Експресно, останалото утре:
напълно съм съгласна, ако става въпрос за подаръка за терапевтката. На теб май не ти се е случвало, но аз в своята „кариера” неколкократно съм ритала като мръсни котки хората, които са ми благодаряли, извинявали са се или са подчертавали, че не искат да ми отнемат време. Терапевтът знае какво прави и няма нужда от подаръци, цветчета или други глупости. Ако получи – това би го поставило в позицията на изпълнил задачата – тоест би отишла на кино няколкомесечната работа с хора, които най-накрая трябва да се научат да взимат това, което другите им предлагат, без да се чувстват виновни, и да дават само това, което искат да дадат, а не това, което им се струва, че са длъжни да дават. Аз дори не бих се присъединила към сладкиша и чая и бих обяснила на жените защо. Терапевтката би се трогнала повече от няколко думи, от които става ясно, че сте доволни от нейната работа и очаквате (поне някои) продължението. Може да добавите благодарности, но без да падате на колене.
          А

      След като Мачуш се роди и аз премислих някои неща, стигнах до извода, че е време да се оттегля от и-мейла на доверието. Тъкмо написах на Ромек с молба да премахне адреса ми от сайта. Не се справям с отговарянето на нови писма и едновременно с кореспонденцията със „старите”, освен това ми обърква плановете да се върна към професионалното писане. Не може и вълкът сит, и агнето цяло – Мачуш си спинка през по-голямата част от деня, но няма как да посвещавам цял ден на тракане по клавиатурата. Едната година ровичкане из собствения мозък беше много плодородна, но няма какво да науча от писмата, на които започвам да отговарям все по-стандартно.
      Поздрави – А

      Здравей!

      > Тъкмо написах на Ромек с молба да премахне адреса ми от сайта.

      На няколко пъти се чудех дали – когато събера достатъчно самоувереност, че вече вървя по правилния път – да не се обадя на Ромек и да предложа да помести моя адрес в и-мейла на доверието. Винаги съм обичала да пиша (като тинейджър си пишех с цял куп най-различни хора). От повече от половин година с твоя помощ си дълбая дупка в мозъка, за да проверя какво има там. Вчера приключих първия етап от терапията. Вече бих могла да дам на някой нещо от себе си. Но не защото съм такава алтруистка. Когато обясняваш нещо на друг човек, самият ти по-добре можеш да разбереш някои неща, междувременно да направиш различни открития, или да си преговориш неща, които вече знаеш (разбрах го още в началното училище). От друга страна – имам чувството, че все още прекалено лесно се поддавам на манипулация. Сбърканяците (към които спадам и аз) са довели това изкуство до границите на съвършеното. Страхувам се, да не се оставя да ме въвлекат в някакви безполезни дискусии, в преливане от пусто в празно и т.н.
      Тъкмо се връщам от първите занаятия на семинара „Как да помогнем на детето”. Срещите се провеждат в различна от досега клиника (онази до края на март ще бъде ликвидирана, май поради финансови причини, това обаче не ме безпокои особено, защото другата ми е много по-наблизо). Занятията ги води друга терапевтка. Общо сме седем, повечето жени имат деца едва ли не на моя възраст (което от своя страна не ми се нрави особено, защото по-възрастните дами често имат тенденцията да поучават по-младите, особено по въпросите за възпитанието на децата – затова много разчитам, че формулата на семинара успешно ще им попречи да го сторят).
      Забелязала съм, че всички са решили да вземат участие в срещите, защото имат трудности с това или онова дете. Моето положение е различно. Не твърдя, че моите „малчуганчета” са идеални и че изобщо не ми се качват на главата. Но си мисля, че тяхното безотговорно от време на време поведение е последствие от МОЯТА сбъркания. По време на терапията, която завърших неотдавна, не говорихме много за нашите отношения с децата. Научих само, че непридвидимостта е тяхна характеристична черта. Наблюдавайки ситуацията в дома ми, стигнах до извода, че наистина е така. Липсва ми последователност, често реагирам прекалено бурно на думите и действията на други хора (понякога например откачам при вида на разхвърляни из цялата къща играчки, друг път в подобна ситуация се държа повече от спокойно). Осъзнавам, че непредвидимостта на моята реакция и липсата на ясно очертани граници въздействат деструктивно върху Томек и Вероника, а дори и върху мъничката Наталка. Факт е, че много неща в мен са се променили през последните месеци, но продължавам да намирам в себе си доста разминавания между теория и практика– разчитам, че семинарът ще ми помогне да ги намаля. Дадоха ни задача: да напишем на лист по пет положителни черти на всяко от децата ни. Това не ме затрудни особено (малко по-дълго се чудех относно Наталка – нейният характер тепърва започва да се оформя, не ми беше лесно да намеря подходящите думи). Вследствие на което се получи нещо такова:
Томек – на шест години и половина – достоен за възхищение стремеж, да разбере възможно най-много за света; искреност в разговорите му с мен; старание при извършването на каквато и да е работа; лекотата, с която научава всичко; чувствителност спрямо страданието на други хора.
Вероника – на три години – много богато въображение; липса на блокади за изразяване на собствените чувства; смелост, особено в контактите с други хора; способност за постигане на компромис; лекотата, с която се приспособява към нови за нея ситуации.
Наталка – на една годинка и един месец – огромен интерес към заобикалящия я свят; способността, да си играе сама; желание за научаване на нови неща (напоследък се опитва да танцува – стига само да чуе някаква музика и започва да тропа с крачета).

