ИНСТРУМЕНТАРИУМ..

ЕТАПИ НА ПРИЕМАНЕ НА АЛКОХОЛНАТА БОЛЕСТ

Анна Швед

     Един от главните психологически механизми на всяка зависимост е отричането на болестта. По време на лечението зависимият пациент минава през труден процес на осъзваване и признаване на алкохолната си идентичност. Този процес би трябвало да води до приемане на болестта, но невинаги се стига до него, въпреки че обикновено пациентите го декларират. Понякога защото се самозаблуждават и не осъзнават напълно същността на приемането. Понякога пък (съвсем не толкова рядко) - защото смятат, че така трябва, че тази декларация е част от условията, които те са длъжни да изпълнят, за да „минат" терапията. И в двата случая липсата на истинско приемане на болестта и изграждане на алкохолна идентичност на зависимия лесно може да доведе до рецидив на болестта. Защото само признаването и приемането на болестта дава реален шанс за успешно здравеене (тази истина отразява също първата от 12-те стъпки на АА), отговорността за което е в ръцете на болния. Без приемане, или поне признаване на зависимостта, не може да става дума за възможност за здравеене, тъй като не може да се лекува човек, който не признава, че е болен.

     Промяната на алкохолната идентичност протича чрез няколко различни етапа:

     ОТРИЧАНЕ: „Не съм алкохолик - алкохолиците са дегенерирали, слаби и пропаднали хора, те трябва да се лекуват, аз все още не съм толкова зле, още не съм загубил работа, семейство, имот (а дори да съм загубил, то по съвсем други, независими от мен причини)... " и.т.н.

     КОЛЕБАНИЕ: „Страхувам се, че може би съм алкохолик - алкохолизмът е болест, лошите неща, които ми се случваха, са признаци на болестта, започвам да се лекувам, може би това ще ми помогне."

     РАЗМИСЪЛ: „Май съм алкохолик - приличам на тези, които тук се наричат алкохолици, човек може да бъде алкохолик и да не пие, когато си алкохолик, не можеш да пиеш до края на живота си."

     ПОТВЪРЖДЕНИЕ: „Аз съм алкохолик и трябва да го помня до края на живота си, но мога да съм щастлив, ако се науча да живея без алкохол и да решавам на трезво проблемите си."

     АФИРМАЦИЯ: „Гордея съм, че съм алкохолик и не пия - мога да помагам на други алкохолици и да ги разбирам по-добре, отколкото професионалистите."

     СБОГУВАНЕ: „Преминах един важен и труден период от живота си, успях да се справя със смъртоносната болест и мога да се гордея от себе си; не искам никога вече да употребявам алкохол, но не ми се налага да мисля за това непрекъснато, изпълнявам разнородни, важни житейски роли, ролята на алкохолик е една от тях, но не единствената и най-важната.

     След постъпване на зависимия в терапия, по време на диагнозата, е важно да се определи, на кой етап се намира той и в зависимост от това да се изработва личен план на терапията - важно е планираните терапевтични действия и задачи да бъдат съгласувани със знанията и убежденията на пациента. Обикновено в лечебните заведения попадат хора, намиращи се на етапа на отричането или колебанието, понякога на размисъла (и много рядко на потвърждението - тези, които идват повторно след известно време трезвост, прекратена със срив). Една от целите на терапията по модела „Минесота" е пациентите да могат да се идентифицират със симптомите на болестта и да стигнат до етапа на потвърждението. На този етап външната мотивация, която най-често кара зависимия да вземе трудното решение да се откаже от пиенето (заплахата, че ще загуби семейството, работата, здравето, свободата, имота или каквото е важно за дадения човек), се преражда във вътрешна, собствена и истинска мотивация. Това е етап, когато трезвеещият алкохолик изгражда основите на новия си живот без алкохол, придобива умения и навици, които го правят възможен, учи се да изпълнява други обществени роли, търси и намира нови житейски цели и нови извори на удовлетворение, създава пълноценни социални контакти... и така нататък.

     На етапа на афирмацията понякога се спират и остават хората, които са постигнали трайна трезвеност, но по различни причини не са успели да си намерят и да изпълняват други съществени житейски роли в различни сфери на живота (семейна, професионална, социална, творческа, интелектуална и т.н.) и да намерят удовлетворение от тях, затова идентичността „трезвен алкохолик" остава единствената или поне най-съществената за тях, а поддържането на трезвеността (често свързана според Програмата на 12-те Стъпки с помагане на други алкохолици) е за тях най-важната житейска цел (тоест те „живеят, за да не пият").

     Етапът на сбогуването не означава същинско сбогуване с алкохолната идентичност, а само поставянето ѝ между различни други, не по-маловажни житейски роли. Не означава, че зависимият забравя за това, че е зависим, а че вече не гледа на себе си и на своя живот от алкохолна перспектива. Придобитите и утвърдени умения и навици, необходими в трезвения живот, се прилагат вече до голяма степен автоматично, несъзнателно и няма нужда човек постоянно да ги мисли. Пълноценният живот, изграден на етапа на приемането, му предоставя много други различни перспективи, като зависимостта остава само една от многото такива. На този етап много хора продължават да помагат на други зависими, но това е вече една от многото различни задачи, които съзнателно си поставят, не единствената и най-важна „мисия".

     За всичко това, разбира се, трябва време. За да мине зависимият от етапа на отричането до сбогуването са нужни поне няколко години, макар че при различните хора този път отнема различно време - в зависимост от интензивността на работата им върху себе си, от притежавания личен и обществен потенциал, от ситуацията им на живот.