A- A A+

 

   Приемането на алкохолизма трябва да има положително значение, за да не предизвиква бунт и чувство за ощетеност. Тогава съществува шанс, спирането на пиенето от алкохолика да бъде трайно и непоклатимо. Приемането е още по-трудно, тъй като се постига и чрез коренна промяна в йерархията на ценностите, определящи значението на алкохола в живота, в начина на пиене по различни поводи и в оценката на хората, които могат или не могат да пият. В разпространената у нас ценностна система – особено сред хора, пиещи много – властва напълно ирационалното предубеждение, че пиенето е „важно”, пиещите хора са „по-добри”, а алкохолът е „необходим”, та дори и „задължителен”. Такива предубеждения предполагат, че непиещите хора са някак си „по-лоши”, следователно и техният живот трябва да е по-лош, следователно и животът с тях също трябва да е по-лош. От безусловното приемане  на тези предубеждения най-много страдат алкохолиците, които се намират пред перспективата на абсолютно въздържание. Та нали самите те досега са спадали към онези, които са проповядвали девизи като: „Алкохолът е за хората”, убедени, че отказът от почерпка дисквалифицира човека и го прави по-незначителен. За мнозина трайното освобождаване от нуждата за пиене е изключително трудно без революционни промени в тези предубеждения.

     Приемането на собствената зависимост, съчетано с нова ценностна система, в която алкохолът е избутан възможно най-долу в скалата на важните неща в живота, може да позволи сравняването на пиещите с непиещите хора, без загуба на чувството за себестойност. Нито самото пиене на алкохол, нито способността за контрол върху пиенето, не означават, че употребяващите алкохол по безопасен и умерен начин са над тези, които не са способни на какъвто и да е контрол – морален, интелектуален или духовен. С други думи, самият факт, че някой няма проблем с алкохола, изобщо не означава, че е по-добър или по-умен от този, който има проблем. Алкохолът като източник на удоволствие или забавление не бива да се смята за толкова важен атрибут от личния и обществен живот, че неговата липса и отказът от него да са причина, човек да се чувства по-нисш или комплексиран.

     Разбира се, добре би било този тип мислене да навлезе в обичаите на цялото общество. Но това е задача за провеждащите профилактика хора, за нравствените авторитети и учителите. Ние се интересуваме от зависимите, които като наши пациенти минават психообучение, повлияващо отношението им към различни въпроси. И именно тази промяна в йерархията на ценностите и в разбирането на ролята на алкохола в живота трябва да се вземе предвид в процеса на лечение. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Още повече, че за зависими, привикнали към генералната роля на алкохола в живота, тази промяна може да трае доста дълго време. На моите пациенти им помага аналогията, препращаща към приемането на зрителния дефект от тези, които трябва да носят очила. Сравняването с хора с добро зрение не отнема на тези, които носят очила, чувството за себестойност, нито пък ги изкарва извън нерви или ги кара да се ядосват на съдбата, че виждат по-лошо от другите. Хората със слабо зрение не „се борят” със своето ограничение.

     Тази аналогия изглежда лесна за възприемане. И все пак, отказването на алкохола е нещо повече от носенето на очила. Своеобразна интимност свързва алкохололика и алкохола. Това е една емоционална и лична връзка. За повечето алкохолици в напреднал стадий на болестта алкохолът се е превърнал в част от Аз-а. Откъсването му от себе си, от всичко, в което се е вярвало и около което са се градели убеждения, възгледи и интереси, може да граничи с чудо. В много случаи оздравяването от алкохолизма наистина е чудо. В тези, при които се срещаме с органическа неспособност за отказване от алкохола – или може би по-скоро от „алкохолното себе си” – чудото не става. Такъв човек не е в състояние да промени своя имидж, към който се е привързал по патологичен и маниакален начин. Той не се поддава. В резултат на това не е в състояние (не иска? или не може?) да приеме „не-алкохолното себе си”.

