ПРИЕМИ МЕ

     Ноемврийско съботно утро на 1987 година. Заличката във воеводския консултативен център в Познан се изпълва с работници (по-скоро с работнички, защото на повече от двадесет жени тук се падат по двама-трима мъже) от консултативните центрове от цялото воеводство. Идват тук веднъж месечно на инструктаж. Днес им гостуват госпожа Джоу от Бостън – с многогодишен стаж в групите за семейства на алкохолици (Al-Anon), и Стефан Йохансон, непиещ от деветнадесет години алкохолик, професионален терапевт и съветник в областта на алкохолизма, основател на собствен институт (Корнърстоун)в Алтамонт спрингс във Флорида.

     Директорката на центъра представя гостите, след което настъпва продължително мълчание. Стефан не е много наясно от какво се интересуват присъстващите и моли да му задават въпроси. Мълчание. Наведени очи; разбъркване на кафе. Най-накрая някой пита: Какво правите във вашия център?

     Даваме съвети, правим интервенции, лекуваме и продължаваме опеката след същинското лечение – лаконично отговаря гостът.

     Отново тишина. Продължителна, тежка, направо непоносима. Една от госпожите казва, че след като те нямат въпроси, нека самият той да разкаже подробно за това, което правят.

     Помагаме на хората да могат сами да си помагат. Стараем се да дадем насока на тяхната работа, като им даваме да изпълняват конкретни задачи. Тези задачи засягат преди всичко опознаването на самите себе си. Правене на равносметка, разпознаване на своите недостатъци и предимства. Голяма част от работата ни е обучение под формата на лекции, филми и семинари. Препоръчваме на пациентите и да участват в семейните групи за самопомощ: за алкохолици и техните семейства, за хора със смущения в апетита или с емоционални проблеми. Водим и специални терапевтични групи за алкохолици и техните семейства, за децата на алкохолици, които не са навършили шестнадесет години, и за възрастните деца на алкохолици. Имаме групи за деца от разбити и разделени семейства. Даваме помощ не само на хората, зависими от алкохола или наркотиците, но и на такива, които имат брачни или сексуални проблеми, неприятности с малките или с подрастващите си деца и подобни житейски несгоди. Центърът ни съществува от три години и се радва на голям успех.

     Стефан свършва и отново настъпва тишина. Сякаш е говорил в празното пространство. В залата е напрегнато и тежко. Изглежда

че нищо не може да я оживи.

     А мога ли аз да ви задам няколко въпроса? – казва Стефан. – Какво вие правите? – Отново мълчание. – А някой от вас работи ли с алкохолици? – пита Стефан без никаква ирония, меко, топло.

     Смях. Някой казва: Всички.

     А обичате ли да работите с алкохолиците?

Мълчание. Най-накрая от края на залата се обажда жена на средна възраст: Аз обичам и затова съм избрала това. Брат ми е алкохолик, за което разбрах едва след като започнах да работя тук. Не можах да му помогна по никакъв познат на медицината начин – антикол, есперал, затворено лечение, нищо не помагаше.

     Аз също имам брат, който е активен алкохолик – казва Стефан. И въпреки че съм помогнал на много хора, никога не ми се удаде да помогна на брат си. Също опитах всичко. Изглежда че става така, когато се опитваме да помогнем на човек, с когото ни свързват силни емоционални връзки.

     Но брат ми вече не пие – радва се психоложката.

     Това е прекрасно. Трябва да изпратя тук моя брат.

Но не аз успях да помогна на брат си. Накрая му помогнаха алкохолиците от АА. Макар и отначало не искаше да слуша за това. „Какви събрания, какво ще ми даде това?“, казваше. Беше много упорит.

     В Исландия, където съм роден и възпитан, също живеят много упорити хора. Никак не обичат да ги съветват какво трябва да правят…

Поляците също – прекъсва го, вече по-смела, същата психоложка.

Може ние да сме го взели от вас. Исландците имат големи проблеми с комуникирането, а по-точно с такива разговори, при които единият да разбере добре другия, да вникне в него. Говори се за някакъв исландец, който толкова обичал жена си, че почти Ј го казал.

     Слаб смях. И плах женски глас: Поляците повече говорят, но по-малко обичат.

     Ами радвайте се, че въобще могат да обичат – казва Стефан.

     Отново мълчание. Дълго. Сякаш нещо е свършило. Сега Стефан пита:    Има ли някой от вас алкохолик в семейството?

     Мълчание. Знае ли някой дали сред неговите близки или по-далечни роднини е имало алкохолици?

     Някой казва: В моето семейство има трима. Друга госпожа: Аз също неотдавна се убедих, че имам трима алкохолици. Още някой: Дядо ми е умрял от цироза, но майка ми каза това едва преди смъртта си. Още няколко гласа, след това мълчанието се завръща, сякаш отново нещо се е скъсало.

     Какво ви създава най-големи трудности в работата с алкохолиците? – продължава да разпитва Стефан.

     Глас от залата – Безсилието. Да убедиш пациента, че психотерапията е лечебен метод – казва тази психоложка, чийто брат е в АА. Много популярен е антиколът, защото е хапче, а още повече еспералът, защото това си е почти операция; обаче психотерапия, че самият разговор може да помогне – в това никой не вярва.

     Директорката на центъра: За мен най-трудно е да преодолея самозаблудите на пациента.

     А защо изобщо алкохолиците идват при вас?

     Защото са безсилни – това отново е директорката.

     А може би идват, защото се нуждаят от помощ?

     Друг глас: Да. Сигурно. Често идват, защото се нуждаят от съчувствие.

Това е добре. Надявам се, че не им показвате това съчувствие и не им съчувствате за тяхната съдба. Надявам се, че успявате да споделите с тях колко безсилни се чувствате самите вие. Това е много важно. За пациента такова признание за безсилието ви спрямо неговата болест има необикновена терапевтична сила. Пациентът може да отъждестви чувствата си с вашите. А когато двама души се чувстват подобно, когато са заедно, са по-малко самотни, отколкото ако се чувстват подобно всеки поотделно. Когато създадете такъв емоционален контакт, вече можете да попитате пациента какво според него може да се направи по въпроса на болестта. Защото понякога пациентите идват вече с някакви идеи, въпреки че уж очакват помощ от вас. Най-често обаче идват, защото вече нямат сили да се борят, и идват, за да ги „поправите“. В по-голямата си част алкохолиците не искат да направят нищо сами, искат вие да направите всичко вместо тях. Затова в самото начало е много важно спокойно да изслушате алкохолика и да си запишете всичко, което той има да каже. На разказа му е добре да реагирате с кратка серия от въпроси, не е задължително да са свързани с това, за което е говорил.