A- A A+

     После – няколко седмици след опита ми за самоубийство и след престоя в психиатрична болница – първата сбирка на АА, в съ­щата болница. Озовах се на тази сбирка по задължение, тъй като по това време бях попаднала в терапевтична група за зави­си­ми – заради старанията на баща ми, който много ме подкрепяше в те­зи ужасни седмици. Заради него и заради дъщеря ми се съгла­сих да постъпя на терапия, без да вярвам особено в смисъла на то­ва решение – чувствах се адски виновна пред тях и някак си обре­че­на, имах усещането, че съм си про­ва­лила живота окончателно, не виждах изход от алкохолния капан, не вярвах, че мога да пре­ста­на, знаех, че не мога да живея по този начин, а не виждах въз­мож­ност за друг начин... Към АА се отнасях доста скептично, не си представях как така група болни като мен хора, разказвайки за своя проблем, може да намали моя проблем... Но отидох, защото беше задължителна част от терапията, а аз нямах в себе си доста­тъч­но воля и сили, за да се бунтувам.

     От разказа на „спикера” на тази първа сбирка не помня ни­що, толкова старателно се бях изолирала от всичко, отплувах ня­къде надалече, едвам дочувах шумоленето на гласовете. Както ми казаха, по­слуш­но донесох тялото си, но главата ми беше съвсем дру­гаде и въобще нямах намерение да я призовавам. И изведнъж от това шумолене изплуваха думите, които за миг спряха света на едно място – пак като в проблясване на светкавица, в илю­ми­на­ция на Смисъла: „Сред глъчката и бързината върви спокоен...” Колко просто. Разревах се. И се влюбих в тези думи, вкопчих се в тях като удавник. До ден днешен на всяка една сбирка те пред­из­викват гърч от вълнение в гърлото ми, въпреки че от години знам „Де­зидерата” наизуст, тя стана магично заклинание за труд­ни момен­ти, псалм на спокойствие, смирение и съгласие, мантра и моли­тва – също толкова важна, колкото онази за спокойствието.

     Това беше преломът. Видях пътепоказател, в моментно про­видение разбрах, че ИМА път. По-нататъшното трасиране на този път е извършила мъдростта на Анонимните алкохолици, съдържаща се в Програмата и кондензирана в няколко лаконични поговорки, които са станали част от жизнената ми философия. Първо най-важните неща. Живей и остави другите да живеят. Мо­жеш да промениш само себе си, не и останалия свят. Преди да за­жи­вееш с някого, научи се да живееш със себе си. При теб се връща това, което сам раздаваш. Не е важно, какво те сполетява – важното е, как го приемаш. Ако в едната ръка стискаш миналото, а с другата искаш да хванеш бъдещето, липсва ти третата ръка, за да се заемеш с настоящето. Ако не направиш нищо, за да е по-добре, със сигурност ще бъде по-зле. И с тялото си, и с духа си, бъ­ди винаги на едно и също място... Толкова прости и толкова мъ­дри истини, именно чрез своята лаконичност, чрез сполучливото мисловно съкращение „подреждащи света”, моите заплетени от­но­шения с него, моето фалшиво мислене за него. А също и фал­ши­ви­те ми убеждения за себе си и за другите. Тоест – под­реж­да­щи всъщност моя изпогубен в хаоса ум, въвеждащи в него ясни кри­те­рии. Ред.

     През цялото време за мен беше – и продължава да бъде – абсо­лют­но ясно, че щом моят пиян живот беше хаос, новият – трезвен, трябва да бъде граден като негова противоположност, т.е. като съзнателно конструиран Ред. А всеки ред, всяка една хар­мо­ния означава някакъв ритъм, на който трябва да се под­чи­ниш – значи: някакви рамки, дисциплинираност. Това беше труд­но за приемане от моето анархистично алкохолно съзнание. Дис­ци­плина? Значи – ограничения? Липса на свобода? Някога ми се стру­ваше, че свободата е липса на ограничения. Демонстрирах го в алкохолната си горделивост, като разчупвах всякакви норми. Мо­рални, правни, поведенчески, сетне – елементарни норми на здравия разум. Сега вече знам, че не е така. Болезненият урок по хаоса ми го доказа много убедително. Сега съм свободна повече от всякога, именно защото мога вече да приема ограниченията, които подреждат живота ми и му придават ритъм. Този ритъм е по­знат и „мой” – и внушава чувство за безопасност и спо­кой­ствие. В края на краищата, ограниченията са част от човешката био­ло­гия, ограничение е, например, нуждата от сън или храна – трябва ли да се бунтуваме против тях (сигурно не е необходимо да до­ба­вям, че и това съм се опитвала да правя някога!) заради някаква въображаема „свобода”? Ограничение на тази „свобода” е всяко едно задължение – но именно възможността за приемане на отго­вор­ност (тоест – също и на задължения) ме прави свободна, защото тя всъщност е възможност за избор. Съзнателно и по из­бор при­е­ти­те принципи на поведение престават да бъдат огра­ничения – стават такт, отмерващ ритъм на духовния живот, както биенето на сърцето е основен такт на биологичния ни ритъм.

     А Хаосът чака. Знам, че е много близо – на разстоянието са­мо на едно мое решение. И безкрайно далече – защото всеки ден от­ново избирам Ред.

