Глава VII 

ДА КАПИТУЛИРАШ, ЗА ДА ПОБЕДИШ 

     Днес познанията за зависимостите по света и в Полша са много обширни. Въпреки че все още не умеем да спираме развитието на зависимостта в нейните ранни етапи, то в лечението й сме постигнали наистина доста. Служителите от центровете за лечение на зависимости, които следят съдбите на своите пациенти след терапията, са единодушни, че след сериозно стационарно лечение и по-нататъшна поддържаща рехабилитация в професионални групи и групи за взаимопомощ, около 50 процента от пациентите здравеят по ефикасен начин. Поне десетина процента от останалата половина, след поредния, обикновено тежък етап на запой, отново се подлагат на лечение и окончателно стават част от онези 50 процента „терапевтични успехи”. Следователно, между 60 и 70 алкохолика от 100 престават да пият и се връщат към достойния живот.

     Нека повторим, че натрупаните познания за лечението - професионални и научно описани, са взети от самите алкохолици. Програмата на Анонимните алкохолици спомага за поддържането на трайна трезвеност на тези, които са готови да я приложат. Дванадесетте стъпки на АА не са нищо друго освен сбор от принципи за достоен живот, които помагат и на най-закоравелите алкохолици да се освободят от нуждата да пият. Професионалната терапия стана по-ефикасна именно благодарение на вграждането на най-важните eлементи от тази програма в процеса на рехабилитационно лечение.

Принципи на трезвия живот 

     Какво представлява терапията на зависими?  Придобиване на умения за справяне без алкохол със стреса, с чувството за отхвърляне или несправедливост, със свенливостта, скуката и безнадеждността. Тази терапия се различава съществено от насаждането на страх, познато от метода на аверсия или при имплантирането на есперал, практикувано и до днес в някои страни. Съвременната терапия на алкохолици и други зависими е изоставила наказателните методи, състоящи се в изпращането в трудови лагери или заклеймяването по други начини.

     Не е достатъчно да се научат наизуст принципите на трезвия живот. Тяхното „разбиране” също не е достатъчно. Терапията цели запознаване с тези принципи, но и

въплъщаването им в действие. В процеса на мотивиране и убеждаване не е най-важно какво ще каже терапевтът, а какво пациентът ще чуе. И какво ще разбере. Важно е и дали ще се съгласи с него. Още по-важно от съгласието е какво ще започне да прави и какво ще продължи да прави. Ако започне да постъпва по друг, нов начин, тогава може да кажем, че сме успели да мотивираме дадения човек към промяна. Принципите, указанията и препоръките – така както и Дванадесетте стъпки, от които те произхождат, трябва да бъдат прости и практични. Общо взето тези Стъпки не могат да бъдат интерпретирани лошо, но е доста лесно да се откажем от тяхната реализация поради мързел, своеволие или просто забрава. Важна роля в поддържането на трезвеността играе ежедневното припомняне на самия себе си за своя „проблем”, тоест за безсилието спрямо алкохола. За това в програмата на АА говори Първата стъпка, а на практика – честите сбирки и контакти с други трезвеещи хора.

     В добрата терапия намира отзвук най-важното съдържание на Програмата на АА. Като пример – Четвърта стъпка гласи: Направихме дълбок и безстрашен анализ на самите себе си. Ясно е, че става въпрос да се вгледаме в себе си, в своите постъпки, мисли и намерения. Това ни напомня много за равносметката преди изповед, която не е чужда на повечето християни. Или Пета стъпка: Признахме пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на грешките си. Отново повечето от нас със сигурност я свързват с изповедта. Съмненията не се разсейват и по отношение на Осма (Направихме списък на хората, на които бяхме причинили зло и пожелахме да изкупим вината си пред тях), Девета (Лично изкупихме вината си пред тези хора, когато това бе възможно, освен в случаите, когато това би наранило тях или други.), Десета (Продължихме да правим равносметка със самите себе си и когато допускахме грешки, бързо си ги признавахме.) или Дванадесета стъпка (Достигнали до духовно пробуждане като резултат от тези стъпки, ние се постарахме да предадем тяхното послание на други алкохолици и да прилагаме тези принципи във всичките си дела).

