Това се превърна за мен в начин на живот след петте годи­ни въздържание. Спирах да пия за известно време, като отивах при психиатър за други антидепресанти. Всеки път ми изписваха различни, все по-силни и по-силни. Положението се оправяше за малко, после пак започвах да пия, рано или късно. Това продължи до 2004 година, когато се изнесох от нас, защото мъжът ми вече не можеше да живее с мен по този начин. А аз не исках друг начин. Бях изживяла живота си като в някаква мъгла, в отрицание, от­хвърляне и неумение да живея.

     След като пропилях още една година в пиене и вземане на вещества, които променят съзнанието, се намерих на дъното на живота си. Живеех при майка си и през тази последна година пи­ех вече и сутрин, и през нощта. Ходех на работа, единствено за да мога вечер да си купя пиене преди да се прибера. Все по-често оба­че отсъствах, защото започнах да влизам в неколкодневни запои. Накрая напуснах и тогава вече наистина не излизах от нас, освен за да си купя поредната бутилка, а понякога – успокоителни или тре­ва, за да изкарам по-леко абстиненциите. Не ми беше останало нищо – бях загубила семейството си, работата си, здравето си. Ня­мах вече никакви социални контакти – живеех, само за да пия. На­ми­рах се в последния ми запой, от който не можех да изляза (а ве­че много исках!), когато при мен дойде приятелка от АА. Преди това опитвах да спра да пия на няколко пъти и не успявах. Не ме взеха в болница, защото нямаше места, трябваше да изчакам око­ло седмица. Лекарят, който преди ме вадеше от запоите, беше из­чез­нал нанякъде. Сега вярвам, че това не беше случайно – ако го бях открила, той щеше да ми помогне и този път да изляза и всич­ко щеше да се повтори отново и отново. Помня как тръгвах към до­ма на доктора с бутилка в чантата и как се надявах този път да си е у дома. И ужаса, който изпитвах всеки път, когато не го нами­рах. Обръщах се и тръгвах към магазина за още пиене, за да изка­рам някак си нощта. Този запой продължи много по-дълго от ос­та­налите и изведнъж разбрах, че ако не спра този път, ако на­истина не спра, животът ми ще продължи по този начин. Разбрах, че трябва да продължа да живея, но не исках това да бъде живо­тът, който живях през последната година. В малкото мозък, който все още функционираше, просветна едно изречение: Не искам по­вече да живея така! Бях го казвала хиляди пъти, но някак си чув­ствах, че този път е различно. И наистина беше различно. Когато из­лязох с помощта на приятелката си от този ад, аз се хванах за програмата на АА и с двете ръце. Това не само ми спаси живота, но ми даде и безценни дарове – даровете на възста­но­вя­ва­нето, както си ги нарекох.

     Имах достатъчно време, не работех и по цял ден пишех и че­тях АА и АН литература. И всяка вечер бях на сбирка. Първо започнах да харесвам външния си вид – от онова същество, което ме гледаше в огледалото при запоите, не беше останала и следа. Но вече знаех, че не това е най-важното. Намерих нови приятели, свързваха ни и ни свързват общи интереси, както по въпросите на АА, така и в личен и професионален аспект. Страхът, който ме из­мъчваше през целия ми дотогавашен живот, постепенно изчезна и аз започнах да пътувам – първо на кратки разстояния, после и на по-дълги, дори извън страната – нещо, за което преди с мои­те фобии го правех само в мечтите си. Намерих душевен мир и рав­но­весие. Започнах отново да ходя на работа и да се спри­я­те­ля­вам с колегите си – преди винаги се изолирах, криех се и не се дове­ря­вах на никого. Научих се да говоря с хората така, че очите ни да са на едно ниво – и това простичко правило ми донесе много при­я­те­ли, симпатии, и досега решава много от проблемите ми. Всъщност научих, че проблемите съществуват, само докато не се заема с тях­ното разрешаване. Тежат ми, докато са в главата ми, ко­гато ги из­вадя на светло – започвам да се забавлявам, защото се намират не­ве­роятни разрешения. Това, разбира се, не се случва, ако седя уплашено в ъгъла и мисля безкрай. Семейството ми е въз­ста­но­ве­но напълно – и никога преди това не съм изпитвала толкова зря­ла, истинска любов към съпруга ми. В дома ни цари мир и спокой­ствие, правим заедно толкова много неща, за които преди дори не се сещахме – бяхме заети с моята зависимост и не­говата съза­ви­си­мост, които ни обсебваха напълно.

