A- A A+
fShare
0
Pin It

 Вашилевска & Весоловска

@obuwkitе_na_moja_syprug.pl
  

На всички

Wesolowska@za_na4alo.org

      Тази книга разказва за две жени и техния живот. Писмата нямаше да ги има, ако не бях взела участие в и-майла на доверието в интернет сайт, посветен на алкохолизма. Анка ми писа. Аз й отговорих. Пишеше мили неща, благодареше ми за подкрепата, наричаше ме свой спонсор. Истината обаче е, че аз научих от нея как да преживявам, когато положението бе лошо. Първото писмо, подобно на онези,които неведнъж съм чела, бе написано от отчаяна и смачкана жена. Тя би искала да крещи, но не може. Ако тогава можеше да издаде какъвто и да е звук, то той щеше да е толкова силен, че да ми спука тъпанчетата.
      Не, стоп, ушите ми щяха да си останат невредими. Моите уши са свикнали с шума. Моето гърло е свикнало да крещи. От колко време умея да крещя? От колко време сама чувам своя вик?
      В продължение на много години не го чувах. Никой не го чуваше. В мен имаше две жени. Едната живееше с другите, гледаше. ходеше, ядеше и спеше; другата виеше затворена в аквариум, който плътно ме отделяше от останалата част на света. Едното мое Аз беше добре организирана, солидна, спокойна и отговорна личност. Второто ми Аз се покатерваше на покривите на високи сгради и поглеждаше надолу, а иззад вежди се провесваше паякът на умопомрачението, шепнейки: “Какво ли би било сега да скочиш...” Как не полудях през тези години, и до днес се чудя. Божи Ангеле, пазителю мой, със сигурност си бил там, защото иначе мен нямаше да ме има тук, както и нито едно от двете ми Аз... Достатъчно би било преди години това мое второ Аз, крещейки с пълно гърло, да бе скочило с главата надолу, повличайки след себе си първото ми Аз. Или пък да не бе свалило крака от газта, ускорявайки на завоя. Тази натрапчива мисъл, какво ще стане сега, ако... Там имаше и още някой с мен, моят личен дявол, моите чудовища, които оттогава през годините държа до мен затворени в клетка и ги гледам как крещят. Понякога този вик ме плаши, понякога ме ужасява това, което виждам и чувам, но знам, че тези чудовища са ДО мен, а не вътре в мен. Божи Ангеле, теб някак си никога не те чух. Там ли си...? Казвам се Агниешка и съм жена на алкохолик. Аз съм и дете на алкохолик. Пораснало дете. Можех и да стана алкохоличка, ако не си повръщах червата, след като пийна алкохол. От наркотиците винаги ме е било ужасно страх - някъде в чутурата ми се бе загнездило убеждението, че веднъж пробвам ли, няма спиране. Изобщо от всичко ме беше страх. Животът ме ужасяваше. Самият факт, че съществувам, ме подтискаше.
      Картинки. Котка се прозява, а вкъщи тишина. Такава тишина като днешната се случва изключително рядко. Имам две деца, съпруг, работа и приятели. Имам си дом. Имам живот изпълнен със звуци и картини. От ъгъла надничат към мен куп неизгладени дрехи, но някак си днес това не нарушава тишината, която цари тук. Процесорът шуми утешително. Жжжжиммм. Навън ръми.
      Шум от вестник поставен накриво. Пиша. Колко пъти мислено сядах пред клавиатюрата и творих тези думи... Тези думи са в мен отдавна, от когато започнах да чувам своя вик. Хаос...? А какво лошо има в хаоса? През целия мой скапан живот се стремях всичко да има своето място и своя ред. Научих се да живея според плана за деня, всичко до най-малката подробност планирано и предвидено, организация и конкрети, а зад този план седях аз и виех. Само че никой не ме чуваше. И аз не се чувах. Това плана не го предвиждаше.
      Страхувах се от живота и от смъртта. Страхувах се от емоции и всякакви чувства. Страхувах се от себе си и от това, което е в мен. Страхувах се от хората. Бях на двайсет и няколко години, когато седях в ъгъла на стаята, преструвайки се, че ме няма. Понеже ме нямаше. Бяхме две. Или три. Или дори понякога четири. С годините човек може да им изгуби бройката. Аз ПОМНЯ своите отвлечени мисли, помня отчаянието, че не мога да ги контролирам. Помня силното желание да не съществувам. И най-накрая да имам спокойствие.
      Обувките на моя съпруг стоят в стаята, смешно поставени, като че ли сами си пречат, някак си леко объркани, а до тях кофичка с кубчетата на децата. Отвън мина автобус, оставяйки след себе си едно такова бжиууум– сигнал, че намали скоростта преди кръстовището. На бюрото лежи визитна картичка, накриво. Има и лампа. Без крушка. За какво да господстваш, за какво да контролираш това, в състояние ли съм да контролирам движението на звездите, обмяната на информация и потока от образи, на които се натъквам? Господи, не съм в състояние... Следователно за какъв дявол? За какво да се измъчва човек, за какво да си чупи гръбнака и да се преструва, че това са всъщност едни много приятни гимнастични упражнения, за какво? Аз съм, която съм, на трийсет и три години съм и неотдавна приех горе долу факта, че живея. Готино е да се живее.
      Наистина.
      Коя съм аз? Днес, тук и сега...? С годините се научих да не размишлявам по този въпрос. Какво значение има фактът, коя съм?
      Какво значение има какво съм? Търсенето на смисъл и цел, край и начало престана да има за мен смисъл и цел, няма вече нито край, нито начало, за които си заслужава да си спомням. Радвам се, че съществувам. Такава, каквато съм, без значение каква мога да бъда. Просто съм. И се радвам на това.
      Писмата на Анка ме научиха да разбирам и приемам самата себе си. Нейните писма ме научиха да се радвам на щастието, което успявам да създам, на малките мигове, на шума, на тишината, на хаоса. На съня на детето, на усмивката на съпруга ми, на моето собствено лице в огледалото. Защото ми пишеше жена, която беше същата като мен. Изгубена, озлобена, нещастна, и то толкова много, че само някой, който се е запознал отблизо с нещастието, самотата и болката, може да разбере. Дали аз я разбирам? Научих се да чета точно това, което е написано до мен, всяка буква поотделно, включително и това, което не е написано, а крещи измежду знаковете. Научих се себе си, научих се да разговарям със себе си, научих се да знам, какво чувствам и да го чувствам наистина. Само поради тази причина мога да проумея това, което ми пишеше една самотна, ужасена и безсилна жена. От всяко едно писмо надничат моите чудовища, а аз толкова добре ги познавам... Страх. Страх, страх, страх... Отчаяно чувство, че светът, който държа в ръце, всеки момент ще се разпадне, че вече му се късат конците, и затова се опитвам да отхвърлям това, което не мога да разбера, а мога да разбера все по-малко неща. В детството често сънувах кошмар, че ме прегазва кола или някой стреля по мен, а аз стоя като парализирана и не мога да помръдна. Опитвам се поне да викам, но от гърлото ми излиза само тънък, тихичък, сподавен писък. Дори и сега понякога сънувам този кошмар, но вече не ме е страх, не трябва вече да се страхувам от моите чудовища, от моите дяволи.

