A- A A+
fShare
0
Pin It

 

ИСТОРИЯТА НА Ф.

     История, която трябва да помогне и да покаже на други ка­то мен, че не са сами... Не знам откъде да започна, понякога си ми­сля, че съм забравила какво е било; понякога си мисля, че не е би­ло; понякога се чувствам добре и мисля, че всичко ми е наред... По­ня­кога... понякога нещо дребно и малко ме разтърсва и връща скорострелно назад, връща забравените спомени, чувства и очак­ва­ния, връща също и тръпката от разбитите тайни надежди за по-различна гледка... Връща се стягането в гърдите, неспо­кой­ствие­то, усещането за безсилие, стискането на зъби и прескачането на скулите, стягането на ръцете в юмруци и после отново безсилие, понякога плач за успокоение, понякога гняв, понякога обез­ве­ря­ване... Понякога...

     Беше време на прекрасно детство. Звучи наивно, но вяр­вам, че всеки има такива спомени. Такива, които те карат да се при­се­тиш за нещо много отдавна в миналото, да се загледаш в ед­на точка и не­съзнателно да се усмихнеш и въздъхнеш. За радост и аз си ги имам... Миризмата на съботното сутрешно кафе на роди­те­лите ми е един от тях. Тя беше строга, винаги е била. Всяваше респект и ува­жение, възхищение от интелекта, начина на дър­жа­ние и из­каз­ва­не, непоколебимостта и ре­ши­тел­ността й бяха качества, които ка­раха хората да й се възхищават. Имаха много при­ятели, ходехме на много места или пък се събирахме битово някъде, където весе­ли­те вечери и приятелски сбирки бяха удо­вол­ствие дори за нас децата. Защото усещахме спокойствието и на­сладата от атмо­сфе­ра­та, която съзадаваха родителите ни. Беше страхотно, помня стра­хотния гръмогласен, истински непри­ну­ден и естествен смях на майка си. Не помня как обаче посте­пен­но всичко е започнало да се руши. Не помня как изведнъж, всичко започна да се променя. Лека-полека, тя се променяше. Виждах я пияна, но не обръщах вни­мание, вече имах свoя начин да се чув­ствам добре – а именно да съм сред приятелите си, които винаги са били доста по-големи от мен. Харесваше ми да съм сред ком­па­ния и да се веселя, но винаги имаше ограничения. Разбираемо, все пак съм била малко дете все още.

     Не помня ясно периода между нормалния ни живот и меж­ду това, което се случи после. Баща ми никога не е по­каз­вал безпо­кой­ствие, или поне аз не съм го усетила. Той беше млад, може и той да не е разбирал какво точно се случва, не знам. Въпреки че и неговият баща е бил алкохолик и точно благодарение на майка ми успял да се излекува (това е нещо, което съм чувала от род­ни­ни­те си, лично аз не помня).

