„МИНЕСОТА” В СУХОДОЛ - ОБРАТНИ ВРЪЗКИ
ПРЕПОРЪЧВАМ НА ВСЕКИ
Казвам се В.Н. и съм родом от София. Проблемът с пиенето при мен започна от осми клас и продължава до ден днешен (сега съм на 44 години). През по-младите си години съм правил всякакви опити, използвал съм разни техники да спра пиенето сам, но всички тези опити са били безуспешни. При първото ми влизане в болницата в Суходол започнах да научавам много неща за коварната болест алкохолизъм.
Искам да кажа нещо много важно, че преди човек да почне да се бори против нещо смъртоносно, той трябва да е взел твърдо решение повече да не го повтаря (в случая да не близва капка алкохол до края на дните си). Второ, той трябва сам да осъзнае, че има сериозен проблем с алкохола. И трето, че алкохолът е вписан официално от Световната здравна организация като наркотично вещество. За мен от огромна полза беше да стана член на АА. Запознах се с тях от болницата в Суходол, за което съм благодарен.
През много години натрупан огромен опит, знания и техники по отношение на алкохола, завърших дори и второ висше образование - богословие. Проблемът беше, че всички тези знания, които имах, не бяха подредени.
При последното ми влизане в Суходол чух, че се работи по програмата „Минесота", за която не бях чувал абсолютно нищо. Реших, че трябва да я изкарам и науча, въпреки, че бях настроен малко скептично към нея.
И започнах психообразователните и терапевтичните групи, водени професионално от психолози в болницата в Суходол - Емил Димитров и неговата колежка Катя Захова. Още след втората лекция бях възхитен от програмата „Минесота". Бях много радостен, че всички знания, които имах по отношение на алкохолизма, някои мъдри хора бяха съумели да ги съберат на едно място. Възхитително беше, че към притежаваните знания, аз добавих много нови неща и техники за справянето с алкохолизма.
Препоръчвам на всеки, който има проблем с алкохола, да изкара програмата „Минесота".
20.06.2020 г. В.Н.
ПРОГРАМАТА Е МНОГО ДОБРА
Казвам се Д.Н. На 44 години съм. Съпруга съм на човек, който смята себе си за алкохолно зависим. От 22 години живея с него. Имаме две деца.
В началото, като всяко младо семейство, ние излизахме с други семейства. За няколко часа не се изпиваше повече от една бутилка вино от 4-6 човека. Той не пиеше вкъщи.
След раждането на първото ни дете се преместихме при родителите му. Аз си гледах детето и когато попитах майка му къде е синът й, неочаквано за мен тя ми отговори, сякаш е съвсем естествено, че е отишъл да пие с приятели. Прибра се и си легна.
Започнах да чувам от майка му етикета, че е алкохолик. Излезехме ли в 22 часа, в 23 вече звъняха да се прибираме. Само когато отидехме при моите родители, можехме да не се притесняваме, че ще ни звъннат да се прибираме.
Той започна работа с баща си, който до този момент го ползваше за шофьор, на разположение 24 часа в седмицата. Даде му акции на завод, който веднага бе ипотекиран за теглене на голям кредит. Така съпругът ми стана гарант на баща си. И пред банките ходеха заедно (тъй като баща му беше над 60 години - никоя банка нямаше да му отпусне кредит). Всичко това съпругът ми приемаше на чисто сърце. Той изцяло вярваше и правеше това, което иска баща му. Беше на 23 години. Заводът бе за тежко машиностроене. Изискваше много свободен капитал, който нямаше. Проблемите, безпаричието, отделянето на баща му в неговата нова сфера на действие в хранително-вкусовата промишленост започна да ни натоварва повече, отколкото можехме да понесем. Така започнаха петъчните вечери на разпускане.
Всичко беше нормално, докато майка му и баща му не започнаха да викат доктора на селото да му поставя диазепам, за да може да заспи след пиене. В първите месеци - да, той заспиваше, но след 6-7 месеца - ставаше и продължаваше да пие. По-горните проблеми, които споменах, и неговото търсене на помощ от родителите му, го изпратиха до доктори, които го лекуваха с лексотан (много силна и лоша комбинация, ако пиеш малко) и диазепан. Все едно го бяха отписали. Вкарваха го в болница. И докторите да го лекуват. Той смяташе себе си за тежко болен. Че е алкохолик.
След отделянето ни и преместването в София нещата коренно се подобриха. При лечението в Суходол при психолога Емил Димитров, той за първи път започна да мисли върху всичко това, което ставаше с него, с нас - семейството. Със започване на програмата „Минесота“, започна и надеждата и вярата, че има изход. Има живот без алкохол. И трябва да се бори. Да отстоява. Да прави своя избор.
Той искаше да знае и да използва всичко научено, за да успее. За първи път не му се поставяше етикет. А му се даваше път, който трябва сам да извърви. Имаше цел, даваха му се антистрес техники за преодоляване на безпокойството. Той не беше сам. Говоренето и общуването по всички въпроси и личният опит на всеки един, заедно с насоките и помощта на водещия терапевт, го правеха все по-уверен и усърден в търсенето на помощ, когато се чувстваше застрашен, че ще започне да пие.
Мисля, че програмата е много добра. Тя дава самооценка и самоуважение на всеки един, който я изкара с ясна мисъл и цел на своя проблем. Търсенето на техники за преодоляване на стреса и депресията, които са предпоставки и за много по-тежки заболявания и болести, я правят невероятна и ценна.
Д.Н., 20.06.2020 г.
