ИСТОРИЯТА НА МИЛЕНА

     Казвам се Милена, на 35 години съм и съм съзависима.

     Израснах в дисфункционално семейство. Родителите ми се разведоха, когато бях на пет години. Няколко години живяхме с вуй­чо ми, който редовно се напиваше. Не правеше скандали, но помня негативното отношение на всички останали в семейството към неговото пиянство.

     Наскоро разбрах, че и баща ми има сериозни проблеми с ал­кохола. Винаги, когато сме се събирали на маса, той си е пий­вал порядъчно, но не си спомням скандали и тъй като има успе­шен бизнес, никога не съм го слагала в категория „пропаднал пи­я­ни­ца”. Доскоро за мен тези две думи вървяха ръка за ръка, а „ал­кохолик” и „пияница” бяха просто си­но­ни­ми. Сега знам, че не е задължително алкохоликът да е про­пад­нал тип и че някой, който си пийва сериозно, не винаги е алкохолик.

     Като продължение на тези интересни връзки, най-нор­мал­ното беше да си намеря подобен съпруг. Явно много ми е липсвал фактът, че нямам истинско семейство, затова се омъжих на 18. Съ­пру­гът ми също е с много силно изразен алкохолен ген. Аз обаче изобщо не обръщах внимание на тези неща. Важното беше, че се обичаме. Пишехме си писма всеки ден (живеехме в различни гра­дове). С роднините се запознах в деня на сватбата (оженихме се тай­но), а със свекър ми – след това. Спомням си, че няколко месе­ца след сватбата съпругът ми ми каза: „Знаеш ли, че майка ми и ба­ща ми са алкохолици?”. За свекър ми мога да се закълна и с двете ръце, че беше такъв (наскоро почина), но не помня да съм виждала свекърва ми пияна. Чувала съм подмятания, че се крие от мен.

     Аз самата почти не пиех. Особено след като забременях. Ви­наги съм смятала, че покрай децата трябва да има поне един, кой­то да разсъждава трезво. Не знам защо, но винаги съм из­пит­вала ужас, че мога да се напия, да изтърва бебето или просто да на­правя нещо, за което след това да съжалявам. Също така мразя тази слабост, която усещам след първите глътки. Някои го нари­чат „отпускане”, но за мен е „слабост” или „загуба на контрол”... През по­следните години дори казвам, че мразя алкохола. Имаше мо­мент, в който си мечтаех да направя купон, на който всички да чупят бутилки с алкохол (Особено мастика „Пещeра”. Още я мразя! Свива ми се стомахът само като си спомня как мирише!).

     В началото мъжът ми не пиеше много, но лека-полека на­пиванията започнаха да зачестяват. Нямаше празник без напи­ва­не, а ако имаше компания – бръщолевене на глупости или тъпи спо­рове. Не ми беше приятно. Но пък си мислех, че имам пре­ка­ле­но крайно отношение към алкохола още от малка, от времето, ко­гато живеехме с вуйчо ми. Не исках да се стига до развод, защото ис­ках децата ми да имат нормално семейство. Но с времето се­мей­ство­то ставаше все по-ненормално. Няколко години си бях вкъщи по майчински. Съпругът ми явно не можеше да понесе факта, че от­говорността за финансите е предимно негова. Започна да ме об­винява за все повече неща – за това, че живеем в моя роден град, а не в неговия, че родителите ми не ни помагат, че не работя в мо­мен­та, че живеем под наем... Аз пък се чувствах виновна и се опитвах да правя всичко възможно, за да няма за какво да ме обвинява – не го занимавах с гледане на деца, с домакински за­дъл­жения, не си купувах нищо, намерих си и работа от вкъщи, за да мога хем да гледам малката, хем да печеля някакви пари. Ко­га­то отварях въпрос за пиенето, ми казваше: „Какво толкова искаш? Нали нося пари и не те пребивам?”

