Това се превърна за мен в начин на живот след петте години въздържание. Спирах да пия за известно време, като отивах при психиатър за други антидепресанти. Всеки път ми изписваха различни, все по-силни и по-силни. Положението се оправяше за малко, после пак започвах да пия, рано или късно. Това продължи до 2004 година, когато се изнесох от нас, защото мъжът ми вече не можеше да живее с мен по този начин. А аз не исках друг начин. Бях изживяла живота си като в някаква мъгла, в отрицание, отхвърляне и неумение да живея.
След като пропилях още една година в пиене и вземане на вещества, които променят съзнанието, се намерих на дъното на живота си. Живеех при майка си и през тази последна година пиех вече и сутрин, и през нощта. Ходех на работа, единствено за да мога вечер да си купя пиене преди да се прибера. Все по-често обаче отсъствах, защото започнах да влизам в неколкодневни запои. Накрая напуснах и тогава вече наистина не излизах от нас, освен за да си купя поредната бутилка, а понякога – успокоителни или трева, за да изкарам по-леко абстиненциите. Не ми беше останало нищо – бях загубила семейството си, работата си, здравето си. Нямах вече никакви социални контакти – живеех, само за да пия. Намирах се в последния ми запой, от който не можех да изляза (а вече много исках!), когато при мен дойде приятелка от АА. Преди това опитвах да спра да пия на няколко пъти и не успявах. Не ме взеха в болница, защото нямаше места, трябваше да изчакам около седмица. Лекарят, който преди ме вадеше от запоите, беше изчезнал нанякъде. Сега вярвам, че това не беше случайно – ако го бях открила, той щеше да ми помогне и този път да изляза и всичко щеше да се повтори отново и отново. Помня как тръгвах към дома на доктора с бутилка в чантата и как се надявах този път да си е у дома. И ужаса, който изпитвах всеки път, когато не го намирах. Обръщах се и тръгвах към магазина за още пиене, за да изкарам някак си нощта. Този запой продължи много по-дълго от останалите и изведнъж разбрах, че ако не спра този път, ако наистина не спра, животът ми ще продължи по този начин. Разбрах, че трябва да продължа да живея, но не исках това да бъде животът, който живях през последната година. В малкото мозък, който все още функционираше, просветна едно изречение: Не искам повече да живея така! Бях го казвала хиляди пъти, но някак си чувствах, че този път е различно. И наистина беше различно. Когато излязох с помощта на приятелката си от този ад, аз се хванах за програмата на АА и с двете ръце. Това не само ми спаси живота, но ми даде и безценни дарове – даровете на възстановяването, както си ги нарекох.
Имах достатъчно време, не работех и по цял ден пишех и четях АА и АН литература. И всяка вечер бях на сбирка. Първо започнах да харесвам външния си вид – от онова същество, което ме гледаше в огледалото при запоите, не беше останала и следа. Но вече знаех, че не това е най-важното. Намерих нови приятели, свързваха ни и ни свързват общи интереси, както по въпросите на АА, така и в личен и професионален аспект. Страхът, който ме измъчваше през целия ми дотогавашен живот, постепенно изчезна и аз започнах да пътувам – първо на кратки разстояния, после и на по-дълги, дори извън страната – нещо, за което преди с моите фобии го правех само в мечтите си. Намерих душевен мир и равновесие. Започнах отново да ходя на работа и да се сприятелявам с колегите си – преди винаги се изолирах, криех се и не се доверявах на никого. Научих се да говоря с хората така, че очите ни да са на едно ниво – и това простичко правило ми донесе много приятели, симпатии, и досега решава много от проблемите ми. Всъщност научих, че проблемите съществуват, само докато не се заема с тяхното разрешаване. Тежат ми, докато са в главата ми, когато ги извадя на светло – започвам да се забавлявам, защото се намират невероятни разрешения. Това, разбира се, не се случва, ако седя уплашено в ъгъла и мисля безкрай. Семейството ми е възстановено напълно – и никога преди това не съм изпитвала толкова зряла, истинска любов към съпруга ми. В дома ни цари мир и спокойствие, правим заедно толкова много неща, за които преди дори не се сещахме – бяхме заети с моята зависимост и неговата съзависимост, които ни обсебваха напълно.
