Вашилевска & Весоловска

@obuwkitе_na_moja_syprug.pl
  

На всички

Wesolowska@za_na4alo.org

      Тази книга разказва за две жени и техния живот. Писмата нямаше да ги има, ако не бях взела участие в и-майла на доверието в интернет сайт, посветен на алкохолизма. Анка ми писа. Аз й отговорих. Пишеше мили неща, благодареше ми за подкрепата, наричаше ме свой спонсор. Истината обаче е, че аз научих от нея как да преживявам, когато положението бе лошо. Първото писмо, подобно на онези,които неведнъж съм чела, бе написано от отчаяна и смачкана жена. Тя би искала да крещи, но не може. Ако тогава можеше да издаде какъвто и да е звук, то той щеше да е толкова силен, че да ми спука тъпанчетата.
      Не, стоп, ушите ми щяха да си останат невредими. Моите уши са свикнали с шума. Моето гърло е свикнало да крещи. От колко време умея да крещя? От колко време сама чувам своя вик?
      В продължение на много години не го чувах. Никой не го чуваше. В мен имаше две жени. Едната живееше с другите, гледаше. ходеше, ядеше и спеше; другата виеше затворена в аквариум, който плътно ме отделяше от останалата част на света. Едното мое Аз беше добре организирана, солидна, спокойна и отговорна личност. Второто ми Аз се покатерваше на покривите на високи сгради и поглеждаше надолу, а иззад вежди се провесваше паякът на умопомрачението, шепнейки: “Какво ли би било сега да скочиш...” Как не полудях през тези години, и до днес се чудя. Божи Ангеле, пазителю мой, със сигурност си бил там, защото иначе мен нямаше да ме има тук, както и нито едно от двете ми Аз... Достатъчно би било преди години това мое второ Аз, крещейки с пълно гърло, да бе скочило с главата надолу, повличайки след себе си първото ми Аз. Или пък да не бе свалило крака от газта, ускорявайки на завоя. Тази натрапчива мисъл, какво ще стане сега, ако... Там имаше и още някой с мен, моят личен дявол, моите чудовища, които оттогава през годините държа до мен затворени в клетка и ги гледам как крещят. Понякога този вик ме плаши, понякога ме ужасява това, което виждам и чувам, но знам, че тези чудовища са ДО мен, а не вътре в мен. Божи Ангеле, теб някак си никога не те чух. Там ли си...? Казвам се Агниешка и съм жена на алкохолик. Аз съм и дете на алкохолик. Пораснало дете. Можех и да стана алкохоличка, ако не си повръщах червата, след като пийна алкохол. От наркотиците винаги ме е било ужасно страх - някъде в чутурата ми се бе загнездило убеждението, че веднъж пробвам ли, няма спиране. Изобщо от всичко ме беше страх. Животът ме ужасяваше. Самият факт, че съществувам, ме подтискаше.
      Картинки. Котка се прозява, а вкъщи тишина. Такава тишина като днешната се случва изключително рядко. Имам две деца, съпруг, работа и приятели. Имам си дом. Имам живот изпълнен със звуци и картини. От ъгъла надничат към мен куп неизгладени дрехи, но някак си днес това не нарушава тишината, която цари тук. Процесорът шуми утешително. Жжжжиммм. Навън ръми.
      Шум от вестник поставен накриво. Пиша. Колко пъти мислено сядах пред клавиатюрата и творих тези думи... Тези думи са в мен отдавна, от когато започнах да чувам своя вик. Хаос...? А какво лошо има в хаоса? През целия мой скапан живот се стремях всичко да има своето място и своя ред. Научих се да живея според плана за деня, всичко до най-малката подробност планирано и предвидено, организация и конкрети, а зад този план седях аз и виех. Само че никой не ме чуваше. И аз не се чувах. Това плана не го предвиждаше.
      Страхувах се от живота и от смъртта. Страхувах се от емоции и всякакви чувства. Страхувах се от себе си и от това, което е в мен. Страхувах се от хората. Бях на двайсет и няколко години, когато седях в ъгъла на стаята, преструвайки се, че ме няма. Понеже ме нямаше. Бяхме две. Или три. Или дори понякога четири. С годините човек може да им изгуби бройката. Аз ПОМНЯ своите отвлечени мисли, помня отчаянието, че не мога да ги контролирам. Помня силното желание да не съществувам. И най-накрая да имам спокойствие.
      Обувките на моя съпруг стоят в стаята, смешно поставени, като че ли сами си пречат, някак си леко объркани, а до тях кофичка с кубчетата на децата. Отвън мина автобус, оставяйки след себе си едно такова бжиууум– сигнал, че намали скоростта преди кръстовището. На бюрото лежи визитна картичка, накриво. Има и лампа. Без крушка. За какво да господстваш, за какво да контролираш това, в състояние ли съм да контролирам движението на звездите, обмяната на информация и потока от образи, на които се натъквам? Господи, не съм в състояние... Следователно за какъв дявол? За какво да се измъчва човек, за какво да си чупи гръбнака и да се преструва, че това са всъщност едни много приятни гимнастични упражнения, за какво? Аз съм, която съм, на трийсет и три години съм и неотдавна приех горе долу факта, че живея. Готино е да се живее.
      Наистина.
      Коя съм аз? Днес, тук и сега...? С годините се научих да не размишлявам по този въпрос. Какво значение има фактът, коя съм?
      Какво значение има какво съм? Търсенето на смисъл и цел, край и начало престана да има за мен смисъл и цел, няма вече нито край, нито начало, за които си заслужава да си спомням. Радвам се, че съществувам. Такава, каквато съм, без значение каква мога да бъда. Просто съм. И се радвам на това.
      Писмата на Анка ме научиха да разбирам и приемам самата себе си. Нейните писма ме научиха да се радвам на щастието, което успявам да създам, на малките мигове, на шума, на тишината, на хаоса. На съня на детето, на усмивката на съпруга ми, на моето собствено лице в огледалото. Защото ми пишеше жена, която беше същата като мен. Изгубена, озлобена, нещастна, и то толкова много, че само някой, който се е запознал отблизо с нещастието, самотата и болката, може да разбере. Дали аз я разбирам? Научих се да чета точно това, което е написано до мен, всяка буква поотделно, включително и това, което не е написано, а крещи измежду знаковете. Научих се себе си, научих се да разговарям със себе си, научих се да знам, какво чувствам и да го чувствам наистина. Само поради тази причина мога да проумея това, което ми пишеше една самотна, ужасена и безсилна жена. От всяко едно писмо надничат моите чудовища, а аз толкова добре ги познавам... Страх. Страх, страх, страх... Отчаяно чувство, че светът, който държа в ръце, всеки момент ще се разпадне, че вече му се късат конците, и затова се опитвам да отхвърлям това, което не мога да разбера, а мога да разбера все по-малко неща. В детството често сънувах кошмар, че ме прегазва кола или някой стреля по мен, а аз стоя като парализирана и не мога да помръдна. Опитвам се поне да викам, но от гърлото ми излиза само тънък, тихичък, сподавен писък. Дори и сега понякога сънувам този кошмар, но вече не ме е страх, не трябва вече да се страхувам от моите чудовища, от моите дяволи.