     От последния ми запой са минали вече близо четиринайсет години. Този ужасен спомен вече не ме боли толкова разтър­сва­що, но не му позволявам да отмине в непамет, защото повярвах в мъдростта на АА, която казва, че ако не помниш последния си запой, това означава, че той е все още пред теб. Но това не озна­чава, че оставам вкопчена в миналото или че мазохистично се са­мо­измъчвам с него. Този спомен (както и другите от ония пияни времена) в съзнанието ми стана един логично неделим елемент от историята ми, историята, която ме е създала такава, каквато съм днес. Като всяко сътворение, това създаване беше мъчно и бо­лезнено, особено в началото пълно с лутания и спъване, с огор­чение, отчаяние, срам и омраза към себе си. Но бавно, стъп­ка по стъпка, ден след ден, успявах да се придвижвам напред; по­вяр­вах и сверих на практика, че живея само днес, тук и сега, а на­ли за едно „днес” винаги можеш да намериш още малко сили... Че както миналото, така и бъдещето си го изграждам днес (защото утре днешният ми ден ще бъде вече минало, а утрето ми зависи до голяма степен от това, което правя – или не правя! – днес...). И та­ка поредните трезвени дни бавничко (сега ми се струва, че адски бързо!) се трупаха в седмици, месеци, години... Не знам кога, неусетно, стана така, че собственото ми отражение в огледалото престана да ми бъде противно, че приех и дори обикнах (може би защото се научих да разбирам?) това, което видях там. Не че ми порасна кой знае колко самочувствието – не, осъзнавам своите не­до­статъци, имам някой и друг комплекс, изпитвам моменти на слабост или гняв. Но приемам всичко това, както приех факта, че съм алкохоличка, като нещо мое си, съставна част, без която ня­ма­ше да бъда човекът, който съм в момента. Далече съм от това, да каз­вам, че се радвам или се гордея от това, че съм алкохоличка, както заявявят някои хора в АА. Но ако историята ми не беше та­ка­ва, каквато беше, не знам какъв човек щях да съм днес – може би не по-лош, може би много по-добър, но със сигурност различен от тази днешна мен. А понеже се приемам и обичам именно та­ка­ва, понеже харесвам живота си такъв, какъвто си го изградих в ре­зул­тат на трезвеенето, понеже съм щастлива в този живот (като приемем, разбира се, че щастието не е перманентно състояние!) – не виждам повод да съжалявам за своя алкохолизъм или да се опитвам да го забравя като нещо неудобно или срамно. И когато казвам на сбирка „аз съм алкохоличка”, в тези думи се съдържа точно тази характеристика и тази история, която я е оформила, няма в тях никакво самопорицание, болка или срам. Все едно да казвам, че съм полякиня или зодия Водолей. Нали и двете тези опреде­ле­ния също съдържат иманентно някаква характеристика – и също така и двете са факт, който не зависи от мен, който не мога да про­меня и затова го приемам, колкото и да ми се иска да съм зодия Лъв и французойка по рождение (Това е само пример, не че го искам наистина! А дори и да го искам до болка – какво от това, освен болката?... Тогава за какво да го искам?!).

     Разбира се, за зависимостта ми няма значение фактът, че тя се роди и разви в България, по време на следването ми тук (ве­ро­ятно би се родила в каквато и да е страна, не се съмнявам, че полската или руската водка, или пък френският коняк, или нем­ска­та бира биха свършили работата също толкова добре, кол­кото ракията!). Но това има значение за историята на трезвеенето ми.

     Когато наближавах четири години без алкохол, ми се на­ло­жи по служебно-научни причини да попадна за продължително време пак там, в същия град, в който някога протичаха първите ми, още привидно радостни срещи с алкохола; сред същите хора, с ко­ито някога съм пила цели години... И то да се озова там сама, без подкрепата на близките. Междувременно бях успяла вече да си изградя в моята страна едно безопасно и уютно местенце, един истински дом пълен с любов и разбиране, но без никакъв алкохол (със сегашния ми съпруг, който стана и най-добрият на света татко за дъщеря ми, се запознахме по време на терапия – двама трез­ве­ещи алкохолици, които никога не са се виждали един друг пияни, но взаимно си знаят най-мрачните ъгълчета на душата... – никак не беше лесно, но явно някаква Висша сила поиска да ус­пе­ем), една доброжелателна среда от приятели, знаещи за проблема ми, от чиято страна не ме заплашваше никаква алкохолна си­ту­а­ция. А сега изведнъж – не само че отчайващо самотна, но и очи в очи с призраците от миналото!...

     Бях настанена в служебен апартамент на една отдавна по­зна­та уличка, много близо до една много добре позната кръч­мич­ка, в която някога прекарвах толкова време. Това ме ужаси, видя ми се като един зловещ символ на цялата опасност, на която се изложих... Уж я осъзнавах още преди да тръгна (затова още във Варшава се постарах да намеря няколко контактни телефонни номера), но си казвах, че нали вече съм поукрепнала... и въобще не очаквах такъв парализиращ ужас, който ме караше да се чувствам като в капан, в който – за още по-голям ужас! – се наврях сама! Ка­то че ли бях обречена на запой... Спомних си предупрежденията на терапевтите ми отпреди четири години, че по-добре за мен би било да скъсам отношенията с приятелите си от България (тази тяхна констатация беше резултат от колоритните ми описания на студентските купони, диктувани от механизма на илюзии и от­ри­чане...) – може би единственото терапевтично указание, на което не се подчиних (иначе си ми действаше изработеният още от дет­ството синдром на добрата ученичка), и този факт още повече за­сил­ваше параноичното ми състояние.

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА - Редактор Анна Швед

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА

Редакция: Анна Швед

коректор: Йорданка Илиева-Цъган

проект на корицата: Радослав Й. Потрац

графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

 илюстрация в началото на раздела "Личните кръгове на ада": Пламен и Кънчо,

ДПБ "Д-р Г. Кисьов" - гр. Раднево

РЕГИОНАЛНА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ” 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата "ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА", издадена в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”