Това, че пишеш за дядо си, също е интересно – баща ми, който относително малко пиеше (поглеждайки от перспективата на времето и знаейки на какво е способен един алкохолик, когато е в запой...), някак си не успя да измисли оправдание за своето пиене. Не прехвърляше вината на мен, не ме натоварваше с изискванията си, не ме измъчваше както майка – държеше се по подобен на дядо ти начин – приемаше ме такава, каквато бях, поне през по-голямата част от времето. Адски тъжно е, че единственият човек, приемащ ме и не желаещ да ме променя, беше пияница, който просто не умееше да ме обича по нормален начин, но все пак го правеше най-човешки от цялото семейство...
      Умееш ли да се довериш на своите емоции и да престанеш хладно и резервирано да анализираш случките от детството и от младежките години? Умееш ли да престанеш да се оценяваш? Нито тогава, нито сега никой не изисква от теб да си перфектна и не трябва да бягаш от всеки, който започва да открива, че не си съвършена и че миналото ти също не е съвършено. Дарек, световен шампион по манипулация, май точно това се опитва да направи, нали? – подсъзнателно е напипал “пропуските в твоята святост” (глупости на търкалета, няма никакви пропуски, защото и святост няма – и в това няма нищо лошо!) и дълбае в тях, а ти на всяка цена се опитваш да се приспособиш към него, за да не те наранява и осъкатява, за да не ти показва, че си “лоша”. Сбърканяците – като нас – привличат сбърканяци. Възпитани сме като ходещи перфекции и ни е вбито в мозъка убеждението, че просто не може да е иначе, че иначе светът ще се разпадне, ще се окаже, че сме един никой, семейството ще ни лиши от наследство и уааааааааа, бум, тралала. Същевременно не сме съвършени – хора сме. Но не се отнасяме към нашите – естествени и още как – несъвършенства като към нещо, което свидетелства за нашата нормалност, а като към белег на лицето, като към подмокрени гащи, като към срам и позор, а когато някой открие и дори само невинно докосне тази наша слаба страна, в очите ни проличава паника. Нормалният човек ще повдигне рамене и след време ще каже: “тази е прекалено чувствителна”, и ще престане да се занимава. Психарът по правило ще се задържи – защото ето има материал, с който да компенсира собствените си откачености. Дарек обожава да бъде с теб – може да те бие през лицето с твоите слабости и после да гледа от разстояние, как се превиваш от болка и унижение и дори му се извиняваш за това, че се е оженил за такава една дребна и непотребна. А ти не си дребна и непотребна.

      Струва ти се, че всичко можеш да изтърпиш, защото нямаш друг избор, но не е така – ще изтърпиш, защото си в състояние да покажеш на всички, че никой не може да те смаже. Не си тревичка, която пак пораства, след като я стъпчат, ти си дърво, което някой може да се опита да счупи, да нарани с нож, но което не може да бъде унищожено.
      Аха, и още нещо за Ал-Анон. На езика ти е, че не се вписваш в тази група, че си различна, разумът подсказва: “Не е така, със сигурност в мен е вината, защото аз съм си такава и никъде не се вписвам”... А аз си мисля, че може би наистина не ставаш. И какво лошо има? – не си длъжна навсякъде да се вписваш. Аутсайдерът се чувства различен и НЕ ВЪЗПРИЕМА това, че е различен. Не различието е проблемът тук, а липсата на приемане на тази част от своето “аз”. Бъди си различна! За теб твоето мълчание може да е доказателство за ниско самочувствие, за страх от присмиване и от липсата на приемане, но може да бъде тълкувано и като заемането на еготична позиция (“сама ще се справя най-добре, защото” – избери си – “никой няма да иска да ми помогне” или “тези глупаци така или иначе не са наясно”). Можеш да заобичаш ближния си само по начина, по който обичаш себе си. Човек, който се подценява – подценява и другите. Кжиш казва, че рефлексът “аз съм различен/а” е по свой начин нормален при болните хора. Алкохоликът размишлява върху това, че е различен преди всичко в контекста на формулата “казвам се Х, алкохолик съм”, съзависимите – във всички възможни контекстове. Просто е така. Извади си изводи от разликите, отвори се и научи колкото се може повече, дори от жена, в чието присъствие се чувстваш като друг биологичен вид, и й позволи да вземе от теб това, което ще й е нужно (а не това, което смяташ, че ще й е от полза). И се заобичай такава, каквато си.
      Американците са измислили терапевтичния метод чрез сбирки. Алкохоликът трябва в продължение на 90 дни да отиде на 90 сбирки, да не мисли, да не говори – а да отиде и да слуша, и по този начин да научи това, което при нас се предава чрез “обикновената” терапия. В Полша това е понякога трудно осъществимо, само в големите градове има достатъчно групи, за да случиш всеки ден на сбирка. За съзависимите има още по-малко срещи – затова е задължително да се ходи на терапия, където ти наливат с лопата това, което сам трябва да разбереш в 90/90.
      Що се отнася до есперала и техниките на елегантно пиене, ще изпратя мъжа ми за консултация при приятели, които са имали есперал и са го запивали – тук, за съжаление, нямам никакви знания, освен тези, че можеш да запиеш есперала и да не умреш. В краен случай можеш просто да извадиш таблетката и то при същия лекар, който я е сложил (като го забаламосаш, че напр. искаш да започнеш лечение в затворено отделение, а там са ти казали, че трябва да го махнеш, защото иначе няма да те приемат) – и успешно да си пиеш. Общо взето, след като Дарек опитва да запие, значи още не е почувствал, че е на дъното, което доказват и неговите проклети претенции, гадни подмятания и цупене на всичко наоколо. И прав му път, ако ще се връща пиян, този път не затваряй вратата пред него, а след него.
           Поздрави – А

