A- A A+
fShare
0
Pin It

 

НАПРАВО ОТ СБИРКАТА...

 

     Както във всеки брой, в тази рубрика представяме опита и преживяванията на участниците в сбирките на АА и други общности за взаимопомощ, използващи Програмата на 12-те стъпки. Поместените тук изказвания предстaвляват изцяло личните убеждения и възгледи на авторите им и не бива да се приписват на Общността на АА, нито на която и да е друга общност като цяло.

 

АА – България

ИМА ИЗХОД

 

     Казвам се Поли и съм алкохоличка. На 43 години съм. Не употребявам изобщо алкохол вече 5 г. и 6 месеца. Живея нормален човешки живот. Имам семейство и работа, приятели. Ежедневието ми по нищо не се отличава от това на останалите „нормални” хора. Жива и здрава съм благодарение на движението Анонимни Алкохолици, където попаднах преди 6 години в окаяно състояние.

     Алкохолният ми стаж започна в края на студенските години. Знаете как е, купоните течаха нонстоп. Попаднах в компания от бохеми, които пиеха от сутринта – уж по едно за сгряване, после две-три с обеда, после 3-4 следобедни и за колкото останеха пари – вечерта и през нощта. Песни, танци, китари, свалки. Едното вървеше изумително хармонично с другото. Харесваше ми. Една постоянна еуфория и приповдигнато настроение, лекота и увереност, че съм неотразимо готина. Всъщност бях притеснителна и алкохолът ми помагаше да се отпусна и да се почувствам „на ниво”. Тогава нямаше как да знам, че някои хора като мен са повече предразположени към алкохолизъм отколкото други. Уж пиехме яко 10-15 души, но сутрин другите все пак си ходеха на лекции, имаха упражнения, четяха и вечер отново имаха сили за купон. На мен ми ставаше лошо дори от неголеми количества алкохол. На другия ден бях като болна. Но вечерта отново започвах, тъй като усещах, че ако дам на организма си малко, се чувствам по добре. Тогава приятелите ми казваха „клин клин избива”. Нямаше как да знам, че това е класическа абстиненция.

     Колелото се беше завъртяло. Тръгнах на работа. Пиех всяка вечер в компания, уж без да прекалавям, но количествата растяха. Просто нямаше събиране без алкохол. Минаха десетина години на този режим. Нямах никакви здравословни проблеми, печелех не лошо с престижната си професия, имах много ухажьори, не бързах да се женя, исках да си поживея. Това за мен тогава означаваше да експериментирам с различни мъже и да анализирам дълбочината и естеството на женската си чувствителност. За целта, на мен, свенливата по характер, ми трябваше стимулант, но аз вече го бях открила. Алкохол. Не ми беше интересно никое място, където не се предлагаше алкохол. На поход в планината тръгвах с плоското шишенце в раницата, на път с автобус или влак – също. Самолетните командировки и пътешествия също бях свързани с разточителни почерпки. Пиеше се и в офиса. Винаги имаше поводи – рождени дни, национални празници, имени дни – или просто така – за да се свали умората при натоварване по време на дежурство, и преди него, и след... Алкохолът стана неизменна част от живота ми. Количествата набъбваха. Все по-често се случваше да прекалявам. Това не означаваше да се въргалям пияна по пода, но се е случвало колеги да ми викат такси и да ме изпращат до дома, защото залитам и фъфля. Все по-често се случваше да се напивам и сама у дома. В редките случаи, когато нямаше групова веселба. На другия ден звънях в службата и казвах, че вероятно „съм пипнала някой вирус”, защото повръщам, лошо ми е, вие ми се свят и не мога да отида на работа. Прекомерната употреба тогава все още не се отразяваше пряко на служебните ми задължения. Рутината си казваше думата, пък и все пак успявах да се крепя, макар и да нямах нито един сух ден.

     Към 33-тата си година вече имах постоянен приятел. Живеехме бурно, като в студентските години – пиене и купони. Забременях. Леко се притесних, когато това стана ясно, защото знаех, че след като пия всеки божи ден, значи детето е заченато с голяма доза алкохол в кръвта ми. Но, слава на Бога, алкохолизмът ми през бремеността леко се „разхлаби”. Пиех по чаша червено вино всяка вечер. И толкова. Помислих, че алкохолният ми проблем е изчезнал. Преди да вляза в родилното обаче, гаврътнах „за кураж” стотина-двеста грама ракия – това имах под ръка. Имаше усложнение при раждането. Изписаха ни с детето след 10 дни. Още първата вечер след празника по случай посрещането ни изчаках всички да заспат и докопах бутилката с уиски... А кърмех. Кърмих почти 10 месеца. Бях изчела маса литература и бях разпределила „дозите” така, че уж да се разгради алкохола в часовете между кърменията. В момента, в който отбих дъщеря си, вече нищо не ме спираше да се върна към любимото си занимание. Вече пиех тайно – не вървеше майка с количка да надига бутилката из градинките. Имах си тайници у дома.