     Тези писма бяха точно такъв вик – най-напред сподавен, тихичък, едва чуван. Но аз го чувам. Научих се да чувам, когато някой вика. Понякога не можех да направя нищо повече, освен да кажа: “Чух те”. Можех да назова писъка вик, виене, трясък, врещене, което разкъсва сърцето на парчета.
      Анка чу своя вик, а аз й помогнах никога да не оглушее. Задави се от него като от въздух, до болка, до пръсване на мехурчетата в белите дробове, до кръв на прехапаните устни. Когато искаше да замълчи, аз й пишех: “НЕ СПИРАЙ, НЕ СПИРАЙ!!!”, а тя се повдигаше на покритите с рани колене и за пореден път спираше да пълзи. Човек, който се изправя, бидейки на колене, е герой, все тая дали печели, или отново пропада.
      Имам съпруг. Той е алкохолик. Не написах, че пие. Не написах, че не пие. Защото няма значение, какъв е този мой съпруг – не за него пиша. Просто си го имам и това ми носи много радост. Както и много болка. Нищо не искам от него. И го имам.
      Имам деца. Малки. Прекрасни, весели, умни. Радва ме всяка тяхна усмивка и се моля, никога да не си загубя разума и да не очаквам нищо от тях. Нека просто си бъдат.
      Имам и себе си. Познавам себе си наистина добре. В тези писма ние сме две. Нашето име е легион. Агниешка, Анка, Агата, Моника, Елжбиета, Луиза, Ивона, а също и Роберт, Бартек, Роман, Марек – жени и мъже, партньори и деца на пияници, наркомани, жертви на кръвосмешения, побои, насилие, хора, които след години живот в блатото вече не знаят, кога им е било натъпкано в главата цялото това зло, и кога сами са започнали да си го натъпкват там. На гърба ни е стоварена гърбица, която се е сраснала и се е всмукала, една такава топла и смърдяща. Може да се свикне. Като я откъснеш, много боли.

