Глава I 

МОДЕЛЪТ МИНЕСОТА 

I. ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРК 

     Зависимостите са съпътствали човечеството от самото му начало. Първият известен от литературата пияница е най-вероятно библейският Ной, а след него броят на хората, пристрастени към алкохола, непрекъснато се е увеличавал. Алкохолът и различните видове наркотици и стимуланти от най-древни времена са неразделна част от човешката традиция. Въпреки това, едва неотдавна, преди малко повече от половин век, зависимите от алкохол и други химически вещества, променящи съзнанието, започват да бъдат третирани като болни. Тази болест е призната дори за обществен проблем, когато всеобщата употреба на алкохол, а по-късно и на наркотици, започва осезаемо да вреди на съвременното общество.

     До този момент не е точно идентифицирана етиология на алкохолизма (или наркоманията). Съществуват едновременно биологични, социологични и психологични (в частност психоналатични и поведенчески) теории. Приемайки за отправна точка различни почви за зависимостта, тези теории са основа на няколко различаващи се модела на лечение. „Биологичният” модел се съсредоточава върху медицинските аспекти за лечение на отравянията с дадена субстанция, т.е. на дезинтоксикацията, а в по-нататъшен план – на фармакологическото регулиране на функциите на организма. При „социалния” модел лечението се състои във външни въздействия, водещи към промяна в обкръжението на пациента и подобряване на условията на живот (бит, помощ за семейството, работа). „Психологическият” модел предлага широк спектър от психотерапевтични въздействия – от психоанализа до бихейвиоризъм.

     Психоаналитичният подход се основава на разбирането, че дълбокият и дълготраен анализ на личността, насочен към ранния (главно травматичен) и често неосъзнат опит, може да помогне на зависимия човек да се освободи от своя порок. Бихейвиоралното течение е противоположният полюс, който въздейства на поведението, като прибягва понякога до методите на аверсия, с цел да се внуши отвращение към алкохола и да се убие желанието за употребата му. Едновременното трениране на новите рефлекси помага да се отстранят вредните начини за решаване на проблемите. Бихейвиоралните техники са насочени към замяна на „зависимите” форми на поведение със здрави, без алкохол и стимуланти.

     Нито един от споменатите по-горе модели обаче сам за себе си не е ефикасен и не е успял да се наложи като единствен общоприет начин за лечение на алкохолици и наркомани. Отдавна се предполага, че правилният подход трябва да включва елементи на всички изброени модели, без да се ограничава до едностранното разбиране на проблемите на зависимостта, например само от биохимична или психоаналитична гледна точка.

     Пътеводна звезда за създателите на такъв универсален модел през 30-те и 40-те години на миналия век в САЩ става програмата за здравеене на алкохолици, създадена и изпробвана лично от зависими от алкохол хора. Програмата започнала да се прилага все по-широко и то с невероятно добри резултати. Става дума за т. нар. 12 стъпки на Анонимните алкохолици, съставени и разпространявани най-напред в САЩ, а по-късно (в по-голяма или по-малка степен) в над 140 държави по света.

     Алкохолиците използват Програмата на АА за лечение на своя алкохолизъм в непроменена форма вече повече от 70 години. На нейна основа са формирани над 100 подобни общества за вазимопомощ, в които Програмата на 12-те стъпки помага за справяне и с други ограничения или разстройства. В много от тях (напр. IncontinentsAnonymous– за хора, които страдат от изпускане на урина,или ShopliftersAnonymous– за крадящите в магазини) участват хора, на които медицината, психиатрията или психологията не са в състояние да предложат никакви специализирани методи за „лечение”.

     Всредата на миналия век започва да се изработва модел за професионална помощ, включващ много елементи от Програмата на АА и основан на стриктно партньорство и сътрудничество с движението за взаимопощ на алкохолиците и съзависимите членове на семейството (тоест „зависимите от зависимите”). В този модел се използват постоянно обновявани психиатрични, психологически и педагогически знания, както и широк спектър от психотерапевтични умения. За първи път този модел е бил изпробван в средата на ХХ век в щата Минесота в САЩ, оттук и названието му – „Модел Минесота”. От гледна точка на основните мупринципи и цели на лечение, това е „абстинентен модел” (фр. Modeled`abstinence), тъй като – за разлика от терапията, насочена към връщане към контролирано пиене – „Минесота” подготвя зависимите пациенти за пълно въздържание от алкохол и/или от употребата на други вещества, променящи съзнанието.(Авторката използва понятието „абстиненция” като въздаржание от употреба на алкохол или ремисия. У нас под абстиненция се разбира група от симптоми с различна тежест и съчетание помежду си, които се появяват след пълно спиране или намаление на приема на вещество, употребявано редовно и обикновено за дълъг период от време и/или във високи дози. Ето защо в българския превод на книгата ще използваме термина „въздържание” вместо „абстиненция”. бел.ред.)

