A- A A+
fShare
0
Pin It

РОДИТЕЛИ И ДЕЦА...

НИЕ, ДЕЦАТА НА ПО-ВЪЗРАСТНИТЕ РОДИТЕЛИ

Ева Войдило

     На рождени и имени дни, на юбилеи чуваме и сами пеем „За много години!". Тоест пожелаваме си взаимно колкото се може повече... последни, а не първи години живот. Тези пожелания все по-често се сбъдват. И си получаваме желаното. Действително живеем все по-дълго. Статистически доживяваме 80 години, поне жените. Случва се някои да доживеят и над деветдесет години, основно благодарение на напредъка на медицината и все по-разпространената мода на здравословен - тоест дълголетен - стил на живот.

     Но да оставим годините, биологията не може да бъде надхитрена. С напредването на живота постепенно изчезва доброто състояние на ума и изобщо на цялото тяло. Накрая идват гериатричните и дегенеративни заболявания, а заедно с тях и загубата на самостоятелността. Ужасна тема. Не обичаме да мислим за това, и нищо чудно.

     Всеобщ ужас буди думата на А - алцхаймер, и на Д - деменция, и още на Н - немощ. И с право предизвикват ужас. Тези болести въвеждат човека в най-мрачното състояние, от което няма изход обратно към светлината, към нормалния живот.

     Какво да правим тогава? В този случай си струва да имаме много пари или много деца, а най-добре и едното и другото. Тези две неща могат да осигурят на нефункциониращите нормално хора постоянна грижа. И именно такава грижа е абсолютно необходима в продължение на седмици, месеци, понякога години - чак до края. За щастие много възрастни хора дълго време се радват на добро здраве. Но не всичко опира единствено до самото здраве. На стари години се появява и друг проблем, не здравословен, но много сериозен. Това е тъгата по собствените деца, които бягат в своя живот, понякога много отдалечен от родителите.

     Според сондажите половината поляци не се интересуват от възрастните си родители. В изследванията на Global Age Watch Полша се намира на 87 място сред 91 страни от гледна точка на здравната грижа спрямо възрастните хора. И ето че имаме проблем: от една страна децата не се интересуват, от друга - държавата не се грижи за възрастните граждани. Срамота е изобщо да се споменават такива неща, но това са факти. А същевременно в нашата култура някои родители, особено майки - не умеят да живеят по друг начин, освен да живеят живота на децата си. Дали това е добро или лошо, умно или не много - това е друг въпрос. Обаче е факт, който трябва да имаме предвид. Защото нали моментът, когато децата напуснат дома, а родителите излязат в пенсия, определя границата, извън която качеството на живот може рязко да се влоши. Работата свършва - работата за обществото и за децата и семейството. За много възрастни хора в този момент изведнъж изчезват целият дотогавашен смисъл и целта на съществуването. В празния живот започва да цари скука, депресия и самота. А заедно със самотата идва и най-лошото от всичко - чувството, че не сме нужни на никого. Нека погледнем истината в очите. Прогнозите са тревожни: полското общество принадлежи към най-бързо остаряващите в Европа. Гражданите над 60 години наброяват 6 милиона и с всяка изминала година стават все повече. След десетки години просто ще започнат да липсват млади хора, готови да поднесат символична чаша чай на милиони възрастни.

     Какво ще правят те тогава?

     Един момент... какви ТЕ? По-скоро да попитаме: Какво ще правят тогава сегашните пораснали деца на възрастните родители? Самите те ще се превърнат във възрастни родители на своите деца, а някои, и то съвсем не малобройни, в бездетни възрастни хора. Това не е прекомерно притеснение, а проекция на съвременните, в това число и на нашето, общества в бъдещето. И за съжаление много реална проекция.

     Не особено голяма утеха носи фактът, че и другите се борят със същия проблем. Борят се по различни начини. По-богатите страни могат да си позволят по-високи пенсии. В някои държави вече съществува голяма мрежа от старчески домове, които не само предлагат добри битови условия и медицинска грижа, но също и социален живот и културни атракции, приспособени към здравословното състояние на обитателите. Това също е свързано с големината на пенсиите и отношението на държавата към най- възрастните граждани. Споменатият Global Age Watch сочи, че днес е най- добре да сме пенсионери в такива страни, като Швеция, Норвегия, Дания, Исландия. За съжаление на нашата държава й липсват още много неща.

     В много страни младото поколение има задължението според закона да осигурява възрастните си родители, и то не само материално. Например в Китай тази година бе приет закон, който задължава децата да се обаждат поне веднъж седмично на родителите си, които са надхвърлили 60 години. Някой ще каже: „Китайски тоталитаризъм", а аз мисля: не, мъдрост подхождаща на Конфуций. Безспорно е, че нито медицинската сестра от социалните служби, нито безплатният билет за кино няма да изпълнят празнотата, когато някой чака и чака без резултат на някакъв признак на живот от собствения си син, дъщеря, внуци.

