A- A A+
fShare
0
Pin It

 

ИСТОРИЯТА НА ТОШКО 

     Ние, алкохолиците, сме болни хора, но аз бях изклю­чи­тел­но ненормално и до­ста гадно същество. Освен това се смятах за ня­какъв гений или уникум, както и че целият свят ми е задължен и че всич­ко се върти около мен. Нещо много ха­ра­ктерно за някои алко­хо­лици, които изцяло са обсебени и затова са много не­нор­мални.

     Андрей Печилков беше директор на Държавния архив, бе вло­жил це­лия си живот, за да изгради едно образцово, не само в Бъл­гария, но и във вси­ч­ки световни критерии учреждение. Човек безкрайно обичащ професията си, работата си. Работещ неуморно и, разбира се, изискващ от всеки служител да изпълнява задъл­же­ния­та си по­не отчасти толкова добре, колкото самият той ги из­пълняваше.

     Когато се съгласил да ме вземе на работа, той го на­правил с най-добри намерения, като човек уважаващ моята фами­лия и съчувствайки ми, желаещ единствено да ми помогне, готов да ми помогне не само в рабо­та­та, а и във всяко друго отношение. Само че аз бях вече закоравял алкохолик, при това тежко болен, на­пъл­но ненормален и с мания за величие, смятах, че съм център на все­лената и че всичко трябва да се върти около мен.

     Този прекрасен и добър човек ме прие – мен алкохолика, в учреждението си, постави ме в идеални условия, помагаше ми във всичко, изпрати ме на спе­циа­лизиран курс по архивистика, като искаше да се изгради от мен един до­бър, високо­квали­фи­ци­ран архивист. Аз обаче, с моя изкривен, извратен и бо­лен ум, из­тъл­кувах това като възможност да си правя каквото си искам и най-вече, злоупотребявайки с добрината му, реших, че моето време да си пия и на­ливам безнаказано най-после е дошло. От¬пус¬натите сред­ства за специализация ми послужиха само за пътни до станцията, където се провеждаше месечният курс, и за това, систе­м­но да се напивам до забрава. Вместо да взема присърце и сериозно да се под­готвя и задълбочено да из¬уча архивното дело, аз задъл­бо­че­но взех да се напивам всяка вечер. За алкохолика, който е напълно ненормален, това е рай, даже така тълкува нещата с изкривеното си за света виждане, че по-хубаво за него от това, да му се води за работа, а да си пийва нормално, няма. Та нали в повечето случаи алкохоликът загърбва и не ходи на ра­бота, за да може да си пие. А моята извратена алкохолишка душа ликуваше, тъй като хем си пиех, хем за работа ми се смя­таше. Освен това смятах другите за глупаци, а себе си за най-хитър.

     Под влияние на алкохола неизвестно какви тъмни сили и енергии обсебват душата на алкохолика. Впоследствие едва издържах изпита на края на семинара. По това време архивният фонд се преместваше в друго помещение. Под влияние на ал­ко­хола тялото и умът на алкохолика са разбити, до­пъл­ни­тел­но в мно­го случаи бях мързелив, така че точно в този решителен мо­мент моят алкохолишки ум реши да вземе платен отпуск за под­го­товка за дър­жавен изпит. Въпреки че продължавах да пия, успях да издържа дър­жа­в­ни­те изпити, макар и не толкова добре, колкото вманиаченият ми алко­хо­лиш­ки ум желаеше – вместо с от­личен, както по-рано, с много добър. Това тряб­ва­ше още тогава да ми покаже, че нещо не е наред, но вместо това още повече пре­вър­тях и още повече започнах да пия.

     Въпреки всички грижи и съвети от моя прекрасен начал­ник, алкохолишкият ми ум реши, че мога да правя какво­то си ис­кам и никого да не слушам, нито директора си, нито близките си. Хо­дех почти всяка сутрин пиян на работа и за да не ме усетят се пръсках с дезо­до­рант. Освен това почти бях станал мръсен и не­чис­топлътен, така че смес­вай­ки вонята от алкохол, евтин дезо­до­рант и мръсотия, не е учудващо, че един­ственото, което, естес­тве­но, можех да предизвикам, бе трудно­въз­дър­жа­що се чувство на неприязън и отвращение. Моят безкрайно търпелив началник се опит­ваше да ме търпи и да убеждава и другите да ме тър¬пят. Едва сега раз­би­рам отвращението, което съм предизвиквал.

     След време ми мина друга „бле­стяща“ мисъл – че мога да си подавам неплатен от­пуск и вместо да ра­ботя, да се събирам с най-пропаднали типове и да си пия на спокойствие. В мно­го слу­чаи вземах по-дълги отпуски, ходех където си искам, имах запои, от които все по-трудно излизах, от които все повече се раз­бо­ля­вах, без да си давам сметка за това. Тогава, за да се опита по ня­ка­къв начин да ме спаси, Ан­дрей Печилков ме изпрати на курс по ис­пан­ски за една година, за да мога да бъда под контрола на брат ми. Този опит беше донякъде успешен. Брат ми се стремеше да ми помогне и ме държеше изкъсо, но понякога му се измъквах и пак се про­пи­вах. Явно че и най-здравият човешки контрол не може да спре алко­хо­лика да не пие. Измислях всевъзможни поводи, из­лез­нах на квар­ти­ра, за да мога да си пия спокойно и често се напивах. Тогава брат ми ме взе в апартамента си – пак успявах да пия. За­почна да ме заключва – намирах начини да си извадя ключове и пак се напивах. Накрая след много напивания и малко учене успях да издържа изпита по испански език.