     Започнах да ходя на църква. Мисля, че вярата ми даде сили да издържа последните 2-3 години. Молех се много. И за него се молех. Естествено, очаквах едва ли не моментален резултат. Ре­ших, че ще постя. Сега виждам, че е било един вид пазарлък с Го­с­под: „Ето, аз ще постя, а ти ще направиш така, че той да не пие.” Така стана, че първите няколко дни той не пи. Но когато все пак се напи, изпаднах в отчаяние. Започнах наум да се карам с Бог, че не е изпълнил молбата ми, а ето, аз даже постя! Реших да пред­приема крайни действия – гладна стачка! Мислех си да кажа на мъжа ми: „Докато не обещаеш, че ще спреш да пиеш, няма да ям!” Очаквах... че най-малкото ще се трогне. Единственото, което ми каза беше: „Абе ти луда ли си?! Аз, че ще си пия – ще си пия, ами ти по-добре вземи да ядеш, че ще пукнеш от глад.” Разби ме! Сега ми е смешно, знам, че не е било възможно току-така да спре да пие. Всъщност, единственото, което можех да направя, беше да търся спокойствието си, без значение дали той пие, но тогава бях фи­нан­сово зависима. В крайна сметка си намерих работа. Беше нещо, за което винаги бях мечтала! И я намерих по такава случайност, че я приех като Божи знак. Влюбих се в работата си! Свързана е с музика. Даваше ми невероятно успокоение! Много пъти се удив­ля­вах, как след някой гаден скандал отивах на работа и изведнъж светът ставаше различен. Вложих цялата си енергия, за да успея, за да науча всички нови неща, за да се докажа. Постепенно за­поч­нах да печеля повече пари. Започнах да мисля за себе си. Гузно ми беше, но си казвах, че щом той може да дава за алкохол и цигари по 15 лв на ден, аз мога да си позволя да давам по 20 лв за някоя нова дреха един път месечно. Изключих нулата на домашния те­ле­фон, защото мъжът ми водеше бизнес разговори, а после аз плащах. Смених си и мо­бил­ния телефон, защото бяхме на една фак­тура и много често ми се налагаше да плащам и неговата сметка. В един момент спрях да искам назаем заради него, спрях да връщам пари, които той е взел, започнах да си крия парите и да лъжа, че нямам, защото... беше по-безопасно да излъжа, отколкото да кажа:„Няма да ти дам”. Мъжът ми казваше, че съм си навирила носа. Общо взето е прав, защото преди това пре­ка­ле­но много си бях навела главата и си траех.

