в) Свободните ми изводи са следните: въпреки наркотичната абстиненция (пък и един дявол знае, какво е пробвал в последно време – сега има дрога, която привидно не те прави физически зависим, и изборът е много по-голям отколкото в ерата на компота) Дарек Е наркоман и неговото тяло помни, какво е да се друса. Той е устойчив срещу много по-силни токсини от алкохола и смесването на бира с антикол – за други това е невъзможно за изповръщане, а за него може да е само любопитен биохемичен факт. Имайки предвид, че есперал + алкохол = халюцинации и друг поглед върху действителността – за един наркоман това може да е много интересно (и по-евтино от наркотиците) преживяване. Каквато и да е ситуацията – пие или не пие – това, което прави – не е трезвеене. Може и да дойде такъв момент, когато ще се прибере вкъщи на четири крака. Използвай известното време спокойствие, което ти предстои, за да събереш сили и да се приготвиш за това, което може да последва. За да можеш да го задържиш на прага. За да му позволиш да падне по лице на тротоара, да се докосне до смъртта – нищо друго няма да го накара да престане да пие, нито мрънкането на жена му, нито плачът на децата му (“не негови...”), нито срамът или някое друго нормално човешко чувство.
Ако можеш – ходи колкото се може по-често на Ал-Анон, говори си с хората и престани да си мислиш, че могат да си помислят нещо лошо за теб. Нямаш време за бавно узряване. И отиди на терапия, дори и всичко около теб да се руши.
           Дръж се каквото и да става – Агниешка

      Здравей!
      Искам предимно да ти благодаря за обширната “лекция” на тема дисулфирам. Твоите думи потвърдиха повечето ми догадки относно запиването на есперала. Ако все пак алкохол + есперал = халюцинации, тогава има вероятност (макар и нищожна), Дарек да престане след няколко опита за напиване. Доколкото ми е известно, експериментирайки преди години с дрога, той непрекъснато избягвал всички наркотици, които предизвикват промяна на начина на възприемане на действителността. Страхувал се е панически да не изгуби контрол (водката и компотът – макар под тяхно влияние човек да се държи като откачалка– дават илюзорното чувство за контрол над собственото поведение).
      Вчера се върна много късно вкъщи (понеже нещо се развалило и не можели да се оправят без него... може и да е вярно – понякога го търсят по телефона дори и след полунощ, но така или иначе това не ми харесва). Скарахме се. Само няколко намека за необходимостта да започне някаква терапия бяха достатъчни. “Та нали ходя на сбирки на АА” – кипна. Казах му за метода 90/90, нарече го дебилизъм (той, разбира се, няма време за такива работи). Увил се е в звукоизолиращ пашкул и ръмжи на всеки, който се опита да го измъкне оттам – мисли си, че там е в безопасност.
      Алкохолиците, с които е разговарял мъжът ти, имат право: рано или късно ще започне отново да пие. Знам дори, че за запиване на есперала ще използва метода на “постепенното, по едно малко”, защото веднъж сам ми го каза (“ако поискам...” – твърди, че не иска). Няма да мога да го изхвърля тогава на улицата. Тези няколко стаи, в които живеем, не са наши – под наем сме, а аз нямам пари дори за наема. От по-радикалните методи мога да приложа само този, да се върна при нашите в Литва (много пъти съм си го мислела, но никога не съм имала достатъчно... понякога смелост, а друг път пари).
      Мислех си, че съм се поуспокоила малко, но вчера – когато Дарек толкова дълго го нямаше – сърцето ми беше заседнало в гърлото и ми беше трудно да мисля за новосъздадените интернет страници и за предлаганите от тях услуги (редактирам новини в един от интернетните новинари), а все мислех за това, какво прави сега мъжът ми и защо не си вдига мобилния. Безсилието ми спрямо неговата болест ще ме довърши.
      > И наистина, никой не е в състояние толкова добре да разбере един сбъркан както друг сбъркан. Аз съм сбъркана и не смятам, че имам проблеми да те разбера. :)))

      Наистина ме разбираш. Мисля, че – може би – бих могла да намеря общ език и с жените, които срещам в Ал-Анон... но не мога да се накарам да се отворя пред тях. Факт е, че на първата среща, когато ме попитаха как съм попаднала при тях и дали някой от моето семейство пие, си излях душицата относно всичко, което се случваше тогава в живота ми (тридневното отсъствие на Дарек, това, че го затворих вкъщи, есперала и чудовищния страх, че рано или късно той отново ще започне да пие, както и това, че изобщо не знам, как да се държа сега, когато не пие...). Приеха ме с голяма доза доброжелателност (още повече, че отидох на тази среща с седеммесечното ми мъниче). Следващи два понеделника обаче мълчах... исках нещо да кажа, но ми бе застанала бучка в гърлото.

      > И ето че имаме подобна схема – отричане, отричане, отричане.