     Какво се е случило тогава, в началния стадий на развитие на съвременното рехабилитационно лечение? Горе-долу по едно и също време в три отделения за алкохолици (Пайониър Хаус и Уилмар Стейт Хоспитъл в Минеаполис и Хейзълден Фаундейшън в Център Сити, Минесота) се приел общ подход в лечението на пациенти, зависими от алкохол, които често били смятани от лекарите за безнадеждни случаи, без шанс за освобождаване от порока. Нека разгледаме най-важното от този подход.

 


 

1.Първично заболяване, а не симптом на друга болест 

     Като главна теоретична основа на новия модел е послужила новата концепция за алкохолизма, според която алкохолизмът е първична болест, а не симптом на друго, дълбоко скрито разстройство. Дан Андерсън, един от бащите на Модела Минесота, обяснява това по следния начин:

     По онова време основен подход към алкохолизма беше психоаналитичният подход, който препраща към идеята на Фройд за фиксация в прегениталния или оралния стадий. (…) Но психоанализата не помагаше на нашите пациенти алкохолици да оставят пиенето, а освен това малцина от тях биха могли да си позволят 5 години на дълбока психотерапия. Затова ние решихме да се съсредоточим върху основния проблем, т.е. върху алкохолната зависимост. Приехме, че проблемите, свързани с „алкохолната” личност, нямат първостепенен харектер. Благодарение на непиещите участници в АА, с които дълго разговаряхме, разбрахме, че алкохолизмът е обусловен от много фактори и трябва да се разглежда в категориите физически, психологически, социални и духовни проблеми. Решихме да започнем да лекуваме алкохолизма, като вземем предвид всички тези сфери, а занимавайки се с тях, да се съсредоточим преди всичко върху зависимостта (W.L.White, SlayingtheDragon, USA, 1998).

     По силата на тази предпоставка алкохолизмът не е симптом на дълбоко скрити емоционални проблеми, а първична болест, която трябва да се лекува като такава. При такова тълкувание акцентът се премества от етиологията на болестта, т.е. занимаването с нейните неизвестни причини, върху търсене на методи за отстраняване на патологическите форми на поведение и показване на пътя, водещ към трезв живот без алкохол. Нека отново цитираме Дан Андърсън:

     Наш девиз стана шеговитата поговорка: „Не се чеши там, където не те сърби”. С една дума, ние се заехме със зависимите форми на поведение, като оставихме настрана за времето на лечението техните повече или по-малко дълбоко скрити причини (SlayingtheDragon).

     По онова време подобно мислене е било съвършено новаторско, а от гледна точка на тогавашната психиатрия, морал и психология – направо революционно. 

2. Болест на душата 

     През 30-те години на миналия век в медицинския модел се появява подход, възприемащ човека като едно неразделно цяло. Според него човекът е не само психо-физическо-социално, но и духовно същество. По това време създателите на първите програми за лечение на алкохолизъм започнали постепенно да разработват цялостен подход. Той съдържал (съгласно своята АА насоченост) дълбоко уважение към духовното пробуждане, което се превръща в стимулираща и поддържаща сила за освобождаване от зависимостта. Този подход, концентриран върху личността и нейното развитие, изисквал невероятна смелост, даже дързост, тъй като не само за времето си, но и по-късно, изглеждал като „движение срещу течението”. В психиатричното мислене тогава преобладавали все още фройдиски и неофройдиски психоаналитични теории, а силно влияние оказвали също така и навлизащите във фазата си на бързо развитие открития в областта на мозъчната неврофизиология.