      Но когато боли, чувстваш, че живееш.

      Готино е да си жив.
      Наистина.

           Агниешка Весоловска
www.obuwkite_na_moja_syprug.pl

      Здравей!
      Казвам се Анка, жена на алкохолик съм и най-вероятно имам нужда от помощ. И двамата сме с доста усукана биография. Аз се родих преди 25 години на няколко километра от Вилнюс, в Литва. Той следващия месец става на 32 години, произхожда от Долен Шльонск. Съдбата ни събра в Б., където живеем и до днес.
      Моят баща – когото въпреки всичко много обичам – откакто се помня пиеше и то доста. Когато беше пиян, вдигаше скандали за какво ли не. Непрекъснато ми внушаваше, че нищо не струвам, че никой никога няма да ме заобича, и май накрая взех та му повярвах. Като че ли за потвърждение на неговите думи, в последния клас на гимназията се влюбих в един свещеник. Опитах да се самоубия. Не знам дали причината за това беше обречената от самото начало на провал любов, или неприятностите вкъщи. Минаха няколко години. Винаги съм била отличничка, в един момент обаче нещо в мен се пречупи – все по-често започнах да бягам от час. Размотавах се безцелно из града или седях в читалнята, преглеждайки книги от раздел психология. Накрая избягах от вкъщи. След няколко дена се върнах, като обещах на себе си и на родителите си, че “никога повече”. И все пак след два месеца го направих отново. Оставих подарените ми някога от нашите златни обици в заложна къща, а за получените пари си купих билет до Б. Знаех, че някъде наблизо се намира центърът “Монар”. Никога не се бях друсала, не бях пила или пушила – не знам защо точно натам реших да се упътя. Те нямаха нищо против да остана да живея с тях.

   


 

      Именно в този център се запознах със сегашния ми съпруг. И той като мен произлизаше от семейство, в което не страняли от чашката. Много бързо и самият той познал вкуса на алкохола. После посегнал към наркотиците... от рода на опиятите... компот1 и т.п. Минали девет години, докато се решил да се лекува. Беше един от най-ревностните пациенти на центъра. Сприятелихме се, с времето приятелството ни прерастна в любов. В един момен се оказа, че съм бременна. Оженихме се. Започнах да следвам, той си намери хубава работа. Когато нашият син навърши година и половина, решихме да се изнесем от центъра. Оттогава сме под наем.
      В началото всичко беше уж наред. Мъжът ми си купуваше бира само от време на време, не се напиваше. Роди ни се дъщеричка. А бирите ставаха все повече. Започнаха да се появяват и по-силни напитки. Първата нощ, когато не се прибра вкъщи. След нея последваха и още. Няколкоседмични периоди на привидна абстиненция преплетени с няколкодневни запои. Взеха му книжката за осем месеца (тогава все още карането на превозно средство “в нетрезвено състояние” не беше престъпление). Обещаваше да престане, но пак си правеше своето. Междувременно завърших. Преди половин година родих още едно момиченце. Все по-рядко можех да видя съпруга си трезвен. Започнах да се чудя дали да не го напусна. Тридневното му отсъствие преля чашата на горчивината. Най-накря се обади и каза, че е в изтрезвителното. Вечерта отидох да го взема. Като се прибрахме вкъщи, залостих вратата. През целия следващ ден се мяташе из апартамента, намирайки все нови и нови поводи, за да може да излезе. И аз не знам, откъде намерих толкова сили – не отстъпих, не му отворих вратата. Вечерта единствено отидохме до клиниката да му сложат система. Тогава реши да си имплантира есперал. Това стана точно преди пет дни.
      Наясно съм, че еспералът не е достатъчен. В понеделник отиваме: аз – на среща с Ал-Анон, той – на сбирка на АА. Мъжът ми не се отнася сериозно към всичко това – все още смята, че не е алкохолик. А аз... чувствам се много объркана. От няколко дни интензивно чета текстовете, които са поместени в интернет страницата посветена на алкохолизма. Не знам какво да направя, за да поддържам в мъжа ми желанието за живот в трезвеност... неговото пиене до такава степен предопределя нашите взаимоотношения, че сега – когато е в абстиненция – не знам как да се държа. И много ме е страх... знам, че ако поиска, просто ще запие този есперал.
           Поздрави, Анка