     Не ми се струва вероятно самите правителства и парламенти да успеят да разрешат този проблем. В края на живота никой и нищо не може да замени на човека истинската близост. Разбира се тя най-трудно може да се предостави на хора, които поради възрастта или болести губят умствени, психически или физически функции. По колко красив начин можем да бъдем с такъв човек показва режисьорът Давид Зивекинг във филма за своята болна от алцхаймер майка. Неговият филм „Не ме забравяй" беше заслужено награден от критиците и зрителите. Всички подчертават, че това е преди всичко филм за любов. Някой написа, че Зивекинг „е създал картина, в центъра на която се намира не толкова болестта, колкото човекът, който се разболява от нея против волята си".

     Следователно, може би децата на по-възрастните родители биха могли просто да се отнасят към тях не само от гледна точка на нещата за уреждане, здравословните или материални неприятности или други критични ситуации. А също и така, че да бъдат център на внимание и да се почувстват като личности: като майки и бащи, които са дали живот на децата си и са създали семейство. Вероятно невинаги са били най-добрите детегледачи, примери за подражание и водачи, обаче завинаги ще останат родители. В крайна сметка истината е такава, че сме получили живота си от нашите родители. Стойността на този дар не може да бъде засенчена нито от стойността на богатства, нито от приятелки или приятели, нито от собствената кариера.

     Разпадането на семейството обхваща много явления. Те са причината за това, че днес почти никой не се чувства в семейството си като неразделна част от многопоколенческо цяло. Все повече хора приличат на самотни планети с по няколко собствени сателита. Обикалят си из човешкия космос, търсейки любов, приятелство, близост и принадлежност. А същевременно безгрижно позволяват да се късат първичните връзки, като например със собствените родители. Най-много при нужда да поверят грижата за тях на някоя Лариса или Оксана от Украйна. И това би било добре, ако ставаше въпрос главно за такава помощ. Ясно е обаче, че не само за такава.

Obraz54

     А ако опитаме да дадем думата на емпатията - това е най-важното чувство в отношенията с най-близките. Състои се в способността да се вживяваме в преживяванията на другия човек. Не става въпрос само за „вживяване", но и за това, чрез своето участие в живота на възрастните родители да утолим тъгата, да облекчим самотата и да разсеем страха от празнотата и тревогата, свързана със сбогуването със света.

     И това ще ни се върне във формата не на една, а на няколко премии. Първо - когато даваме любов, не губим любов, а я умножаваме. Второ - ще се освободим от чувството на неизпълнено задължение. Облекчението ще бъде дар за самите нас - за нашето чувство на себестойност. Много хора се оплакват от чувство за вина спрямо своите нуждаещи се родители. Тази дилема - съчетаването на собствените нужди с нуждите на възрастните родители - я преживява в по-малка или по-голяма степен всяка чувствителна дъщеря или син, особено дъщеря. Някои се опитват да заглушат чувството за вина като прехвърлят вината върху родителите. От това обаче нито едните, нито другите ще се почувстват по-добре. И когато някога родителите си отидат - към скръбта по тяхната загуба ще се присъединят неизлечими угризения на съвестта.

     Има и допълнителна премия за оказване на угриженост към възрастните родители. Ще покажем на собствените си деца - не само в теория, но и на практика - какво означава семейна връзка. Ще дадем шанс и на внуците, да се научат в бъдеще да участват в отговорността един спрямо друг в едно добро семейство. Може по този начин да успеем да възродим първоначалния и най-дълбок смисъл на семейството, състоящо се от няколко поредни поколения.

     Нека погледнем на нещата по този начин: нали самите ние вървим точно към това място, където днес се намират нашите родители. Животът е еднопосочна улица. Никой няма да успее да направи обратен завой и да тръгне срещу движението - към все по-млада възраст. Ясно е, че някой ден ще се озовем в ролята на възрастни родители. С възрастта времето забърз- ва, този ден може да дойде неочаквано бързо. Нека помислим за родителите си, но и за себе си. Нека не си подготвяме същата съдба. Носим отговорност за това спрямо нашите деца. Нали искаме да ги научим на любов и отговорност, а не на егоизъм. Нека започнем от днес. Може би това е единственият начин да минем през живота като човечество - от началото до самия край - по човешки, ръководейки се не само от удобството, нито само от разума, но и от сърцето.

fShare
0
Pin It

АркА, брой 14, 2016/2017 г.

arka014

АркА

брой 14, 2016/2017 г.

Редакция: Анна Швед

Превод от полски: Йорданка Илиева-Цъган, Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Снимки, графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

Редакцията на "Арка" не отговаря за точността на данните, поместени в статиите, изпратени от България,

нито за представените в тях възгледи на авторите им.

Редакцията си запазва правото за редактиране и съкращаване на получените текстове.

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”