     Днес никой не помни, че отключването на вратите и снемането на решетките от прозорците на психиатричните отделения (включително и на тези, където са пребивавали алкохолици) е повратна точка по пътя към създаването на сегашния Модел Минесота. Историците, които се занимават с този проблем, съобщават интересни данни за последствията от това събитие. Оказва се, че скоро след ликвидирането на затворените отделения, бягствата на пациенти са намалели от 22% до 6%. Вероятно точно от тогава датират дискусиите и споровете около „доброволното” и „принудително” лечение на зависимостта. И навярно още тогава, в самото начало, в САЩ са започнали да разбират, какво огромно значение има участието и ангажираността на пациента в процеса на оздравяване. Въпреки това, до ден днешен, ние невинаги умеем да създадем добри условия за тази „доброволна принуда”, която дава най-добрите предпоставки за ефективно лечение.

     Отвореността към духовните аспекти при лечението на алкохолизъм не е можела да получи тогава одобрение от страна на широките академични и клинични кръгове, но все пак това се е случило в трите първи рехабилитационни центъра в щата Минесота, които основали своята терапия на програмата за духовно развитие на Анонимните алкохолици. Добрите резултати не закъснели и в САЩ започнали да употребяват все по често този подход. 

3. Смесен екип 

     Признаването на алкохолизма за сложно и многоаспектно разстройство довело до създаването на терапевтичен екип, включващ специалисти от различни области. Във Уилмар, Хейзълден, а после последователно и в други центрове в Минесота, с лечението на алкохолици се захванали екипи от лекари, медицински сестри, психолози, социални работници, а също така свещеници или теолози, занимаващи се с духовни въпроси. За първи път, в качеството си на пълноправни членове на екипа, до редовната работа с пациентите били допуснати непиещи алкохолици, които са постигнали трезвост благодарение на участието си в общностите на АА и са натрупали професионален опит като терапевти дотогава единствено чрез практика. С течение на времето те получили статут на отделна специалност, опираща се на предвидена конкретно за тази група терапевти система за обучение (англ. AlcoholismCounsellorsили AddictionCounsellors). В щата Минесота през 1954 г. тази специалност била призната официално и включена в класификатора на професиите. От кандидатите за работа като консултант-терапевти се изисквало двегодишен, непрекъснат стаж на трезвеност и средно образование. През годините системата за лицензиране (certification)и назначаване на работа на „консултантите” била разработена във всички американски щати, а по-късно и в Канада. Интересното е, че всеки щат съставил собствени принципи за сертифициране, общото между които било на първо място достатъчно дългата практика в добре работещ екип на стационарен център за зависими. Не теоретичните знания, а провереното на практика умение за работа с пациенти, представлява главен критерий за получаване на лиценз за самостоятелен „консултант”.

  


 

   Още от самото начало трезвеещите алкохолици участвали в работата с пациентите не само в ролята на “консултанти”. Доброволци от АА били свързващото звено между рехабилитационния център или болничното отделение и общността на АА. Те идвали на срещи с лежащи пациенти, водели ги на сбирки на АА извън стационара, някои вземали под крилото си завършващите лечението си новаци. Всички споделяли своя опит и предимно това, как се справят с обстоятелствата, застрашаващи тяхната трезвост, и как противодействат на рецидивите на пиенето.

     Силно разширеният смесен екип давал възможност за обединяване на терапевтичните въздействия от областта на медицинската помощ, клиничната психология, социалните грижи и общността на АА, в чиито задължения влизало разработването на образци за трезво поведение, а също така и да оказва подкрепа на пациентите – по време на и след лечението – с помощта на други трезвеещи алкохолици. 

4. Доброволно лечение вместо принуда          

     Оттогава в САЩ датира и развитието на съдебна практика, която в днешната си форма като че ли е един от най-ефикасните начини за мотивиране към лечение на хора, нарушаващи закона или обществените норми под влияние на или във връзка с алкохол (или други вещества, променящи съзнанието). Тази практика няма нищо общо с осъждането на алкохолиците или наркоманите на „принудително” лечение или с (въведената в Полша преди време) “съдебна заповед за лечение” на зависими.

     Промените в отношението към алкохолиците на съдилищата в САЩ, а след това и на все по-широки кръгове от тамошното общество, били резултат от разбирането какво представлява „рехабилитационното лечение”. Хората осъзнали, че алкохоликът не може да бъде излекуван от зависимостта така, че да се възвърне изгубеният му контрол над алкохола, но е възможно с негово лично участие да му се помогне да спре развитието на болестта и да си възстанови здравето. Защото макар че алкохолизмът не може да бъде излекуван, от него може да се оздравее. За тази цел обаче се изисква активното и ангажирано участие на самия алкохолик. Алкохоликът е този, който трябва да “иска” да се промени, а не другите – семейството, обкръжението, обществото, съдията или – както е при нас – някаква „комисия по въпросите на борбата с алкохолизма” да изискват от него това. Разбира се, тези външни лица или юридически и обществени структури могат и би трябвало да изиграят мотивираща роля, но техните препоръки или “заповеди” трябва да бъдат гарантирани посредством съответната санкция, за да се помогне на алкохолика (или на друг зависим) да направи правилния избор - като този избор бъде, например, започването на терапия, а след това спазването на нейните препоръки след излизане от болницата.

