A- A A+

 

      Моето семейство е малко по-различно: мама (с вечно главоболие), татко (който сега пие само от време на време – не работи и следователно няма пари, за да пие), брат ми – интелектуалец и две баби (едната – само мърмори, другата – чудна, но не съвсем знам, за какво да си приказвам с нея). Това лято бях при тях с децата за месец и половина. Мина без по-значителни търкания. Децата се влюбиха безумно в дядо ми, а аз непрекъснато четях книги, които взимах на заем от брат ми. Той е четири години по-малък от мен, но се разбираме супер и имаме подобно виждане за света. Преди няколко години се притеснявах да не тръгне по същия крив път като мен – и той като мен беше отличник в училище, и също като мен в един момент започна да бяга от час... Но всичко е наред: следва програмиране, от доста време се среща с някакво момиче. Напоследък стигнах до извода, че – парадоксално – бягството ми от вкъщи преди години (поне донякъде) е оправило отношенията ми с родителите. Не си представям да живея с тях, но обичам да ги посещавам и винаги се радвам, когато идват при мен (при условие, че това не е свързано с пиенето на алкохол).
      Живеем далеч както от семейството на мъжа ми, така и от моето. И по-скоро нямаме намерение да променяме нещата.

      > Не се ограничавай само до срещите с Ал-Анон.

      На последната среща една от жените спомена за такава терапия – започва идния месец... Бих взела участие, но нямам на кого да оставя децата (особено най-малката Наталка, която трябваше да взема на първата среща с Ал-Анон). Мъжът ми твърди, че не вижда смисъл да ходя на терапия и няма да даде пари за детегледачка, а не познавам никого, който би се съгласил за без пари да гледа трима малки разбойника... Пък и не бих поверила децата си всекиму.
      Поздрави, Анка

      Аню,
      ако става въпрос за терапията: ако искаш да вземеш участие, не търси пречки, ами решения. Прекалено си свикнала да се съобразяваш, какво ще каже мъжът ти, какво според него е важно, да се водиш от неговото мнение, дори когато изобщо не си съгласна. Ако той не вижда смисъл да ходиш на терапия, това си е негово лично мнение. По-важното за теб е, че ТИ смяташ, че имаш нужда от терапия. Успяла си да наложиш да няма водка на кръщенето на дъщеря ти, затова постигни своето и просто заяви на мъжа си, че отиваш на терапия. Той няма право да ти забранява директно или по заобиколен начин – като не ти дава пари за детегледачка или не се погрижи за децата - каквото и да било. Ако така представи нещата – и ти бъди категорична. Не може на всяка цена, при някакви болни условия да спасяваш брака си. Преди всичко трябва да спасяваш свободата и душата си. Двама болни нямат шанс да изградят дълготрайна връзка, следователно не вашата връзка е на първо място, а вашето здраве. А понеже нямаш никакво влияние върху неговото здраве – имай върху своето собствено.
      Знам, че ми е лесно да пиша, защото ти си там, а аз тук, ти си имаш ада на твоето ежедневие, а аз подкрепата на съпруга ми и убедеността, че моите работи са си само мои и другите да не ми се бъркат, но, за съжаление, не мога да измисля нищо по-мъдро. ТИ трябва да оздравяваш, независимо дали мъжът ти го разбира или не. Събуди у себе си яростта на гладно дете, на което са му измъкнали яденето изпод носа, бори се за това, което за теб е важно, не се предавай.
      Описваш ми своето семейство и семейството на мъжа ти – там всички се занимават само с това, да натрупват в себе си гняв, и никой от тях не прави нищо по въпроса. Отдават се на това, което им поднесе животът. Приемат безусловно неща, които могат да бъдат променени (напр. можеш да престанеш да пиеш...), а същевременно изглеждат като хора, които остро биха протестирали срещу напр. пожар, т.е. срещу неща, които не могат да бъдат променени. Ти сама позволяваш да влезеш в капана на този начин на мислене.
      Терапията ще те научи на няколко важни неща – предимно ще ти даде солидни познания за това, какво е алкохолизъм и съзависимост от алкохолик. На второ място ще те научи да казваш “не” без угризения на съвестта, да бъдеш асертивна и да се бориш за това, което ти се полага в живота. Представи си, че отиваш на фризьор, поръчваш си подстрижка и студено къдрене, а седейки пред огледалото, забелязваш, че фризьорката не прави това, което си й казала. Докато седиш с ролки на главата, темето започва да те щипе. Ще кажеш ли, че темето те щипе и ще настояваш ли веднага да ти свали ролките? Фризьорката ти казва: “Та това е нормално” и отива да си побъбри с колежката. Ще седиш ли да чакаш или ще продължиш да се караш? После по време на подстригването тази жена те прави да изглеждаш като балон, променя ти пропорциите на лицето, а накрая те издухва по кретенски начин. Реагираш ли, нареждаш ли й да престане, отказваш ли да й платиш за изгорената ти коса и изкосени къдрици? Ходенето на фризьор е най-доброто упражнение за асертивност. Никога не съм можела да разбера защо моите приятелки се връщат от фризьор, където са дали сума си пари, обезобразени и обляни в сълзи, след като е трябвало просто да реагират, докато фризьорът е издевателствал над косата им. Та нали и АЗ имах не по-малки проблеми с асертивността... Терапията ще те научи точно на тези неща. След нея ще си по-силна, ще познаваш “врага” и ще умееш да се бориш с него. Не се отказвай от това, само защото мъжът ти ти е казал: “Не виждам такава нужда”. А какво вижда – по-добро бъдеще???
      Започни да наричаш мъжа си по име в мейлите си, ще ти бъде по-лесно да престанеш да гледаш на него като на неотлъчна твоя половинка – той ще се превърне в самостоятелен организъм, с който трябва (или не трябва...) да се разбираш. Опитай също така, когато те изкушава да напишеш, кой какво мнение има по някакъв въпрос – сама да изкоментираш поведението на такъв човек и се опитай поне да си представиш, как би реагирала на това поведение. Знам, че ти е трудно, но се мобилизирай – не реагирайки, когато някой навлиза на твоя територия, ти отсега учиш дъщеря си на пасивност, а сина си, че може да използва пасивността, за да манипулира. Просто такава е схемата...
      Задължително прегледай Семейството и как да оцелеем в него. Чети бавно и се връщай многократно към един и същ момент, който по някакъв начин е събудил твоя интерес или ти се е сторил неясен.
      Поздрави – А