      Моите близки, с изключение на брат ми и баща ми, все още не знаят, че Дарек има какъвто и да било проблем с алкохола, семейството на мъжа ми – също не. Не умея да говоря за това. Тук, в Б., всъщност нямам никакви познати, да не говорим за приятели. Когато започна да става наистина лошо, веднага се отдръпнах от целия свят, за да не трябва да обяснявам на никого нищо (за сбърканяците е типично, че все биха се обяснявали – позиция от типа “съжалявам, че живея”). Т.е. продължих да следвам, и дори редактирах университетския вестник, но нямах никакви по-близки познанства, ходеници на гости на по чай, излизаници заедно и пр. Цял живот съм се отвращавала от това, което правеха моите родители – вкъщи караници, бутаници, а навън всичко тип-топ. Заклех се, че моят брак ще е различен. Не е...
      Това, че отидох в полицията (когато Дарек го нямаше няколко нощи вкъщи) и съобщих за неговото изчезване, открито заявявайки, че сигурно някъде запива, но бих искала да знам къде – си беше чист героизъм от моя страна.
      А за това, че баща ми е алкохолик, знаят само няколко души. Защото думата “алкохолик” не се възприема добре, защото е срамно да се говори така за собствения баща, защото се чувствам кофти, правейки така...по-добре да изопачим малко фактите или пък изобщо да не споменаваме за това. Спомням си как веднъж – след като избягах от вкъщи – наркоманите от Монар ме придумаха да напиша писмо на нашите и да им кажа, къде съм (дъго време не исках да го направя). “Живея в център за хора, които искат да се излекуват от зависимост спрямо наркотични вещества” – надрасках на едно листче, опитвайки се възможно най-много да забуля фактите (тогава в Литва нямаше – и сигурно и до ден днешен няма – никакви центрове за наркомани... ха! до неотдавна там изобщо “нямаше” и наркомании, а познанията относно тази болест са нищожни). По същия начин и сега... търся някакви оправдания, интелектуалствам, вместо да си кажа направо: аз съм жена и дъщеря на алкохолик. Правилно си забелязала, че много добре го ЗНАМ, но все още не мога да го приема. Затова имам нужда от терапия. И макар Дарек да твърди: “Дори не си го и помисляй”, ще пробвам още тази седмица да се свържа с някакъв терапевт.
           Поздрави, Анка

      Мисля си, че би било добре да отидеш на сбирка на АА и да си поговориш с някои алкохолици, които вече са преминали през есперала и биха могли лично да ти разкажат, какво са правили тогава, как са се държали, какви претенции са имали спрямо жените си, които са искали нещо от тях и т.н. Бих могла да ти дам още някакъв и-майл адрес, за да си пишеш и с друг освен с мен, но нарочно няма да го направя – защото смятам, че трябва да се срещнеш с хора от плът и кръв, и това наистина ще бъде по-доброто решение, отколкото да киснеш самотно вкъщи, забила нос в компютъра, и да задълбочаваш познания, които пет пари не струват. Тогава ще ти е по-лесно да се справиш с неговото “нали си имплантирах, нали ходя на сбирки, забрави за терапията, защото там ще ти промият мозъка”, и за теб то няма да е непоносимо мъчение, може дори да успееш да не му обръщаш внимание...?
      Под ръка са ми няколко специални лафа, които, разбира се, научих от момчетата (аха, винаги съм дружала с мъже, нямах много приятелки и познати жени). Напр., когато някой се хвали, оплаква или самосъжалява, един от тях изстрелва: “Та вината не е моя”. В началото направо ме разбиваше, а пoсле, смеейки, се му отвръщах с нещо също толкова тъпо, включително и с “еби се в...”, на което той, смеейки се още повече, ми казваше: “И аз те обичам”. Срещу такива космични обвинения можеш да изтърсиш нещо от рода “да бе, а Осама бен Ладен ми е зет и му пращам колети” или “еб...”
      Естествено, не съветвам моя мъж да упражнява автоеротични дейности, но винаги съм в състояние да му изтреса, да ме целуне отзад, да не се държи като истерик и т.н. Общо взето, когато някой започне да се държи ирационално или явно манипулира другия, играейки си с емоциите му и използвайки аргументи достойни за един шизофреник, никога не трябва да започваш мериторична дискусия или да се опитваш логично да отблъскваш нелогични аргументи. Можеш също – което е и много здравословно, просто да вдигнеш рамене и да излезеш, без да подхващаш темата. Най-важното е да се дистанцираш. А няма как да се дистанцираш, когато си само между четири стени под наем и си убедена, че без господин Д. няма да се справиш... Вярно, неговите мангизи са ти от голяма полза, но самият ТОЙ не ти е от никаква полза. Докато го измъчваш, молиш, да отиде на терапия, ти между другото му позволяваш да се държи с теб като с боклук – той си е по свой начин щастлив и знае, че има съпруга, която – каквото и да става – ще го измие, нахрани и дори ще го замъкне на лекар. Ще започне да му се пече яйцето, едва когато почувства, че те губи, затова и е толкова против да ходиш на терапия – ще вземе още нещо да ти се пренастрои в чутурата...
      Много ясно, че и на мен не би ми се понравило завръщане в Литва, предимно от гледна точка на болната среда, от която си избягала и която няма да е добро място за децата ти. Но – каквото и решение да вземеш – нито мястото, което избереш, нито изходът, на който се решиш, не трябва задължително да е последен. Монар е бил преходно решение, същото може да бъде и с Литва, с Дом на Самотната Майка, с наемането на луксозна вила. Не взимаш решение от рода - да си отрежеш пръста, когато е ясно, че няма пак да порастне.
      Що се отнася до отварянето ти пред други хора... Не трябва да правиш нищо насила. Просто не се спичай и вцепенявай. Не е задължително да правиш нещо, да си изливаш душата, да се усмихваш, да си мила, искрена до болка, не е задължително и толкоз. Именно в това се състои фактът, че си свободен човек – че не си длъжна за нищо. Просто не мисли, не предполагай, че в нещо можеш да успееш, а в друго не, но... Не го анализирай, не се барикадирай, не се опитвай да съзреш атака откъм фланговете. Просто отиди там и присъствай. Останалото ще си дойде само. Да се отвориш, не означава пристъп на искреност, а освобождаване на блокадите. Да се отвориш, не означава да се признаеш за виновна – ти за нищо и пред никого не си виновна, това е просто като сбогуване с невидим ортопедичен корсет. Бих си била вкъщи, ако ми беше казала, че те наболва гръбнакът, болят те плещите, а понякога ти се струва, че ще паднеш от умора. Познато ми е...