва да споменава истинското си име.
Не пие от 3 години и 9 месеца. Била е на 42 години, когато е спряла. Преди това близо 15 години е прекалявала с алкохол. Всеки ден. Всяка нощ.
Достигала е до литър концентрат на ден. Животът й е бил нищо без сутрешната доза, обедната, следобедната, вечерната... Водката е била винаги на една ръка –в дамската й чанта, в нощното шкафче, в гардероба, в бюрото в офиса, в джоба...
- Хари, кога и как разбра, че си алкохоличка?
- Че имам проблем с алкохола, разбирах смътно още като младо момиче. По студентските купони всички пиехме много. Само че на мен ми ставаше лошо, особено на другия ден.
Не можех да стана от леглото. Измислях си различни „неразположения”, звънях в офиса, за да съобщя, че съм се натровила или пак „този гаден грип” ме е тръшнал. Истината беше, че не бях в състояние да правя нищо, махмурлукът минаваше чак следобед или даже надвечер. Махмурлукът е в кавички, защото при алкохолиците неразположението е всъщност абстиненция.
С времето пиех повече. Дозите растяха с годините и се стигна до носенето на водка в дамската чанта, пиене от събуждането, криенето на бутилки „за резерва”. На работа винаги ходех запасена. Отивах в тоалетната и там отпивах.
Спрях да ходя по купони, защото се напивах твърде бързо. А се напивах бързо, защото преди купона вече бях подложила здраво.
Пиех сама, тайно. По всяко време Стигнах дотам, че вече надигах бомбичката (бутилка от 200 г –бел. ред.) в маршрутката, по спирките, на обществени места. Помня веднъж - и на опашка в данъчното.
- Ходеше ли на работа, как се справяше?
- Да, някак си избутвах работния ден, но животът ми вървеше към пълен крах. Скандалите с мъжа ми не преставаха, крещях на децата без повод, занемарих външния си вид, напълнях зверски, работех, колкото да не ме уволнят.
Станах хипертоничка на прага на диабета с чувствително увеличен черен дроб. Вълнуваше ме само да си набавя алкохол –как да го купя сутрин в 8 ч, без да възмутя продавачката, къде да скрия бутилките, как да изхвърля празните, без да ме хванат, и как да си купя следващите.
Бях отвратена от себе си, но не можех да спра, вече не. Издържах без алкохол най-много 4-5 часа. За трезвен ден или седмица изобщо не ставаше дума.
Една нощ рових в интернет и попаднах във форума на алкохолно зависимите. Разбрах, че съм болна и това не е срамно. Разбрах, че има хиляди като мен и най-вече, че има изход. Трябва само силно да желая да спра пиенето и да започна нов живот, в реалния свят. И да не посягам към алкохол. Никога.
В Анонимни Aлкохолици обаче ние никога не казваме „никога”, защото знаем за болестта си –коварна, прогресираща и нелечима. „Никога” е разделено на множество отрязъци от по 24 часа. „Не пий само днес” е златното правило, защото, ако кажеш на алкохолика, че никога, ама никога няма да може да пие като нормалните хора, рискуваш той да се отчае и да зареже борбата за спасението си още в началото. Затова следваме 24-часовата програма на Анонимни Aлкохолици (съкратено АА).
- И един ден ти отиде на първата сбирка на АА. Страшно ли беше?
- След дълги разговори във форума и чата се запознах виртуално с много алкохолици (някои са били в много по-тежко състояние, на прага на смъртта, лежали в психиатрии и токсикологии, в изтрезвителното), които бяха спрели да пият единствено и само посещавайки сбирките на АА.
Търсех помощ. Здравословното ми състояние се влошаваше от ден на ден. Пиех хапчета за кръвно, но ги пиех с водка. Задушавах се, получавах сърдечни пристъпи, не можех да спя, да работя, да живея. Усещах, че инфарктът или инсултът са близо. Но не можех да спра. Уплаших се. Мислех, че в Анонимни Aлкохолици ще ме посочат с пръст и ще ми се надсмеят.
Нищо такова. Мъже и жени –усмихнати и симпатични, седяха и се изказваха –всеки за проблемите с алкохола и не само с него. Винаги присъстваше миналото –как е било, когато са пиели, и сегашното –как се живее нормално без алкохола, който е бил всичко за теб. С чувство за хумор тук се говореше за неща, за които смятах, че е забранено дори да споменавам.
Някои разказваха как не са успявали от първия път и пак са пили.