     Този начин на мислене към склоняване на зависимите към лечение и промяна на деструктивния стил на живот е залегнал в Америка (а по-късно и в други страни) в основата на правни регламенти, наблягащи не на самото пиене – злоупотреба с алкохол или безотговорната му употреба – а на приетите за наказуеми действия. Следователно никой не дава под съд човек за това, че пие много, а за това, че малтретира семейството си, нарушава спокойствието на съседите, вдига скандали вкъщи или на публични места, създавайки неприятности или излагайки на опасност други хора. Тези действия подлежат на наказание и именно те са предмет на разглеждане от съдилищата. Ако деянията са придружени от алкохол – което става ясно по време на делото (чрез събиране на сведения или въз основа на показания на свидетели или пострадали) – съдията може да вземе предвид това като фактор, сочещ проблем, който изисква специализирана интервенция. На тази основа (без мнения на вещи лица) съдията може да направи предложение на обвиняемия за рехабилитационно лечение в замяна на условна присъда за дадено престъпление или нарушение. Изборът на съответната програма на терапия не влиза в правомощията на съда, а на консултиращите специалисти. Развитата система на съдебно попечителство не позволява да се изгуби от поглед даденото лице. Неговото лечение се контролира от попечител. Той помага за поддържане на мотивацията за лечение, като припомня евентуалните неприятни последствия в случай на прекъсване на въздържанието или на непридържане към терапевтичните препоръки.

     Точно такава взаимовръзка между съдебното отпращане към лечение и неговото евентуално незапочване или пропускане, което трябва да доведе до правни последствия под формата на наказание, липсва у нас. Нищо чудно, че по-малко от 20% от алкохолиците, задължени от съдилищата в Полша да започнат лечение, се появяват в рехабилитационните центрове, а още по-малък процент правят каквото и да е усилие да останат трезви. За незапочване или прекъсване на лечението у нас няма никакви санкции, а освен това на практика съдебното попечителство, което контролира спазването на съдебните разпореждания, не съществува. Същевременно мотивацията е най-важната двигателна сила за активирането и поддържането на процеса на оздравяване от зависимостта. А най-добрият начин за създаване и подновяване на мотивация е възможността за по-добър избор за алкохолика. Съдилищата биха могли много ефикасно да улеснят този избор за алкохолиците и наркоманите, давайки им алтернатива: лечение, а след това упешно поддържане на въздържанието (с възможност за анулиране на наказанието в бъдеще) или – неизбежно наказание за нарушението или престъплението. 

5. Просвета в терапията 

     От средата на миналия век в програмите за лечение на алкохолици в минесотските центрове се е появил просветителският елемент, основаващ се на провеждането на разговори с активното участие на пациентите. Препоръчвало им се и четенето – индивидуално или в група – на подбрани книги.

     Това е било инспирирано от серия статии на Реймонд Маккарти, публикувани през 1941 г. в Quarterly Journal of Alcohol Studies, в които авторът е представил ползите от просветата чрез въздействие върху познавателната сфера, подпомагаща груповата терапия с алкохолици. Втората причина за просветителския елемент в терапията са били наблюдаваните от терапевтите промени при пациенти, участващи в провежданите от трезвеещи членове на АА сбирки. Тази форма на просвета чрез активно ангажиране изглежда е представлявала двигателна сила за активиране процеса на конструктивен интерес към собствената болест при много пасивни и не толкова мотивирани алкохолици. Лекциите, разговорите и дискусиите в голяма степен са засягали широкоспектърните житейски проблеми на алкохолиците и търсенето на начини за справяне с фрустрациите и липсата на умения.

