A- A A+
fShare
0
Pin It

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ?

     През май 1935 г. в областта Ейкрънв щата Охайо четиридесетгодишният борсов посредник от Ню Йорк Бил У. отчаяно търсел някой алкохолик. Това е първият познат ни случай, когато алкохолик търсел компанията на друг алкохолик, за да не пият заедно.

     Бил У. бил алкохолик, чието състояние лекарите смятали за безнадеждно. Предстояло му трайно мозъчно увреждане, лудост или смърт. Междувременно през декември 1934 г. Бил претърпял – както сам го определил - „внезапна духовна метаморфоза“, под чието влияние престанал да пие. Почти веднага се опитал да убеди всички алкохолици в Ню Йорк в подобно чудо. Макар че не успял никого да отрезви, чувствал, че работата с другите алкохолици му помага на самия него да запази трезвеността си.

     След няколко месеца непиене Бил се върнал към бизнеса си. Заминал за Ейкрън, за да приеме от името на група бизнесмени от Ню Йорк собствеността върху голямо машиностроително предприятие. Вярвал, че ще стане директор на това предприятие, което щяло да му подсигури бъдещето.

     На 10 май 1935 г. Бил изгубил битката за предприятието. Съдружниците му се върнали в Ню Йорк, а той останал, за да приключи сделката. Самотен, с десет долара в джоба и без перспективи за бъдещето – той почувствал добре познатия му алкохолен глад. Уплашен, изтичал от бара до телефона. Намерил номера на местния пастор и го попитал за „някой пияница, с който би могъл да си поговори“. Пастор Тункс го свързал със семейството на Боб С.

     Някога проспериращ лекар, от пет години Боб пиел почти без да спре. Когато се срещнали на следващия ден, Бил не говорел на Боб за духовно възраждане. С най-прости думи му предал това, което сам научил от лекарите относно алкохолизма: че това е съединяване на психическата зависимост с физическа принуда за пиене и че тази болест има прогресиращ характер – ако болният не спре да пие, ще се побърка или ще умре. После Бил му разказал за това как сам е пил и какво е чувствал тогава, по какъв начин изтрезнял и как се променили неговите усещания по време на изтеклите шест месеца.

     След разговора с Бил Боб престанал да пие. След три седмици отново се напил. На 10 юни 1935 г. Бил му налял сто грама за изтрезвяване. От този момент Боб никога вече не изпил и капка алкохол.

     Две седмици по-късно Бил и Боб посетили в Ейкрън Бил Д., адвокат, който от януари тази година вече за осми път лежал в болницата за детоксикация. Когато гостите споделили с него своя опит, Бил Д. също престанал да пие – до края на живота си.

     През есента на 1935 г. Бил се върнал в Ню Йорк и започнал да събира алкохолиците в дома си в Бруклин. Боб С. и Бил Д. продължавали да действат в Ейкрън. След две години в тези две групи имало четиридесет трезви алкохолици. Въз основа на техния опит Бил У. написал книга със заглавие „Анонимните алкохолици“, в която обяснявал философията и метода на движението; втората част на книгата представяла историите на болестта и оздравяването, написани от първите тридесет непиещи алкохолици. С времето тази книга – издадена анонимно и адресирана както към непиещите, така и към продължаващите да пият алкохолици – започнала да бъде наричана „Библията“; тя станала своего рода учебник за трезвеност. От оригиналното Ј заглавие възникнало названието на движението АА.

     По какъв начин се удава на Бил У да спре да пие, а после да отрезви и Боб С.? Защо на Анонимните алкохолици толкова добре им се отдава това, което не успяват да постигнат семействата на болните, лекарите или духовниците? Отговорът се крие в особения характер на алкохолната болест.

     По-голямата част от хората и до днес гледат на алкохолизма по-скоро в морални, отколкото в медицински категории: алкохолизмът е доказателство за слабия характер и моралния упадък на човек. Медицината започва да признава алкохолизма за болест, а не за грях, когато лекарите правят извода от достатъчно очевидното наблюдение, че всъщност никой не започва да пие само за да стане алкохолик. Болестта е резултат от протичащи в организма процеси, върху които болният не може да влияе. Тези процеси са аномалия, защото не се проявяват у всеки, който пие.

