ТЕ СА ГЛАВНИТЕ ГЕРОИ В РОМАНА НА СВОЯ ЖИВОТ

Моите впечатления от обучението в гр. Долна баня (юни 2019 г.)

и програмата „Минесота" в Държавната психиатрична болница

за лечение на наркомании и алкохолизъм, стационарен блок „Суходол"

 

Екатерина Захова, психолог

II Алкохолно отделение, ДПБЛНА, Стационарен блок „Суходол“

 

90     На шега някак тръгнах към Долна баня. Вече бях решила, че ще започна работа в Държавната психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм „Суходол“. Очакваше ме едно ново предизвикателство в моята професионална реализация - да започна да работя в клинична среда със зависими към алкохол и различни наркотици. Почти 15 години съм работила в превенцията на зависимостите - в началото в първичната превенция, в последните години в индикативната. Още от самото начало моята професионална реализация като психолог беше свързана с наркотиците, а да работя с деца беше моята най-голяма мечта. Знаех, че превенцията е едно от най-важните неща, за да си здрав е нужно да знаеш как да се предпазиш. Затова и започнах работа по дългосрочни превантивни програми в различни училища на София. А аз знаех как се прави... Израснала в едни от най-смутните времена - началото на демокрацията, в центъра на града, близо до едно от най-култовите места за събиране на бунтарите - от малка знаех какво представляват наркотиците, какво е марихуана и какво хероин, как се употребяват, как изглеждат наркоманите. и някак знаех, че са болни, че това е болест, което в годините напълно се потвърди и затвърди, като моето убеждение.

     За фондация „Стефан Батори“ бях чувала през годините ми на работа в училищата, съвместна с Превантивно-информационния център в София, като през последните почти две години работих и като психолог. Бяха ми попадали списания „Арка“, а през последните няколко години все по-често чувах името на Анна Швед, за работата ѝ с деца и зависими. Изключитело полезни ми бяха нейните статии за ролята на децата в алкохолното семейство и как се прави интервенция при рисково поведение на младежи. Сега знаех, че за първи път ще бъда на обучение, на което тя ще е водещ. Бях чула и за Анджей Майхер, но за него много по-малко.

     Първите ми усещания бяха много интересни, тъй като пътуването започна с развалянето на автобуса и аз попаднах в групата на ПИЦовете, тъй като като работеща там познавах само тях, а уж бях от Суходолската група, като започваща работа след месец при тях. Тъй като автобусът беше развален, тръгнахме с тичане към влака и някак бързо успяхме да го хванем. Прекрасни гледки се разкриха пред мен, красиви полета и планини, зеленина и топлина. Пристигнахме първи от голямата група в Долна баня. Досега не бях ходила там. Красиво малко село, заобиколено от красива природа, минерална вода и тишина. Настанихме се. Почувствах се приета и с грижа към мен, с нужното внимание и отношение.

     Първото, което ми направи впечатление от обучението беше организацията. Всеки ден беше разпределен с точност. След като започнахме обучението, разбрах смисъла - структурата на деня е от изключително значение, когато си зависим. Няма скука, всеки час знаеш какво да правиш, къде да отидеш, с кого си, но и как и кога да почиваш, кога да се храниш, даже и за забавление оставаше време - да се опозная с колегите, да обменим информация, да се посмеем, да разговаряме за нещата от живота. Тези пет дни бяха изключително ценни за мен, тъй като ме запознаха с хора, които намират смисъл да работят в една от най-тежките сфери на психологическата работа - зависимостта. Показаха ми, че когато се учим ние, които помагаме на зависимите, се променя и нашия живот. Много от моите разбирания за живота се промениха, сблъсквайки се с „Минесота“ и философията на АА - разбрах колко е важно да планираш деня си, колко е важно да имаш цели, които да са реални, и в края на деня да видиш, какво си успял и какво не да постигнеш, и да търсиш начини да продължиш, след като си направиш равносметка на деня. Така в процеса на работа ние помагаме и на себе си, на своите близки и на хората, които търсят помощ от нас.