     Споменатите Стъпки се пренасят почти буквално върху практични действия, интегрирани в терапията на алкохолици. Като се опират на тези Стъпки, пациентите реализират част от работата по време на лечението, а на терапевтите им е лесно да ги насочват по такъв начин, че те действително да започнат процеса на здравеене в следните сфери: себепознание (Стъпки IVи V), осъзнаване на причиненото на други хора зло (Стъпка VIII), подготовка за неговото изкупване (Стъпка IX), научаване на самонаблюдение и авторефлексия (Стъпка X) и установяването на доброжелателни, взаимно подкрепящи се и емпатични отношения с други непиещи алкохолици – отначало в терапевтичната група, а после в общността на АА (Стъпка XII).

Духовността на безсилието 

     И все пак няколкото останали Стъпки, макар и да не звучат по-малко разбираемо, често не подлежат на интелектуално възприемане. Тези Стъпки са „духовни” и затова е доста трудно да бъдат въведени в рутинната, психологическа терапия. Те обаче представляват, заедно с останалите, задължителна основа за връщане към здравето. Погрешното им разбиране и неправилната реализация могат да доведат до прибързан извод за предполагаемата неефикасност на програмата на АА, доказателство за която са рецидивите и безплодната борба на голяма част от алкохолиците. Предимно обаче запиват и не здравеят тези, които отричат АА от самото начало, често защото не харесват духовния характер на програмата.

  


 

   Споменатата вече Първа стъпка на АА гласи: Признаваме, че сме безпомощни пред алкохола, че животът ни е станал неуправляем. Сложният процес на освобождаване от манията за пиене започва в момента на признаване на безсилието спрямо алкохола и на липсата на контрол върху живота поради тази причина. Тук се появява един проблем. Признаването все още не означава примиряване, нито пък още повече дълбоко духовно приемане. Признаването е плитко и затова може да бъде нетрайно, моментно, колебливо. И най-често в първия момент е така. Зависи от настроението, външните обстоятелства, самочувствието, а дори и от това, дали алкохоликът иска да се хареса на някого или да умилостиви някого. Признаването е често пъти инструментално и зависи от моментните ползи, до които може да доведе. То често се бърка от самите алкохолици, а също и от терапевтите, с приемане. Ако вербалното признаване бъде интерпретирано като примиряване, може да се създаде погрешното впечатление, че процесът на освобождаване от порока наистина е започнал. Същевременно, в действителност нищо подобно не се е случило. Дори и ако следващите етапи на личностна промяна бъдат разработени, а алкохоликът под плиткото признание на своето безсилие в дъното на душата си смята, че всъщност изобщо не е безсилен и че след известно време ще си възвърне способността за контрол върху пиенето (често пъти подсилена от придобитите нови „знания”), имаме сигурен кандидат за бързо завръщане към пиенето.

     Неслучайно Първата стъпка на АА започва с признаването на безсилието. Без това никой никога не би се обърнал за помощ към лекар или психолог. Но помощта може да бъде разбирана по различни начини. Алкохоликът може просто да иска да се почувства по-добре физически и морално, да уталожи конфликтите, възникнали покрай него заради пиенето, да избегне юридическите, семейните, професионалните или здравословните последици. Следователно, в момент на срив „признава”, че е безсилен, защото това е достатъчно, за да получи бърза помощ. Но не е достатъчно, за да може после, през останалата част от живота си, да функционира без алкохол. За трайното оздравяване и пълното спиране на пиенето е необходимо приемането на зависимостта и примиряването с безвъзвратната загуба на контрол върху алкохола или с други думи: примиряването с безсилието спрямо алкохола.

     В западната култура, към която спадаме и ние, са се разпространили някои ценности, които не благоприятстват за признаването, а още повече за приемането на своето безсилие спрямо каквото и да било. Напротив, позииците на борба, сила, властване, контрол и др. са морално и обществено награждавани. Тоест противоположните на безсилието позиции. Затова на зависимите им е трудно и тежко. Те не само трябва да откажат алкохола – единственото нещо, което е било за тях лекарство срещу трудностите на живота и което в крайна сметка е заемало важно място в йерархията на ценностите (означавало е повече от семейство, работа, здраве, а дори и от Бог). Трябва да се отрекат и от онази част в своята идентичност, която у мнозина формира чувството за себестойност. В днешния свят се зачита този, който притежава сила и власт. Дават се за пример борбените и неотстъпващите хора, а не безсилните и търсещите подкрепа. Справящите се, самостоятелните и напористите взимат връх над слабаците (тоест безсилните). Затова изобщо не е лесно да бъде задействан процесът на признаване на собственото безсилие, след това на примиряване и спиране на опитите за доказване на своята мощ или проверка на безсилието.

