A- A A+
fShare
0
Pin It

ИСТОРИЯТА НА РЕНИ

     За АА за пръв път чух през 1994 г. Знаех, че с пиенето ми не­що не е наред, страдах от абстиненции след всяко напиване, губеха ми се часове, имах проблеми с близките си. Обадих се на телефон, намерен в един столичен вестник. Отидох на сбирка, срещ­нах се с трезви алкохолици, от които научих доста неща за болестта си. Тук научих, че алкохолизмът е заболяване и че ако искам да живея, трябва да спра да пия. Приех тази идея веднага, защото вече имах отговори на много от въпросите си, като еди­ни­ят беше: Защо никога не успявах да се задържа трезва?

     Научих, че съм болна, а не морално непълноценна, със сла­ба воля, луда или по-лоша от останалите – все неща, които си мис­лех за себе си. Спрях да пия през 1994 г. Разбирах, че алкохо­лиз­мът няма лечение, така че трябваше да намеря алтернатива. Не­уме­нието ми да се справям на трезво с живота ме доведе до дру­га зависимост, от транквиланти. Но аз не разбирах, че правя го­ляма грешка – нали не пиех, значи всичко беше наред.

     Вече имах проблеми с алкохола от години, а през послед­на­та година мъжът ми беше на прага да прекъсне съжителството си с мен. Спрях да пия заради него, не исках да го загубя, защото той бе­ше най-хубавото нещо в целия ми объркан живот.

     Задържах това положение пет години, до края на 1999 г. През първата година ходех редовно на сбирки, разговарях с но­ви­те ми приятели и като че ли всичко беше наред. После раз­ре­дих сбирките и накрая съвсем спрях да ходя, смятах, че съм на­учила достатъчно за болестта си, вземах си лекарствата и някак си жи­ве­ех. Не знаех нищо за програмата на АА, по онова време има­ше книгата „Анонимни Алкохолици”на руски, няколко брошури и то­ва беше всичко. На сбирките не се говореше за Стъпките, про­сто всеки споделяше как остава трезвен. Дори това мъничко напра­ве­но нещо помагаше на хората да останат трезви. Но както вече ка­зах, аз спрях да ходя на сбирки, защото ми се струваше, че не на­у­ча­вам нищо ново, а през това време алкохолизмът си рабо­теше в мен с цялата си порочна система от отрицания, рацио­на­ли­зации и егоцентризъм.

     Нищо чудно, че пропих отново пет години след спирането си. Като на шега изпих половин бира и след като нищо не по­след­ва, дори не ми се пиеше повече, си помислих, че е станало чудо и съм се излекувала. Около година успявах да пия почти без про­б­леми, само се чувствах нещастна, защото усещах, че нещо ми лип­с­ва, че няма разлика от преди, че ще стане същото и аз отново ще се завъртя в лудата въртележка от алкохол и лекарства.

     Но и през времето на въздържанието си не се чувствах до­бре, тоталната ми неспособност да живея трезва ми донесе един живот изпълнен със страх, неразбории, депресии и гнетящото чув­ство на безизходица от цялата ситуация. Психиатрите ми каз­ваха, че ще пия лекарства до края на живота си, и аз бях съгласна с то­ва, толкова неподготвена бях за истинския живот, че пред­по­читах да го живея анестезирана и да не вземам никакви решения за себе си и никакво участие. Това, разбира се, избиваше в друга по­сока на моменти и аз ставах раздразнителна, контролираща, манипулативна и налагаща се на околните.

     Не зная точно кога станах алкохолик, струва ми се, че още от съвсем малка бях тръгнала натам. Майка ми казваше, че баща ми е алкохолик. Колкото повече се замислям, смятам, че е била права. Баща ми обаче беше единственият човек, с когото се за­ба­в­ля­вах, докато бях дете. Обичаше ме толкова много – емоционално, лудо – сега си давам сметка, че е бил безотговорен и емоционално не­зрял, точно като мен. И за това ми е било толкова интересно с не­го, чувствах го толкова близък и смятах, че само с него имаме об­щи интереси.