     Всичко в моите очи започна, когато аз исках да излизам, ка­то приятелите си, до по-късно. Тя не разрешаваше, аз се бун­ту­вах. Тя със своята догматична решителност, когато кажеше нещо – трябваше да се изпълнява и да се случва така, както тя е казала. Баща ми, който не ми е биологичен, не смееше да взима отно­ше­ние, тя си беше поела възпитанието ми и не позволяваше никой да се бърка в това. И така започнаха нашите скандали с нея. През това време и те двамата имаха доста разправии... скандали, побо­и­ща. Тогава видях. Тогава разбрах. Тя има проблем. Всичко се стру­па, толкова наведнъж. Моят пубертет, непокорството ми, нейното пиене, техните скандали и побоища... Беше ужасно... Като се връ­щам назад, мисля си, че този период е бил кулминацията на всич­ко. Тогава се от­да­ле­чих­ме една от друга, не мисля, че някога сме би­ли близки като майка и дъщеря, но тогава, в този период сякаш всички се бяхме заинатили да правим каквото си искаме, всеки сам за себе си, всеки се бореше за своето. Приличахме на сe­мей­ство, а всъщ­ност всичко се разпадаше като пясъчна кула, бавно, с все­ки пиянски прилив всичко се свличаше надолу... Под­съзна­тел­но съм усещала, че всичко се задълбочава... Но тогава бях дете, исках просто да съм щастлива, да получа това, което искам. Така и не получих разбирането, от което имах нужда, не стигнахме до проклетата среда. И досега сме в крайности. Или се виждаме или не. Баща ми беше млад, имаше сили все още и се разправяше с нея, говореше, а тя всяка вечер започваше да връща лентата назад и да го обвинява за събития, случили се преди години, или за постъп­ките или думите на трети лица. Беше ужасно, с часове му пилеше с пи­яната си физиономия, залиташе и се блъскаше във вратите, за да отиде при него да го тормози и в леглото. Това продължаваше, докато не се измори, после отиваше сама в кухнята и сама си пи­е­ше, сама си говореше... и до днес го прави. Говори сама със себе си. Разбира се, всички ние не я разбираме и сме срещу нея... Темата й ви­на­ги е някой от нас... и няма как другояче да е. Тези нейни „на­вици” започваха да ме ядосват все повече, накрая вместо да лежа в леглото и да слушам скандали, побоища, писъци и кря­съ­ци, да се опитвам с възглавница да заглуша случващото се – из­ли­зах от стаята и аз да се разправям, да разтървавам или успо­ко­я­вам. Раз­би­ра се, топката се прехвърляше върху мен. Така или ба­ща ми, или аз бяхме изгонени от „дома й”. Минаваше време, аз по­раствах, ста­вах по-импулсивна, по-агресивна, по-първична. Бързо се палех, ни­как не мълчах, винаги се тросвах и натъртвах мислите и мне­ние­то си. Изходът беше скубане на коси и въргаляне на по­да. По­сле тичане по стълбищата на блока и псувни, както и заръки за това, къде да отсядам... На другия ден никой нищо не говореше и не коментираше. В зависимост от скандала, понякога си каз­вах­ме тежки думи, на другия ден просто не контактувахме. Тя винаги пращаше баща ми да посредничи, никога тя сама не правеше пър­ва крачка към сдобряване. В началото се извинявах след скан­да­ли­те, въпреки че не проумявах защо точно се извинявам. Поот­рас­нах и разбирах, че всъщност колкото аз имам вина, толкова и тя. Подминаване и мълчание. Четирима души у дома, а въздухът бе по-тежък от бетон, мълчанието крещеше направо. До днес е така, след пиянска вечер никой нищо не коментира с нея, сякаш нищо не е било. Сякаш не е обидила и наругала никого, сякаш сме спали дълбоко като бебенца... Това беше блян... нощен сън, непрекъс­нат от отвратително врещене и бръщолевене на глупави разкази, преиначени... Глупаво е да разказвам такива моменти, повечето от нас са ги преживяли, знаете какво е усещането, когато го/я видиш в това състояние, с този празен, безумен поглед, фъфленто...

     Помня и всичките фази, през които минах... от незнанието, безразличието, затварянето на очите, бягството, яда, гнева, агре­сия­та, мълчанието, плача, самотата, молбите, Божичко, и най-сетне до момента на безсилието... Така намерих лесния начин – да избягам от проблема. Мислех, че това е решението, не се замислях, че всичко може да не е такова, каквото ми изглежда, не подозирах, че е болест, че не може, само защото аз искам тя да спре, да се слу­чи. Разбира се, както винаги прибързах. Видях малко добри­на и човечност, заинтересованост, и се вкопчих. Избягах от нея. Мис­лех, че това е краят на ужаса, в който бях. Бях бременна. Пом­ня как мъжът ми толкова наивно ми каза: „Сега ще видиш, че тя ще се промени, ще има внуче, децата винаги променят лошото в чо­ве­ка...” Аз отвърнах: „Не се надявай много, аз не мисля, че ще се слу­чи...”