     Този парадокс – безсилие срещу сила – представлява, според мен, най-трудната терапевтична дилема и най-голямата пречка в освобождаването от порока за повечето алкохолици.

     Двамата първи алкохолици в Акрон, Охайо май са имали предчувствие (а може би, с помощта на някакъв проблясък, са знаели), че ще стане така, когато са започнали да съставят програмата на АА. Легендарните Бил и Боб не правели това сами, те търсели указания и мъдрост при такива познавачи на човешката психика като Карл Юнг, теолозите от религиозното движение, наречено Оксфордска група, или приятели духовници от различни вероизповедания. Нищо чудно, че сред Дванадесетте стъпки се е намерила не само споменатата Първа стъпка, касаеща безсилието, но и Втора: Повярвахме, че сила по-висша от нас може да ни върне здравия разум и Трета: Взехме решение да оставим волята и живота си в ръцетe на Бог, така както Го разбираме и по-нататък Шеста стъпка: Бяхме напълно готови Бог да отстрани тези несъвършенства на характера ни, след това Седма стъпка: Смирено Го помолихме да отстрани нашите недостатъци и най-накрая Единадесета стъпка: Постарахме се чрез молитва и медитация да подобрим съзнателния си контакт с Бог, така както Го разбираме, като се молехме единствено да ни бъде открита волята My спрямо нас и да ни бъде дадена силата да я изпълним.

     В тези седем Стъпки, с Първата включително, се съдържа смисълът на освобождаването от зависимостта и освобождаването от манията за пиене. От порока освобождава не само практикуването на трезво поведение, но и промяната на начина на мислене и чувстване, тоест нова философия за живота. Благодарение на приемането на тази философия, започва да се осъществява онова „духовно пробуждане”, без което новият начин на живот би бил изключително труден. Той би означавал отказване от алкохола от някого, който продължава да смята, че алкохолът му е жизнено необходим.

     Разделянето на Стъпките на практични и теоретични (касаещи действието и духовността) може да изглежда опростено, тъй като във всички Стъпки се забелязват и едните, и другите елементи. Цялата програма на АА е едновременно практична и духовна. Стъпките не могат да бъдат третирани избирателно, например някои да са препоръчителни, други по-добри или по-лоши. Участниците в общността на АА работят последователно по Стъпките, споделяйки своя опит и анализирайки своите колебания, неясноти и трудности. Процесът на намиране на скритите в Стъпките пътепоказатели е бавен, винаги много личен, понякога спонтанен, водещ към внезапно просветление, а понякога дори мъчителен и оставящ след себе си съмнения. Участието в АА обаче, в крайна сметка води до попиване от ума и душата на дълбокото съдържание на програмата, дори и на тази част от нея, която е свързана с Висшата сила и с Бог, така както Го разбираме. 

Да поверим на себе си 

     Следователно, може да бъдем спокойни за тези алкохолици, които се спрат на АА. Благодарение на общността и на работата върху Стъпките по време на сбирките и извън тях, те рано или късно ще се намерят на мястото, където признаването на безсилието спрямо алкохола ще престане да бъде за тях източник на срам или на чувство за поражение. Признаването на съществуването на Висша сила се свърза по естествен и логичен начин с приемането на безсилието. Много често тази Висша сила има религиозно измерение в началото, което не за всеки е еднакво лесно приемливо. Усвояването на неограничената от никоя религия духовност, която се съдържа в Дванадесетте стъпки (Бог така както Го разбираме), идва с времето и може да се превърне в откритие, сведено до лапидарната истина, че никой не притежава власт над света, а дори и във всяко едно отношение над себе си и своята съдба; че, с една дума, контролът върху света е нереален и невъзможен за осъществяване. В естествени се превръщат последователните „духовни” Стъпки, водещи до предоставяне на волята и живота си в ръцетe на Бога, така както Го разбираме.

