ИСТОРИЯТА НА ТОШКО
Ние, алкохолиците, сме болни хора, но аз бях изключително ненормално и доста гадно същество. Освен това се смятах за някакъв гений или уникум, както и че целият свят ми е задължен и че всичко се върти около мен. Нещо много характерно за някои алкохолици, които изцяло са обсебени и затова са много ненормални.
Андрей Печилков беше директор на Държавния архив, бе вложил целия си живот, за да изгради едно образцово, не само в България, но и във всички световни критерии учреждение. Човек безкрайно обичащ професията си, работата си. Работещ неуморно и, разбира се, изискващ от всеки служител да изпълнява задълженията си поне отчасти толкова добре, колкото самият той ги изпълняваше.
Когато се съгласил да ме вземе на работа, той го направил с най-добри намерения, като човек уважаващ моята фамилия и съчувствайки ми, желаещ единствено да ми помогне, готов да ми помогне не само в работата, а и във всяко друго отношение. Само че аз бях вече закоравял алкохолик, при това тежко болен, напълно ненормален и с мания за величие, смятах, че съм център на вселената и че всичко трябва да се върти около мен.
Този прекрасен и добър човек ме прие – мен алкохолика, в учреждението си, постави ме в идеални условия, помагаше ми във всичко, изпрати ме на специализиран курс по архивистика, като искаше да се изгради от мен един добър, висококвалифициран архивист. Аз обаче, с моя изкривен, извратен и болен ум, изтълкувах това като възможност да си правя каквото си искам и най-вече, злоупотребявайки с добрината му, реших, че моето време да си пия и наливам безнаказано най-после е дошло. От¬пус¬натите средства за специализация ми послужиха само за пътни до станцията, където се провеждаше месечният курс, и за това, системно да се напивам до забрава. Вместо да взема присърце и сериозно да се подготвя и задълбочено да из¬уча архивното дело, аз задълбочено взех да се напивам всяка вечер. За алкохолика, който е напълно ненормален, това е рай, даже така тълкува нещата с изкривеното си за света виждане, че по-хубаво за него от това, да му се води за работа, а да си пийва нормално, няма. Та нали в повечето случаи алкохоликът загърбва и не ходи на работа, за да може да си пие. А моята извратена алкохолишка душа ликуваше, тъй като хем си пиех, хем за работа ми се смяташе. Освен това смятах другите за глупаци, а себе си за най-хитър.
Под влияние на алкохола неизвестно какви тъмни сили и енергии обсебват душата на алкохолика. Впоследствие едва издържах изпита на края на семинара. По това време архивният фонд се преместваше в друго помещение. Под влияние на алкохола тялото и умът на алкохолика са разбити, допълнително в много случаи бях мързелив, така че точно в този решителен момент моят алкохолишки ум реши да вземе платен отпуск за подготовка за държавен изпит. Въпреки че продължавах да пия, успях да издържа държавните изпити, макар и не толкова добре, колкото вманиаченият ми алкохолишки ум желаеше – вместо с отличен, както по-рано, с много добър. Това трябваше още тогава да ми покаже, че нещо не е наред, но вместо това още повече превъртях и още повече започнах да пия.
Въпреки всички грижи и съвети от моя прекрасен началник, алкохолишкият ми ум реши, че мога да правя каквото си искам и никого да не слушам, нито директора си, нито близките си. Ходех почти всяка сутрин пиян на работа и за да не ме усетят се пръсках с дезодорант. Освен това почти бях станал мръсен и нечистоплътен, така че смесвайки вонята от алкохол, евтин дезодорант и мръсотия, не е учудващо, че единственото, което, естествено, можех да предизвикам, бе трудновъздържащо се чувство на неприязън и отвращение. Моят безкрайно търпелив началник се опитваше да ме търпи и да убеждава и другите да ме тър¬пят. Едва сега разбирам отвращението, което съм предизвиквал.
След време ми мина друга „блестяща“ мисъл – че мога да си подавам неплатен отпуск и вместо да работя, да се събирам с най-пропаднали типове и да си пия на спокойствие. В много случаи вземах по-дълги отпуски, ходех където си искам, имах запои, от които все по-трудно излизах, от които все повече се разболявах, без да си давам сметка за това. Тогава, за да се опита по някакъв начин да ме спаси, Андрей Печилков ме изпрати на курс по испански за една година, за да мога да бъда под контрола на брат ми. Този опит беше донякъде успешен. Брат ми се стремеше да ми помогне и ме държеше изкъсо, но понякога му се измъквах и пак се пропивах. Явно че и най-здравият човешки контрол не може да спре алкохолика да не пие. Измислях всевъзможни поводи, излезнах на квартира, за да мога да си пия спокойно и често се напивах. Тогава брат ми ме взе в апартамента си – пак успявах да пия. Започна да ме заключва – намирах начини да си извадя ключове и пак се напивах. Накрая след много напивания и малко учене успях да издържа изпита по испански език.