     Тези писма бяха точно такъв вик – най-напред сподавен, тихичък, едва чуван. Но аз го чувам. Научих се да чувам, когато някой вика. Понякога не можех да направя нищо повече, освен да кажа: “Чух те”. Можех да назова писъка вик, виене, трясък, врещене, което разкъсва сърцето на парчета.
      Анка чу своя вик, а аз й помогнах никога да не оглушее. Задави се от него като от въздух, до болка, до пръсване на мехурчетата в белите дробове, до кръв на прехапаните устни. Когато искаше да замълчи, аз й пишех: “НЕ СПИРАЙ, НЕ СПИРАЙ!!!”, а тя се повдигаше на покритите с рани колене и за пореден път спираше да пълзи. Човек, който се изправя, бидейки на колене, е герой, все тая дали печели, или отново пропада.
      Имам съпруг. Той е алкохолик. Не написах, че пие. Не написах, че не пие. Защото няма значение, какъв е този мой съпруг – не за него пиша. Просто си го имам и това ми носи много радост. Както и много болка. Нищо не искам от него. И го имам.
      Имам деца. Малки. Прекрасни, весели, умни. Радва ме всяка тяхна усмивка и се моля, никога да не си загубя разума и да не очаквам нищо от тях. Нека просто си бъдат.
      Имам и себе си. Познавам себе си наистина добре. В тези писма ние сме две. Нашето име е легион. Агниешка, Анка, Агата, Моника, Елжбиета, Луиза, Ивона, а също и Роберт, Бартек, Роман, Марек – жени и мъже, партньори и деца на пияници, наркомани, жертви на кръвосмешения, побои, насилие, хора, които след години живот в блатото вече не знаят, кога им е било натъпкано в главата цялото това зло, и кога сами са започнали да си го натъпкват там. На гърба ни е стоварена гърбица, която се е сраснала и се е всмукала, една такава топла и смърдяща. Може да се свикне. Като я откъснеш, много боли.