 


     Процесът на приемане на безсилието и поверяването на личната воля и живот в ръцете на Висшата сила е сам по себе си капитулация. Вследствие на нея човек може да спре да се бори. С други думи, да признае, че няма да победи и затова капитулира. Това може да се случи при пълно съзнание и действително понякога става така. Тогава капитулиращият неизменно е обхванат тъга или отчаяние. И едва когато на практика се окаже, че от капитулацията не произлизат никакви отрицателни последствия, той започва да излиза от преходната депресия и да се учи да се радва на свободата от борбата и усилията, а получената енергия може да предназначи за живота си.

     Понякога капитулацията се извършва и извън съзнанието, скрита под положителното усещане за придобиването (или преоткриването) на вярата в Бог (така както Го разбираме) и приемането на религията и свързаната с нея вяра в Сила, по-голяма от самите нас. Тогава е по-лесно, ние откриваме в себе си вътрешен мир и Бог. Вместо тъга и депресия, човек може да премине на другия полюс, преживявайки еуфория или състояние близо до Божия благодат. На някои понякога това им се случва. Духовната трансформация е съпътствана от изпитването на чувство за безопасност, което със сигурност е липсвало на разрушително и неконтролируемо пиещия човек.

     В това ново чувство за безопасност се крие тайната на оздравяването от зависимостта. Нека повторим: не излекуване, а оздравяване. Излекуването би предполагало освобождаване от неконтролируемите атаки на „принудата да пия” и поява на реалната възможност за завръщане към контролируемото пиене. Анонимните алкохолици казват шеговито, но и сполучливо: не можеш да направиш от киселата краставичка отново прясна. Така е и с алкохолика. Веднъж зависим, няма връщане към умерената употреба на алкохол.

     Алкохоликът не може да употребява алкохол, защото за него това не е безопасно. Така формулираната разлика между алкохолика и неалкохолика позволява да се отстрани клеймото „по-лош” и да не се поставя зависимият в ситуация на борба с болестта или на срамуване от нея. Борбата съпътства алкохолиците, ако те непрекъснато съжаляват, ако упорито се връща манията им за пиене и надеждата „да пия като останалите”. Борбата съпътства всъщност непримирените със своята зависимост алкохолици.Приемането на болестта носи облекчение и успокоява. То е емоционална тишина. Нейната липса от своя страна буди такива чувства, като гняв, тъга, завист, бунт, страх, самосъжаление, срам, чувство за вина. Тези чувства поглъщат енергия и затова правят невъзможен, или най-малкото затрудняват, нормалния живот.

     Здравеенето представлява дълбока промяна в сферата на чувствата. За да видим каква връзка има това с духовността, нека се позовем на две интересни разработки: „По посока на духовността” на Дж. Долард и „Какво е духовност?” на П. Бьорклунд. Двамата автори, впрочем лично ангаживани с движението на АА, представят духовността не в религиозни или мистични, а в психологични – поведенчески и емоционални категории. Долард пише: Духовността се изразява чрез отношение и действия спрямо другите хора, спрямо самите себе си и Бог, така както Го разбираме. И още: Духовността е прост, но нов начин на живот. Най-важни са четири основни промени, които трябва да се въведат, за да приемем положително духовно отношение към живота. Първата от тях е промяна на страха в доверие; втората – спиране на самосъжалението и учене на благодарност; третата – прощаване на обидите и приемане; и четвъртата – преминаване от неискреност към честност.

     Авторът различава два вида духовност: „отрицателна духовност” и „положителна духовност”, като първата той приписва на състоянието на духа на пиещия алкохолик, а втората – на трезвеещия. Това наблюдение изглежда сполучливо, тъй като потвърждава изповедите на много алкохолици и опита на работещите с тях терапевти. В процеса на трезвеене много ясно е изразено онова преминаване от страх към доверие; от самосъжаление към благодарност; от дълбаенето в обиди към приемане и толерантност и от лицемерие, илюзии и самозалъгване към искреност и открито възприемане на истината за себе си. Понякога този процес започва на прага на трезвеността, в началото на терапията. Но понякога „пренастройването” в споменатите четири сфери отнема много време. И все пак, без коренна промяна не е възможно оздравяването от порока.