     Обучението премина неусетно. Тези пет дни не оставиха в мен грам съмнение, че тази програма ще е изключително полезна, както за пациентите, така и за хората, които работят с тях. Тя дава изключителна яснота по отношение на това, какво представлява заболяването, какви психологични механизми действат, какви са симптомите, фазите и етапите, през какво преминава всеки зависим, за да осъзнае, че алкохолизмът е хронично, рецидивиращо, прогресиращо и смъртоносно заболяване и не е важно как си станал зависим, а как да се научиш да живееш с това заболяване до края на живота си, без то да ти пречи. Голяма част от пациентите изпитват толкова силно чувство на вина, страх, самочувствието им е станало толкова ниско, толкова са разочаровани от себе си, че това да осъзнаят, че нямат вина, че са болни, е изключително силен момент в процеса на терапията - много често тогава има сълзи и тъга, и още по-силна болка. Ключов момент в терапевтичната работа е и това, че е важно да разберат, че те са тези, които управляват собствения си живот и те са тези, които играят главната роля в това да здравееят и трезвеят, че ние - терапевтите сме техните оръженосци, ние сме техните Санчо Панса, помагаме им в битката, дори и тя да бъде с големите и страшни вятърни мелници. Те са главните герои в романа на техния живот. Те са тези, които пишат края на своята книга. За да успеят да го напишат, обаче им е нужно да осъзнаят, че до края на живота си ще бъдат алкохолици, но най-важното е да разберат, че е нужно да бъдат трезвеещи алкохолици.

92     Програмата „Минесота“ дава основата, тя е фундаментът на терапията на зависимостта. Тя води пациента към това да разбере, че е алкохолик, къде се намира в заболяването и как да промени цялостното си съществуване така, че да започне да изгражда нов стил на живот. Това разбира се е процес, който е различен при всеки пациент - при едни изисква дни, а при други месеци, дори години, всичко е строго индивидуално. Но когато има желание, има и начин.

     Програмата „Минесота“ е изключително ценна с това, че взима предвид индивидуалните особености на човека - неговите качества и възможности, които той да съумее да активизира отново, и му показва нови възможности, които да развие, за да се научи да живее с болестта. Груповата работа, която включва индивидуален подход към всеки пациент, е от изключителна полза, за да може всеки от пациентите да усети себе си в групата, след това в семейството и впоследствие в обществото.

     Включването на мултидисциплинарен екип, който да работи в програмата „Минесота“, изисква и от нас много усилия, както и от пациентите се изисква да положат изключителни усилия да променят стила си на живот. Това изисква от специалистите, които работят в сферата на зависимостите, също промяна, която не е толкова лесна да започнем. Не по-малки са усилията, които всеки от лекарите, сестрите, психолозите и социалните работници има да направи в своята професионална насоченост и да вгради в нея философията на „Минесота“, за да разберем всички ние, че сме пример в общуването, в комуникацията, в ролите, които играем всеки ден, за пациентите, които са изгубили себе си в това заболяване. Имаме да знаем ние, че сме зависими, зависими един от друг и когато правим малки крачки към промяната и това идва от нас, да покажем, че ние имаме смисъл, че вярваме в тези хора, колкото и пъти да се върнат в болницата, тогава и те ще намерят смисъла на своето трезвеене, а няма да търсят оправдание на своето пиене. Трудно е да променим стила си на работа, а какво остава да променим стила си на живот, така че когато изискваме от пациентите, е важно да видим първо себе си, какво правим ние в процеса на работа, какво влагаме, как постъпваме, да търсим отговорността в себе си, в своите действия и постъпки и тогава да търсим в другите. Да, и ние имаме чувства, но нямаме право на всякакви действия, както учим и пациентите. И когато говорим на пациентите едно, а правим точно обратното, изходът нито за нас, нито за тях ще е добър. Ние сме техният първи пример.

     Така бързо и неусетно мина една година от моето тръгване към Долна баня, двоумяща се и несигурна, но вече знам, че съм поела правилната посока, все още вървим труден и пълен с препятствия път на въвеждането и приспособяването на програмата „Минесота“ в болницата в Суходол. С Емил Димитров сме поели по него, усещам със сърцето си и все по-често мисля, че и двамата сме намерили своя си смисъл, за да продължим. Благодаря на Анна Швед и Анджей Майхер, както и на Фондацията „Стефан Батори“, че са нашите оръженосци и ни показват, помагат и напътстват в този важен за нас процес.

Юни 2020 г.