A- A A+
fShare
0
Pin It

НАМЕРЕНО В НЕТА...

УМИРАХМЕ ПРОКЛЕТИ,

ОПОЗОРЕНИ И ОТХВЪРЛЕНИ

     Ние умирахме от пневмония в мебелирани стаи, където ни намираха три дни по-късно, защото някой се оплакваше, че му мирише. Ние умирахме под мостовете и никой не знаеше дали това е било самоубийство. И без да се знае, ако се замислим - това винаги е било самоубийство. Ние умирахме по болниците с огромни издути кореми и никой нищо не можеше да направи. Ние умирахме в килиите си, без да разберем виновни ли сме били или не. Ние ходехме при свещениците. Те ни даваха обещания. Караха ни да се молим. Казваха ни да вървим и повече да не грешим...но да вървим! И ние вървяхме. И умирахме. Умирахме от предозиране. Умирахме в леглата си. В усмирителните ризници по време на делир. Бог знае за всички тези кошмарни, омерзителни и зловещи неща.

     Но знаете ли кое беше най-лошото от всичко? Най-лошото от всичко беше, че никой нямаше представа колко се стараехме. Ходехме по лекари, а те, ръководени от принципа „това е толкова безумно, че може да подейства", ни даваха лекарства, от които ни ставаше лошо при употреба с алкохол. Понякога просто клатеха глави и ни пращаха в лудницата. Откъдето ни пускаха пристрастени към успокоителни и сънотворни. Лъжехме докторите. А те ни казваха да пием по-умерено. И ние се опитвахме. И умирахме.

Obraz61     Със закрепени с жица мъртви счупени челюсти ние се давехме в собствената си повръщня. Умирахме играейки на "руска рулетка", и хората мислеха, че сме загубили. Но ние знаехме най-добре.

     Умирахме под конските копита, под автомобилните гуми, от ножове и под токовете на нашите братя алкохолици. Умирахме в срам. А знаете ли кое беше най- ужасното? Най-ужасното беше, че ние самите не можехме да повярваме, че наистина много се стараехме. Струваше ни се, че само мислим, че се стараем.

     И ние умирахме, повярвали, че не сме разбрали как трябва да се стараем и че не сме се старали. Когато доведени от отчаяние, в надеждата си да се случи чудо, ние започвахме да търсим помощ, ние отивахме при хората с малки буквички преди фамилията си, като се надявахме, че те са прочели правилните книги, в които са правилните думи. И никой от нас не се досещаше за плашещата истина, че правилните думи, които в последствие се оказаха съвсем прости, тогава още не са били написани.

     Ние умирахме, падайки от високи блокове. Умирахме с цевта на пушката в устата. Умирахме по безлюдни места със завързани на гърба ръце и куршум в тила, защото този път сме излъгали не когото трябва. Умирахме в конвулсии и от инсулти. Умирахме проклети, опозорени и отхвърлени. Жените сред нас умираха унижени, защото жените са много по-взискателни към самите себе си. Ние се стараехме. И умирахме. И никой не ни оплакваше. А най-лошото беше, че на всеки мъртъв се падаха 100 или даже 1000 от нас, които искаха да умрат. Някой жадуваше смърт. Някой заспиваше, молейки се да не се събуди, защото беше невъзможно да понася повече тази болка.

     И бяхме сигурни, че това никога няма да се промени.

     Веднъж в една нюйоркска болница един от нас е преживял това, което в книгите наричат «духовно пробуждане». И той си казал: "Аз намерих отговора!" Не. Той е намерил само част от отговора. "Аз трябва да споделя това - решил той". И се стареел както може. Но ние не го чувахме. И умирахме. Умирахме от последната успокояваща запалена цигара, след което се изключвахме от реалността и дюшекът ни пламваше. За нас казваха, че сме се задушили преди телата ни да са обгорели и че ние нищо не сме усетили. Да умрем по този начин за нас беше по-доброто, което можеше да ни се случи...е, понякога с нас загиваше и семейството ни.

     Още един човек от Ню Йорк бил сигурен, че знае отговора. Той се опитваше чрез молитва да ни доведе до трезвост. Но и това не работеше, защото молитвата довежда алкохолиците до объркване. Той се стараел. А ние умирахме. Един след друг ние го обнадеждавахме, а после му разбивахме сърцето, защото ние винаги така правим. Но най-лошото беше това, че всеки път, когато ни се струваше, че вече знаем най-лошото, се случваше още по-лошото. Това продължи до онзи момент във фоайето на хотел, намиращ се не в Рим, не в Йерусалим, не в Мека, не в Дъблин и даже не в Бостън. От всички възможни места това се случи в Акрон, щата Охайо!

Obraz62     Настъпи денят, в който алкохоликът каза: "Трябва да намеря друг алкохолик, защото той ми е нужен не по-малко, отколкото аз на него". Сега вече той намерил отговора. И ето, след толкова години каналът на предаването бил отворен...

Сега вече не отиваме при свещениците, не отиваме при лекарите и при хората с малки буквички преди фамилията. Ние отиваме при тези, които са били там. Отиваме един при друг.

     И се стараем. И можем да спрем да умираме!

Анонимен Алкохолик

fShare
0
Pin It

АркА, брой 14, 2016/2017 г.

arka014

АркА

брой 14, 2016/2017 г.

Редакция: Анна Швед

Превод от полски: Йорданка Илиева-Цъган, Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Снимки, графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

Редакцията на "Арка" не отговаря за точността на данните, поместени в статиите, изпратени от България,

нито за представените в тях възгледи на авторите им.

Редакцията си запазва правото за редактиране и съкращаване на получените текстове.

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”