     Бьорклунд разбира духовността като неделима „част от човешката същност”. Той смята, че така както всички имат „физически облик” и „емоционален облик”, имат и „духовен облик”, оказващ влияние върху всичко, което правим и изобщо върху начина, по който протича нашият живот. Духовността, според Бьорклунд, е тясно свързана с ценностите, приоритетите и целите и в такъв смисъл „представлява център на нашия живот”. Тъй като духовността е свързана с взаимоотношенията – казва той – тя е тясно свързана и с такива чувства, като любов, доверие и ангажираност. Авторът описва алкохолизма като проява на „деструктивно изразяване на духовността”, което на практика означава, че „алкохолът е станал прекалено важен и пиенето поглъща прекалено много време и енергия”.

     И двамата автори подчертават, че техните размисли по темата за духовното развитие, което настъпва в процеса на здравеене от алкохолизма, са само тяхна лична интерпретация на програмата на АА. Разсъжденията на Долард и Бьорклунд потвърждават психологичното разбиране на промяната, която си поставя за цел, както основната професионална терапия, така и нейното продължение, наричано понякога „постоянно трезвеене” (С. Браун „Лечението на алкохолици. Динамичен модел на връщане към здравето”), което може да се провежда с или без помощта на професионални терапевти. 

Спокойствието на приемането и ценностната система 

     Като помага на зависимите да оздравеят, терапията би трябвало да им донесе пълно и дълбоко приемане на ограничението и обусловеността, за която знаем, че има сложен характер: отчасти биологичен, отчасти психологичен, отчасти социален (културен и битов). Може да се добави и духовен. Във връзка с това, приемането е многоетапно и трудно. То трябва да обхване не някакъв „проблем” или неблагополучно събитие, а целия начин на живот и преди всичко един съществен аспект от идентичността. Тоест, от убеден, че може да пие по безопасен начин, зависимият трябва да се превърне в човек, който е убеден, че не може да пие така. Този, който не умее да употребява алкохол контролируемо и безопасно, е  р а з л и ч е н  от хората, пиещи „нормално” – тоест без да нарушават нормите, без да унищожават здравето си и спокойствието на най-близките си хора.

  


 

   Приемането на алкохолизма трябва да има положително значение, за да не предизвиква бунт и чувство за ощетеност. Тогава съществува шанс, спирането на пиенето от алкохолика да бъде трайно и непоклатимо. Приемането е още по-трудно, тъй като се постига и чрез коренна промяна в йерархията на ценностите, определящи значението на алкохола в живота, в начина на пиене по различни поводи и в оценката на хората, които могат или не могат да пият. В разпространената у нас ценностна система – особено сред хора, пиещи много – властва напълно ирационалното предубеждение, че пиенето е „важно”, пиещите хора са „по-добри”, а алкохолът е „необходим”, та дори и „задължителен”. Такива предубеждения предполагат, че непиещите хора са някак си „по-лоши”, следователно и техният живот трябва да е по-лош, следователно и животът с тях също трябва да е по-лош. От безусловното приемане  на тези предубеждения най-много страдат алкохолиците, които се намират пред перспективата на абсолютно въздържание. Та нали самите те досега са спадали към онези, които са проповядвали девизи като: „Алкохолът е за хората”, убедени, че отказът от почерпка дисквалифицира човека и го прави по-незначителен. За мнозина трайното освобождаване от нуждата за пиене е изключително трудно без революционни промени в тези предубеждения.

     Приемането на собствената зависимост, съчетано с нова ценностна система, в която алкохолът е избутан възможно най-долу в скалата на важните неща в живота, може да позволи сравняването на пиещите с непиещите хора, без загуба на чувството за себестойност. Нито самото пиене на алкохол, нито способността за контрол върху пиенето, не означават, че употребяващите алкохол по безопасен и умерен начин са над тези, които не са способни на какъвто и да е контрол – морален, интелектуален или духовен. С други думи, самият факт, че някой няма проблем с алкохола, изобщо не означава, че е по-добър или по-умен от този, който има проблем. Алкохолът като източник на удоволствие или забавление не бива да се смята за толкова важен атрибут от личния и обществен живот, че неговата липса и отказът от него да са причина, човек да се чувства по-нисш или комплексиран.

