СКРИТИЯТ КРЪГ НА АДА:

СЪЗАВИСИМОСТТА

ИСТОРИЯТА НА МАРИАНА: 

ПИСМО ДО ТЕБ ОТ МЕН, ЖЕНАТА НА АЛКОХОЛИКА

     В началото беше любов... Красива и истинска, обещаваща и гра­дивна... С много емоции, стоплящи погледи, сладки приказки и много смях... Пътешествия в онази приказна зима и много лю­бов. Това беше отдавна... Толкова отдавна, че сякаш не е било. Не очаквах предателство, сигурна съм, че и ти не си го очаквал... То­га­ва мислех, че никога не бих го простила. Предателството. Прос­тих го. Много пъти. И не само предателството. Простих много не­ща. Грозни картини, груб език и обиди, бягство от мен и всички про­блеми, срам и болка, много срам и много болка. Заради теб, за­ра­ди мен, заради децата ни, заради родителите ни.

     Помня ли първото ти напиване? Да. Помня първото, помня и вто­рото, както и третото, помня и много след това. Не всички. Опит­вам се да ги махна от себе си, от мислите и сърцето си, да из­чи­стя душата си, да й дам малко свобода и красота... Да й върна светлината. Рядко успявам. Така се е свила и толкова е обезверена вече, толкова е изгубена в този мръсен и отвра­ти­те­лен водо­вър­теж от пиянски брътвежи и злобно съскане...

     Понякога искам да крещя. Много силно, докато остана без глас. Понякога искам просто да ме няма. Ей така – да се завра ня­къ­де и никой да не може да ме намери. Понякога съм готова да те смачкам като въшка. Гадна, непотребна, мръсна въшка. Теб, чо­ве­кa, когото съм обичала, онзи, който на рождения ми ден дойде с огромен букет рози, целият посипан със сняг, онзи, който ме пре­гръщаше толкова силно, че дъхът ми спираше, онзи, който ме поглеждаше в очите и за нищо на света не можеше да ме излъже.

     Когато се срещнахме, аз имах вече здравословни проблеми и, за да съм честна, ти разказах всичко. Нищо не скрих. За ка­та­стро­фата, за проблемите и рисковете. Казах: „Ще ти бъде трудно с мен”. Тогава ти ми каза: „Искам да ми е трудно”. Това беше стра­хотно! Никой преди това не ми го беше казвал! Винаги се чувствах виновна за проблемите, които ме съпътстват. Ти ми помогна да повярвам в себе си, да имам самочувствието на обичана и желана жена. В очите ти бях толкова красива...Мисля, че все още съм...

     После... полека-лека нещата се промениха. Ти започна да пиеш все повече и повече, започна да се напиваш в съседи, в ком­па­нии, сам, с колеги. Където и да отидехме, единствено ти се на­пиваше. Аз се ядосвах, извинявах се заради теб на домакините, при­бирах те с триста мъки или пращах децата до съседите да те приберат и те слагах да спиш. Сега много съжалявам за децата. Не би­ваше да ги подлагам на това. Унизително и грозно е да стоят в чуж­ди хора и да те чакат да си допиеш водката и с несигурна по­ходка да те приберат, докато се клатиш и фъфлиш нещо нераз­би­раемо.

     Веднъж те докараха целия облян в кръв. Беше се срязал на някакво стъкло. Много се изплаших. Не знаех какво да правя. Де­цата се събудиха и се опитаха да ми помогнат, докато ти за­ли­таше и помиташе всичко по пътя си. Едва успяхме да те пре­вър­жем и да измием кръвта.

     Помниш ли, веднъж те напуснах. Отидох при приятелка. А бе­ше рожденият ми ден. Тогава не беше изтрезнявал от няколко дни, лежеше у дома в несвяст, а Зори беше болна, на антибиотик, с много висока температура. Ти въобще не разбра. Когато изтрез­ня и разбра, че ме няма, започна трескаво да ме търсиш. Къде ли не, при кой ли не. Изведнъж се изплаши, че може да ме изгубиш. Завинаги. Така се изплаши и няколко години по-късно, когато ме вкарваха в операционната. Стоеше безпомощен и побелял от страх. Гледаше ме и се правеше на мъж, гълташе сълзите си и дър­же­ше ръката ми. А когато ме изписаха, беше толкова щастлив, беше украсил къщата заедно с децата... След това ме качи в колата с патериците, пусна ми моята музика и подкара извън София. Тогава се разплаках и разбрах, че си моя съдба.

     Та, когато те напуснах, ти успя да ме откриеш, дойде и го­во­рихме много и за всичко. Казах ти колко уморена и отчаяна съм, казах ти, че това не е моят живот и няма да търпя повече всичко това. Тогава ме помоли за прошка и се закле, че това никога няма да се повтори, ужасно съжаляваше и аз знам, че наистина беше така. Знам, че не би искал да ме разочароваш, но, за съжаление, не мо­жа да удържиш на думата си. Всъщност вече почти не държиш на думата си.

     Не дойде да ме посрещнеш на автогарата, когато се при­би­рах от лечение. Не ти се разсърдих. Беше пиян и нямаше да раз­бе­реш. Само малко ми домъчня, защото на този ден те дарих с моми­чен­це преди 23 години. Мислех си, че си ми купил цвете...

     Не дойде и на юбилея ми. 50-тият ми рожден ден. Столът до мен остана празен в ресторанта. Отново не ти се разсърдих. Но ми беше много тъжно. Очаквах да сме заедно, и пак си мислех, че си ми купил цвете... Не беше, защото беше след запой и въобще не ти беше до мен и моя юбилей.

     Не искаш да знаеш как се чувствам, не искаш да се бориш, оставил си всичко да се руши около теб и въобще не ти пука.

     Искаш всички ние, твоите близки, да те оставим на мира, за да пиеш, когато и колкото искаш. Нямаш и най-малка пред­ста­ва за тревогите и безсънните ни нощи. Защото твоите потреб­нос­ти са над всичко. А те са: водка, цигари, спокойствие. Нищо друго.

     Знаеш ли, има още много неща... Много красиви и стой­ност­ни неща, които носят радост и светлина, карат те да си щаст­лив, но не защото си изпил едно патронче... Не. Просто са ИСТИН­СКИ.

     Точно като теб, когато НЕ СИ ПИЯН.

Мариана