     Какво означава, че някой „не може” да приеме нещо? Означава, че не се примирява, бунтува се, понякога отхвърля, защото не иска, понякога изпада в отчаяние, защото не си представя живота без това нещо (или някого). Не можем да се принудим да приемем нещо, нито още повече да принудим някой друг да го направи. До приемането се стига чрез промяна на старите познавателни схеми, което обикновено предизвиква бурни емоционални реакции, пазещи достъпа до него. Когато човек се доближи до състоянието на приемане, разразилата се буря сякаш стихва, за да може най-накрая той да доплува до безопасното пристанище. Колкото е по-близо до приемането, толкова по-готов е човек да приема нещата такива, каквито са, толкова по-охотно сътрудничи, позволява някой да го води, започва да слуша, не търси на всяка цена собствен път, не отхвърля указания. И обратното, доближавайки се до приемането, човек спира в крайна сметка да спори, да се бори, да се кара, да доказва своята правота; спира да се дразни, да се ядосва, да се самосъжалява, да крещи, да плаче, да заплашва с юмруци. Приемането се у с е щ а като утешаване на болката или нервите. То става част от новия Аз. Някои го наричат именно духовно пробуждане. Появява се естествената очевидност: не АЗ, а Нещо, Някой, някаква Висша сила, някакъв Бог управлява всичко това, следователно управлява и нас, и нашата съдба. Вместо на „силата на волята” тогава можем да разчитаме на „сила по-висша от самите нас”... Идва успокоението. Приемането.

Маски и пречки 

     При терапията на акохолици, която набляга главно върху външните фактори, довеждането на процеса на личностна промяна до дълбоко и трайно приемане може да не завърши с успех. Съществува риск терапевтът или самият пациент да оценят като трайно приемане негов заместител. Става дума за такива подмолни имитации на примиряването като покорност, робуване на съдбата, отстъпчивост, подчиняване „за да ме оставят на мира”, мнимо послушание или често срещаният у прилежните и инструментално мотивирани участници в терапията „синдром на принудата”, тоест нуждата да се харесаме и да заслужим похвала.

     Фалшивите маски на мнимото приемане са по-лоши от явното и ругаещо непримиряване със своята болест, със своето ограничение, с необходимостта да се спре пиенето и да се промени начинът на живот. Срещу позицията на бунт, манифестирана директно от някои участници с думи, изблици на гняв или изпадане в депресивно състояние, или чрез проява на бурно несъгласие за приемане от страна на други участници в терапевтичната група, може да се действа открито. Явността на несъгласието за приемане се превръща в терапевтично предизвикателство. Пациентът може да бъде директно конфронтиран с него. Могат да му се подхвърлят все по-дълбоки и все по-убедителни начини да забележи своята зависимост, най-болезнените последствия и евентуалното развитие на нещата, в случай че не стигне до приемане. Хората умеят да мислят. Хората имат въображение и неизчерпаеми запаси от по-ранен опит, които трябва да се научат да интерпретират правилно. Бунтуващият се алкохолик, който се бори с илюзорната възможност да не бъде такъв, може в крайна сметка да се убеди, че безславно ще изгуби тази битка. Е, в краен случай може да му се позволи да рискува, като пробва още веднъж да пийне „контролируемо”. Всъщност, с или без разрешение, много хора именно по този начин преминават през последната пречка по пътя към пълното приемане. Точно чрез повторния неуспешен опит да пият контролируемо. Ако това трябва да е единственото и окончателно доказателство, че не са алкохолици, а опитът завърши с неуспех и отново настъпи момент на остра криза (винаги рано или късно при алкохолиците той настъпва), то такива хора накрая капитулират. И нерядко те капитулират триумфално.

  

ДА ОЗДРАВЕЕШ ОТ ЗАВИСИМОСТТА - Ева Войдилло

ДА ОЗДРАВЕЕШ ОТ ЗАВИСИМОСТТА

Ева Войдилло

превод: Йорданка Илиева-Цъган

редактор: Траян Антов

корица и печат: Бони Немски

коректор: Полина Александрова

Тази книга е издадена благодарение на Фондация "Батори", Варшава и със съдействието на Сдружение "Майки срещу дрогата", Пловдив.

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Ева Войдилло "ДА ОЗДРАВЕЕШ ОТ ЗАВИСИМОСТТА"


     Ева Войдилло е доктор по психология, специалист в лечението на зависимости, психотерапевт в Центъра за терапия на зависимостите в Института по психиатрия и неврология във Варшава.
      Във фондация "Стефан Батори" ръководи международна образователна програма за зависимостите в Централна и Източна Европа и Азия.
      Авторка е на многобройни публикации, между които "Покана за живот", "Вдигни глава", "В съгласие със себе си", "Началото на пътя", "Да приемем себе си", "Да простиш", както и превода от английски на полски език на книгата на С. Браун "Лечението на алкохолици".
     От 1991 г. е редактор на полския тримесечник "АркА", посветен на проблемите на зависимостите (който излиза също така на руски и български език).
      Ева Войдилло е носител на Медала на "Св. Йежи" за постижения в областта на терапията и профилактиката на зависимости, както и на наградата на Министъра на правосъдието за заслуги в работата с лишените от свобода.