      Здравей!

      > Това, което описваш, е типично поведение на един аутсайдер.

      Знам. Някога дори в интернетните форуми използвах псевдоним “аутсайдерка”. Никога не съм се чувствала добре в присъствието на голям брой хора. Не съм се смятала за по-добра от тях – брагодарение на ежедневните търкания с родителите се сдобих с толкова комплекси, че беше точно обратното. Въпреки това моят страх от ангажиране в по-близки познанства бе считан за егоцентризъм, вирене на носа. “Нищо не можеш, нищо не умееш” – баща ми ми го повтаряше до припадък, а аз с все сили опитвах да докажа на целия свят, че греши. Бях отличничка, което още повече влошаваше отношенията ми с връстниците. Учителят ми по география веднъж каза, че с мен могат да дружат само два вида хора: гении и луди. Примирих се с тази проклета “истина” и си намерих приятел, също толкова сбъркан, колкото и аз. Само дето неговите неприятности бяха известни на цялото училище, а моето семейство старателно прикриваше алкохолната болест на баща ми. На всичкото отгоре нашите бяха много недоволни, че дружа с него. А аз имах чувството, че никой освен него не може да ме разбере. Никога не ми е бил гадже, но тежко го преживях, когато престанахме да се виждаме.
       В средното училище се занимавах със скаутска дейност. Обожавах го, а пък родителите ми бяха доволни, че ходя на събирания, пътувам на съзтезания (бях дори на Световния Събор на СПС3 в Англия), вместо да се шлая с подозрителни типове из дискотеките. И все пак винаги са ме привличали хора с проблеми – накрая избягах от вкъщи, отидох в Монар. Инстинктивно усещах, че с тях ще ми е най-лесно да се разбирам, че отчасти съм като тях, макар да не се боря с никаква зависимост.

      > Приканвам те, да прочетеш книгата Семейството и как...

      Като тийнейджер четях особено много книги от този тип, непрекъснато търсейки ефекасна рецепта за моите проблеми. След известно време обаче стигнах до извода, че тези книги нямат никакво влияние върху моя живот, затова спрях да се занимавам с тях (докато не се запознах с възхвалителя на съзнателния живот, за когото ти споменах в едно от писмата ми – попивах като гъба всяка негова дума, за да се убедя накрая, че ценните упътвания, които дава на всички наоколо, са обикновени измислици). Но непременно ще прочета препоръчаната от теб книга, тъкмо я поръчах в една книжарница по интернет.

      > Сбърканяците – като нас – привличат сбърканяци. Възпитани сме като ходещи перфекции и ни е вбито в мозъка убеждението, че просто не може да е иначе, че иначе светът ще се разпадне, ще се окаже, че сме един никой, семейството ще ни лиши от наследство и уааааааааа, бум, тралала. Същевременно не сме съвършени – хора сме.

      Отдавна съм го осъзнала, но ми е трудно да пречупя схемата на поведения, която толкова време е била основа на моята егзистенция. Много съм чела по темата, но придобитите от мен знания са мъртви – в нищо не ми помагат, не ме променят... Може би съм посягала не към тези книги, към които трябва. А може би наистина писаното слово не е достатъчно, необходими са няколко разговора с опитен терапевт. Обаче знаеш поговорката: “Парен каша духа.” Някъде преди осем години стигнах до извода, че – след като сама не се справям много добре с разрешаването на моите проблеми – може би някаква терапия ще ми бъде от полза. Отидох на психолог. Попаднах на надуто женище, което дори не се опита да ми влезе в положението. След три срещи ми писна... Опасявам се, да не стане и сега така (макар да нямам никакво основание да смятам така).