A- A A+

     Анонимните алкохолици не правят никакви експерименти. Казват, че за да изтрезнее алкохоликът, не е необходимо да се жертва нито един плъх. Не трябва да се доказва на болния дали и колко е изпил, защото самият той знае това най-добре, а и нали именно от него зависи неговото изтрезняване. Анонимните алкохолици знаят, че методът им действа, но го знаят до известна степен житейски, без теоретично потвърждаване. А при това не действа винаги, едни хора трезвеят, а други – не, и няма никаква теория, която да позволи точно да се предвиди кой ще успее в това. Изследванията на ефективността в най-добрия случай имат спорадичен характер и будят големи методологични съмнения. Защото какво в края на краищата научно доказателство е едновременното присъствие на петдесет хиляди здравеещи от сто страни на Олимпийския стадион в Монреал или десет хиляди полски „аовци“ на конгреса в гданската зала „Оливия“?

     С други думи, Анонимните алкохолици имат постижения, но нямат теория. Техните успехи лесно могат да бъдат отхвърлени, ако някой само поиска да ги отхвърли. А иска да ги отхвърли всеки, който се чувства застрашен. В началото на своята дейност, в така наречената „месианска фаза“ на развитието си, Анонимните алкохолици създават доста силно усещане за заплаха. Познаващи на собствената си кожа неуспехите на официалната медицина, те са били заядливи, а понякога арогантни. Смятали са, че само те могат да помогнат на алкохолиците и то за всички проблеми. Изтъквали на лекарите, психолозите и психиатрите липсата на разбиране и некомпетентността им. Будели неудоволствието на учените с твърдението, че науката въобще не е необходима в тази област. Нищо чудно, че като отговор учените и лекарите отхвърляли АА.

     Казвали, че методът на АА става само за някои алкохолици, такива, които искат да се развиват духовно. А нали има и други алкохолици, които не искат да се развиват духовно. Привържениците на АА отговаряли на това, че наистина някои пациенти не търсят духовното развитие, защото лекарите не им казват, че то е задължително за оздравяването, а нали за болния именно лекарят е най-често единственият авторитет.

     Но дори отхвърляйки или критикувайки АА, учените не са имали какво да противопоставят на Анонимните алкохолици, защото самите те не са имали успехи. Не биха могли и да ги имат, защото алкохолизмът е хронична болест. А съвременната медицина е изключително слабо ефективна относно всички болести, които не могат да бъдат ликвидирани с помощта на хирургична или фармакологична намеса и при които трябва да се помогне на пациента да приеме болестта и да живее с нея или въпреки нея. Обаче собствената безпомощност парадоксално само увеличавала чувството за застрашеност и желанието да се отхвърли това, което, както изглежда, имало ефект.

     Оттук идва и почти неизбежният конфликт между официалната медицина и движението на АА. Този конфликт се появявал навсякъде, където са се появявали и Анонимните алкохолици. И навсякъде след известно време този конфликт угасвал. Това настъпвало обикновено тогава, когато АА е било дотолкова признавано, че да се почувства в безопасност. Едновременно се оказвало, че движението на АА изобщо не представлява заплаха за лекарите, психиатрите и психолозите, а дори напротив, самите алкохолици също трябва да преминат през специално обучение, преди да започнат да помагат професионално на другите. А в тази работа са им необходими лекари, психолози и психиатри. Оказало се, че в продължителния процес на възвръщането към здравето има подходящо място за всички: за лекаря – по време на детоксикацията, за терапевта-алкохолик – в началото на трезвеенето, за духовния настойник – в края на лечението, а за психолога, а понякога и за психиатъра, в по-късния период, когато вече непиещият алкохолик трябва да се справя с личните си проблеми. Именно тези роли описва Стефани Браун в разговора си, поместен в тази книга.

     С времето Анонимните алкохолици започнали да се отнасят към лекарите като към свои най-големи съюзници и обратното. Защото никой друг освен лекаря не може толкова добре да разпознае болестта и да склони пациента да се лекува. Много лекари започнали да насочват своите пациенти към АА и да канят Анонимните алкохолици в болниците, за да могат те да носят посланието си на болните, сред които може да има и зависими. Скоро се оказало, че в областта на алкохолизма съществува все пак метод, още по-добър от движението на АА. Това е сътрудничеството на АА с другите професионалисти от здравните служби: с лекарите, психиатрите, психолозите, сестрите, с работещите в бърза помощ и други медицински служби.

     Това сътрудничество е най-съществената характеристика на съвременните центрове за лечение на алкохолизма по света. В тези центрове представителите на много специалности работят съгласувано, като се стараят да помогнат на алкохолиците да променят самите себе си. В тези центрове вече няма конфликти между терапевтите от АА и лекарите. Обаче още често се случват конфликти между цели такива центрове, от една страна, и чисто академични изследователски институти – от друга. Може би затова, че Анонимните алкохолици продължават да игнорират необходимостта от научни изследвания, а може би защото практическите методи на Анонимните алкохолици се съвместяват толкова трудно с изискванията на научната парадигма.

     За щастие такъв конфликт досега в Полша не е имало, впрочем благодарение на просветените и притежаващи изключително широки научни хоризонти учени и лекари, управляващи Института по психиатрия и неврология във Варшава. Именно там, в научния институт, е създадено първото в Полша отделение, прилагащо последователно метода на Дванадесетте стъпки. Разбира се, това не стана без трудностите и недоразуменията, причинявани от всяка промяна, и съпротивата, съпътстваща приемането на всяка новост. Факт е обаче, че в Отделението за алкохолици към Института повече от пет години в добро сътрудничество помежду си работят лекари, психиатри, духовници, психолози и терапевти алкохолици. Нещо повече, в отделението лекарите на практика водят същинската терапията на алкохолизма. Защото целта на общата дейност не е само детоксикацията или моментното въздържание, а трезвеността, над която пациентът трябва да се научи да работи сам.

     Вярвам, че моделът на свързването на професионалната терапия с принципите на движението на Анонимните алкохолици ще стане пример за всички центрове за лечение на зависимостите в Полша. Надявам се, че събраните в тази книга опит и размисли ще бъдат полезни на работещите в такива центрове и на техните пациенти.

     Накрая още една забележка. Събраните тук ескизи и разговори бяха писани с доста дълги прекъсвания във времето и печатани отделно (на страниците на водещи полски списания и вестници – бел. прев.). Тоест във всеки от тях трябваше да поместя някои основни информации на тема алкохолизъм. Затова в книгата има някои повторения, отстраняването на които би нарушило в прекалено голяма степен отделните текстове. Все пак има един съвършен начин при четенето на цялостното произведение тези повторения почти да не се забележат – да се чете само по една глава наведнъж.


* Термините са обяснени в книгите на Ева Войдилло „Избирам свободата“ и „Да простиш“, изд. ПАНДОРА ПРИМ. (Бел. прев.)

Pin It

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ - Виктор Ошатински

ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ

Виктор Ошатински 

превод: Васил Петров

научен редактор: Невена Минчева

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Виктор Ошатински "ГРЯХ ИЛИ БОЛЕСТ"


         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.