Да се оттласнеш към живота
В края на септември плажовете на Лос Анджелес сменят обитателите си. Изчезват отпускарите, все по-малко семейства с деца, по-малко каравани, повече лагери. Някакви насипи, издигнати от чували с пясък, пазещи от вятъра и праха. По паркингите и околните улици много стари, ръждясали автомобили. Става все по-мръсно. В миризмата на сол и водорасли се прокрадва смрадта на гниещи предмети, вонята на мръсни дрехи и тела, мирисът на изпушена марихуана и ферментирали остатъци от бира в търкалящи се по земята кутии и бутилки. В Южна Каролина се събират да зимуват бездомниците от северните щати. Защото, макар и нощите да са хладни, през деня можеш да се погрееш на слънце.
Никой не ги гони, никой не ги закача, никой не им проверява документите, ако не влязат в конфликт със закона. В Санта Моника, във Венис и в други квартали Армията на спасението раздава на бездомните супа. Може да яде всеки. Също всеки може да влезе в един от няколкото павилиона, намиращи се по протежение на плажа, да си налее кафе и да си вземе хрупкав сладкиш. Може да излезе или да послуша за какво си говорят събраните там. Един от няколко остава.
Това са срещи на Анонимните наркомани или алкохолици. В тях участват зависими, които са престанали да се друсат и да пият или желаят да престанат. Разказват за себе си и за своите чувства, за това как е било, когато са пили, по какъв начин са престанали и как им се е променил животът. Много от тях са хора работещи, намерили себе си, които сами някога са живеели по плажовете или на улицата; други продължават да са бездомни, но вече са трезви. Идват на срещите на АА или АН не само да си убият времето, а преди всичко да почерпят от тях сила и надежда, учат се как да живеят без алкохол или наркотици. А без това никога няма да се измъкнат от плажовете, от безработицата, от омагьосания кръг на мизерията и зависимостта.
По време на Голямата криза всеки е можел да изгуби работата или дома си, но днес в богата Америка повечето бездомни са хора болни, такива, които не са в състояние да си измислят някакво занимание нито да си намерят или да се задържат на работа. Част от тях са психично болни. Много са зависими от алкохола и наркотиците. Някои са станали зависими на улицата, търсейки бягство от безнадеждността на празния живот. За повечето обаче плажът е само етап от отдавна прогресиращата болест, която ги е лишила от работа, семейство, дом и приятели, неизбежно водещ към смъртта.
Хората наоколо знаят за това, но знаят също и че са безсилни. Така че не изпращат никого на принудително лечение, за нищо не молят болните, не заплашват, не шантажират с безплатна супа. Анонимните алкохолици или наркомани не агитират никого и за трезвеност. Те просто са наблизо. В случай, че на някого му писне и поиска да се измъкне от дъното, така, както са се измъкнали много от тях. От собствен опит знаят, че към достойния живот е по-лесно да се измъкнеш от улицата или от плажа, отколкото от приюта.
* * *
На няколко хиляди километра от Лос Анджелес, в Ню Йорк, на ъгъла на 94-та улица и Медисън авеню, в къпещата се в богатство зала на презвитерианската църква, всяка вечер се събират близо сто души от висшето общество. Бизнесмени, директори на големи корпорации, професори и лекари, всеки облечен за няколко хиляди долара. Жените са накичени с бисери, злато и диаманти, сред тях може да срещнете известна актриса, певица или телевизионна звезда. Понякога тук идват Лайза Минели или Елизабет Тейлър, някога е идвала и госпожа Бети Форд, жената на бившия президент. Тук всички говорят с акцент, придобит в най-добрите училища. Но говорят по почти еднакъв начин за същото, за което и често неграмотните жители на плажа във Венис. Защото, макар и да са пили по-добри напитки по великолепни банкети и в най-скъпите ресторанти, са изпитвали същото озлобление, срам, чувство за вина, угризения на съвестта, завист и преди всичко нарастващ страх.
Повечето от тях са хора, които преди много време са започнали да пият за компания. След като си пийнели, се чувствали по-добре: плахостта изчезвала, ставали по-весели, преставали да се боят. Алкохолът или наркотикът били за тях чудодейното лекарство за подобряване на настроението или за бягство от потиснатостта и депресията. Именно затова станали зависими от чудодейното лекарство. Такава е съдбата на близо 10 процента от възрастните мъже и само малко по-малко жени. Алкохолът прави за тях чудеса, но на все по-висока цена – махмурлук, несправяне със семейните и социалните задължения, угризения на съвестта, страх. С времето алкохолът престава да повишава настроението на своите жертви, като става лекарство за кратковременно излизане от страданията, които ги измъчват.
Хората, събрани днес на сбирката, много години са правили всичко, за да докажат на себе си и на другите, че не са изгубили контрол над алкохола. Някои пиели само бира, а други само коняк. Трети пък не пиели преди свършването на работния ден. Едни пиели само в компания, други пък само насаме. Имало е и такива, които се заклевали да не пият един месец, година, а дори и десетина години. Но когато само изпивали първата чашка, рано или късно всичко свършвало по един и същи начин: връщали се пиянствата, угризенията на съвестта, чувството за вина, агресията и страхът. Докато накрая капитулирали – признавали се за победени.
Парадоксално, но признаването на поражението става източник на сила. И вместо да си губят енергията в борба с алкохола, могат да я използват да се научат как да живеят без него. Също както диабетикът трябва да се научи да живее без захар или човекът с инфаркт – без цигари, мазнини и стрес, но с физически упражнения и спокойствие на духа.
Животът в трезвеност обаче е много труден и не се удава на всеки. От сто души, събрани на ъгъла на 94-та и Медисън, само двадесет няма да близнат вече алкохол. Други двадесет още веднъж или няколко пъти ще се запият и после ще стъпят на пътя на трайната трезвеност. Много ще си загубят семействата, работата и богатството. Няколко от тях след 10-15 години ще се приземят на плажа във Венис, но няма да са много, защото, обратно на стереотипното мнение, в т.нар. канавка се намират едва около три процента от всички алкохолици. Други никога няма да достигнат до там, защото преди това ще умрат от най-срещаната смърт на зависимите, каквато е инцидентът, самоубийството или инфарктът. Някои отново ще се запият, а може и да не се запият, но ще се изплашат дотолкова, че ще отидат в специализирани центрове, каквито днес в Америка има близо 10 хиляди, такива като Chit Chat.
* * *
Chit Chat може да се преведе на български като „бъбрене“. През петдесетте години разположеното сред хълмовете в Пенсилвания имение е закупено от Ричард Керън, заможен алкохолик, който придобил трезвеност благодарение на общността на АА. Искал току-що „изсушените“ му колеги да могат да трезвеят далече от суетата и изкушенията на ежедневието. Веднъж във фермата дошла госпожа Керън. Очаквала да види болница, а заварила леко замаяни хора, седящи на люлеещи се столове и бъбрещи помежду си. „Мислех, че това е сериозно лечение, а тук има само някакво си бъбрене“ – казала учудената госпожа Керън. И така си останало. Само дето днес вече е болница, има лекари и сестри в бели престилки.
Центърът продължава да бъде известен като Chit Chat, макар че официалното му име е Фондация „Ричард Керън“. Фондацията се занимава с лечение на алкохолизма в няколко центъра в Пенсилвания и други щати. От 1989 година хората от Chit Chat лекуват алкохолизма в Москва, а една година по-късно, по покана на Комисията за образование в областта на зависимостите към фондация „Стефан Батори“, започват да обучават и полски специалисти.