      Аню,
      Твоята история е много тъжна и много ме развълнува. В момента тъкмо се върнах вкъщи от няколкодневно пътуване със семейството и си проверих пощата, но нямам време за по-дълъг отговор. Обещавам утре да ти напиша дълго писмо, още повече че задаваш много неизречени въпроси, а аз бих искала да дам възможно най-пълен отговор на всички тях. Искам само предварително да ти кажа, че въпреки страшно мрачния ти живот и тежестта от миналото – ти си в добър момент, за да започнеш всичко още веднъж отначало. В твоето писмо има много страх и самота, но има и много решителност и надежда. Ако трябва да съм искрена, повече отколкото в по-голямата част от писмата, които съм чела досега. Истина е, че който е достигнал дъното, може само да започне да се катери нагоре. В теб има искреност и прямота, които не трябва да губиш. В теб има решителност, желание да бъдеш господар на живота си и любов, която ми се струва, че е нещо повече от смес на обърканост и заблуда. В теб има и сила, за която ти завиждам. Въпреки липсата на подкрепа, въпреки доминиращата самота и необходимостта да поемеш отговорността за три малки деца – в теб има сила, която ще ти помогне да преодолееш най-лошото и да станеш господар на живота си. Дали и мъжът ти ще се справи с това предизвикателство – не знам. Той е наркоман, а сега допълнително и алкохолик. Звучи като присъда, но пък наскоро срещнах познат, когото не бях виждала от много години и на когото от друсане с хероин не му бяха останали зъби – от две години е чист. Никакви наркотици, никакъв алкохол, бира, дори цигари. Гони четирисейтака – и е жив. Това, че мъжът ти не признава официално да е алкохолик, е нормално в неговата ситуация. Според мен еспералът, запоите, изтрезвителното са признаци на критичен, ако не и краен стадий. Според него – подхлъзване. Но това е нормално, той отрича. Той е като зад стъкло на прозорец и там гради свой собствен свят. Някой му е счупил стъклото, а той няма средства, за да го поправи, и затова крещи силно, че всичко е наред. По този начин се чувства в по-голяма безопасност. Защото неговият свят се руши и той го усеща. Обичната му съпруга е залостила вратата. Мъкне го насила на някаква сбирка. Тя е врагът! А на всичкото отгоре започва да му е зле с това пиене – иначе нямаше да се съгласи на нищо. Това е добро начало. Погледни децата си – те не трябва да минават през всичко това, през което     си минала ти, нали? Има вероятност и мъжът ти да го осъзнае.
      И двамата сте възрастни деца на алкохолици. И двамата си носите бремето. Това мотивира за промяна в начина на живот. Не се страхувай, ще се справиш. Кой знае, може и да се справиТЕ???
           Поздрави – Агниешка


      Здравей!
      Не очаквах толкова бърз отговор. Благодаря...

      > Истина е, че който е достигнал дъното, може само да започне да се катери нагоре.

      И аз непрекъснато си го повтарям...

      > В теб има искреност и прямота.

      Все пак се съмнявам дали бих могла да ти кажа всичко това, ако се бяхме срещнали очи в очи. С писменото изказване нямам никакви трудности... от години си сътруднича с различни списания, в университета дори бях редактор на собствен месечник. Много по-трудно ми е да се изказвам в нечия компания. Бих понесла разговор на четири очи, но когато има повече хора... В университета непрекъснато ми занижаваха успеха, защото не взимах участие по време на упражнения.

      > Въпреки липсата на подкрепа, въпреки доминиращата самота и необходимостта да поемеш отговорността за три малки деца – в теб има сила, която ще ти помогне да преодолееш най-лошото и да станеш господар на живота си. Дали и мъжът ти ще се справи с това предизвикателство – не знам. Той е наркоман, а сега допълнително и алкохолик.

      Скоро ще минат девет години откакто моят мъж престана да се друса. Не пуши, въпреки че преди да попадне в центъра цигарата е била неотлъчен спътник в неговия живот. За сметка на това пък злоупотребява с алкохол... е, от няколко дни е “чист”. Потънал е до уши в работа и си мисли, че всичките му неприятности са отминали. Накратко нещата стоят така: аз – издържа ме мъжът ми, три малки деца (Томек е в предучилищна възраст, Вероника през есента ще навърши три години, Наталка е на половин годинка), отдалечени на стотици километри родители, които не са много запознати с нашата ситуация (и по-добре), никакви по-близки познати, да не говорим за приятели – колкото повече всичко се проваляше, толкова повече се изолирахме. А сме женени от шест години...

