ИСТОРИЯТА НА ЕМИ

     Започнах да пия от 17-годишна. В началото се събирахме с при­ятели в нас и пийвахме по малко. Родителите ми работеха до късно, така че теренът беше свободен. После заличавахме следите и никой не ме подозираше. По време на следването ми, особено в се­сиите, се събирахме да учим някъде и пиенето вървеше с уче­нето. Все още имах мярка и нещата се свеждаха до единични случки на запой в някоя дискотека. Но тогава бързо се въз­ста­но­вя­вах. После през 1995 г. се омъжих и с мъжа ми пиехме здраво. Покрай него и аз се пристрастих.

     Много исках да имаме дете, а той още не беше готов за та­кава отговорност. Обичаше компаниите, заведенията и бингото. След една година забременях. Не знам как по време на бремен­ност­та си успях да спра цигарите и алкохола. Не ми се пиеше въобще. После като родих, постепенно пак започнах да пуша и да пия. Започнаха скандалите вкъщи и побоищата. За да се спася от този Ад, намирах утеха в алкохола. Започнах да пия тайно от мъжа ми, защото вече пиех повече от него и една бутилка не ни сти­га­ше. Запасявах се с резерви, които криех от него и се наливах тай­но. По този начин, заобикаляйки семейните ни проблеми, из­тър­пях няколко години психическия и физически тормоз от страна на съпруга ми. Накрая не издържах и го напуснах. Почувствах се като волна птичка, избягала от клетка. След развода се отпуснах и си пиех на воля – всеки божи ден. Живеехме с дъщеря ми при ро­ди­телите ми. Те гледаха детето, а аз се забавлявах по кръчмите с при­ятели. После ми купиха апартамент и се пренесохме с дъще­ря ми да си живееме отделно. Спрях да излизам с приятели и се на­слаждавах на свободата си вкъщи. Надувах музиката, приготвях си нещо и се напивах… Алкохолът стана моят пръв приятел. Оправ­давах се, че не искам сериозна връзка с мъж, защото съм се напатила по време на брака ми и за нищо на света не бих живяла с някого. Предпочитах да си седя сама с алкохола. Той ми даваше сили, смелост, самочувствие, увереност, идеи, спокойствие – всич­ко, от което се нуждаех.

     Преди 2 години правих ремонт в нас. Исках да си обзаведа жилището по мой вкус. Нямах търпение да стане по-бързо и се втурнах да помагам на майстора. Вдигах тежко в нетрезво състо­яние и за беля си докарах дискова херния. Сковах се на легло и ви­ех от болки денонощно. Никакви инжекции и болкоуспокояващи не ми действаха. Единствено бутилка водка вършеше работа, за да мога да забравя и да заспя. Ефектът беше временен. След като се събуждах, болките продължаваха и аз почвах водката. Бях се из­клю­чила от целия свят и се наливах непрекъснато. Въпреки непо­но­симите болки и влаченето ми, подпирайки се, с нечовешки усилия успявах да сляза с асансьора до магазина във входа, за да се заредя с бутилки. След три месеца положението ми се влоши още повече и ми предложиха операция. Отказах. Започна да ми се парализира левия крак и да губя чувствителност. Тогава, не знам точно как стана, но се чух с една позната и тя ми разказа за един доктор – мануален терапевт, който намествал прешлените и осво­бож­давал притиснатия нерв с ръце. Усетих непреодолимо жела­ние да му се обадя. Вместо да се оперирам, аз се обадих на този доктор и той веднага дойде да ме прегледа. Вече въобще не можех да ходя. След прегледа той се усмихна и ми каза: „Мисля, че още има шанс да се оправиш. Съгласна ли си да опитаме?”

     И така се започна. Още след първия сеанс направих някол­ко крачки сама. След един месец чудото стана и аз проходих отно­во. Стъпка по стъпка се връщах към живота, благодарение на този доктор.

