A- A A+
fShare
0
Pin It

 МОЯТА СРЕЩА С АЛ-АНОН

      За да бъда разбрана добре, съм принудена да разкажа няколко кратки истории из своя живот.

 ИСТОРИЯ I

     До навършването на 6 години аз живях при баба си. Бях обкръжена от любов и грижи и разглезена до краен предел. От гледна точка на тези 6 години може да се каже, че детството ми беше щастливо. Но в живота ми се получава така, че всичко, което е хубаво, много бързо свършва. Баба ми почина и аз разбрах, че детството - това не са само 6 години, но нещо по­вече. Баба ми я нямаше между живите и аз се върнах в кръга на семейството ми, семейството на един алкохолик. Моето прекрасно, слънчево детство от този момент вече завинаги остана само спомен. Започна кошмарният живот заедно с баща ми алкохолик и майка ми, която, макар че сигурно ме обичаше, беше заета на първо място с пиещия си съпруг, с криенето на неговия алкохолизъм и с попълването на дупките в домашния бюджет. Дойде времето на скандалите, на безсънните нощи, на страха и на без­крайния срам.

ИСТОРИЯ II

     Времето, в което се оформяше моята психика, беше за мен кошмарно време. От това време помня огромното чувство за вина заради всичко лошо, което ставаше вкъщи. Помня времето на бунта, телефоните в полицията. Отчаянието, бунтът, истерията - основните чувства, които познавах тогава. Никога няма да забравя, когато за пръв път чух от баща си, че щеше да е много по-добре, ако след раждането ми ме бяха хвърлили от моста в реката, отколкото да възпитават такава змия. После бях чувала същите думи много често, но тогава вече не ми действаха толкова силно. По това време бях извършила, струва ми се, всичките съществени грешки, които детето от патологично семейство, от семейството на алкохолик, е в състояние да на­прави. Последствие от онова "чудесно" време беше моето объркано понятие за това, какво е добро, какво е нормално.

     Последствие беше също така диагнозата на психиатъра, при когото попаднах, когато бях на 16 години - невроза, състояние на налудничав страх, депресия - и рецептата за психотропи. Заслуга на лекаря, който се опасяваше от реакцията на моето обкръжение, беше фактът, че тогава не попаднах в лудница. Дори ако се престрашавах да поговоря с някого за проблемите си, се срещах с безгранично изумение и недоверие. Никой не искаше да обърне внимание на това, че татко ми е алкохолик. Че как така, толкова симпатичен, на ниво, за всичко може да се поговори с него, така чес пълна увереност можеше да се каже, че си го бива във всичко. Никой и никога не го е видял в пияно състояние. Специално това не ме учудваше, тъй като познатите ми не се връщаха вкъщи след полунощ, та по какъв начин биха могли да го срещнат?

     Поредното последствие на този кошмар беше вземането на гениалното решение за напускане на дома. Само начинът за осъществяване на това решение излезе не твърде интелигентен и не съвсем ефикасен. Значи, бях решила да се омъжа. Веднага въведох в действие идиотщината, която се роди в главата ми. Моят брак естествено продължи много кратко време и се оказа първата конкретна грешка в моя възрастен живот.

ИСТОРИЯ III

     Ако може да се каже така, това е историята на периода, в който непрекъснато се бях дърпала. Търсих - и сама не знам какво - и в крайна сметка се забърках в не твърде интересна връзка с човек, който не се отличаваше много от баща ми. При мен обаче се бяха запазили - за щастие - жалки остатъци от здравия разум и те ми дадоха възможност да кажа "пас" в подходящия момент. Като резултат от тези няколко загубени като че ли безцелно месеца остана за мен моралният махмурлук и още детето, което сега е на три годинки.

ИСТОРИЯ IV

     Когато се върнах мал­ко на себе си, реших да уредя по-нататъшния си живот, а също така и жи­вота на дъщеричката ми, по-разумно и по-безо­пасно. Известно време бях сама. Но човекът е са­мо човек, така че...

