ОТ АВТОРА

     Събраните в тази книга скици и разговори са създадени в годините 1985 – 1990. Те са обединени от обща тема: здравеенето* от алкохолизма с помощта на Дванадесетте стъпки, разработена най-напред от общността на Анонимните алкохолици, а после прилагана в много професионални центрове за лечение на зависимостите. Точно взаимоотношенията между професионалното здравеопазване и общността на АА са втората главна тема на тази книга.

     Анонимните алкохолици удивиха света преди всичко със своята ефективност. Те намериха начин да се справят с тази безнадеждна и неизлечима болест. И макар че алкохолизмът не стана излечим, благодарение на АА той престана да бъде смъртоносна болест. Оказа се, че с него може да се живее, и то дори щастливо, при условие, че се приеме фактът на болестта и се промени начинът на живот.

     Анонимните алкохолици са открили по метода на пробите и грешките, че алкохолизмът не е грях нито болест на волята. Те са се убедили, че алкохолизмът не е само физическа зависимост към алкохол, но също така болест на мисленето и чувствата, срещу която ефикасно могат да помогнат едукативно-терапевтичните методи и духовното развитие. Те са стигнали до извода, че алкохолът изобщо не е основният проблем на алкохолика, а също и че лечението не свършва в момента на спирането на пиенето; тъкмо обратното – едва тогава то започва. Проблемът на всеки алкохолик е емоционалната незрелост, неумението да се справя със собствените си чувства, с отношенията си с другите хора. Алкохолът е, от своя страна, деструктивно средство за справяне с живота. А тъй като спирането на пиенето само по себе си не решава проблемите на болния, то почти неизбежно води до поредния запой.

     Здравеенето изисква нещо повече от самото въздържание. То изисква промяна на самия себе си, съзряване. Програма на такава промяна на самия себе си съдържат Дванадесетте стъпки на АА. Такава промяна е почти невъзможна за сам човек, затова е необходима и подкрепата от страна на други непиещи алкохолици. При това тази промяна е много бавна, тъй като обхваща всички сфери на живота на болния, не само поведението, а също така и начина на мислене и преди всичко реакцията спрямо своите емоционални състояния. Като резултат –  след години трезвеене, алкохоликът е „абсолютно същият както преди, но съвършено различен“, както казват приятелите ми за един от непиещите алкохолици.

     Различните аспекти на болестта и процесите на здравеене в интерпретацията на АА са подробно описани на страниците на тази книга. Тук обаче си струва да се отбележи, че тази интерпретация се различава коренно от всичко, което може да каже по темата за алкохолизма медицината. Нещо повече, тя дори може да изглежда несъответстваща на самата парадигма на научната медицина. Толкова противоречаща, че е предизвиквала – и често продължава да предизвиква – многобройни конфликти между средите, свързани с АА и света на науката. Смятам, че тези конфликти не трябва да се прикриват. Тъкмо напротив – добре е те да бъдат показвани и да се замислим над техните източници. Затова, забелязвайки какво разделя тези две среди, да разработим, без да сравняваме, най-важните цели и методи на въздействие, които са им общи.

     Поради естеството на моята професия над десет години се занимавах с наука и с принципите, на които се основава научната дейност. По тази тема съм написал много трактати и четири тома разговори с прочути учени от цял свят. Така че, когато няколко години по-късно се сблъсках с движението на Анонимните алкохолици, не можах да се начудя колко много неговите принципи се различават от научната парадигма.

     Първият елемент на тази парадигма е контролът. Науката има за цел да опише действителността; приложните науки, а медицината е една от тях, използват научното описание, за да променят действителността в съответствие с човешките потребности. Същността на съвременната медицина е интервенцията с помощта на лекарствата или скалпела, за да бъдат отстранени огнището или източникът на болестта. Следователно медицината трябва да установи източника на болестта, протичането £ и начина на интервенция. Организмът на пациента е предмет, върху който медицината извършва лекуващата операция.

     Анонимните алкохолици не търсят източниците на болестта, не питат защо някой пие, не извършват операции, не предписват хапчета. Те не обещават излекуване на болния от някого или от нещо, дошло отвън. За тях болният е субект на лечението – не лекарят ще трябва да го поправя, а той самият трябва да промени себе си, като лекарят или терапевтът трябва да му помогнат в това.

     Естествено медицинските средства и методи са задължителни при детоксикацията. За лекаря тази операция е равнозначна с лечението; именно детоксикацията е главното занимание в много отделения за алкохолици. За Анонимните алкохолици детоксикацията, от друга страна неизбежна, няма обаче много общо с лечението на алкохолизма; тя е само отстраняване на ефектите от алкохолното натравяне, което, от своя страна, е често последствие на нелекувания алкохолизъм. Разбира се, детоксикацията е необходима, но тя е етап, предхождащ истинското лечение на зависимостта.

