КОЛКОТО ПОВЕЧЕ ДАВАШ,

ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ПОЛУЧАВАШ

Разговор на Халина Зажецка с Бохдан Д.,

специалист по терапия на зависи­мостите, „магистър по АА”

     Ти си един от тези хора, които напълно са променили живота си. Някога не си си и представял, че може да се живее, без да се пие, днес имаш зад гърба си дипломна работа на те­ма алкохолизъм, непрекъснато помагаш на други алкохо­лици. Трезвен си от четиринайсет години. Колко трудно е било за теб да се разделиш с алкохолното пристрастие?

     Такива понятия като „пристрастие” или „зависимост” из­об­що не ме касаеха, изобщо не се затормозявах да се занимавам с тях. А думите „да останеш трезвен” звучаха напълно абстрактно. Дълго не се смятах за алкохолик. Познавах много хора, пиещи повече от мен, неконтролиращи своето пиянство.

     Вкуса на алкохола познах, както много други хора, от лю­бопитство. Няколко години пиех само по случай разни празници, не се напивах. На собствената си сватба изпих само няколко чаши вино. Дойде обаче времето, когато в алкохола намерих лекарство срещу всичките си грижи, срещу тъгата за жена ми, която замина на работа в чужбина. С алкохол заглушавах също тъгата си за вкъщи, когато самият аз работих „на тръбата”, тоест при газо­про­вод в Съветския съюз. Намерих нещо, което поне за малко ми носеше облекчение, успокояваше ме. Отначало пиех в компания, след това все по-често сам. След завръщането си в родината про­дължих, макар че вече нямаше нужда да тъгувам по близките си.

     Приятелите и близките ми ми казваха, че пия твърде мно­го, но аз не ги слушах – нали си пиех „нормално”, като другите. С вре­мето увеличавах дневните дози, събуждах се с все по-ужасен махмурлук. Най-накрая сам забелязах, че не съм в състояние да се спра. Това не беше все още канавка и денатурат, но дори соб­стве­ната си майка доведох дотам, че да ме нарече много вулгарно. В на­шия дом никога преди такива думи не се бяха чували.

     Започнах да достигам дъното си. През 1991 г. много исках да посрещна папа Йоан Павел II, който дойде във Варшава. Пих то­гава два дена безспирно, а когато поизтрезнях малко, бях потре­сен, че папата вече е приключил посещението си. Известно време по-късно заминах на екскурзия в Прага – много обичам този град. С ужас осъзнах, че градът вече не ме интересува, от забеле­жи­телностите му обикалях само бирариите.

     Пропивах пари, придобих хипертония, имах разни травми по тялото си. Башя, жена ми, все по-често плачеше. Към дъщеря ни се стараех да бъда добър, но за каква добрина да говорим, ко­га­то таткото непрекъснато бръщолеви, клатушка се и нищо не го ин­тересува?

     Започнах да разбирам, че трябва да се обърна за помощ ня­къ­де, защото вече не се справям. И тогава някой ми каза, че един етаж по-горе живее лекар, непиещ алкохолик, който по­ма­га на други алкохолици. Притеснявах се, срамувах се, но накрая по­ка­них Марчин в нас.

     От онази среща изминаха четиринадесет години, но аз я помня като че ли беше вчера. Бях седнал на фотьойла, до мен жена ми, а Марчин говореше за алкохолната болест и за това, какво се случва с хората, злоупотребяващи с алкохол. Това не бе­ше академична лекция, а разказ за собствените му изживявания и излизане от алкохолизма. Тогава разбрах, че това е нелечима бо­лест, завинаги, че никой алкохолик никога не може да се научи да пие контролирано, трябва да откаже пиенето изцяло.

     Постепенно осъзнавах, колко страшни неща разправя съсе­дът ми. Как така да не пия до края на живота си? А сватби, именни дни, екскурзии – без бутилка? Нали това е нереално, така не става.

     Чух, че най-важното е да се научиш да живееш без алкохол, тогава е възможно минаването на „другия бряг”.

Няколко дена по-късно, на 23 май 1991 г. отидох на първа­та си сбирка на групата на АА „Възраждане”.

     Отиде там по собствено решение или под натиска на семейството?

     Беше ми писнало вече от пиенето и наистина търсех по­мощ. Но отивах там като осъден, потях се, ръцете ми трепериха. Видях неголяма зала, табуретки, някой запали свещ. Всички се представяха с малките си имена, всеки казваше, че е алкохолик. И аз го казах. Водещият ме попита имам ли проблем с алкохола и ис­кам ли да престана да пия. Потвърдих и чух ръкопляскане. Не защото съм алкохолик, а за смелостта да си призная проблема.