     Разбира се, добре би било този тип мислене да навлезе в обичаите на цялото общество. Но това е задача за провеждащите профилактика хора, за нравствените авторитети и учителите. Ние се интересуваме от зависимите, които като наши пациенти минават психообучение, повлияващо отношението им към различни въпроси. И именно тази промяна в йерархията на ценностите и в разбирането на ролята на алкохола в живота трябва да се вземе предвид в процеса на лечение. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Още повече, че за зависими, привикнали към генералната роля на алкохола в живота, тази промяна може да трае доста дълго време. На моите пациенти им помага аналогията, препращаща към приемането на зрителния дефект от тези, които трябва да носят очила. Сравняването с хора с добро зрение не отнема на тези, които носят очила, чувството за себестойност, нито пък ги изкарва извън нерви или ги кара да се ядосват на съдбата, че виждат по-лошо от другите. Хората със слабо зрение не „се борят” със своето ограничение.

     Тази аналогия изглежда лесна за възприемане. И все пак, отказването на алкохола е нещо повече от носенето на очила. Своеобразна интимност свързва алкохололика и алкохола. Това е една емоционална и лична връзка. За повечето алкохолици в напреднал стадий на болестта алкохолът се е превърнал в част от Аз-а. Откъсването му от себе си, от всичко, в което се е вярвало и около което са се градели убеждения, възгледи и интереси, може да граничи с чудо. В много случаи оздравяването от алкохолизма наистина е чудо. В тези, при които се срещаме с органическа неспособност за отказване от алкохола – или може би по-скоро от „алкохолното себе си” – чудото не става. Такъв човек не е в състояние да промени своя имидж, към който се е привързал по патологичен и маниакален начин. Той не се поддава. В резултат на това не е в състояние (не иска? или не може?) да приеме „не-алкохолното себе си”.

     Какво означава, че някой „не може” да приеме нещо? Означава, че не се примирява, бунтува се, понякога отхвърля, защото не иска, понякога изпада в отчаяние, защото не си представя живота без това нещо (или някого). Не можем да се принудим да приемем нещо, нито още повече да принудим някой друг да го направи. До приемането се стига чрез промяна на старите познавателни схеми, което обикновено предизвиква бурни емоционални реакции, пазещи достъпа до него. Когато човек се доближи до състоянието на приемане, разразилата се буря сякаш стихва, за да може най-накрая той да доплува до безопасното пристанище. Колкото е по-близо до приемането, толкова по-готов е човек да приема нещата такива, каквито са, толкова по-охотно сътрудничи, позволява някой да го води, започва да слуша, не търси на всяка цена собствен път, не отхвърля указания. И обратното, доближавайки се до приемането, човек спира в крайна сметка да спори, да се бори, да се кара, да доказва своята правота; спира да се дразни, да се ядосва, да се самосъжалява, да крещи, да плаче, да заплашва с юмруци. Приемането се у с е щ а като утешаване на болката или нервите. То става част от новия Аз. Някои го наричат именно духовно пробуждане. Появява се естествената очевидност: не АЗ, а Нещо, Някой, някаква Висша сила, някакъв Бог управлява всичко това, следователно управлява и нас, и нашата съдба. Вместо на „силата на волята” тогава можем да разчитаме на „сила по-висша от самите нас”... Идва успокоението. Приемането.

Маски и пречки 

     При терапията на акохолици, която набляга главно върху външните фактори, довеждането на процеса на личностна промяна до дълбоко и трайно приемане може да не завърши с успех. Съществува риск терапевтът или самият пациент да оценят като трайно приемане негов заместител. Става дума за такива подмолни имитации на примиряването като покорност, робуване на съдбата, отстъпчивост, подчиняване „за да ме оставят на мира”, мнимо послушание или често срещаният у прилежните и инструментално мотивирани участници в терапията „синдром на принудата”, тоест нуждата да се харесаме и да заслужим похвала.