В крайна сметка не всички, но повечето дошли в АА бяха намерили спасение. Пожелах да имам това, което те имаха –трезвеност. И се заех с програмата на АА. Тя е съставена от 12 стъпки за духовно развитие, които решилият да се сбогува с пиянството трябва да следва стриктно. Мога да кажа, че днес не само съм жива и не пия, но живея спокоен и нормален живот благодарение на АА.
- Какво всъщност представляват Анонимни Алкохолици?
- Това е сдружение, общество от хора, които споделят един с друг своя опит, сила и надежда, за да преодолеят общия си проблем. Обществото се гради от групи. За група са достатъчни и двама алкохолици, желаещи да се откажат. Така е станало с основателите на движението през 1935 г. Един нюйоркски борсов посредник и един хирург от Охайо –Бил У. и Боб С. –безнадеждни алкохолици, от които лекарите били вдигнали ръце –правят първата сбирка на АА с чаша кафе в ръка. Двамата умират десетилетия по-късно. Трезви. И вече изплели голяма мрежа от групи, които и в момента спасяват милиони човешки животи.
В началото на сбирките на АА членовете се запознават по достъпен за тях начин с болестта. На сбирките си помагаме един на друг да останем трезви. Основната цел е да сме трезви и да помогнем на другите да се запазят трезви –ден за ден, ден след ден.
Единственото изискване за членство е желанието на алкохолика да спре да пие. Няма членски внос, присъствени списъци и пр. Това е доброволна и самофинансираща се организация, която се издържа само от доброволни дарения. В края на сбирката всеки пуска в шапката, колкото може и ако може. АА не е свързано с нито една политическа, религиозна или правоохранителна организация.
- Разкажи за 12-те стъпки? Прилича ми на мистично тайнство.
- Липсата на достатъчно информация кара много хора да смятат, че АА е секта и там промиват мозъци. Донякъде съмненията идват и от факта, че в нашата литература се говори за висша сила, на която поверяваме живота си и я молим да ни помага в тежки моменти. Ние говорим за Бог, но за Бог така, както всеки го разбира, защото в АА по света членуват хора от различни вероизповедания, също и атеисти.
Програмата е духовна, но не е обвързана с религията. Има ли религия, която да ви предлага сами да си изберете вашия бог? И не ви задължава да търсите някакъв бог, ако кажете, че не вярвате в никакъв бог.
Програмата е и практична. Основополагаща е първата стъпка –„Признахме, че сме безсилни пред алкохола и че животът ни е станал неуправляем.” Най-важното за един алкохолик е да признае, че е болен. От този момент шансовете му да оцелее нарастват, ако следва няколко прости правила. Да не посяга към първата чаша, да спре да опитва да пие контролирано като другите хора, защото това е невъзможно при алкохолната болест. Парадоксът е, че предавайки се, той побеждава.
Нататък в Голямата книга, както ние наричаме програмната книга Анонимни Алкохолици, е обяснено как да се адаптираме в света, от който сме бягали с чашката.
Алкохоликът е войнстващ егоцентрик. Той иска да промени всички и всичко, което не го устройва. Когато разбира, че това е невъзможно, търси успокоение в измисления емоционален свят, който му дава алкохолът. В него се чувства сигурен. За да остане трезвен, алкохоликът трябва да се научи да приема нещата такива, каквито са, а не каквито му се иска да бъдат.
Стъпките съветват да правим всекидневен анализ на чувствата и действията си, да признаваме недостатъците си и да опитваме да ги отстраним. Направим ли грешка, да я анализираме и да се извиним на потърпевшия.
Една от стъпките е да съставим списък на всички, на които сме причинили болка или щета, и да им се извиним. Последната, дванадесета стъпка предлага винаги да помагаме на тези алкохолици, които все още страдат, да достигнат до трезвост и нормален живот без алкохол.
Това е единственият начин да се отблагодарим на АА за върнатия ни живот. Но така и укрепваме трезвеността си.
Добре е новопристигналият в АА в работата си по програмата да ползва приятелството и „опеката” на някой алкохолик с по-голям стаж на трезвост. Това е спонсорът.
- Спонсор, пък говориш за духовна програма... Какво прави той?
- Думата, навлязла в практиката на АА, е тази. В някои държави ги наричат ментори. Това е най-довереният човек на алкохолика. На него той разказва най-страшните си грехове.
Алкохоликът трябва да може да звънне на спонсора по всяко време на денонощието. Да му сподели желание за пиене, да признае, ако това се е случило и той се е „пробил”. Спонсорът пък споделя с новия си приятел как той се е справял и се справя в една или друга тежка ситуация. Нито един психотерапевт не може да свърши тази работа, както спонсорът. После, като понатрупа трезвост и житейска мъдрост, бившият новопристигнал става също спонсор.
