НАШИТЕ РАЗГОВОРИ

ЗА ДА НЕ ПОВТАРЯМЕ СТАРИ ГРЕШКИ

Ева Войдилло и алкохоликът Тадеуш

разговарят за спонсорството в Ал-Анон, дисфункциите и не само.

(Разговор регистриран в Лондон на 13 ноември 2011 г.)

     T.:Трябва ли да съществува спонсорство в Общността Ал-Анон (групи за взаимопомощ на роднини на алкохолици)?

     E.:Да, определено, тъй като то укрепва това, което се случва на сбирките, т.е. на срещите на Ал-Анон. То е и пренасяне на атмосферата и самата програма в личния, всекидневен живот. Спонсорът играе ролята на помощник, съюзник, водач, треньор, който може да прави това, което обикновено не е възможно по време на сбирка – най-малкото да дава съвети, насоки, препоръки.

     Спонсорът в 12-стъпковите общности в Полша, защото не само в Ал-Анон го има, е объркващо и невинаги еднозначно разбирано понятие; няма нищо общо с пари и финансиране. Затова по-добро би било определението coach(треньор), т.е. някой, който се грижи да не падна в пропастта, да не пропусна нещо; някой, който понякога подтиква, но и защитава.

     Идеята за спонсорството не е особено популярна в Полша, а това е свързано с процеса на формирането на Общностите АА, Ал-Анон и други. В Америка те са възниквали и са се развивали по естествен начин. В нашата страна са били пренесени и то неточно от алкохолици (ал-анонки), като същевременно са били също приспособявани и модифицирани според собствени представи и убеждения, и какво от това, че с най-добри намерения. Въпреки всичко трябва да признаем спонсорството за изключително полезно. Може и да не е задължително, но несъмнено е огромно улеснение.

     T.:Ако при алкохолика е лесно да се определи моментът, когато той се обръща за помощ, тъй като го застигат най-различни последици от пиенето, как да разпознаем точния момент при съзависимия?

     E.:Точния момент определят три елемента, както е всъщност и при алкохолика, т.е.: болка, проблеми, неприятности. Заслужава си обаче да помним, че различните хора имат различна издръжливост на болка и някои могат с години да понасят страдание. За щастие, нивото на общественото съзнание непрекъснато расте и хората от алкохолични домове по-бързо осъзнават проблемите, следователно и по-бързо започват да търсят помощ. Деструктивно пиещият алкохолик може да умре, а съзависимият – по-скоро не. Разбира се, търпейки нечие пиене с години, ще има лошо и постоянно влошаващо се качество на живота, както и проблеми с отглеждането на деца в такива условия, но съзависимостта не представлява директна заплаха за живота. Може би заради това до днес Общността Ал-Анон не се е развила, и то никъде по света, в такава степен както АА.

     Има и още един елемент: някои хора са отраснали в дисфункционни домове, а сега, като възрастни, живеят с алкохолици – на тях може да им се струва, че това е нормалният живот, че тъкмо така е, и дори трябва да бъде. Впоследствие не вярват, че могат да променят каквото и да било, да противодействат по какъвто и да било начин, да се противопоставят. Това е свързано и с възпитанието в традиционните католически семейства. Един от неговите принципи е заръката: носи своя кръст. Ако следователно на някоя жена ѝ се падне съпруг алкохолик или син наркоман, тя разглежда проблема като кръст, изпратен ѝ от Бога. Не трябва да се бунтува и да иска промяна, а да носи търпеливо и смирено своя кръст. И това, за съжаление, до голяма степен удължава процеса на узряване на решението: аз не искам повече така, не съм съгласна, искам да оцелея!Срещат се и задръжки не само от религиозно, но дори от културно естество: Къде ще ходиш да разправяш на чужди хора? Не знаеш ли, че не трябва да си вадиш мръсните ризи? На кого и защо искаш да разказваш, какво ти е правил татко? Не помниш ли, че трябва да уважаваш баща си и майка си? Разкриването на домашната патология е противно на католическия модел на светоглед. Общностите ВДА, Ал-Анон, дори АА, попадат в Полша на естествени препятствия във формата на нашия начин на мислене.

     T.:Моментът, в който молим някого за помощ, е и моментът, в който най-после започваме да гледаме към бъдещето, вместо непрекъснато да се ровим в миналото – между другото много модерна нагласа в последно време. Какво бихте посъветвали хората от Ал-Анон или тези, които са си залепили етикета на една или друга дисфункция? По какъв начин можем да ги насърчим да поемат отговорността за живота си?

     E.:Терапевтите, свещениците, настойниците, учителите, духовните водачи, хората, които имат възможността да влияят на другите, сами трябва да приемат нагласата да се заемат по-скоро с решенията, а не с проблемите. Проблемът е нещо, което вече е било, минало, а решението е нещо, което тепърва ще направя, ще приложа. Разбира се, трябва да започнем от миналото, дори и само за да определим вида и характера на дисфункцията, но не можем да се съсредоточаваме върху него и да се ограничаваме до него. Във всяко семейство има различни проблеми, но не всички от тях доказват дисфункция, разбирана като ясно ограничаване на развитието. Ако родителите не са искали да ми купят куче (прекалено малък апартамент, безпаричие), това все още не означава дисфункция. Дисфункция не са и преживявания – действително понякога болезнени и трудни – като например смъртта на любимата баба. Днес с понятието дисфункцияпрекалено често свързваме всякакви неприятни преживявания, които не са ни харесвали.

     T.:Можем ли тогава да твърдим, че ключовият момент при съзависимите, и не само, е поемането на отговорността за своя живот и спиране на прехвърлянето на тази отговорност върху родния дом?

     E.:Разбира се. Не ти е харесвала ситуацията в твоето семейство? Имаш претенции към баща си или майка си? Разбирам те, съчувствам ти, мога да изслушам твоите обиди и претенции. Но веднага след това нека се заемем с работа върху това, в твоето настоящо семейство да бъде по-добре, да не повториш старите грешки на твоите родители.

     T.:Благодаря за разговора.