     Друга медицинска операция е даването на антикол или имплантирането на есперал, което дори физически наподобява на операция. Лекарите, които прилагат тези средства, вярват, че помагат на болния да си възвърне „волята да не пие“, а чрез нея контрола над алкохола. Подобни цели си поставят и хипнотизаторите, специалистите по бодене на нерви или тези лекари и учени, особено във Великобритания, които търсят чудотворни хапчета или друг начин на обучаване на алкохолика за контролирано пиене. Така че да може като другите да изпие няколко чашки и да не се напие.

     Анонимните алкохолици смятат, че няма начин да се възвърне контролът над пиенето. А самият антикол или есперал не може да бъде ефективен, защото не помага на болния да промени себе си. От собствен опит те знаят, че болният алкохолик мечтае за възвръщане на контрола. Условието за оздравяване е точно обратното – признанието, че няма начин да се възвърне контролът. Едва след признаването на липсата на контрол той може да започне да здравее.

     Вторият, след контрола, елемент на научната парадигма е теорията. Науката трябва да създаде теоретичен модел на болестта и оздравяването. За тази цел науката трябва да опознае причинно-следствените връзки. Опознава ги, като непрекъснато поставя въпроса Защо?. За научната медицина, а също и за психологията, основна роля в изграждането на теоретичния модел на алкохолизма играят въпросите: Защо алкохоликът пие? или Защо някои пиещи стават алкохолици?.

     Анонимните алкохолици отхвърлят тези въпроси. Те са си ги задавали много години и в отговорите не са намирали лекарство, а най-често оправдание за поредното си напиване. Вместо Защо пие? Анонимните алкохолици се съсредоточават над Какво да направи, за да не пие?. Но тези техни съвети не са обосновани от никаква теория: в така наречената „Библия“ първите непиещи алкохолици споделят какво на тях самите им е помогнало да запазят въздържанието си. До ден днешен новопостъпилите в АА се учат да приемат тези съвети без доказателства, на вяра. А учените трудно се съгласяват с вярата.

     Третият елемент на научната парадигма е експериментът и емпиричното потвърждение. След формулирането на хипотезта ученият извършва експерименти. Ако те бъдат успешни, хипотезата става теория. Тогава теорията се верифицира емпирично: дали обхваща всички случаи, дали действа винаги. Ако да – тогава теорията става закон, от който могат да се правят по-нататъшни изводи. На него може да се опре практическото прилагане на науката.

     В областта на алкохолизма в много научни лаборатории се правят много сложни експерименти. Изследва се устойчивостта на различните организми към алкохола и се определя смъртоносната доза за различните видове експериментални животни. Изследва се зависимостта и унаследяването на зависимостта – при мишките, плъховете и кучетата. Създават се много сложни апарати, които могат да открият извън всякакво съмнение, че някой е пил алкохол и колко е изпил.


     Анонимните алкохолици не правят никакви експерименти. Казват, че за да изтрезнее алкохоликът, не е необходимо да се жертва нито един плъх. Не трябва да се доказва на болния дали и колко е изпил, защото самият той знае това най-добре, а и нали именно от него зависи неговото изтрезняване. Анонимните алкохолици знаят, че методът им действа, но го знаят до известна степен житейски, без теоретично потвърждаване. А при това не действа винаги, едни хора трезвеят, а други – не, и няма никаква теория, която да позволи точно да се предвиди кой ще успее в това. Изследванията на ефективността в най-добрия случай имат спорадичен характер и будят големи методологични съмнения. Защото какво в края на краищата научно доказателство е едновременното присъствие на петдесет хиляди здравеещи от сто страни на Олимпийския стадион в Монреал или десет хиляди полски „аовци“ на конгреса в гданската зала „Оливия“?

     С други думи, Анонимните алкохолици имат постижения, но нямат теория. Техните успехи лесно могат да бъдат отхвърлени, ако някой само поиска да ги отхвърли. А иска да ги отхвърли всеки, който се чувства застрашен. В началото на своята дейност, в така наречената „месианска фаза“ на развитието си, Анонимните алкохолици създават доста силно усещане за заплаха. Познаващи на собствената си кожа неуспехите на официалната медицина, те са били заядливи, а понякога арогантни. Смятали са, че само те могат да помогнат на алкохолиците и то за всички проблеми. Изтъквали на лекарите, психолозите и психиатрите липсата на разбиране и некомпетентността им. Будели неудоволствието на учените с твърдението, че науката въобще не е необходима в тази област. Нищо чудно, че като отговор учените и лекарите отхвърляли АА.

     Казвали, че методът на АА става само за някои алкохолици, такива, които искат да се развиват духовно. А нали има и други алкохолици, които не искат да се развиват духовно. Привържениците на АА отговаряли на това, че наистина някои пациенти не търсят духовното развитие, защото лекарите не им казват, че то е задължително за оздравяването, а нали за болния именно лекарят е най-често единственият авторитет.