     Научих се да наблюдавам света около мен, и разбрах, че е много интересен! И хората, живели целия си живот пълноценно, са умни и имам какво да науча от тях – та нали те имат опит в жи­вота, за разлика от мен и моя измислен свят. Разбирам хората – и зависимите и независимите, и когато не мога да ги разбера, при­емам, че това е нещо, което не ми е дадено да знам, и продъл­жа­вам напред. Разбрах, че както никой не дойде да изтрезнее вместо мен в онези ужасни дни, така и никой няма да дойде да бъде ща­ст­лив вместо мен и да живее пълноценно живота ми. И се научих да го правя. Наслаждавам се на всеки ден, на всичко, което правя, из­жи­вявам го докрай, защото имам само този ден, за да го живея.

     Уча се да живея на чисто и на трезво. Осъзнавам, колко мно­го неща не знам – неща, които нормалните хора са научили в про­цеса на живота и имат житейския опит, който аз нямам.

     Програмата на АА ми даде инструментите, които да из­пол­звам във всекидневния си живот. Открих много от страховете си и след като ги извадих на светло, се научих да се справям с жи­вота въпреки тях, докато един по един не изчезнаха всичките. На тях­но място застана здраво чувство за себесъхранение. Открих доб­ри­те си качества и с помощта на приятелите си и спонсора си се уча да ги развивам. Открих непростени обиди, които спъваха въз­становяването ми, въпреки желанието ми да простя. Сега се уча да живея с тях, докато дойде времето да простя наистина. Уча се да живея и с недостатъците си, защото ми стана ясно, че няма да из­чез­нат за една нощ, колкото и да ми се иска. Няма за къде да бързам, работата по Програмата е работа за цял живот и съм без­край­но благодарна, че имам търпението да се развивам.

     Радостта от живота, от пълноценния живот, за мен също е ед­но от най-важните неща, които получих от Програмата. Разбрах, че начините за работа по Стъпките са толкова, колкото са и хо­ра­та, работещи по тях. Вече съм много внимателна, когато чуя ня­ко­го да казва, че неговият начин е най-добър или единственият, кой­то ще ме измъкне от блатото на алкохолизма. От опит зная, че това не е така. Ако сляпо следвам някого, без да мисля, рискувам да се пре­върна в негово жалко копие – жалко, защото аз мога да живея само своя си живот – не неговия. Напъвайки се да бъда ня­кой друг, забравям себе си и животът ми става фалшив филм. До­бре, че имах късмета след такъв филм да попадна на човек, който ми от­го­варяше: „Както си го направиш”, на моите въпроси към рабо­та­та по Програмата. Споделяше с мен, без да налага мнението си. И аз поисках да имам това, което има той – ненатрапливото спо­кой­ствие и увереността в добрия изход, ако правя това, което трябва, и дам достатъчно време на времето.

     Разбрах, както е казал някой мъдрец, че: „Няма път към ща­стие­то – щастието е самият път”,и ако не съм щастлива докато вър­ша нещо, със сигурност няма да бъда щастлива и когато го свърша. Радостта от днешния ден ми обръща погледа към Слън­це­то и Светлината и това ми е достатъчно, за да бъда щастлива, да приемам предизвикателствата и да продължавам да градя живота си стъпка по стъпка.

     Трезва съм повече от четири години. Но тези четири го­ди­ни са най-пълноценните, които съм живяла и нямат нищо общо с оне­зи измъчени, объркани и нещастни пет години, прекарани без алкохол, но и без нищо друго.

     Научих се на самоуважение и на любов към себе си, както и да обичам и уважавам околните. Запазвайки собственото си аз, сега съм свободна да живея своя живот и да използвам правото си на избор. Животът ми с инструментите на Програмата стана живот, който искам да живея, защото си заслужава да бъде живян. Срещнах истински приятели в групата, както и в цялото АА об­ще­ство в България. Срещнах различни хора в АА, както навсякъде, и вече зная, че всеки има своя път във възстановяването си и аз съм безкрайно благодарна, че открих своя.