A- A A+
fShare
0
Pin It

НАШЕТО ЕДНО „НЕ"

Катажина Станкевич, 16 год.

     Ако, да речем, моето училище изведнъж пламне или ако някой реши да си устрои по средата на училищния коридор борба родом от MMA, аз знам какво да правя. От гледна точка на възможните, макар и не чести заплахи, аз се чувствам в училището си прекрасно. Навсякъде има камери, учителите дежурят по коридорите по време на всяко междучасие, а пробните аларми се провеждат дори твърде често.

     Възрастните са осигурили на нас, младите, великолепни предпазни мерки за всеки случай - за всичко, което „може да се случи", но обикновено не се случва. Обаче май са забравили, че има места, където окото на камерата не стига, и ситуации, за които госпожата педагогически съветник и понятие си няма.

     Само ние имаме власт над това, което се случва в нашето училище, именно защото е нашето училище. Нашите познати, нашето място, в което пребиваваме, щем, не щем, всеки ден.

     Само ние, с нашите нагласи, нашите думи, а дори с жеста си, определяме границите. Именно ние, често несъзнателно, решаваме какво е готино и как во не, какво е супер и какво е гола вода.

     Често не разбираме, какво означава и колко тежи гласът ни в групата. Ние сме част от нашето училище, но запазваме и индивидуалността си. Една или друга усмивка ни дава мотивация да действаме, а едно „стоп" ни кара да се замислим. Ако стоиш настрана, нищо няма да промениш, ако мълчиш, нишо няма да кажеш, но ако не правиш нищо, не си безнаказан. Точно ти си публика за някого. Твоето мнение важи. Това означава, че си отговорен за всичко, което става около теб. Дори ако не участваш в това непосредствено, ако мълчиш - даваш съгласие.

     Именно в това се състои проблемът ни с безопасността в училище. Защо се чувстваме застрашени? Защото не умеем да определим границите, защото веднъж дадохме разрешение за нещо, което ни пречи, и сега се налага да го търпим.

Obraz45

     Как би се чувствал в свят без закони? В който всеки може да те ръгне с нож по средата на улицата и никой няма да обърне внимание на това, защото би било нормално в този свят.

     Всичките ми извънучилищни познати се чудят, че в десети клас устроихме рожден ден на една приятелка и даже не сме си и помислили за алкохол. Просто никой не се е сетил, защото за всеки е доста очевидно, че точно така трябва да бъде. Никой от нас нямаше нужда да го каже изрично. Такава граница си бяхме набелязали и изобщо нямаше нужда да се замисляме. Искахме да се чувстваме безопасно.

     Ходейки на училище, автоматично ставам част от групата. Аз и хората, които ме обкръжават тук, започвахме като непознати, а завършваме като истински приятели. Ако нямаш никакво влияние върху това, което правиш или ако си принуден да го правиш от натиска на останалите, не си част от групата. Това не е приятелство.

     Никой възрастен няма да ни осигури такава безопасност, каквато можем да си осигурим сами. Трябва да разберем, че не камерите или учителите ни осигуряват безопасност - това може би върши работа в детската градина. Тук АЗ - а това значи, че също и ТИ - определяме принципите. НИЕ управляваме.

     Ние сме идивидуалности в групата.

     Нашето едно „не" важи не по-малко, отколкото груповото „да".

fShare
0
Pin It

АркА, брой 14, 2016/2017 г.

arka014

АркА

брой 14, 2016/2017 г.

Редакция: Анна Швед

Превод от полски: Йорданка Илиева-Цъган, Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Снимки, графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

Редакцията на "Арка" не отговаря за точността на данните, поместени в статиите, изпратени от България,

нито за представените в тях възгледи на авторите им.

Редакцията си запазва правото за редактиране и съкращаване на получените текстове.

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”