     Познавах един мъж, за когото уж именно аз бях същността на живота. Познавах го вече отдавна, уважавах го и бях уверена в това, че точно той е чо­векът, на когото мога да се доверя. След дълъг и (като за мен) дълбок размисъл реших да рискувам още веднъж. Всичко беше хубаво, бъдещето се явяваше като зона на непрекъснато щастие, безопасна и спокойна. Но в моя живот нищо не може да се получи както трябва. Стигна една дреболия, за дасе провали всичко. За страничния човек дори нищо не се е случило, само дето аз дребнаво се заядох! Дребнаво се заядох! Така можеше да каже който и да е страничен зрител, който никога не е живял в дома на алкохолик. Работата беше в това, че срещнах онзи човек, когато се връщаше вкъщи от работа на чашка. Не, той не беше пиян, но за мен това нямаше никакво, дори и най-малко значение. За мен съществено значение имаше само този факт, че той изобщо е пил. Никой и по никакъв начин не беше в състояние да ми обясни, че този човек по принцип не пие. В моя изкривен ум не съществуваше никакво "по принцип", за мен условието човек да бъде достоен стана пълното и безусловно въздържание. Не можех вече да погледна без чувство на погнуса човека, който ми беше близък и с когото исках да градя бъдещето си. Почувствах спрямо него отвращение и никога вече не успях да се отърва от това отвращение. Цялата ми толкова надеждна връзка отиде по дяволите. Какво можех да направя, щом гледката на пиян човек предизвикваше у мен такова гадене, че само като видех такъв човек, се молех на Господ за винтовка, кофа патрони и една седмица безнаказаност! Тогава още не си давах сметка за това, че алкохолът като че ли все още управлява моя живот. Не си давах сметка за много неща и много неща не можех да разбера. Най-лошото беше това, че и сама себе си не разбирах, не разбирах своите реакции и поведение, не разбирах също вълненията, които събуждаха в мен маловажните на пръв поглед въпроси. Бях изгубена, объркана и все по-често бясна сама на себе си. И точно тогава, по сляпа случайност, взе начало новият етап от живота ми, който по аналогия ще нарека:

ИСТОРИЯ V

     По време на разговор за всичко и за нищо с една приятелка прозвучаха няколко думи за група на алкохолиците и за срещите на близките им, в които тя участваше. Аз бях тогава в такова състояние, че ми се струваше необходимо да намеря добър психиатър, защото само той би могъл да ме направи човек. Помислих си, че преди посещението при психиатър ще си позволя да отида на такава среща. По всяка вероятност това беше един­ственият случай в живота ми, когато любопитството ми беше напълно оправдано. И така, отначало отидох в групата от чисто любопитство, но и със скритото дълбоко в душата си намерение да послушам, да си направя изводи и да получа необходимия за мен жизнен опит. Допусках, че ако проблемът ми се свежда до алкохолизма на баща ми и сервираните ми от него преживявания, тогава една такава среща ще ми покаже начин за решаване на моя проблем. Сега, когато пиша това, се смея сама на себе си, на собствената си наивност. Тогава обаче не си давах сметка за това, че щом баща ми двадесет и четири години ме тласкаше в психическа дупка, излизането от нея в течението на една среща в групата е напълно невъзможно. Сега осъзнавам, че пред мен са години на тежък труд, на работа върху себе си и за себе си. Безкрайно съм щастлива, че някакви резултати -мънички, но все пак резултати! - вече имам и вече мога да усетя.

     Вече знам, че груповите срещи всяка седмица са станали за мен обред, нужда, необходимост. Знам колко ми е трудно да издържа всяка сряда, когато по някаква причина съм принудена да отсъствам. Знам как чакам следващата сряда, как чакам срещата с момичетата от групата, когато в моя ум, свикнал да живее сред грижи, се ражда поредният неразрешим проблем. Благодарение на групата аз не само започвам да разбирам самата себе си, но и намерих в нея забележителни хора. Знам, че мога да кажа за тях - при­ятели! Благодарение на групата аз не само започвам да разбирам самата себе си, но и намерих нещо повече, нещо, което може би е най-голямото ми постижение. Отново намерих път към Господ, вяра в Неговото покро­вителство. Обредът на ежедневната молитва сега за мен е радост, не само задължение.

     Ал-Анон това е нещо такова, което ми напомня кошница пълна с по­даръци и вълшебни изненади. Това е един такъв Дядо Мраз, който ми донесе най-прекрасните и и най-ценни подаръци, каквито съм можела да получа в живота си. Ал-Анон това е такъв Дядо Мраз, който идва не само веднъж в годината. Най-чудесното в него е, че тези подаръци той ми ги подарява постоянно, всяка сряда, и ще ги дарява и занапред, а колко дълго ще трае това - зависи само от мен. Но възхитително за мен е и това, че на всяка една такава среща и аз самата мога да стана за някой Дядо Мраз. Защото искам да взимам от Ал-Анон само толкова, колкото съм в състояние да изнеса върху раменете си. Чувствам се задължена да участвам в живота на групата, в живота на всяка една личност от групата. Не съм егоистка и затова в замяна на едно нещо, взето от срещата на групата, искам да върна двойно повече. Да, искам да взимам токлкова, колкото мога да вдигна, но искам и да давам толкова, колкото мога, колкото се може повече. Днес вече разбирам дълбокото значение, което съдържа заявлението на една при­ятелка, която беше казала, че Ал-Анон е спасил живота й. Убедена съм, че ако не и живота, той несъмнено е спасил моята психика. И за това ще съм благодарна на Ал-Анон цял живот. 

Едита, Ал-Анон

"Арка" № 4, ноември 1998, с. 16-20

fShare
0
Pin It

АркА, брой 2, юни 2002 г.

АркА

брой 2, юни 2002 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

 Използвани са графики на децата от Младежкия културен дом "Охота", Варшава, ул. Бялобжеска 19

 Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”