A- A A+

     Всички деца от разбити семейства или семейства с проблеми имат съвършено един и същ проблем и то независимо дали причината за смущенията е алкохолът, или нещо друго. В такива семейства няма кой истински да обича детето, тоест да се отнася към него с доверие и уважение. Ако терапевтът отчете това, детето само ще измисли останалата терапия.

     В Корнърстоун Instituteработата с децата се съсредоточава върху това да се развие у тях уважение към самите себе си и да се повиши мнението им за самите тях. За това най-добре служи терапията чрез изкуство, тъй като детето веднага може да почувства удовлетворение от това, което е направило, и чрез участие в игри и забавления, посветени на емоционалното образование. Има например специална игра, подобна на Монополи, в която всички „инвестиции“ и въпроси се отнасят за чувствата. Детето изтегля картонче с въпрос: „Какво правиш, когато се чувстваш ядосан?“ или „От какво точно се боиш?“. Или когато детето трябва да попадне в затвора получава въпроса „Как се чувстваш в затвора?“. И децата се учат да отговарят на такива въпроси. Съществуват десетки подобни игри, приспособени за различните възрасти, които учат децата да разпознават и назовават емоциите. За работа с деца най-добри са хората, които сами имат деца и могат да се вживеят в света на чувствата и преживяванията на детето.

     А как да преодолеем съпротивата на детето, което отказва да разговаря за каквото и да било, свързано с алкохолизма на бащата или майката? – пита психоложката.

     Децата, особено по-малките – до десет години, често имат по-силно чувство за отговорност, отколкото техните родители. Те отлично знаят какво става в семейството, макар и да не го разбират. Така че реагират на тези проблеми с депресия и пасивност. За да разбием тази стена, никога не трябва да питаме детето направо за това, което е ставало или става в дома му. Добре е да насочим вниманието му към нещо друго. Например терапевтът може да сподели с детето нещо, което сам е преживял, и да попита какво то би го посъветвало. По този начин се създава доверие, каквото детето от семейство с проблеми няма към никого. Когато създадеш нишката на доверието, чакай търпеливо и малко по малко детето всичко ще ти разкаже. Впрочем това се отнася за всички пациенти, не само за децата. Никога няма да разбереш от никого нещо наистина важно, докато не спечелиш доверието му.

     Тук работя от три години – казва психоложката – и най-големи трудности имам в създаването на контакт с родителите. С удоволствие бих работила и с тях, но винаги се убеждавам, че техните очаквания се различават драстично от моите. Какво ще ме посъветвате?

     Как да работите със семейството най-лесно можете да научите от детето. Защото всеки семеен проблем в крайна сметка се свежда до липса на искреност и емоционална честност. Терапевтът трябва да разбере в коя сфера на живота се появява тази липса на искреност; да локализира това място. Четири- или петгодишното дете е дотолкова „възрастно“, че от него може да се разбере всичко относно проблемите в семейството. То ще каже за всичко честно – без никакви увъртания и интелектуални рационализации. Ако искате да научите родителите на искреност и честност, най-добре е да ги убедите да прекарат няколко седмици в детската градина, макар и като помощници на възпитателите. Тази терапия се състои в това, че децата винаги се отплащат на възрастните със същата монета, която те им дават. Ако дадеш на детето чувства без да очакваш нещо в замяна, ще получиш същото.

    Но това е трудно особено когато се работи с голям брой деца, при това в много примитивни условия – в гласа на психоложката надеждата се примесва със загриженост.

     Никой никога не е казвал, че трябва да бъде лесно. Но нали самата вие вече знаете, че този труд си струва усилията както никой друг.

 

*  *  *

 

     По време на пребиваването си в Полша Стефан намери време не само за срещи с терапевтични колективи, но и с много отделни хора. Понякога вече бях уморен, а дори и ядосан на организаторите, че не се бяха погрижили за честотата на срещите, а той имаше сили например да разговаря до полунощ с две лекарки. Виждаш ли – обясняваше ми той спокойно – на много хора можеш да държиш речи, но не можеш да разговаряш с тях. От такава среща никой нищо няма да получи. За да можеш да кажеш на някого каквото и да било нещо ново, винаги преди това трябва да го изслушаш. Най-добре е така да поговориш с него, че той сам да достигне до това, от което се нуждае.

