A- A A+
fShare
0
Pin It

 

ИСТОРИЯТА НА АНЯ

     Казвам се Аня, на 44 години съм и съм алкохоличка. Скоро ще станат 14 години на моя живот без алкохол.

     Аз съм полякиня, но доста голяма част от живота ми е свър­зана с България. Работя в няколко професии, но основно съм филолог, учител и педагог, от 6 години ръководя един мла­деж­ки център във Варшава, където се занимавам с про­фи­лак­тика на рискови поведения на младите, м. др. като театрален ин­струк­тор.

     Родена съм в едно „прилично” семейство, в което никога преди не е имало алкохолици, алкохолът присъстваше в търже­стве­ни и празнични моменти, но се пиеше „културно”, от крис­тал­ни чаши и по принцип в умерени количества. Първата в живота глътка алко­хол опитах като 6-7-годишно дете, именно така „кул­турно”, по време на някакъв семеен празник, легално, от ръ­це­те на родителите ми. Помня, че беше сладко вино и че ми хареса.

     Няма да разказвам цялата история на близо петна­де­сет­го­диш­ното си пиене. Ще спомена само няколко неща от тази исто­рия, които са особено важни за мен.

     За пръв път в живота си се напих на 16 или 17 години, са­ма, на свещ и пред огледалото – целенасочено, като екс­пе­ри­мент: какво ли ще стане, как ли ще се чувствам... Много по-късно раз­брах, че всъщност от този първи миг алкохолът е бил за мен нещо изключително, че още преди да се напия, отношението ми към не­го вече беше някак си тържествено, едва ли не ри­ту­ал­но, като към нещо велико...

     Истинското ми пиене започна по време на студентските го­дини в София, постепeнно, но в началото на трети курс за пръв път си пропих за няколко дена цялата стипендия. Това бя­ха луди, но прекрасни за мен години, пълни с прекрасни срещи, със силни емоции, с важни (и до ден днешен) разговори, от­кро­вения, прия­тел­ства... Въобще не подозирах, че това чудесно време може да е началото на края... И да ми го беше казал някой тогава, нямаше да повярвам. Тогава алкохолът ни беше верен и добър приятел, ве­сел съучастник в бохемските ни компании по общежития и та­ва­ни, остроумен събеседник в среднощните ни безкрайни диску­сии... По онова време открих една своя черта, която тогава ми се струваше адски хубава, а сега знам, че всъщност е била моето нещастие: способността „да нося”. Аз бях Последният Мохиканин на всяка компания, този, който пиеше най-много и почти никога не се напиваше, не познавах още и ужасите на истинския мах­мур­лук. Това беше моята гордост, даваше ми чувство за мощ и неу­яз­ви­мост, убеждението, че „мога”, че за мен е безвредно. Каква за­блуда. Тя беше толкова силна, че още десет години по-късно, ко­гато пиенето ми отдавна беше станало жалко и отвратително, все си я подхранвах, без да забелязвам истинската картина на живота си...

     Постепенно и неусетно за мен алкохолът ставаше недели­ма част от ежедневието ми, нямаше вече нито ден, нито вечер, ни­то едно приятелско събиране без неговото всевластно при­със­твие. Постепенно забравих умението да се забавлявам, да се рад­вам и да се вълнувам просто така, спонтанно – за да изживявам каквото и да е „истински”, ми беше необходимо да съм на градус, иначе всичко беше сиво и безразлично. Тогава не знаех, че това е един от механизмите на алкохолната болест, патологично регу­ли­ра­не на емоциите…

     Заради настъпилата постепенно в мен промяна прия­те­лят ми ме изо­ста­ви– първата ми голяма младежка любов, с когото бяхме над пет години и планирахме съвместен живот... Тогава, разбира се, вината виждах само в него, неговото „предателство” стана много хубав повод за няколкомесечно пиене...

     Не знам как успях да завърша и да се дипломирам. Когато към края на следването забременях, имах намерение да променя начина си на живот, но не успях да откажа алкохола изцяло, все имаше „важни” поводи да пийна поне малко, я за „успокоение”, я за „разтоварване”, я „от мъка”, например когато се оказа, че ба­ща­та на детето ми, въпреки по-ранните ни планове, си има засега други цели в живота и не мога да разчитам на подкрепата му... Сега си мисля, че голяма част от тогавашните проблеми си ги съз­давах или провокирах сама – за да имам повод за пиене... Но съм безкрайно благодарна, че дъщеря ми се роди здрава, в трез­ве­ните промеждутъци от вре­ме изпитвах огромни угризения на съвест­та и страхът за евентуалните последици на моето пиене за детето не ме напускаше... До следващия „голям проблем” и до следващата не­преодолима принуда да намаля страданието си с алкохол...