     Върнах се на работа след една година. Болестта напредваше. В офиса винаги имаше бутилки. Оставах след работа или идвах първа, гледах да няма никой наблизо, за да си взема моето. Пиех направо от бутилките. От всички помалко, за да не свърши рязко някоя. Въпреки това се случваше да има повод, колегите да извадят бутилка от предишния празник и да се учудят, че почти не е останало, а е била пълна. Отделно си купувах бомбички (бутилка алкохол с 200 гр). Малките дамски чанти не ме устройваха. Не можех да си помисля, че моето „спасение” не е с мен винаги, когато ми дотрябва. А то ми трябваше вече през целия ден. Не можех без скритите бутилки, защото официалните почерпки вече не ме задоволяваха.

     Зачестиха скандалите вкъщи, закъсненията ми, неадекватните ми реакции спрямо мъжа и детето ми, спрямо приятели и родители. Алкохолът раздуваше до гротескни размери моите параноични страхове, егоцентризъм, комплекси, въображаеми чувства, всички недостатъци на характера. Пиех преди скандала, вдигах го или подтиквах мъжа ми към него, след скандала пиех до зори, потънала в отчаяние как никой не ме разбира и животът ми е пропилян. На един по-късен етап прекарвах нощите си сред безмислени виртуални флиртове в чата, с неизменната водка до мен, отпивайки направо от шишето. Струваше ми се, че бях в стихията си – да покорявам, да блестя с интелекта си, да съм освободена, да казвам каквото мисля и да изпия колкото мога.

     Качих около 15 кг. Добих онзи характерен за алкохолика влажен поглед изпод вечно подпухналите клепачи. Почти не ядях, но пиех още и още и още. Напуснах работа с оправданието, че имам вече първокласник и натовареността ми ще ми пречи да му помагам. Всъщност напуснах дни преди да ме уволнят дисциплинарно, защото в службата вече всички говореха колко съм неадекватна и че през цялото време дъхтя на спирт. Фаловете зачестиха, пък и пердето ми беше вече паднало и изобщо не ми пукаше. Пиех на работното си място без да се крия, вадейки от бюрото бутилката или чашата по всяко време.

     Пиех, за да живея и живеех, за да пия. Не можех без алкохол, но и вече не можех и с алкохол. Изнемогвах.

     Разбрах от интернет за Анонимни Алкохолици в България. Мислех си, че това е някаква драматизация, използвана за подсилване на напрежението в американските филми. За мое удивление срещнах усмихнати хора на всякаква възраст, изобщо не изглеждаха окаяни и злочести. Някои от тях не пиеха изобщо от 19, 10, 8 години, след десетилетия алкохолна мъка. В изказванията си често се шегуваха с болестта си.

     Да, разбрах, че алкохолизмът е болест и не съм единствената болна от нея. Научих, че тя е болест на ума, духа и тялото, че е хронична и прогресираща, че няма лекарство, но има възможност за поддържане на дълготрайна ремисия без употреба на алкохол. Разбрах, че само непиене не е достатъчно, че сам човек трудно може да се справи с трудностите в алкохолния свят, в който живеем. Че алкохолизмът е в главите ни, а алкохолът – в бутилките. Че за да оцелеем ние, хиперчувствителните, отхвърлящи несъвършенствата на този свят, протестирайки по своя си начин – с бутилка в ръка, трябва да се научим да живеем отново. Да узреем емоционално и духовно, да победим страховете си, породени от безпокойството, че околните не ни харесват. Да спрем да се опитваме да контролираме всички и всичко около нас, да променяме и пренареждаме по свой образ и подобие, а да се нагодим към обстоятелствата и ситуациите, променяйки единствено себе си. Да понамалим егоцентризма си – основно зло на всички беди на алкохолика. Да се смирим и да бъдем безмилостно честни. Научих най-важното – че има изход от проблема ми.
 

 

АркА, брой 12, декември 2012 г.

АркА

брой 12, декември 2012 г.

Редакция: Анна Швед

Превод от полски: Йорданка Илиева-Цъган

Превод от руски и полски: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”