Когато се върнах в Смолян, реших че е време да се лекувам. Явно, че нещо в главата ми не беше наред. Въпреки многобройните опити на един от най-добрите психиатри – доктор Карагяуров, с най- модерни лекарства, нямаше успех. Няколко дни, най-много седмица и отново пропивах. Това създаваше нови проблеми в работата ми, или по-точно старият алкохолен проблем си оставаше. Тогава реших, че алкохолът е силен и трябва да го заменя с не¬що силно – например със секс.
Имах много хубава и добра приятелка, която ме гледаше в очите, безумно се обичахме, всичко беше чудесно, даже щяхме да се женим. Началникът ми до¬ри се запозна с нея и я посъветва по-здраво да ме държи, т.е. изкъсо. Позволяваше й да идва да ме взима от работа, сутрин до късно стоях с нея и началникът ми рядко, почти никога не ми се караше за това. Само че алкохолният звяр пак се събуди в мен, въпреки че ми бе предана и ме слушаше за всичко, дори и снимки ми направиха с нея. Сексът не смени пиенето и се получи така, че една вечер излезнах с приятелката ми като си мислех да пия само една бира. Не бях пил около месец, работата ми беше започнала да върви и точно затова реших, че не е зле да пием по една бира. Та нали цял месец не бях пил, работата ми беше потръгнала, а и ня¬маше да пия нищо друго, само една бира, а и нещо за ядене. Бях взел достатъчно пари, щях да замезвам. Поръчахме суджук и по бира, само че, неусетно как, изпих бирата, а мезето си стоеше недокоснато. Поръчах още една бира, та по-добре да върви мезето, но то пак остана. Алкохолният ми ум реши, че ако си взема ракия, мезето по-добре ще потръгне, и наистина, този път мезето свърши бързо, а ракията остана наполовина. Поръчах още мезе и си долях ракията. После се събудих в апартамента. Не помня как съм стигнал там, на земята, чаршафа, възглавницата имаше кръв. Приятелката ми си бе отишла завинаги. Какво съм правил, как съм се прибрал, какво се е случило, уви, ми го казаха други хора. Вместо да се замисля, аз три дни търсих и плаках за нея, защото наистина я обичах и още я обичам. Но какво съм правил тази вечер не помня.
Сега вече вбесен, реших да ходя на преглед и проверка в клиниката два пъти седмично, а условието бе да се ходи трезвен. Ходих на отчет, но и това не помогна. Два пъти отидох трезвен и два пъти пиян. При това положение кой би казал за такъв човек, че е нормален.
И все пак, въпреки всичко, моят началник на няколко пъти ходи загрижен да пита доктор Карагяуров какво всъщност става с мен. Доктор Карагяуров, един от най-добрите психиатри, специализирал в Германия, му обясни, че по всички показатели, за голямо съжаление, ме счита за безнадежден и че едва ли има медицинско заведение в България, което да ме излекува. В този случай този благороден човек Андрей Печилков, помоли поне да ме пенсионират, за да не остана на улицата без средства. Алкохоликът в мен обаче, напълно полудял и бесен, не познал чувството за благодарност, а единствено обсебен от собственото си „АЗ”, изръмжа: „Лудият пенсионира нормалния”. Спомняйки си сега тези неща, ми се ще да се отвори земята, та дано бъде погълнато това адово и неблагодарно изчадие, което бях само допреди пет месеца.
Сега, вече като ревностен член на Анонимни алкохолици, не пия от пет месеца, въпреки трудностите, които срещах в началото, докато се убедих, че това е една реална програма, която действа. Тя не само ме предпазва от алкохола, но ме прави духовно чист, връща ми радостта и смисъла на живота.
Моята мисия сега е да разкажа с прости думички моята история, да живея и умра трезвен и да не пия. Да призная, че съм безсилен пред алкохола и че съм направил живота си неуправляем, и като се признавам за победен, не пия и така от победен ставам победител. Умът ми се връща с всеки изминал ден в трезвеност, с всяка една сбирка се чувствам по-добре и по-добре и все повече знам и се убеждавам, че посегна ли към алкохола, ще бъда победен, и затова го считам за отрова, която е разбила целия ми живот.
Ето защо все повече разказвам какво направи алкохолизмът с един човек, който може би щеше да има чудесен живот, ако нямаше за враг такова коварно нещо като алкохола.
Наистина само Бог би могъл да ми върне здравия разум, ако го потърся. А аз го търся всеки ден и живея ден за ден, да бъда трезвен. Благодаря на Бога, че днес съм трезвен, за утре не знам. Знам само, че като ходя на сбирки на АА, оставам трезвен и нямам желание за пиене, а за работа.