     Най-ужасното преживяване, което ми се слу­чи, доста по-късно, заради пиенето, беше, когато дъщеря ми, която обичам без­крайно, тогава още ненавършила три годинки, по време на пи­ян­ския ми следобеден сън излапа почти цял запас ле­кар­ства на бол­ната си от сърце баба – успо­ко­и­тел­ни, приспивателни и разни такива... Беше чиста случайност, че някой ме събуди то­га­ва. Детето едвам го спасиха в болницата. Когато проумях, какво – и за­що – става, в ужасеното ми съзнание изплува само една мисъл: никога повече... Бях абсолютно убедена, че именно това е момен­тът, в който трябва да престана да пия, че това, което се случи с детето ми, е Знак Свише...

     Би могло да се очаква това наистина да е преломът за ед­на майка, нали? Но още същата вечер пак се напих... И про­дъл­жих още година и половина. Ето какво ни прави тази болест...

     Но няма да разказвам историята на болестта си. Ще разкажа историята на своето трезвеене.

     В началото бе хаосът...

     Беше навсякъде.

     В домашния безпорядък, в който постоянно изчезваха точ­но тези най-нужни книжа, мръсните працали живописно се тру­па­ха заедно с чистите, а под възглавницата, зад книгите в би­блио­те­ката и във всички други ъгли дебнеха празните и в раз­лич­на степен пълни бутилки. Постепенно все по-често празни.

     В объркването на ден и нощ, в паническите събуждания без съзнанието за място и време, в трескавото търсене на скъ­са­на­та нишка на вчерашния ден и на опорна точка в днешния, в за­сядащия в гърлото страх от утре.

     Във взаимоотношенията с близките, във въртележката на чувства и емоции, в преплитането на любов и омраза, на без­по­мощ­на злоба и чувство за вина. В истеричните изблици на неж­ност към детето ми и в също толкова истеричните крясъци – по ка­къвто и да е повод, а всъщност винаги по един и същ повод: от отчаяние. Че не така, че не умея, че не мога.

     Беше в мен и около мен. В най-близкото обкръжение и в це­лия огромен свят, който все по-често не беше за про­у­мя­ва­не, за разбиране, в който получаването на някаква си хартийка в ня­как­во си учреждение прерастваше в проблем – страшен и за­пла­ши­те­лен. В службата, където една компромитация го­не­ше след­ващата, където само безграничната добрина и вяра на някои хора напра­виха впоследствие възможни за понасяне срама и стра­ха от по­глед в очите.

     Целият ми пиян живот беше хаос, а аз – безволна трохичка, подмятана в него без цел и смисъл, а в същото време отчаяно осъ­знаваща нуждата от тази цел и от този смисъл, което правеше лип­сата им още по-безнадеждна.

     И цялото ми трезвеене, от години пълно с щастие и ра­дост­но удовлетворение, е всъщност от самото начало едно тър­се­не и изграждане на ред, един инстинктивен стремеж към хармо­ния като противовес на онзи хаос, който – знам го и чувствам! – не е заминал завинаги в небитието, а остава някъде много близо и ме чака... Нека си чака. Няма да дочака, ако аз самата не го избера. Избирам ред. Защото вече имам избор, сега вече МОГА ДА ИЗ­БИ­РАМ.

     В паметта ми остава тази ужасна и болезнена, но грижливо пазена (като ярко „мементо”) картина на последните мигове от по­следния, многоседмичен запой, приличащ на някакво дяволско кълбо, луда въртележка, от която няма слизане. Картина на къща­та в плачевно състояние, на търкалящите се навсякъде по пода празни бутилки и играчки на четиригодишната ми дъщеря, бок­лу­ци, остатъци от детска храна, фасове и купища снимки от дет­ство­то ми (какво ли съм търсила в тях толкова трескаво??). И на внезапното, ужасяващо ясно осъзнаване на всичко това; на вне­зап­ното, като че ли в ярка­та светлина на прожектора, прозиране – в цялата тази отвратителна гнусотия наоколо – на картината на живота ми, на отражението на това, което съм направила с този живот, със самата себе си и с живота на любимите ми хора. И на не­по­но­си­мото отвращение, и на безнадеждността на убеж­де­ние­то, че вече е твърде късно, че вече нищо не може да се направи, че из­вън този хаос не съществува нищо... Това ме накара да се опи­там да избягам веднъж завинаги от тази ужасна, неистово бо­лез­не­на гледка.

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА - Редактор Анна Швед

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА

Редакция: Анна Швед

коректор: Йорданка Илиева-Цъган

проект на корицата: Радослав Й. Потрац

графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

 илюстрация в началото на раздела "Личните кръгове на ада": Пламен и Кънчо,

ДПБ "Д-р Г. Кисьов" - гр. Раднево

РЕГИОНАЛНА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ” 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата "ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА", издадена в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”