     Започнах да говоря с познати за проблема. Осъзнах, че от­но­шението ми към алкохола не е чак толкова ненормално. Опитах се да погледна малко по-реално на нещата. Не исках да живеем за­едно, защото скандалите бяха зачестили, защото откакто тръгнах на работа, неговата някак си странно взе да намалява (открих, че нарочно отказва работа). Страшно много пари отиваха за алкохол и цигари и непрекъснато живеехме на ръба. Не исках децата ми да живеят без баща, но в случая трябваше да реша кое е по-лошо: без баща или с ТАКЪВ баща. Реших, че ще подам молба за развод. Смет­нах, че това би могло да завърши по един от двата начина: или той ще се трогне и ще спре да пие, което е добре за всички ни, или няма да се впечатли кой знае колко и ще реши, че за него по-важен е алкохолът, което би означавало, че наистина е по-добре да се разведем. Много дълго отлагах подаването на молбата за развод. Почти година. Всеки път си казвах: „Той ще се оправи...”. Все пак ходих да се консултирам с адвокат. Прощавах, отлагах, прощавах, отлагах... Чашата преля заради... един черпак боб! Бях на работа. Когато седнали да вечерят с децата, той казал: „Има само 4 черпака боб, кой колко иска?”. Малката (тогавабешена пет годинки), без да се замисли, казала: „Аз искам два”. Той започнал да й се кара, че е лигла, че изобщо не се съобразява с другите, че ако тя изяде два, някой друг ще остане гладен... После излязъл, взел пари от един комшия, и... отишъл да си ку­пи мастика. При­брах се. Дъщеря ми разказа какво се е случило. Побеснях! По­бър­к­вам се, когато някой се отнася така с малки деца! Разкрещях се: „До понеделник искам да ми кажеш какво ще правиш с пи­ян­ството и лентяйството си, иначе подавам молба за развод!”. Беше четвъртък. В петък вечерта беше отново пиян и необичайно агре­си­вен. Всяка втора дума беше: „нали ще се развеждаш”. Не бяхме имали сцени на физическо насилие до момента, но се уплаших, че тази вечер може да се стигне и дотам. Реших, че най-разумно е да се махнем от вкъщи. Казах, че отивам до магазина, взех малката и излязохме. Не взех абсолютно нищо (дрехи, тоалетни принад­леж­но­сти), за да не се усети и да се задърпаме пред детето. Взех сина ми от училище, обясних му ситуацията, обадихме се на баща му, да му кажем, че няма да се приберем. Той, естествено, откачи. За­поч­на да ни звъни, но... просто си изключихме телефоните. Спахме при една приятелка. През следващите два дни имахме няколко раз­го­во­ра по телефона. В началото крещеше, заплашваше... Все още беше много пиян. На втория ден вечерта, с треперещ глас каза: „Добре, ще отида и ще се лекувам. Само се върнете.” (Вече имах опит с неговото лекуване. Около половин година преди това ходихме на лекар. Естествено, искаше да отида с него. Чаках пред кабинета. Лекарят изписал „Ревия” и някакъв антидепресант и му казал: „Спокойно, с тези лекарства можеш да пиеш и алкохол, сти­га да не е много” !!!???) Та когато ми каза, че ще се лекува, казах: „Добре, с теб съм, но засега няма да живеем заедно, докато не видя резултат.” Подадох молбата за развод, той уж започна да ходи на лекар (отиде 2-3 пъти). Уговорихме се да си намери квартира. Уж намери някаква, дадох му пари да я плати. Седя три дни, скалъпи някаква история („Хазайката каза не-знам-си-какво-си...”). Уж ще­ше да си търси друга... Две седмици издържа без алкохол. После пак се започна. Не си намери квартира, не работеше, когато имаше пари, пиеше от сутринта, бракоразводното дело се точеше едва-едва. Чувствах се като в капан. На ръба на силите си. Нямаше как да го изгоня преди да е приключило делото, не искаше да се махне сам. Hеможех и да се махна с децата, защото спокойно можеше да вземе малката от градина и да станат циркове, а не ми се искаше допълнително да травмирам децата. Синът ми на няколко пъти ме моли да се изнесем на квартира, защото не издържа. Подадох молба за привременни мерки (т.е. да ми дадат родителските пра­ва и право за ползване на семейното жилище, преди да е при­клю­чил разводът). Уж ми казаха, че делото ще се гледа при закрити врати и мъжът ми ще разбере, чак когато съдът се произнесе. (Беше станал прекалено агресивен и не исках да го предиз­вик­вам). Получи си призовката за делото в 2 следобяд в ден, в който от сутринта беше пиян. Бях на работа и слава Богу! Откачи! Обади ми се сто пъти. Последния път, за да ми каже, че тръгва към офиса ми, за да ми натроши ръцете, че да не мога да работя и т. н. Пред­упре­дих шефа ми и хукнах към градината да взема малката. Оба­дих се на сина ми и отидохме при една роднина. Естествено, из­общо не е ходил в офиса ми, но тогава не бях в състояние да раз­съж­давам дали би го направил или не. Пак имаше скандали по телефона, заплахи... Накрая омекна. След това си дадох сметка, че вилнее, докато е в запой, а омеква след това. Точно тогава открих, че има група на АА във Варна, съвсем нова, на около 3 месеца. Го­дина преди това бях намерила инфо за АА, дори показах на мъжа ми Голямата книга, но той каза: „Изобщо не ми се занимава с тези глупости!”.