 


 

II. СЪВРЕМЕННА ВЕРСИЯ НА МОДЕЛА МИНЕСОТА 

     Представеният тук накратко първоначален Модел Минесота е еволюирал заедно с развитието на психиатричните и психологични знания и натрупването на клиничен опит. Хората, които се занимавали с лечение, правели това все по-професионално. Трупали се познанията за алкохолизма, а също и разбирането за динамиката на различните завсисимости и “освобождаването от порока”, както някога наричали оздравяването от тази сложна болест. Преди да обсъдим отделните стълбове, на които се опира съвременният Модел Минесота, още няколко думи за изпъкващото в заглавието на настоящата книга разграничаване между “излекуване” и “оздравяване” и по-скоро за употребата на думата “оздравяване” вместо “здравеене”.

     На този фон могат да се очакват някои противоречия. За да избегнем ненужните спорове, нека се върнем към началото на Модела Минесота, който е използвал като източник на основни понятия и терапевтични насоки програмата на Анонимните алкохолици. В Първата от Дванадесетте традиции на АА четем: Нашето общо добро трябва да е най-важно; тъй като оздравяването на всеки от нас зависи от единността на Анонимните алкохолици. В американския оригинал това изречение звучи по следния начин: Our Common Welfare Should Come First; personal recovery depends upon A.A. unity (подчерт. от авторката).

     А сега нека разгледаме символа на общността на Анонимните алкохолици, в който също фигурира думата recovery, преведена като здравеене. Този символ представлява равностранен триъгълник, вписан в кръг. В основата на триъгълника има надпис: recovery (здравеене), по дължината на лявото бедро е поместен надписът: unity (единност), а по дължината на дясното – service (служба).

     В някои случаи е по-добре да се използва несвършен вид (здравея, здравеене) – за да се подчертае необходимостта от непреставащотопомнене на проблема, на непрекъснатия стремеж към подобрено качество на живот, особено в духовната сфера. Затова пък в друг контекст, когато искаме да подчертаем положителните аспектина поддържането на трезвеност, по-сполучлива ни се струва употребата на свършен вид (оздравяване, оздравея). Тези думи описват състояние или процес, който се отнася не до страдащ и болен човек, а до напълно здрав, но непиещ човек. Та нали оздравелият алкохолик или наркоман е някой, който не трябва да има никакви оплаквания. Може да се радва на живота, на добра физическа форма и благосъстояние на духа. Няма умствени разстройства. Умее да оценява реалистично ситуацията, която го засяга лично, както и това, което се случва в обкръжаващия го свят. Както би казал Зигмунд Фройд – такъв човек е здрав, защото е способен да работи и обича.

     Размишленията по-горе, отразяващи два начина за разбиране на оригиналното понятие recovery, (което на полски изисква дори две интерпретации), представляват нещо като първия стълб на съвременния Модел Минесота. В този модел, ние, професионалистите, лекуваме зависими хора, т.е. помагаме им сами да начертаят пътя към оздравяването чрез поставяне на начало на здравеенето. Самите пациенти са едновременно носители на личностна промяна, както и нейна двигателна сила. В този случай можем да сравним професионалната помощ с чертаенето на карта или поставянето на пътепоказатели, необходими в търсенето на пътя към по-добър живот. Съгласно концепцията на Дж. Кели за личностните конструкции, пациентът трябва да е активен участник в анализа, което прави възможно разгадаването на житейските последствия от неговите познавателни схеми. Така самите здравеещи следват пътепоказателите. След лечението те изследват своята карта, стопанисвайки или преобразявайки последователно обозначените терени, които изискват промяна.

     Вторият стълб, който е липсвал в началния стадий на модела, е интегрирането на зависими към терапията, както и терапия или поне психопросвета на семействата. Става въпрос да се помага на членовете на семействата да престанат да бъдат зависими от въздействието на евентуални манипулации, навици или принуда за поддържане на стари привички, развили се в деструктивната фаза на зависимост у болния. Накратко казано, при работата със семействата в съвременната версия на Модела Минесота помагаме на съпрузите и децата на алкохолика да се заемат със себе си, а не с алкохолика. Целта е те да се научат да бъдат отговорни за своите емоции, да изразяват чувства по начин, който не наранява другите, и да се грижат за своите нужди, като същевременно взимат под внимание нуждите на близките. Програмата за семействата включва и научаването на възрастните хора да подреждат отношенията си в семейството въз основа на зачитане на собственото достойнство, както и достойнството на другите, на уменията за преговаряне и правене на компромис – тоест, всичко което те по различни причини не са научили от своите родители.