    Знаех, че това не е причина, тя да спре да пие, но вътрешно все още се надявах... Пиянството й стигна много далече, изгони ме с бебе на ръце на улицата... Бях решила да я накажа, да се отрека от нея... по дяволите, опитах, исках.... Но и аз като нея си намерих оправдание за това, да не се случи. Дори след това не спрях кон­так­та си с нея, разбира се, из­ви­не­ние не получих, не го и чаках или очаквах. Изнасянето вече беше окончателно и необратимо. Ми­слех, че това е краят, че съм приела фактите и животът ще про­дъл­жи... Но, разбира се, сгреших. Започнах да се променям, необ­яс­нимо. Нервни кризи май имах, необясними скандали правех на мъжа си, чувствах се зле и самотна. Липсата на средства, изо­ли­рана сама у дома с бебе на ръце, без никакви приятели и подкрепа – всичко това ме съсипваше и изнервяше. Намерих лека, пуснах детето на ясла и започнах да ходя на работа. Това за кратко по­оправи света ми. После обаче пак нещо не беше наред, все безпричинно се връщах назад към нея, към пиенето й, към загу­бе­ното и про­пус­натото. Откъснах се от дома и майка си, а все пак все още бях там. Не се отделих, не се откъснах наистина от нея, за­поч­вах денонощно да мисля за това, тормозеше ме тази мисъл, все това беше в ума и на устата ми. Бях гневна, самотна. Така влезнах в интернет да търся информация за алкохолизма, така намерих дир.бг, така намерих спонсора си... Той е в основата на всичко. А под „всичко” визирам простия факт, че вече нямам фикс идея да променям алкохолизма на майка си, самата нея, както и нещата, които се случват вследствие на пиенето й. Открих доста факти, един от тях беше да разбера, че е време да гледам напред, себе си, моя живот и проблеми.

     Не знам колко неща още могат да се променят благодаре­ние на него, на това, как ми казва нещата. На това, че не прави, каквото очаквам, например, не ме съжалява. Беше ми трудно да го приема. Че не ставам за съжаление. Може единствено и само то­ва да се промени – да приема, че не мога да контролирам пиенето й – но това е страхотно. Вече не мисля постоянно за това, не мисля и не се ядосвам, че не намирам начина да й помогна. Няма я тази те­жест в гърдите и вечното притеснение. Не казвам, че не се ядосвам или не ми е мъчно, но проумях, че ще й помогна, когато поиска помощ. Мога да й помогна само като съм до нея, ако по­иска, да я свържа с други хора като нея, да поговорим без упреци и обвинения... Колко хубаво би било... дано се случи някога.

     В себе си виждам доста последствия и поражения от жи­во­та с алкохолика. Например надушвам, че някой е пил алкохол дос­та бързо, с годините все по-малко пия алкохол („твърдият” ме от­вра­щава тотално), често съм в крайности, винаги гледам да съм в услуга на някого, гледам да съм харесвана и винаги „на ниво” (вече не ми е ясно какво точно значи това ...), кон­тро­ли­ра­не­то на хора и действия са ми като етикет на челото, както и доста други „ка­чес­тва”, които често, вече виждам, ми пречат... Чрез контакта със себеподобни, хора преживели и пре­жи­вя­ва­щи същото, виждам отражението си в тях, виждам грешките си, или неправилния начин на мислене и действие. Тези хора са в „Ал-Анон”.

     Работата по 12-стъпковата програма е трудна и изисква доста голяма последователност и дисциплинираност, често нами­рам нещо, което да възпрепятсва това.... Но мисля, че желанието е най-важно от всичко. Желанието да се видиш отстрани, да се про­мениш, да продължиш своя живот пълноценно и спокойно.

     Трудно ми е да пресъздам миналото, защото е болезнено и свър­зано с куп други случки преди алкохолизма на майка ми. Виждам, че съм правила куп безмислени и грешни дей­ствия... Грешки много, факти вече налице. Миналото не мога да променя, мога да се радвам на настоящето и да вървя към бъдещето...

     Тръгнах бавничко.

 

fShare
0
Pin It

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА - Редактор Анна Швед

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА

Редакция: Анна Швед

коректор: Йорданка Илиева-Цъган

проект на корицата: Радослав Й. Потрац

графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

 илюстрация в началото на раздела "Личните кръгове на ада": Пламен и Кънчо,

ДПБ "Д-р Г. Кисьов" - гр. Раднево

РЕГИОНАЛНА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ” 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата "ЗАВРЪЩАНЕ ОТ АДА", издадена в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”