      > Той е като зад стъкло на прозорец и там гради свой собствен свят. Някой му е счупил стъклото, а той няма средства, за да го поправи, и затова крещи силно, че всичко е наред. По този начин се чувства в по-голяма безопасност. Защото неговият свят се руши и той го усеща. Обичната му съпруга е залостила вратата. Мъкне го насила на някаква сбирка. Тя е врагът! А на всичкото отгоре започва да му е зле с това пиене – иначе нямаше да се съгласи на нищо. Това е добро начало.

      Мъжът ми е по-скоро от типа безконфликтни. Аз бях тази, която, множейки познати от детството схеми, вдигах скандал всеки път, когато се връщаше пиян вкъщи. Ядосвах се... и въпреки това винаги му приготвях обяд, поддържах в безупречно състояние гардероба му и (с усилие преодолявайки усещаната в такива моменти погнуса) се съгласявах да правим секс. В началото дори ходех до магазина за бира, когато ме помолеше. Само дето не трябваше да оправдавам многобройните му (особено в последно време) изцепки пред работодателя му – сам си измишляше все по-непохватни извинения. И именно страхът, да не остане без работа, го накара да си имплантира есперал.
      Не знам какво ще става оттук нататък. Знам, че и ако този път не стане, пак ще пробвам... ще пробвам, докато стане. Само да имах съзнанието, че не съм сама. Моите приятели се изпариха някъде във времето и пространството. Едни по-рано, други по-късно... някои просто ме оставиха да стоя на кръстопътя, когато се оказа, че не особено отговарям на техните представи за мен самата. А аз... все още съм жива.
           Поздрави, Анка

 


 