 

     Здравей!

      > Прекалено си свикнала да се съобразяваш, какво ще каже мъжът ти, какво според него е важно, да се водиш от неговото мнение, дори когато изобщо не си съгласна.

     Вярно е... мисля, че това е свързано с дълбоко вкоренения в моето съзнание страх от липсата на приемане, с което съм наясно от доста години и с което обаче все още не мога да се справя. Откакто се помня ми е било трудно да повярвам, че някой може да ме хареса такава, каквато съм. Родителите ми все имаха ред изисквания и очаквания към мен – много бързо стигнах до извода, че и другите хора ще се отнасят към мен по подобен начин. Единственият човек тогава, който ме обичаше безусловно, беше дядо ми (той всъщност също злоупотребяваше с алкохол). Тежко преживях смъртта му... За първи път избягах от вкъщи наскоро след като това се случи.
      Откакто се помня повечето мои “приятелства” свършваха по подобен начин: полагах много усилия, за да се сближа с конкретен човек, а когато успеех, през известно време всичко беше наред, накрая обаче ме обхващаше паника (“тя всеки момент ще разбере, че не съм такава, каквато тя би искала да бъда... и тогава ще ме изостави!!!”). Затова първа си тръгвах... с огромна болка в сърцето, между другото често наранявайки този човек. Само веднъж ми се случи в такъв момент някой, на когото държах, да ми каже: “Остани”. Поддържаме връзка и до днес, макар че ни делят стотици километри.

      > Двама болни нямат шанс да изградят дълготрайна връзка, следователно не вашата връзка е на първо място, а вашето здраве.