     Когато се върнах в Смолян, реших че е време да се лекувам. Явно, че нещо в гла­вата ми не беше наред. Въпреки много­брой­ните опити на един от най-до­б­ри­те психиатри – доктор Кара­гяу­ров, с най- модерни лекарства, нямаше успех. Няколко дни, най-много седмица и отново пропивах. То­ва създаваше нови проблеми в работата ми, или по-точно старият алко­хо­лен проблем си оста­ваше. Тогава реших, че алкохолът е силен и трябва да го за­меня с не¬що силно – например със секс.

     Имах много хубава и добра приятелка, която ме гледаше в очите, безумно се обичахме, всичко беше чудесно, даже щяхме да се женим. Началникът ми до¬ри се запозна с нея и я посъветва по-здраво да ме държи, т.е. изкъсо. По­з­во­ляваше й да идва да ме взима от работа, сутрин до късно стоях с нея и на­чал­никът ми рядко, почти никога не ми се караше за това. Само че алко­хол­ни­ят звяр пак се събуди в мен, въпреки че ми бе предана и ме слушаше за всич­ко, дори и снимки ми направиха с нея. Сексът не смени пи­е­нето и се получи та­ка, че една вечер излезнах с приятелката ми като си мислех да пия само една бира. Не бях пил около месец, ра­бо­тата ми беше започнала да върви и точно затова ре­ших, че не е зле да пием по една бира. Та нали цял месец не бях пил, работата ми беше потръгнала, а и ня¬маше да пия нищо друго, само една би­ра, а и не­що за ядене. Бях взел достатъчно пари, щях да за­мез­вам. Поръчахме суджук и по бира, само че, неусетно как, изпих би­рата, а мезето си стоеше недо­кос­на­то. Поръчах още една бира, та по-добре да върви мезето, но то пак остана. Ал­кохолният ми ум ре­ши, че ако си взема ракия, мезето по-добре ще по­тръ­г­не, и на­ис­ти­на, този път мезето свърши бързо, а ракията остана напо­ло­ви­на. По­ръчах още мезе и си долях ракията. После се събудих в апар­та­мен­та. Не помня как съм стигнал там, на земята, чаршафа, въз­глав­ницата имаше кръв. При­ятелката ми си бе отишла завинаги. Какво съм правил, как съм се при­брал, какво се е случило, уви, ми го казаха други хора. Вместо да се замисля, аз три дни търсих и пла­ках за нея, защото наистина я обичах и още я обичам. Но ка­кво съм правил тази вечер не помня.

    Сега вече вбесен, реших да ходя на преглед и проверка в кли­никата два пъти седмично, а условието бе да се ходи трезвен. Ходих на отчет, но и това не по­могна. Два пъти отидох трезвен и два пъти пиян. При това положение кой би казал за такъв човек, че е нормален.

     И все пак, въпреки всичко, моят началник на няколко пъти ходи загрижен да пита доктор Карагяуров какво всъщност става с мен. Доктор Карагяуров, един от най-добрите психиатри, спе­циа­ли­зирал в Германия, му обясни, че по вси­чки показатели, за голямо съжаление, ме счита за безнадежден и че едва ли има ме­ди­цинско заведение в България, което да ме излекува. В този слу­чай то­зи благороден човек Андрей Печилков, помоли поне да ме пенсионират, за да не остана на улицата без средства. Алко­хо­ли­кът в мен обаче, напълно по­лу­дял и бесен, не познал чувството за благодарност, а единствено обсебен от собственото си „АЗ”, из­ръм­жа: „Лудият пенсионира нормалния”. Спом­няй­ки си сега тези неща, ми се ще да се отвори земята, та дано бъде погълнато то­ва адово и неблагодарно изчадие, което бях само допреди пет ме­сеца.

     Сега, вече като ревностен член на Анонимни алкохолици, не пия от пет ме­сеца, въпреки трудностите, които срещах в на­чалото, докато се убедих, че то­ва е една реална програма, която действа. Тя не само ме предпазва от ал­ко­хо­ла, но ме прави ду­ховно чист, връща ми радостта и смисъла на живота.

     Моята мисия сега е да разкажа с прости думички моята история, да живея и умра трезвен и да не пия. Да призная, че съм безсилен пред алкохола и че съм направил живота си неу­пра­вля­ем, и като се признавам за победен, не пия и така от победен ста­вам победител. Умът ми се връща с всеки изминал ден в трез­ве­ност, с всяка една сбирка се чувствам по-добре и по-добре и все повече знам и се убеждавам, че посегна ли към алкохола, ще бъда победен, и затова го считам за отрова, която е разбила целия ми живот.

     Ето защо все повече разказвам какво направи алко­хо­лиз­мът с един човек, който може би щеше да има чудесен живот, ако нямаше за враг такова коварно нещо като алкохола.

     Наистина само Бог би могъл да ми върне здравия разум, ако го потърся. А аз го търся всеки ден и живея ден за ден, да бъда трезвен. Благодаря на Бога, че днес съм трезвен, за утре не знам. Знам само, че като ходя на сбирки на АА, оставам трезвен и нямам желание за пиене, а за работа.

 

fShare
0
Pin It

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА - Редактор Анна Швед

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА

Редакция: Анна Швед

коректор: Йорданка Илиева-Цъган

проект на корицата: Радослав Й. Потрац

графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

 илюстрация в началото на раздела "Личните кръгове на ада": Пламен и Кънчо,

ДПБ "Д-р Г. Кисьов" - гр. Раднево

РЕГИОНАЛНА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ” 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата "ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА", издадена в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”