     Но дори отхвърляйки или критикувайки АА, учените не са имали какво да противопоставят на Анонимните алкохолици, защото самите те не са имали успехи. Не биха могли и да ги имат, защото алкохолизмът е хронична болест. А съвременната медицина е изключително слабо ефективна относно всички болести, които не могат да бъдат ликвидирани с помощта на хирургична или фармакологична намеса и при които трябва да се помогне на пациента да приеме болестта и да живее с нея или въпреки нея. Обаче собствената безпомощност парадоксално само увеличавала чувството за застрашеност и желанието да се отхвърли това, което, както изглежда, имало ефект.

     Оттук идва и почти неизбежният конфликт между официалната медицина и движението на АА. Този конфликт се появявал навсякъде, където са се появявали и Анонимните алкохолици. И навсякъде след известно време този конфликт угасвал. Това настъпвало обикновено тогава, когато АА е било дотолкова признавано, че да се почувства в безопасност. Едновременно се оказвало, че движението на АА изобщо не представлява заплаха за лекарите, психиатрите и психолозите, а дори напротив, самите алкохолици също трябва да преминат през специално обучение, преди да започнат да помагат професионално на другите. А в тази работа са им необходими лекари, психолози и психиатри. Оказало се, че в продължителния процес на възвръщането към здравето има подходящо място за всички: за лекаря – по време на детоксикацията, за терапевта-алкохолик – в началото на трезвеенето, за духовния настойник – в края на лечението, а за психолога, а понякога и за психиатъра, в по-късния период, когато вече непиещият алкохолик трябва да се справя с личните си проблеми. Именно тези роли описва Стефани Браун в разговора си, поместен в тази книга.

     С времето Анонимните алкохолици започнали да се отнасят към лекарите като към свои най-големи съюзници и обратното. Защото никой друг освен лекаря не може толкова добре да разпознае болестта и да склони пациента да се лекува. Много лекари започнали да насочват своите пациенти към АА и да канят Анонимните алкохолици в болниците, за да могат те да носят посланието си на болните, сред които може да има и зависими. Скоро се оказало, че в областта на алкохолизма съществува все пак метод, още по-добър от движението на АА. Това е сътрудничеството на АА с другите професионалисти от здравните служби: с лекарите, психиатрите, психолозите, сестрите, с работещите в бърза помощ и други медицински служби.

     Това сътрудничество е най-съществената характеристика на съвременните центрове за лечение на алкохолизма по света. В тези центрове представителите на много специалности работят съгласувано, като се стараят да помогнат на алкохолиците да променят самите себе си. В тези центрове вече няма конфликти между терапевтите от АА и лекарите. Обаче още често се случват конфликти между цели такива центрове, от една страна, и чисто академични изследователски институти – от друга. Може би затова, че Анонимните алкохолици продължават да игнорират необходимостта от научни изследвания, а може би защото практическите методи на Анонимните алкохолици се съвместяват толкова трудно с изискванията на научната парадигма.

     За щастие такъв конфликт досега в Полша не е имало, впрочем благодарение на просветените и притежаващи изключително широки научни хоризонти учени и лекари, управляващи Института по психиатрия и неврология във Варшава. Именно там, в научния институт, е създадено първото в Полша отделение, прилагащо последователно метода на Дванадесетте стъпки. Разбира се, това не стана без трудностите и недоразуменията, причинявани от всяка промяна, и съпротивата, съпътстваща приемането на всяка новост. Факт е обаче, че в Отделението за алкохолици към Института повече от пет години в добро сътрудничество помежду си работят лекари, психиатри, духовници, психолози и терапевти алкохолици. Нещо повече, в отделението лекарите на практика водят същинската терапията на алкохолизма. Защото целта на общата дейност не е само детоксикацията или моментното въздържание, а трезвеността, над която пациентът трябва да се научи да работи сам.

     Вярвам, че моделът на свързването на професионалната терапия с принципите на движението на Анонимните алкохолици ще стане пример за всички центрове за лечение на зависимостите в Полша. Надявам се, че събраните в тази книга опит и размисли ще бъдат полезни на работещите в такива центрове и на техните пациенти.

     Накрая още една забележка. Събраните тук ескизи и разговори бяха писани с доста дълги прекъсвания във времето и печатани отделно (на страниците на водещи полски списания и вестници – бел. прев.). Тоест във всеки от тях трябваше да поместя някои основни информации на тема алкохолизъм. Затова в книгата има някои повторения, отстраняването на които би нарушило в прекалено голяма степен отделните текстове. Все пак има един съвършен начин при четенето на цялостното произведение тези повторения почти да не се забележат – да се чете само по една глава наведнъж.


* Термините са обяснени в книгите на Ева Войдилло „Избирам свободата“ и „Да простиш“, изд. ПАНДОРА ПРИМ. (Бел. прев.)