     После, като тръгнах отново на работа, лека-полека започ­нах да се адаптирам към живота. Бях се десоциализирала от про­дъл­жи­телната ми самоизолация в компанията на алкохола. Осъ­зна­вах, че трябва да намаля пиенето и да го сведа в нормалните граници. За­поч­нах да правя опити за намаляване на количеството – неуспешни. Реших да пия през ден. С три­ста зора успявах, но на другия ден отново наваксвах. Пак започнах да отсъствам от ра­бота, под предлог, че ме боли кръстът… Чудя се как са ме из­тър­пя­ли. След като опитах всички всевъзможни начини да пия като нормален човек и не успях да го постигна, се убедих че трябва да спра да пия. Започнах да търся начини за раз­ре­ша­ване на проблема с моето пиене и така на­мерих клуба на пиячите в Дира миналата година. Запознах се с двама души – ед­на жена от София и един мъж – българин, живеещ в Лондон, кои­то са успявали да спрат да пият за известно време и за­поч­нахме да си пишеме и-мейли. Не сме об­съж­дали АА. Тези и-мейли ме държаха 1 месец трезва. После си взех отпуска и оти­дохме с дъщеря ми на мо­ре. Още щом усе­тих морския въздух, почувствах не­пре­одолимо желание за едно питие на пла­жа… Въобще не се замислих какво пра­вя! Все едно не беше минал цял месец без алкохол. Най-спокойно се за­пътих към бар­че­то с ясната мисъл в главата – джин с тоник! След първата глът­ка усетих приятна топлина в цялото ми тяло. Толкова ми беше хубаво, че изпаднах в еуфория. Наслаждавах се на усе­ща­ния­та и се чувствах страхотно! После ми­нах­ме с детето през магазина и си помислих, че не е зле да си купя някакъв алкохол да си имам в квар­тирата. Разбира се си казах, че ще си пия само по малко и само ве­чер. И така, докато се чудех какъв избор да направя, взех, че си купих от всички видове концентрaти – в бутилки от 200 г, които имаше в магазина – водка, джин, уиски, мента, мастика, ром и ракия, с презумпцията да пия по 200 г вечер. Не искам да си спомням какво направих. Първо пих джин с тоник. Така добре ми се отрази, че ре­ших да си направя облак и смесих ментата с ма­стиката. Направо по­ле­тях в облаците, но не се спрях. Реших, че е време за дискотека и по­мъкнах де­те­то с мен, инструктирайки я да ме пази от навлеци, да се­ди плътно до мен и ако някой иска да танцува с мен, да ме спре. Детето прие условията ми, но как да ме опа­зи горкото, като аз са­ма­та съм предизвиквала „навлеците” да ме свалят… Ня­мам спомени от дискотеката и как сме се прибрали. После детето ми разказа, че съм танцувала и съм си поръчвала музика на дисководещия, че съм щяла да пад­на върху певицата и за малко да счупя прозореца в диско­те­ка­та. Накрая ми по­ка­за сметката, която съм платила, и видях освен ней­ните соковете и сладоледи, още 4 големи джина… Няма да обяснявам и за рис­ко­вете, които съм поемала с 9-го­диш­ното ми дете, когато влизах пи­яна в морето. Един ден, имаше мъртво въл­не­ние. Приятелите ми си тръгнаха от плажа, за да се разходят из ку­рор­та. Аз обаче се бях закотвила в барчето на брега, пиех си сут­реш­ното кафе и отказах да тръг­на с тях. После, купувайки на дъщеря ми сладолед, видях във фризера половинка джин – леденостуден и го взех заедно със сладоледа… Върнах се на плажа и си поръчах тоник. Тайно си правех коктейла под масата в заведението. След като при­клю­чих с джи­на, реших, че е време да се охладя и влязох в бурното море… Дъ­щеря ми си сложи пояса и тръгна след мен. Спомням си силата на вълните, ко­и­то ме блъскаха яростно и аз се кефих. Реших, че ще плувам и влязох навътре… Де­тето се беше уплашило, че въл­ните ще го обърнат, и е искало да излезе на брега, но течението беше мно­го силно и те­г­ле­ше навътре… По едно време дойдоха спа­сители да ни вадят. Крещяха, караха ми се, а аз не про­у­мя­вах какво става…

     После не помня как сме се прибрали в квартирата. Заспала съм… Вечерта се съ­будих с ужасно чувство. Детето ме гле­даше уплашено, идеше ми да потъна в дън земя. Ами, ако не бяха се по­я­ви­ли те­зи спасители… Това късмет ли беше или знак от „Горе”? Бла­го­да­ря единствено на Бог, че ни е опазил живи и здрави…

     След морската фиеста, реших, че окон­чателно е дошъл мо­ментът да се сте­гна и да се вразумя. Донякъде успях да намаля пи­е­нето през делничните дни, дотолкова, че да мога да отида на работа. Друг е въпросът, дали работех или от­ла­гах работата за следващия ден. Нарочно работех незабелязано, да не би да ми про­личи, че съм пила предишната вечер… Скътавах се при всеки възможен слу­чай, да не говорим, че често заспивах в тоалетната за по 3-4 часа… В крайна смет­ка почти постигнах някакъв контрол, но през почивните дни и празниците от­ново си наваксвах. Така се стигна до последния ми седмичен запой – от Цвет­ница до Великден тази година. Уплаших се. Този път минах всички граници. Из­ло­жих се пред хора, които не са ми толкова близки. Това не можеше повече да про­дъл­жава така. Безсилна бях да се справя сама с проблема. Имах нужда от помощ. Но как и къде да я получа? Влязох в клуба на дир.бг – Анонимни ал­ко­хо­ли­ци (се­га Алкохолно зависими) и започнах да пиша там. Описвах всичко, което чув­ствах, споделях какво правя и получих нужната ми подкрепа. Скоро ще станат два месеца откакто съм суха, но вярвам, че съм поела правилната посока. Раз­брах, че алко­хо­лизмът е про­гре­си­вно заболяване, което води до лудост или смърт, а аз не искам да имам такъв край. Затова избирам да живея в трез­ве­ност и съм готова безусловно да работя по програмата на АА, да извървя Пътя на моето възстановяване чрез прилагането на 12-те стъпки и при­е­ма­нето на духовните принципи на АА.