      По време на това упражнение осъзнах, че откакто се захванах със себе си (т.е. от август миналата година), съм престанала да бъда черногледа. Сега обръщам повече внимание на заобикалящите ме положителни неща, отколкото на отрицателните. Нямах например желание да изписвам недостатъците на моите деца до тяхните положителни качества (а на другите жени това много им липсваше в упражнението). Терапевтката ни разказа притчата за търсача на злато, който се превърнал в търсач на мамутско лайно. Търсейки злато, един ден той случайно попаднал на мамутско лайно. Това откритие така го заинтригувало, че забравил за златото и оттогава започнал да търси само изпражнения. Хората много често се съсредоточават върху лайното, без да забелязват наистина ценните неща. Струва ми се, че през последните няколко месеца в мен е настъпила обратната промяна – постепенно се превръщам в изтънчен търсач на злато.
      Що се отнася до моето аутсайдерство... винаги или съм се държала настрана, или съм приемала функцията на водача в групата. На моите родители това не им харесваше особено („нищо не струваш, нямаш приятелки”). Затова може би с времето в мен се закорени убеждението, че това, че не мога да се впиша в нито едно обкръжение, е нещо лошо. През половината от живота си съм се старала да спечеля приятелството на различни хора, не толкова поради факта, че ми е липсвало особено, колкото че „така трябва”. А сега нямам желание да се натискам насила където и да било. Понякога ми се случва да срещна някой, с който веднага ми е супер приятно да си приказваме – с тези хора се опитвам после да поддържам връзка. Но не смятам, че някога бих могла да се превърна в „душата на компанията”. Едно време много се притеснявах заради това. Сега се опитвам да се приема такава, каквато съм. И все по-често успявам.
За днес толкова. Поздрави на цялото семейство, особено на мъничето.
           Анка

      Аню,
      Мачуш плаче, затова днес много накратко: за семинара – виждам, че това е отличен начин за избиване на хората от главата, че децата им са „лоши”, „еми, защото, моля Ви се, аз правя всичко за това лайненце, а той ми върти такива номера?!”, т.е. борба с назначаването на жертвен козел в семейството. Браво, радвам се, че съществува нещо подобно. Много ме изненада с тези предимства – аз нямаше да зная от какво да започна – защото съм изпълнена с ентусиазъм обожателка на Малгошя. Мачуш го обожавам напълно без думи, защото като някой е на две седмици, просто е сладък като мед и толкоз. Притчата за лайното и златото е чудесна!
      На мен понякога ми липсва някой, който да дойде и да си поговорим. Имам малко такива познати, а в моменти като тези – аз и Мачуш в празната къща, защото мъжът ми е на работа – някой такъв би бил идеален, но общо взето не ми е особено необходимо. Така се харесвам, че дори нямам депресия, хе, хе...!
           Поздрави – А

      Здравей!
      Пролетта благоприятства за всякакъв вид настинки – Вероника вече от една седмица пие антибиотик, на Наталка все още и тече носа, а аз днес сутринта имах ужасно висока температура, което ми се случва много рядко. Само Томек е здрав и се подготвя за екскурзията във вторник. Не знам много за здравословното състояние на мъжа ми, защото напоследък на практика не се виждаме. Преди няколко дни на басейна в хотела, където работи мъжът ми, една група от деца се натровили от хлорните изпарения. Била настанала голяма бъркотия. На мястото пристигнали веднага няколко линейки, пожарната, полиция, ХЕИ и дявол знае кой още. Затвориха басейна за неопределено време. Прокуратурата разследва случая, като се опитват да установят, дали устройството, което дозира средствата за пречистване на водата, е виновно или човекът, който обслужва този механизъм. Същевременно грижата за басейна спада към неписаните задължения на мъжа ми. Познавам го достатъчно добре, за да знам, че е правил всичко, както трябва (перфекционизмът е негова характеристична черта). Но Дарек много се притеснява и сега виси по цял ден на работа. В него врят купища от отрицателни чувства, които се опитва да не оказва. Не говори много.
      Една от последните вечери, след като се прибра вкъщи, той ме обсипа с претенции, защото не му хареса приготвената от мен вечеря. Преди време със сигурност щях да се скарам с него. Но се оказва, че терапията, Ал-Анон, както и писмата до и от теб са променили много неща в мен. Реакцията ми беше много спокойна, затова успяхме след това да поговорим по същество.