     Нещо повече, не всеки, който пие много, е алкохолик. Алкохолик най-често е не вечно пияното „приятелче“ от пункта за бира или в канавката. В действителност голяма част от алкохолиците са хора, много добре функциониращи социално; професионално те са – до време – по-способни от не-алкохолиците. Алкохоликът също изобщо не е задължително да пие денатурат. Близо една трета от алкохолиците никога през живота си не са пили нещо по-силно от бира. Не е задължително алкохоликът да пие всекидневно; повече от половината пият на периоди: след продължителните запои настъпват – с времето все по-къси – периоди на въздържание.

     Този периодичен характер на пиенето заблуждава пиещия, семейството му, а често и лекарите; това за тях е доказателство за контрол над алкохола. Всъщност обаче прекъсванията в пиенето нищо не доказват. Почти всеки алкохолик може да сдържи обещанието, че през близките няколко месеца няма да близне и капка алкохол. Никой алкохолик обаче няма да сдържи обещанието, че един месец всеки ден ще пие само по две чашки алкохол, не повече. Здравият пияница ще може да премине през такъв тест, алкохоликът ще се напие още след няколко дни.

    Защото същността на болестта е загубата на контрол над алкохола. Болестта се състои от два елемента: натрапливата мисъл, която е причината алкохоликът да не може да си представи живота без алкохол и дори след дълго прекъсване посяга към чашката; физическа алергия, която се обажда веднага след изпиването на първата капка и причинява загуба на контрола над количеството изпит алкохол: болният пие чак докато се напие. Той си обещава, че ще изпие само една биричка, а се връща вкъщи пиян. Въпреки че всяко пиянство предизвиква все по-сериозни здравословни, семейни, социални, а често и правни проблеми, алкохоликът се напива отново. И отново. И отново. Като че ли изобщо не може да се научи от лошия си опит. Той прилича на човек, който непрекъснато си пъха ръката в горещата печка въпреки все по-болезнените опарвания. Човек със здрав разум не постъпва така; алкохоликът обаче не е със здрав разум.

     Но това не е всичко. Най-странното е, че въпреки наличието на лесно разпознаваеми симптоми, самият алкoхолик почти до края не знае, че е болен. Защото алкохолизмът е от тези особени болести, определяни в английския език като „болести на отрицанието“ (diseases of denial). Също както при наркоманията, лекоманията, всички други зависимости и някои психични болести – интегрална част от зависимостта към алкохола е механизъм, който непрекъснато убеждава болния в това, че не е алкохолик.

     Подозрението в алкохолизъм е много сериозно обвинение. Защото то има еднозначен морален отзвук. Никой не си признава лесно това, че е разпуснат, особено когато се чувства невинен. А пък нали алкохоликът не се напива предумишлено. Той сам не може да разбере защо се напива. Така че се опитва да оправдае своите постъпки, като прилага рационализирането, т.е. старае се да ги „обясни“ по рационален начин.

     Намира различни причини: проблеми в работата и семейни проблеми, раздразнение и трудно детство. Политическите събития. Историята и географията. Несъзнателно се опитва да отклони своето внимание от алкохолизма, да прехвърли вината върху някой друг. Най-често върху най-близките. Понякога алкохоликът, съвсем подсъзнателно, търси конфликт, търси страдание, за да може да каже: „пих, защото…“ или да намери претекст да се напие без чувство за вина.

     Рационализирането, цикличните прекъсвания в пиенето, свръхусърдието в работата и грижовността вкъщи в периодите на непиене, манипулирането на хората и фактите, избирателната памет и много други механизми за самозаблуждение – всичко това създава необикновено силна система от отрицания, благодарение на която алкохоликът се защитава от мисълта, че е алкохолик. Тази структура от отрицания има преди всичко интелектуален характер и е особено силна при образованите хора. Вероятно най-силното самозаблуждение е характерно за правистите, които са – както е известно – тренирани в намирането на логични аргументи, пасващи на всяка теза.

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ - Виктор Ошатински

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ

Виктор Ошатински 

превод: Васил Петров

научен редактор: Невена Минчева

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Виктор Ошатински "ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ"


         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.