Научих се да наблюдавам света около мен, и разбрах, че е много интересен! И хората, живели целия си живот пълноценно, са умни и имам какво да науча от тях – та нали те имат опит в живота, за разлика от мен и моя измислен свят. Разбирам хората – и зависимите и независимите, и когато не мога да ги разбера, приемам, че това е нещо, което не ми е дадено да знам, и продължавам напред. Разбрах, че както никой не дойде да изтрезнее вместо мен в онези ужасни дни, така и никой няма да дойде да бъде щастлив вместо мен и да живее пълноценно живота ми. И се научих да го правя. Наслаждавам се на всеки ден, на всичко, което правя, изживявам го докрай, защото имам само този ден, за да го живея.
Уча се да живея на чисто и на трезво. Осъзнавам, колко много неща не знам – неща, които нормалните хора са научили в процеса на живота и имат житейския опит, който аз нямам.
Програмата на АА ми даде инструментите, които да използвам във всекидневния си живот. Открих много от страховете си и след като ги извадих на светло, се научих да се справям с живота въпреки тях, докато един по един не изчезнаха всичките. На тяхно място застана здраво чувство за себесъхранение. Открих добрите си качества и с помощта на приятелите си и спонсора си се уча да ги развивам. Открих непростени обиди, които спъваха възстановяването ми, въпреки желанието ми да простя. Сега се уча да живея с тях, докато дойде времето да простя наистина. Уча се да живея и с недостатъците си, защото ми стана ясно, че няма да изчезнат за една нощ, колкото и да ми се иска. Няма за къде да бързам, работата по Програмата е работа за цял живот и съм безкрайно благодарна, че имам търпението да се развивам.
Радостта от живота, от пълноценния живот, за мен също е едно от най-важните неща, които получих от Програмата. Разбрах, че начините за работа по Стъпките са толкова, колкото са и хората, работещи по тях. Вече съм много внимателна, когато чуя някого да казва, че неговият начин е най-добър или единственият, който ще ме измъкне от блатото на алкохолизма. От опит зная, че това не е така. Ако сляпо следвам някого, без да мисля, рискувам да се превърна в негово жалко копие – жалко, защото аз мога да живея само своя си живот – не неговия. Напъвайки се да бъда някой друг, забравям себе си и животът ми става фалшив филм. Добре, че имах късмета след такъв филм да попадна на човек, който ми отговаряше: „Както си го направиш”, на моите въпроси към работата по Програмата. Споделяше с мен, без да налага мнението си. И аз поисках да имам това, което има той – ненатрапливото спокойствие и увереността в добрия изход, ако правя това, което трябва, и дам достатъчно време на времето.
Разбрах, както е казал някой мъдрец, че: „Няма път към щастието – щастието е самият път”,и ако не съм щастлива докато върша нещо, със сигурност няма да бъда щастлива и когато го свърша. Радостта от днешния ден ми обръща погледа към Слънцето и Светлината и това ми е достатъчно, за да бъда щастлива, да приемам предизвикателствата и да продължавам да градя живота си стъпка по стъпка.
Трезва съм повече от четири години. Но тези четири години са най-пълноценните, които съм живяла и нямат нищо общо с онези измъчени, объркани и нещастни пет години, прекарани без алкохол, но и без нищо друго.
Научих се на самоуважение и на любов към себе си, както и да обичам и уважавам околните. Запазвайки собственото си аз, сега съм свободна да живея своя живот и да използвам правото си на избор. Животът ми с инструментите на Програмата стана живот, който искам да живея, защото си заслужава да бъде живян. Срещнах истински приятели в групата, както и в цялото АА общество в България. Срещнах различни хора в АА, както навсякъде, и вече зная, че всеки има своя път във възстановяването си и аз съм безкрайно благодарна, че открих своя.