ИСТОРИЯТА НА ВЛАДИМИР 

     Казвам се Владимир и съм алкохолик от 27 години.

     Началото!

     Започнах да пия редовно от 23-годишна възраст. По про­фе­сия съм електротехник и може би тази моя професия ме докара до моята зависимост към алкохола. Защо? Защото в България имаме традиция да се почерпим за каквото и да е събитие, за добро или зло, за раждане или смърт, затова че съм си купил запалка или апартамент. С една дума трябва да се почерпим за какво ли не, но така да се напием.

     Споменах за професията, защото може би от нея започна всичко. След като се ожених, се преместих да живея при съпругата си и оттам започна всичко (съпругата ми и семейството й нямат нищо общо с това). Всички нейни роднини и съседи разбраха за професията ми и започнаха да ме викат, за да им ремонтирам би­ло то автомобил или котлон, печка, електрическа инсталация или каквото и да е по професията ми. След всяка такава услуга ся­дах­ме и се почерпвахме солидно, дори и ми слагаха по някоя бутилка за у дома, за услугите, които им правех. И така неусетно се влюбих в алкохола (под каквато и да е форма).

     През 1983 г. започнах работа като подземен електротехник в една мина близо до град Бургас. Работата там бе много тежка и умо­рителна и след като излезехме от рудника, се почерпвахме в съблекалнята, за да се отпуснем от умората. Така беше всеки ден в продължение на 6 години. Вече бях зависим от алкохола. Начал­ниците ми знаеха за това и ме посъветваха да се лекувам. През 1987 г. постъпих на лечение в отделение за алкохолно зависими в местния диспансер. Лекуваха ме около 45 дни (през които бях сух), но след изписването ми аз отново започнах да пия от сутрин до вечер, a дори и през нощта. Уволниха ме от мината заради мо­ето пиене. Започнах работа на друго място с препоръката и по­мощ­та на мой приятел, който ми бе началник, но и там про­дъл­жавах да пия, като си криех алкохола в бурканчета, дали в чора­пите или в панталона, за да не ми го намерят. Вече не можех да ра­ботя, ако не съм пил. Трепериха ми ръцете. Бях в постоянно на­пре­жение. Започнаха проблемите в семейството ми. По молба на съпругата си отново постъпих в клиниката, за да ме лекуват и да ми имплантират есперал. След като ме изписаха от клиниката не употребявах алкохол около 4 месеца, но при един банкет, след тан­ци, някой „приятел” ми бе сменил чашата и бе налял вино. Бях жа­ден и изпих чашата, но вече бе късно. Уплаших се, понеже имах имплантиран есперал, но нямаше никаква реакция. Консултирах се с един познат фелдшер, който ми каза, че може би таблетките не са ми били имплантирани и всичко е било една мистификация за­ра­ди мен самия, за да спра да пия.

     Отново започнах, но този път бе по-зле от всякога. Раз­де­лих се със съпругата и семейството си заради моето пиене и това като че ли бе краят за мен. Прибрах се при родителите си през 1991 г. Продължавах да пия все повече и повече. Пиех, за да се чув­ствам жив, не изпитвах удоволствие от алкохола. А имах не­утолимо желание да бъда редовно в това състояние. Не бях ра­дос­тен, когато си купувах бутилка алкохол, а се притеснявах как и кога ще купя друга. Така бе до 12.10.1992 г., когато постъпих за трети път в клиниката. Там за щастие бяха настъпили промени след идването на демокрацията. Всеки ден имахме сбирки с екип от психиатър и психолог. Тогава разбрах в колко сериозно съ­сто­яние съм и какво ме очаква, ако продължа да пия, за което съм ис­крено и от сърце благодарен на медицинския екип, както и за тях­ната търпеливост и разбиране към нас, алкохолиците.

     След изписването ми на 25.12.1992 г. аз спрях да пия!

     Голямото събитие дойде от София или по точно от пред­се­дателя на клуб АА в София. Благодарение на него и със съ­дей­ствието на медицинския екип открихме клуб и в гр. Бургас. Това бе на 17.07.1993 г. Отначало сбирките се състояха в едно по­ме­ще­ние в самата клиника, не само поради липса на друго помещение, а и заради новопостъпващите зависими на лечение. Бях трезв 3 го­дини, това бе голяма радост за родителите ми и за самия мен. Бях съвсем различен и другомислещ. Но за добро или за зло за­поч­нах работа като автомобилен електротехник в един сервиз. Имах много клиенти и бях добре заплатен, но тук стана провалът. Може би заради това, че разполагах с пари, имах много свободно време и не бях с подходящи колеги, или не съм бил ангажиран със семейството си, но отнова постъпих в клиниката на 01.09.1997 г. След едномесечно лечение ме изписаха. Тази дата 01.09. бе за мен ден последен, защото на този ден е родена моята майка. Тя бе моят бог. 

     Моят нов живот 

     Около една година и половина след последното ми ле­че­ние дойде големият ми син и ме помоли да направя инсталацията на новата къща на съпругата ми, с която бяхме разделени 7 без­крайни години без развод. Отидох с чувство на вина и дълг към съ­пругата и децата ми. За моя огромна изненада и удоволствие бях посрещнат много добре от съпругата и тъщата ми. След като направих инсталацията на етажа, съпругата ми ме помоли да ид­вам до завършването на етажа на къщата. През тези 7 години аз живях при родителите си. На 17.09.1998 г. съпругата ми направи предложение (за което не бях и мечтал, понеже не бях дал нищо за направата на къщата), да остана да живея с тях. Малко е да ка­жа, че съм повече от щастлив. Вече 7 години и 6 месеца съм сух – щастлив съпруг, баща и дядо!

     За всичко това най-вече съм благодарен, първо на един мно­го добър психиатър и психолог, и второ на съществуването на клуб „Вяра – Воля – Взаимопомощ” на Анонимни алкохолици гр. Бур­гас.