     Тази версия на Модела Минесота, на която се основава работата в Центъра за терапия на зависимостите в Института по психиатрия и неврология (ИПН), се опира на още два стълба. Третият стълб е терапевтичната група, разпространена през четиридесетте години в САЩ (Марш, Клапман) и понякога наподобяваща по своите задачи и функции малка терапевтична общност. Трябва да подчертаем особеното значение на групата с непрекъснат и отворен характер (където последователно си отиват стари и идват нови участници). Групата не започва и не завършва своята работа в определен период от време – в нерекъснатата група отделните пациенти започват и завършват един по един терапията. Благодарение на това се създава възможност за по-бързото „навлизане в терапията” на новодошлите пациенти. Новаците по-бързо научават как да коригират фалшивите послания като слушат информациите и се идентифицират с другите, тъй като още от първия ден имат взимане-даване с по-напреднали и по-добре ориентирани в спецификата на болестта и обичаите на дадена общност хора.

     Просветителските теми трябва да бъдат пригодени към групата с отворен и непрекъснат характер по такъв начин, че по време на един цикъл на лечение да не се повтаря по няколко пъти една и съща проблематика. Не се препоръчва използването на сложна терминология или понятия, които изискват обяснение по време на лекциите. Образователните занятия трябва да се провеждат циклично, но и така, че за всеки пациент – започващ или завършващ терапията – темите да са разбираеми и интересни. Понастоящем във всички центрове за терапия на зависими (и аналогично на съзависими) се провеждат образователни занятия с широк тематичен диапазон. В Центъра за терапия на зависимостите на Института по психиатрия и неврология във Варшава, който от историческа гледна точка трябва да бъде признат за първия базиращ се на Модела Минесота център в Полша, а след Швеция и Исландия – и в Европа, тези теми обхващат най-разнообразни въпроси. Ето списък на най-често разглежданите и разисквани с пациентите теми:

 


1. Алкохолното семейство (съзависимост, възрастни деца на алкохолици)

2. Интимност и любов в трезвия живот

3. Подобряване на отношенията с близките хора

4. Връщане на работа (или търсене на работа) след лечението

5. 12 стъпки в ежедневието (HALT, „24 часа”, „Първо най-важното”, „Не усложнявай”, „Дай време на времето” и др.)

6. Духовност в трезвеенето

7. Как да се справяме с трудните емоции (RET)

8. Здравият живот (психическа хигиена, грижа за себе си)

9. Зависимост от хора

10. Хуморът в трезвеенето

11. Скръб след загуба

12. Самосъжаление

13. Срам и чувство за вина

14. Как да се справим с гнева и агресията

15. Рецидиви на болестта. Разпознаване (I) и Стратегии (II)

16. Очакванията като източник на разочарования

17. Себеопознаване

18. Промяната като процес

19. Концентрация върху лечението

20. Групова терапия

21. Чувства и емоции: как да ги преживяваме?

22. Чувство на стойност 

     Списъкът не е затворен. В Центъра за терапия на зависимостите на ИПН темата на дадена лекция често се избира adhocи се пригодява към актуалните нужди, произтичащи от процеса на терапевтична работа в групата. Терапевтите взимат колективно решение, като считат разглеждането на даден въпрос за особено целесъобразно в дадения момент от гледна точка на цялата група или дори само на един конкретен участник, който преживява някакъв труден проблем. Например, веднъж започнахме занятия от лекция по темата за толерантността (макар че по принцип не се занимаваме с тази тема). Причината за това решение беше конфликтът около един от членовете на групата (с различно от по-голямата част от участниците виждане за света). Друг път към занятията включихме тема, засягаща отношението на родителите спрямо подрастващите деца, тъй като точно в тази група присъстваха голям брой хора, за които този проблем беше актуален. Лекциите и съвместното обсъждане с групата на различни теми дава възможност за реагиране на момента на забелязвани от терапевтите или съобщавани от пациентите проблеми. Образователната част от терапията се реализира със съвместните усилия на всички членове на екипа. Също толкова важни образователни занятия провеждат и инструкторите по рехабилитационна терапия, психолозите и медицинският персонал. Всички въпроси взети заедно, които благодарение на съвместното обучение предаваме на пациентите, следват три важни цели:

     - позволяват по-доброто опознаване на протичането, последствията, а често и на предпоставките за зависимостта, засягащи духовната, психичната, физическата и социалната (както и семейната и общочовешката) сфери;

     - позволяват на пациентите да идентифицират собствените си проблеми и да започнат да се подготвят за тяхното решаване така, че да избегнат в бъдеще рецидивите на болестта;

     - снабдяват с необходимите житейски умения и знания, за да могат пациентите да подобрят трезво качеството си на духовен, емоционален, психо-физически и социален живот.