      Вчера бяхме за трети път в Клуба на Абстинента. Слушах разказите на жени от Ал-Анон, като същевременно размишлявах, как техният опит касае моя живот. Имам чувството, че... по никакъв начин. Вярно, няколко пъти забелязах потресаваща прилика с това, което самата аз съм преживяла или преживявам, но... Няма да кажа както мъжът ми... хммм... е, добре – нека бъде поименно – Дарек... че съм различна, че не си пасвам с тях (винаги съм имала тенденцията, сама да разрешавам всички свои проблеми – може би оттам идва нежеланието да ги споделям с групата... затова си мълча). Просто все още не се чувствам на място там. Все повече неща разбирам, по-спокойна съм отколкото (да кажем) преди седмица и половина, няма го вече трескавото мислене, внезапните промени в настроението, но... Не мога да го опиша. Искам да участвам в тези срещи, същевременно понякога си мисля, че изобщо не се нуждая от тях, че може би е достатъчно само да прочета още няколко книжки, да разкажа за това, което чувствам, на няколко души, да... достатъчно ли е?
      Дарек прекарва по-голямата част от деня в работата. Шевовете не му зарастват добре. Главната причина за това, че еспералът гноясва, е, че си пийва по малко тайничко – лекарят ми обясни. Когато се прибира, не усещам да мирише, но и преди е успявал на няколко пъти да измами сетивата ми... Не знам, какво да си мисля. Опитвам се изобщо да не мисля. Гледам децата, редактирам новини на един интернет портал, задълбочавам познания в областта на HTML... а сега си лягам и се надявам, нищо да не сънувам.
           Поздрави, Анка

      Това, което описваш, е типично поведение на един аутсайдер. Самата аз съм аутсайдер, макар с годините да се научих да пребивавам с хора и да ги приемам, както и да си вадя поука от това, как се държат и какво казват – дори и да не ми се нрави. А стоенето на страна ми е добре познато. Когато започнах да търся информация от самия източник за алкохолизма и за живота с алкохолици, не можех за нищо на света да възприема жените, партньорките на алкохолици, които се опитваха нещо да ми обяснят. Като типичен аутсайдер, аз се делях от тях и се гледах отстрани. Беше малко като в тези разкази за клиничната смърт – тялото ти е там долу, а душата ти лети над него и спокойно наблюдава. С мен беше точно така, може би остатъци от моята лудост, от началото на моята шизофрения. Истина беше, че търсейки от опаката страна (вместо отблизо и под ръководството на терапевт, отдалеч и за да отбия номера), попаднах на група от жени, които вече от 20-30 години живееха със своите пияници, можеха да са ми майки (Боже опази!) и обичаха да поучават, вместо просто да говорят. Повече информация и подкрепа получих от самите алкохолици – виждайки, как мъже (в началото познавах само такива), които пиеха от няколко години, оставаха трезвени месеци наред, трупах не някакви си глупави надежди, а благонадеждни знания за това, каква е тази болест и в какво се състои здравеенето. Разбира се, че може и така, както пишеш – малко да послушаш, а после да почетеш, да понаучиш, да понапишеш... Само че ти нямаш време, не можеш да губиш и минута от твоето здравеене, още повече че Дарек се опитва усилено да се напие, а ти имаш проблем с определянето на собствените чувства. Просто нямаш време...

 

ОБУВКИТЕ НА МОЯ СЪПРУГ - Анна Вашилевска и Агньешка Весоловска

ОБУВКИТЕ НА МОЯ СЪПРУГ

Агньешка Весоловска

Анна Вашилевска 

превод: Йорданка Илиева-Цъган 

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Агньешка Весоловска и Анна Вашилевска "ОБУВКИТЕ НА МОЯ СЪПРУГ"


 

АГНЬЕШКА ВЕСОЛОВСКА

     ...Работя "за себе си", което, значи, че имам малка фирма. Занимавам се с бизнес, тоест с всичко, от което може да се печели. Най-любопитното е, че започнах да се занимавам с това случайно, направо с намесата на Божия пръст и с убеждението, че съм човек на изкуството, сьздаден за по-висши цели, а днес не мога да си представя живота по друг начин. Преди работех като журналист и редактор във вестник; и до днес ненавиждам тази работа толкова, че бих предпочела да слагам печати в някое учреждение. Писателка станах доста случайно - с толкова работа на главата нови текстове се появяват само тогава, когато някой ме стисне за гърлото. С някои свои есета се гордея... Но благодарение на този опит в момента пиша нещо по-сериозно с работно заглавие "Роман с продължение за един познат инженер'''. Сега само да се намери издател...


 АННА ВАШИЛЕВСКА

     Няколко думи за мен: Родена съм във Вилнюс, Литва. Завършила съм полска филология в Бялостоцкия университет. Бързо стигнах до извода, че това не е нещото, на което бих искала да посветя остатъка от живота си. Няколко години сътрудничих на различни вестници и пишех статии на младежка тематика, но с времето моите интереси се насочиха към компютрите. Сега следвам информатика. Освен това поглъщам цели купища книги. Обичам да пътувам из непознати за мен места, Омъжена съм от десет години и имам три необикновени деца.