     Започнах да наблюдавам присъстващите. Нямаше там хо­ра, миришещи на вчерашна водка, никой не изглеждаше като пия­ница. Всички се отнасяха дружелюбно с мен. Изглеждаше, че на­ис­ти­на се радват, че още един алкохолик има шанс да се спаси. На тази моя първа сбирка срещнах приятели, с които до ден днешен поддържам връзка: Кажик, Ришек, Фелек и други, симпатични, лъчезарни хора. Те тогава не пиеха от четири, седем или еди­най­сет години, което ми се струваше невъзможно.

     Започнах да посещавам сбирки също и на други групи. В промеждутъка обаче пиех. По-малко от преди, но беше по-силно от мен. Чувствах се кошмарно заради това. Попитах Марчин – този лекар, непиещ алкохолик – какво да правя сега? Той ми предложи стационарно лечение в отделение за алкохолици. Послушах го и през септември 1991 г. станах пациент на „Сорбоната” – така на жаргон им викат на тези центрове за терапия на алкохолици. Аз попаднах в Центъра по терапия на зависимостите при д-р Воро­но­вич във варшавския Институт по психиатрия и неврология.

     Много трудно ми беше да се разделя с водката и престанах да пия чак един ден преди да ме приемат в центъра. По време на терапията не беше лесно – „преработване” на целия живот и пие­не, честна морална равносметка, опознаване на програмата на АА – всичко по т. нар. Модел Минесота. Научих, че един от най-важ­ните симптоми на алкохолната болест е упоритото й отричане.

     Противно на фактите, пиещият алкохолик по-скоро ще разреши да го нарекат луд, отколкото алкохолик?

     Точно така. Но дори ако някой най-накрая казва „аз съм ал­ко­холик”, не е задължително и да го чувства така. А здравеенето започва от пълна идентификация с алкохолната болест. Аз завър­ших терапия в професионален център, един от най-добрите. И имах големи надежди за трезвен живот. И въпреки това – каз­вам го с болка – още в продължение на две години си пийвах. Днес си мисля, че не съм се отнасял достатъчно сериозно към бо­лестта си, а това винаги свършва печално.

     След терапията участвах в сбирки на АА, но изобщо не ра­бо­тех върху себе си. Радвах се, че не пия и това ми се струваше достатъчно. Изобщо не се занимавах с програмата на 12-те стъп­ки, като че ли те не се отнасяха за мен. Когато заминах като екс­кур­зо­вод за Чехия, за пръв път пак посегнах към алкохола. После това се случваше още няколкократно. Не разбирах самия себе си. Алко­холът нищо не ми уреждаше, даже и не ми беше вече вкусен. Не исках да пия, но след по-кратко или по-дълго спиране пак, без да мисля, рефлексно посягах към него.

     И все пак Анонимните алкохолици ми бяха отнели комфор­та на пиенето. Чувствах се нечестен спрямо общността. Не защото криех своите „сривове”. Трудно е да се обясни, но имах убежде­ние­то, че изневерявам и на себе си, и на новите си приятели. Реших още веднъж нещо да направя със себе си. Пак помолих за помощ Марчин, моя съсед, лекар, който в един частен център в Закопане води терапевтични сесии за зависими. Той действително ме посъ­ветва да повторя опита си за трезвеене – да мина втора терапия. Срамувах се да отида при д-р Воронович. Пък и не знаех дали при­ема рецидивисти. Затова реших да замина за този частен център в пла­нината.

     Въпреки моите провали жена ми винаги подкрепяше опи­ти­те ми да се справя с болестта си. Този път също каза, че за тера­пията пари трябва да се намерят! Тогава взех окончателно реше­ние: не искам да пия. И наистина бях узрял да го постигна. Нужда­ех се от някакъв символ, който да ми помогне да отделя моя пиян живот от трезвения. Избрах числото „24” – асоциирам го с изпо­вядваната в АА фолософия да живеем само с днешния ден, с на­сто­ящите 24 часа, без да се измъчваме от миналото и бъдещето.

     Първият ден на новия ми живот беше 24 септември 1993 година. Оттогава до ден днешен не съм близнал нито капка ал­ко­хол. И се моля така да остане. Помня как изсипах в мивката би­ра­та, която получих от колегите в работата. Преди жена ми го пра­веше, а в моите очи това беше варварство. Сега го сторих сам и се почувствах много добре.