     Не живеех при моите родители от тригодишна възраст, виж­дах ги само през ваканциите. По стечение на обстоятелствата из­рас­нах в друга държава, при роднините на майка ми. Домът, в който по­пад­нах, принадлежеше на средностатистическо семей­ство, без алкохолни проблеми. Но проблемите там бяха други.Ле­ля ми беше мрачна жена и в този дом радостта не само беше забранена, тя се наказваше. Трябваше да говоря тихо, да не вди­гам шум, да не се смея. Вуйчо ми се опитваше да ми достави ра­дост, като ме водеше с не­го на гости или на панаири в близките градове. Но освен скуката от общуването си с възрастните, не пом­ня нищо друго. Винаги съм се чувствала различна от другите деца, и сега вече знам, че наистина бях различна. Никога не ходех на лагери или на излети, да не би да „ми се случи нещо”. Не умеех да се забавлявам – забавлението също беше нещо, на което леля ми не гледаше особено добре. Помня безкрайните уроци и до­маш­ни, които си пишех сама, вслушвайки се в смеха на съучениците ми, които играеха навън. Както и боя, който отнасях, ако носех оцен­ка по-различна от шест или закъснеех дори с една минута от училище – можеше да съм на някое интересно място, например! Помня как веднъж, тичайки по улицата, ме блъсна кола. Шо­фьо–рът (не помня мъж или жена) ме занесе у дома, а леля ми, вярна на навиците си, ме наби здраво, защото съм била от „другата страна на улицата”. Израснах с твърдото убеждение, че аз съм ви­нов­на за всичко, което се случва, че не бива да показвам чув­ствата си, както и че забавлението е нещо, което е лекомислено и ненужно.

     Коледата се празнуваше отново с възрастни – почти не общу­вах с деца на моята възраст. Но на седем или осем години за­помних Коледата с нещо ново и вълнуващо – запознах се с ка­чес­тва­та на домашния яйчен пунш, правен от леля ми по това време. Помня светлините на елхата, ярките светлини на полилея и свет­на­лото лице на вуйчо ми. Толкова много светлина от чаша пунш! И моят смях, този път безнаказан, защото „детето се напи” и явно боят нямаше да свърши работа в случая. Но аз запомних, може би под­съзнателно, безнаказаната свобода да се забавявам след като се напия.

     Леля ми почина, когато бях на дванайсет, вече достатъчно голяма да се грижа за себе си. Вуйчо ми често отсъстваше по ра­бо­та и аз се наслаждавах на свободата си, засега все още без да зло­у­по­требявам с нея. На тринайсетия си рожден ден купих бу­тилка вино – нали бях „възрастна”! Помня, как гостенката ми изпи само ед­на чаша, но аз се спрях, едва когато виното свърши. Тази малка по­беда – да пия без никой да разбере – остави в мен чув­ство, че вече мога да правя каквото си искам. След още две години вече хо­дех на дискотека, правех купони в нас и самата аз ходех на купони. Естествено, всичко подплатено с много алкохол, защото той един­ствено ми даваше чувството на свобода, безнаказаност, на при­над­лежност.

     Никога не съм пила нормално, струва ми се. Можех, напри­мер, да пия цяла нощ, без да се напия, а на сутринта да отида на ра­бота. Друг път съвсем малко количество алкохол ме водеше до бе­ли петна в паметта и неконтролируеми действия. Не си спомням нито един случай, в който да седна и да изпия само една чаша ал­ко­хол. Никога. Опитвах се да спра да пия за различни периоди от време – месец, два, четири месеца. И успявах. Но ви­на­ги очаквах с не­търпение края на въздържанието, за да мога да си пийна. И някак си се надявах, че през времето, докато не пия, не­що ще се случи, нещо ще се промени и като пия следващия път, ве­че ще мо­га да пия нормално. Но всеки път беше едно и също – в крайна сметка се напивах отново, рано или късно, и алкохолът се оказа за мен най-важното нещо на света.

 

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА - Редактор Анна Швед

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА

Редакция: Анна Швед

коректор: Йорданка Илиева-Цъган

проект на корицата: Радослав Й. Потрац

графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

 илюстрация в началото на раздела "Личните кръгове на ада": Пламен и Кънчо,

ДПБ "Д-р Г. Кисьов" - гр. Раднево

РЕГИОНАЛНА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ” 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата "ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА", издадена в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”