     Четвъртият стълб в програмата за лечение е индивидуализирането на терапевтичните задачи и динамичното планиране на терапията по време на нейното протичане. Съчетаването на груповата терапия с индивидуализирането на плановете за терапия на отделните пациенти само привидно изглежда противоречиво. Всички работят в група, но всеки върху проблемите, които го засягат директно. Другите пациенти взимат активно участие (багодарение на обратната информация и особено чрез идентифициране и споделяне на собствения опит). На практика това означава, че съществува определена сфера, която почти винаги е обща за всички, и с нея започва цикълът от индивидуални задачи, подготвяни от пациентите в писмен вид и представяни по време на занятията.

     В началото искаме да опознаем новодошлия пациент и да му помогнем да започне да се вглежда в себе си. За тази цел той трябва най-напред да опише и представи пред групата историята на своя живот. След това му поставяме задача да си припомни стари и актуални травми, което позволява припомнянето на понесени щети. Изискваме също така пациентът да разкрие свои тайни, тоест такива постъпки или мисли, които за него са най-срамни и събуждат чувството за вина. Всички пациенти описват най-болезнените последствия от своя порок, а понякога и примери за направляването от алкохола на своя живот в различни области (напр. семейство, работа, секс и т.н.). Тези задачи помагат на пациента да признае своето безсилие спрямо алкохола (или спрямо каквито и да е други вещества в случаите на пациенти с други зависимости) и да надмогне отрицанието или минимализирането на своята зависимост.

 


 

    С професионализирането и усъвършенстването на програмите за лечение на зависимости, основаващи се на Модела Минесота, образователната част започна да заема от 25 до 50 процента от времетраенето на терапията. Просветителските занятия никога не са имали академичен характер. Те са по-скоро популярни, достъпни и препращащи главно към преживявания, а не към теоретични знания.

     Както се вижда от представения по-горе списък, лекциите и дискусиите преминават далеч отвъд тематичния обхват, свързан директно с „болестта”, като включват широк диапазон от въпроси, които могат да се определят като наваксване на пропуски във възпитанието и добрите маниери в отношенията с други хора. Повдигаме също така въпроси, засягащи моралните норми и спазването на човешките права и достойнство. Не по-маловажни са и темите от областта на психологията на емоциите, особено тези, които се отнасят до динамиката на тяхното подтискане и изразяване.

     Всеки пациент, скоро след като е започнал лечение, прави равносметка на загубите си - материални, здравословни, професионални и семейни. По-нататъшните задачи, които се повтарят при повечето пациенти, могат да засягат такива проблеми, като: ученето на взимане на отговорност за собствения живот, справяне със самотата, справяне с обидите, ученето на защита срещу насилие или унижаване и др. В някои нетипични случаи индивидуалното планиране на терапията позволява да се обсъдят изключителни или редки проблеми, които могат да затрудняват завръщането на даден пациент към здравето или мотивацията за продължаване на лечението. От практиката в Центъра за терапия на зависимостите помня пациенти, за които трябваше да измисляме специални задачи, насочени към търсенето на начини за справяне с някакъв недъг или с такива болести като рак, епилепсия, СПИН, или с различна сексулана ориентация, или психични увреждания, като напр. ендогенна депресия или двуполюсна болест.

     Поради междудисциплинарния метод за лечение и разбиране на зависимостта като сложен проблем, както от гледна точка на причините, така и на симптоматиката, голямо предимство на Модела Минесота е подходът, благодарение на който се лекува не болестта, а болният. Болестта при всички зависими е всъщност една и съща, но нуждаещите се от помощ хора често са съвсем различни, освен това търсят помощ на различни етапи от развитието на болестта и произтичащите от нея проблеми. За много пациенти започването на терапия се превръща в най-големия прелом в техния живот. Не само че води до спиране на пиенето (или прекъсването на друг начин на деструктивен живот), а и им помага да наваксат своята изостаналост в умението да живеят в съгласие със себе си и с другите хора. Зависимостта е една от малкото болести, чието лечение помага на здравеещите да се научат да живеят по-добре от много други хора, които не са зависими. Разбира се, при едно условие: че успеят да оздравеят от своята зависимост.