Глава VI 

РЕЦИДИВЪТ НА БОЛЕСТТА ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА АА

     Малко са тези, които осъзнават, че всъщност Програмата на 12-те стъпки е възникнала като програма за предотвратяване на рецидивите на болестта. Легендарните създатели на АА – Бил и Боб, не са изработили тази програма, за да се предпазят от заболяване от алкохолизъм. През паметната 1935 г. и двамата са били признати от лекарите за „безнадеждни алкохолици”, на които не предричали оздравяване. Двамата изведнъж започнали да правят нещо, което бавничко, стъпка по стъпка, ги научило да живеят в трезвеност. И двамата чак до смъртта си (след много години) вече никога не пийнали и капка. Накратко казано, сами намерили начин, който позволява ефикасното избягване на издънките и запоите, тоест на рецидивите на болестта. Те го описали старателно, като използвали личните изповеди на много други трезвеещи алкохолици. Въпреки че тази програма се побира само на стотина страници, изглежда тя е напълно достатъчна за трайното спиране на пиенето и за предотвратяването на рецидивите. Тези, които работят по нея, потвърждават със своя пример нейната ефикасност. Често пъти се появява въпросът дали АА е добро нещо за всеки? Ще отговоря така: да, добро е за всеки, който не изисква по-индивидуален подход и който пожелае да приложи програмата в живота си, като използва систематично заложения в нея сбор от принципи и предложения.

     Програмата на АА е обрасла през годините в неписана мъдрост, взета от опита на хиляди трезвеещи в общността алкохолици. Тази мъдрост съществува под формата на прости девизи и сентенции. Те представляват своеобразен рецептурник с помощни средства в борбата с трудностите на трезвеенето и с всички възможни опасности, свързани с него. В девизите и сентенциите нито веднъж не се среща думата „алкохол” (а в Стъпките само веднъж). Ето защо не е задължително тази програма да бъде предназначена само за алкохолици. Тя може да бъде призната за универсална школа за хора с каквато и да е зависимост, както и за всички закъснели ученици, които поради някаква причина не са узрели и не са се научили да живеят като пораснали.

     Преди да разгледаме важните елементи, съставящи „противорецидивното” разбиране на АА, нека изпреварим отправяните по адрес на общността упреци и съмнения. Най-напред от страна на пациентите. АА не пасва на такива хора, които искат „главата” им да трезвее – ще използвам това разговорно определение, отнасящо се до някои всезнаещи пациенти. Те чуват указанието, че след лечението трябва да ходят на сбирки, да си намерят спонсор и да работят в писмен вид по отделните стъпки. Освен това трябва да продължат да си водят дневник на чувствата, да разпознават своите „отключващи механизми”, да помолят няколко човека от своето обкръжение да се намесват, ако забележат, че се случва нещо лошо с тях. О не, такива прости решения не са за тях. Те вярват в своите знания и самосъзнание. Нямат желание да се доверят на други хора, защото, за съжаление, прекалено много се доверяват на самите себе си.

     АА не се харесва и на хората, които са прекалено нарцистични, пасивно-агресивни и манипулиращи,или категорично настроени против обществото. Те не понасят правилата и ритуалите, искреното „отваряне” пред другите, нито помагането на когото и да било. В известна степен такива са и тези, които много се страхуват зависимостта от алкохол да не прерасне в зависимост от групата или общността на АА като такава. Във всеки случай, смятащите се за „индивидуалисти” зависими често използват този аргумент. Следователно, анонимните принципи на „споделянето на опит, сила и надежда” не е за тях. Те биха предпочели да са звезди, без да разбират, че именно това чувство на знаменитост вече отчасти е допринесло за тяхната болест. Излизането от нея трябва да мине през смирението и общността, а не през високомерието и изключителността.

     От своя страна алкохолиците с обсесивно-компулсивен или зависим характер много често намират подходяща за себе си среда именно в АА. Тези хора охотно и без голяма съпротива откриват там за себе си много истини, като се идентифицират с останалите, подобни на самите тях, участници. Поради това дори не трябва много да се променят, тъй като виждат, че много други алкохолици имат подобни черти и променят само тези, които най-много им пречат в поддържането на трезвеност. Това са предимно редовните посетители на сбирките и клубовете на АА, които лесно се шегуват със себе си, умеят да се присмиват на своето безславно минало и казват, че дължат на АА своята нова идентичност.

     А сега упреците спрямо АА от страна на професионалистите. Те са общо взето подобни на споменатите по-горе забележки на пациентите. Начело са лекарите и психолозите, които вярват в магическата сила на знанията и интелектуалното разбиране. Някои надценяват силата на страха от последствията от пиенето и измъчват своите пациенти главно с тяхното изброяване, смятайки, че като събудят страх или угризения на съвестта, ще ги предпазят от връщане към порока. Срещат се и терапевти, които вярват, че освен тяхната професионална помощ нищо друго не е в състояние да помогне на хората в здравеенето. Те имат склонността да контролират, а няма начин за контролиране на участниците в АА. Спазването на правилата в АА е доброволно, а това, което лекува, не е научно и не може да бъде доказано; няма теория за него, нито математическа формула. За да се помага на другите, в АА няма нужда от дипломи или лицензи, които някой може да даде или отнеме. Самата анонимност е опровержение на контрола, защото никой няма да провери, дали казаното от някого е истина или не.

     Хората от АА отначало само слушат другите алкохолици, след това се изслушват взаимно, а после вече просто слушат гласа на своята съвест и разум – и само от време на време проверяват дали не разсъждават или не постъпват по глупав или лош начин. На тези, които се опасяват от „развиването на зависимост от АА”, просто ще кажа, че дори и действително това да стане нова зависимост, то тя няма да предизвика болезнени щети. Напротив. Ако помага в здравословния начин на живот, къде е проблемът? Толкова много хора ходят на църква, приемат причастие, уединяват се за молитва и не си представят живота без религиозни практики. Дали някой ще каже, че става въпрос за зависимост? Или нека вземем за пример човек, който е претърпял тежка контузия, и за да функционира добре, трябва редовно да прави гимнастика или да ходи на физиотерапия и то не временно, а през по-продължителен период от време. Никой няма да нарече рехабилитацията, било и продължаваща до края на живота, зависимост. Не липсват примери и за други редовни практики, като например слушането на музика или тренирането на любим спорт. Фактът, че някой го прави често и редовно и не си представя живота по друг начин, не означава, че става въпрос за порок. В крайна сметка основен симптом на зависимостта са разрушителните последствия. Не мисля, че рехабилитацията на алкохолици в АА може да се сметне за зависимост, която води до каквато и да било деструкция.