     Навсякъде, където беше, Стефан подчертаваше, че най-важното нещо  при лечението на алкохолизма, наркоманията, депресията и всички други човешки душевни смущения е добрата програма за работа над себе си за лекуващия персонал.  Защото, за да може пациентът да стане здрав човек, способен да решава собствените си проблеми, този, който го лекува, сам трябва да умее това. На болния най-добре помагат хората, които са се научили да помагат на себе си. Те умеят да разпознават собствените си емоции и да се вслушват в емоциите на другите.

     Пациент, който идва за помощ, чувства страх, липса на сигурност, самота, озлобление, обида, тъга и маса подобни чувства. За нищо не жадува толкова много, както за чувство за сигурност. Значи трябва да му се помогне да смени колорита на чувствата си. Трудността обаче се състои в това, че пациентът най-често изобщо не може да говори за своите чувства. Той изразява мнения и възгледи, които до голяма степен служат за прикриване на чувствата. Задачата на терапевта е да научи пациента да работи над собствените си чувства. За това най-подходящ е дневникът на чувствата. В Корнърстоун институт такъв дневник трябва да се научи да води не само всеки пациент, но преди всичко всеки работник.

     Горе на страницата се пише днешната дата – обяснява Стефан как да се води такъв дневник. – Под нея се описват чувствата, които съм преживял в събитията на днешния ден. Чувствах това и това, когато ми се случи това и това. „Чувствах яд, когато автобусът ми се изплъзна изпод носа…“ „Чувствах страх, когато ми телефонира шефът…“ „Чувствах радост, когато се върна жена ми“. Пиша само за чувствата, не за това какво съм мислил или смятал. Не използвам думите „защото“, „тъй като“ или „защо“; те служат само за заблуждаване на чувствата и за увеличаване на бъркотията. Не обяснявам защо съм чувствал страх, когато ми е звънял шефът. Не оценявам чувствата нито това дали съм длъжен да чувствам нещо, или не. Всички чувства са естествени и нормални. Ненормално е само това, което аз правя с тях.

     В дневника мога да споделям и своите мисли и мнения. Но тогава не споменавам за чувствата. Въпросът е винаги да се отделят едните от другите. Защото често казваме: „Чувствам, че трябва да направя това и това.“ Предполагаме чувство, а изразяваме мнение. Човек се нуждае еднакво както от мисли и мнения, така и от чувства. Но когато не ги отделя едни от други, изпада в несигурност.

      Несигурността не е нито мнение, нито чувство. Несигурността е състояние; определено е състояние на липса на ясна информация относно собствените чувства. Когато съм несигурен, обикновено ме обхваща страх, впрочем напълно излишно. Ще се избавя от него, когато се науча да избягвам несигурността, да разграничавам чувствата от мислите.

     Пиша си дневника всекидневно. Може да напиша половин страница или цяла, или двадесет в зависимост от настроението. Но винаги, когато привърша, обръщам страницата, за да започна новия ден от нова страница. Не чета на следващия ден това, което съм написал предната вечер. Днес с нищо не мога да помогна на вчерашните си чувства, събития или грешки. Днес е нов ден, чакат ме нови преживявания, нови чувства, добре е да навляза в този ден без багажа на вчерашния; нека новият ден да бъде най-буквално неизписана страница.

     Съветвам пациентите си да водят дневника, като от седмица до десет дни да го четат. Човешките чувства са много променливи и за повечето от тях забравяме почти веднага. Но за една седмица обикновено те се подреждат в един ясен модел. Чувстваме се по един начин в сряда, и по друг в петък; често тези разлики се появяват между сутринта и следобеда. Струва си да се забележи това като най-често несъзнателни, постоянни емоционални реакции спрямо определени случки, хора или неща.

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ - Виктор Ошатински

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ

Виктор Ошатински 

превод: Васил Петров

научен редактор: Невена Минчева

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Виктор Ошатински "ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ"


         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.