     Фалшивите маски на мнимото приемане са по-лоши от явното и ругаещо непримиряване със своята болест, със своето ограничение, с необходимостта да се спре пиенето и да се промени начинът на живот. Срещу позицията на бунт, манифестирана директно от някои участници с думи, изблици на гняв или изпадане в депресивно състояние, или чрез проява на бурно несъгласие за приемане от страна на други участници в терапевтичната група, може да се действа открито. Явността на несъгласието за приемане се превръща в терапевтично предизвикателство. Пациентът може да бъде директно конфронтиран с него. Могат да му се подхвърлят все по-дълбоки и все по-убедителни начини да забележи своята зависимост, най-болезнените последствия и евентуалното развитие на нещата, в случай че не стигне до приемане. Хората умеят да мислят. Хората имат въображение и неизчерпаеми запаси от по-ранен опит, които трябва да се научат да интерпретират правилно. Бунтуващият се алкохолик, който се бори с илюзорната възможност да не бъде такъв, може в крайна сметка да се убеди, че безславно ще изгуби тази битка. Е, в краен случай може да му се позволи да рискува, като пробва още веднъж да пийне „контролируемо”. Всъщност, с или без разрешение, много хора именно по този начин преминават през последната пречка по пътя към пълното приемане. Точно чрез повторния неуспешен опит да пият контролируемо. Ако това трябва да е единственото и окончателно доказателство, че не са алкохолици, а опитът завърши с неуспех и отново настъпи момент на остра криза (винаги рано или късно при алкохолиците той настъпва), то такива хора накрая капитулират. И нерядко те капитулират триумфално.

  


 

   Много по-трудно е да бъдат разпознати, както от терапевтите, така и от самия алкохолик, всички номера на споменатото по-горе привидно лесно приемане. У много терапевти прекалено бързото и безконфликтно, особено охотно подчертавано с думи, мнимо приемане буди известно подозрение или забележки. То често пъти означава отегчение от терапията и несъзнателно желание за възможно най-бързо приключване на работата върху себе си. Това понякога проличава в такива привидно невинни признания на пациентите, като напр. „Аз вече знам, че никога няма да се върна към пиенето” или „Сега вече не се притеснявам за себе си”, или „След това лечение вече нищо не ме застрашава”. Какво представляват тези изкавания, ако не доказателство за възвръщане на убеждението за собствената мощ? Тоест отнова започва мисленето в категориите: АЗ вече сам ще се справя, АЗ знам по-добре, АЗ няма да се дам, АЗ ще спечеля. И така нататък. Заслужава си да се припомни, че именно на този етап се намира пиещият алкохолик. За момент може би се е усъмнил в своята мощ под влияние на някаква криза, което го е принудило да се обърне за помощ по времето, когато е дошъл да се лекува. Но сега си е починал, получил е някакви знания, видял е светлинка в тунела и ето, отново е готов за борба.

     Всички завръщания към пиенето произтичат от борбата на алкохолика да докаже своята власт над алкохола. Наричаме ги „рецидиви на болестта”. Всъщност те са проява на непримиримост със собственото безсилие спрямо алкохола. След кратка ремисия, почивка и привидна промяна, алкохоликът отнова дава глас на носталгията и се връща към това, което обича най-много. В дълбокия смисъл той изобщо не се е променил. Тръгва на бой отново. Примирение, признаване на безсилието, поверяване на своята воля и живот в ръцете на някаква Висша сила? Нищо подобно! Няма никаква Сила – по-висша от самия него. Той сам ще се справи. Такъв омагьосан кръг начертава човек, който не е достигнал – а по-скоро, на когото не са успели да помогнат да достигне – до истинско приемане. Този, който капитулира спрямо алкохола и своето ограничение, каквото е зависимостта от алкохола, постига емоционална тишина и покой. Той не забравя своето ограничение, както човек с недостатък на зрението не забрява да си сложи очилата – всеки ден, във всеки момент, във всички ситуации, в които иска да вижда добре. Това НЕзабравяне с времето се превръща в част от новата същност. И – нека попитаме очилатковците – общо взето те не страдат от факта, че носят очила. По същия начин, нека попитаме непиещите от дълго време алкохолици, дали непиенето им пречи в каквото и да било. Те също ще отговорят с не.

     Приемането освобождава от чувството за поражение, а следователно и от скръбта и нещастието. Алкохолиците, които са приели своята болест и всички нови начини на поведение, убеждения и прилагани методи за справяне с беди, които са необходими за трезв живот, също ще кажат – като очилатковците – че това всъщност е дреболия. Ще кажат, че на тях в живота непиенето всъщност не само не им пречи с нищо, а определено им помага.

     В това парадоксално явление на триумфално приемане, което в никакъв случай не трябва да се превръща в жалка примиреност със съдбата, нито в пасивно поддаване на болестта, се крие същността на оздравяването от зависимостта. Благодарение на приемането на своето несъвършено състояние, зависимият спира безнадеждната борба за илюзорна сила на волята. Сега той може да започне да развива друга сила – силата на духа.