      Но когато боли, чувстваш, че живееш.

      Готино е да си жив.
      Наистина.

           Агниешка Весоловска
www.obuwkite_na_moja_syprug.pl

      Здравей!
      Казвам се Анка, жена на алкохолик съм и най-вероятно имам нужда от помощ. И двамата сме с доста усукана биография. Аз се родих преди 25 години на няколко километра от Вилнюс, в Литва. Той следващия месец става на 32 години, произхожда от Долен Шльонск. Съдбата ни събра в Б., където живеем и до днес.
      Моят баща – когото въпреки всичко много обичам – откакто се помня пиеше и то доста. Когато беше пиян, вдигаше скандали за какво ли не. Непрекъснато ми внушаваше, че нищо не струвам, че никой никога няма да ме заобича, и май накрая взех та му повярвах. Като че ли за потвърждение на неговите думи, в последния клас на гимназията се влюбих в един свещеник. Опитах да се самоубия. Не знам дали причината за това беше обречената от самото начало на провал любов, или неприятностите вкъщи. Минаха няколко години. Винаги съм била отличничка, в един момент обаче нещо в мен се пречупи – все по-често започнах да бягам от час. Размотавах се безцелно из града или седях в читалнята, преглеждайки книги от раздел психология. Накрая избягах от вкъщи. След няколко дена се върнах, като обещах на себе си и на родителите си, че “никога повече”. И все пак след два месеца го направих отново. Оставих подарените ми някога от нашите златни обици в заложна къща, а за получените пари си купих билет до Б. Знаех, че някъде наблизо се намира центърът “Монар”. Никога не се бях друсала, не бях пила или пушила – не знам защо точно натам реших да се упътя. Те нямаха нищо против да остана да живея с тях.

   

ОБУВКИТЕ НА МОЯ СЪПРУГ - Анна Вашилевска и Агньешка Весоловска

ОБУВКИТЕ НА МОЯ СЪПРУГ

Агньешка Весоловска

Анна Вашилевска 

превод: Йорданка Илиева-Цъган 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Агньешка Весоловска и Анна Вашилевска "ОБУВКИТЕ НА МОЯ СЪПРУГ"


 

АГНЬЕШКА ВЕСОЛОВСКА

     ...Работя "за себе си", което, значи, че имам малка фирма. Занимавам се с бизнес, тоест с всичко, от което може да се печели. Най-любопитното е, че започнах да се занимавам с това случайно, направо с намесата на Божия пръст и с убеждението, че съм човек на изкуството, сьздаден за по-висши цели, а днес не мога да си представя живота по друг начин. Преди работех като журналист и редактор във вестник; и до днес ненавиждам тази работа толкова, че бих предпочела да слагам печати в някое учреждение. Писателка станах доста случайно - с толкова работа на главата нови текстове се появяват само тогава, когато някой ме стисне за гърлото. С някои свои есета се гордея... Но благодарение на този опит в момента пиша нещо по-сериозно с работно заглавие "Роман с продължение за един познат инженер'''. Сега само да се намери издател...


 АННА ВАШИЛЕВСКА

     Няколко думи за мен: Родена съм във Вилнюс, Литва. Завършила съм полска филология в Бялостоцкия университет. Бързо стигнах до извода, че това не е нещото, на което бих искала да посветя остатъка от живота си. Няколко години сътрудничих на различни вестници и пишех статии на младежка тематика, но с времето моите интереси се насочиха към компютрите. Сега следвам информатика. Освен това поглъщам цели купища книги. Обичам да пътувам из непознати за мен места, Омъжена съм от десет години и имам три необикновени деца.