      Аню,
      пишеш доста сбито, с огромна съдържателност и емоционален заряд. И още по-добре що се отнася до нашата кореспонденция – по-лесно ще се разбираме. И аз в продължение на много години бях останала с впечатлението, че в писмен вид по-добре се изразявам, отколкото по време на обикновен разговор, но мисля, че напоследък това се е променило. Но и писането си има своите плюсове – имаш време да премислиш, поправиш и прецизираш нещата. И не е от значение дали би могла да бъдеш искрена по време на личен разговор, важното е, че си такава в писането на писма. Нищо друго не ни трябва в момента, а искреността, откровеността в групата или при среща с терапевт ще си дойде с времето. А ако не дойде...? Това не е следване. Никой няма да ти пише двойка за мълчание. Приеми себе си мълчалива – само ти можеш да НЕ се приемаш такава.
      Не е важно, защо се е съгласил да си имплантира есперал. Важното е, че нямаше да се съгласи, ако не се беше изплашил от своето пиене. Говорих с мъжа ми по този въпрос, той познава няколко наркомана от поколението на компотаджиите2, и заедно стигнахме до извода, че твоят мъж е започнал относително неотдавна да пие и относително бързо е стигнал до положение, до което другите пиещи „обикновено” стигат след много повече време. Последният тридневен запой, който е завършил в изтрезвителното, сигурно е изглеждал така, както и неговото друсане – пълна загуба на контрол, абсолютно откъсване от действителността, пиене до припадък, до пълно изтощение и пак отначало. Такъв маратон не може да продължава дълго. Всъщност три дни е върхът на човешките възможности. Това от една страна е много опасно – може да доведе до колабиране, дори и до смърт, а от друга страна е много добре, че е станало така – момчето е достигнало дъното, макар все още да се заблуждава, че това е само малък препъни камък по пътечка осеяна с цветя. Бавничко, еспералът не е решение, но ще ти даде няколко дни отдих и не е изключено да стане причина за започването на терапия. Най-важното е, ти да отделиш време за себе си. Чистенето на повърни няма да ти улесни живота. Бавничко. Спокойно...
      Хора като теб – възрастни деца на алкохолици – са се научили да обичат на всяка цена. Баща ми пиеше, а майка ми го държеше за ръчичка, да не падне. И до ден днешен е така, макар че вече не пие, защото здравето му не го позволява. Майка ми е свикнала да оправя вместо него и вместо другите целия свят, а аз за нея съм проекция на всяко зло. Нали все някой трябва да е лошият в крайна сметка...?
      В началото на писмото си пишеш, че въпреки всичко обичаш баща си. Аз бих формулирала това твърдение по-скоро така: “толкова много искам да го обичам”. Аз се научих да обичам, независимо какво се случва. Защото детето иска да обича някого, то се нуждае от любов, нуждае се от майка и баща, нуждае се от някого, който няма да отблъсква протегнатите му ръчички, от някого, който да го гушне, дори и ако този някой смърди или крещи, дори когато се случва нещо, което то не разбира. Когато моят годеник пиеше, наставаше същински ад. Беше чудесен, един такъв “неконфликтен”, много сърдечен, нежен, любящ – и каквото още се сетиш. Беше мой приятел и подпора. И пиеше. Непрекъснато ме разочароваше, връзваше ми тенекии и ме нараняваше. Плачех, измъчвах се и малтретирах собствената си душа, ала толкова много исках всичко да е наред, толкова много исках да го обичам. Бях готова да понеса ужасно много, само и само да мога да го обичам – него, моя приятел, моята любов... Верно копие на моя баща... Аз, дете, на което никой никога не беше казвал “извинявай” или “обичам те”.
      Когато някой ни наранява – предизвиква у нас инстинктивен протест, вик на неодобрение. Ние умеем да крещим – не особено силно – и нищо повече. Защото единственото, което искаме, е само някой да ни обича. Малко топлина. Мъничко любов. Поднесена с лъжичка, като лекарство, ей така, за да преживеем. Не се страхувай, не си сама и няма да бъдеш, макар че знам какво е, когато усещаш, че около теб няма нищо. Нищо и никой. Никъде. И ти си сама, затворена в буркан пълен с лепкава маса, бръмчиш като муха и се свличаш по стените му. Не си в буркан, повярвай ми. Твоето бръмчене за мен е като рев. Познавам този рев – днес вътре в мен цари спокойствие, но навън, до мен, точно в такъв проклет буркан държа затворени своите някогашни чудовища и всеки ден си ги гледам. Слушам ги как крещят. Чета писма като твоето и пиша такива като това сега. И понякога ме хваща страх от тяхното съдържание, защото то някога беше вътре в мен. Всеки ден гледам тези чудовища и слушам техните крясъци, за да не ги допуснa никога обратно в главата ми, в изтерзаното ми сърце. Не искам никога повече да поглеждам в огледалото с убеждението, че мога да полудея (по собствен избор...) или да заспивам с мисълта, че бих могла и да не се събудя. Не искам повече да убивам душата си. Не искам да живея в отричане. Затова гледам и слушам. И колко добре ми е позната пустотата, за която пишеш...
      На 32 години съм, имам тригодишно дете, съпруг алкохолик и друго дете в утробата си. Неотдавна престанах да плача заради скапаното ми детство. Мога да си позволя да мисля за себе си. Най-после. Ти притежаваш повече сила, отколкото аз преди години, когато се опитвах да се преборя с миналото си, и затова знам, че ще се справиш. Имаш и три деца, а това – знам от личен опит – мотивира повече към борба за нормален живот отколкото най-умното мъдруване и най-голямата болка на ежедневието. Единственото, което ти трябва, са хора. Живи хора. Пиши ми, когато искаш и за каквото искаш, но не преставай да търсиш и други като теб. Ал-Анон? Защо не? Терапия? Защо не? А че няма нищо да казваш? Защо не? Свиквай с това, че не си сама, след 25 години може да ти е трудно. Бавничко.
      Бавничко, Аню, спокойно... Ще успееш. Вече е по-добре – може и да съм само куп букви на екрана, но СЪЩЕСТВУВАМ. Както и ти. Наистина. Откачалка. Жена. Дете на алкохолик и съзависима. Жена на алкохолик. Свободен и щастлив човек. Ще успееш, ще успееш...
          Поздрави – Агниешка


      Здравей!
      Не ти отговорих вчера на писмото, защото просто не успях да намеря време – толкова неща са ми на главата. Понякога се чувствам страшно объркана, защото не ми е много ясно, с какво да се захвана по-напред. За следващата неделя сме планирали кръщенето на нашата дъщеричка, която е на годинка и половина. Уж ще сме само ние и кръстниците, но пак трябва да се приготвят доста неща. Най-много ме тревожи въпросът за алкохола на трапезата. Предупредих мъжа ми, че не желая да има алкохол, но той не си представял семейно тържество без “градуси”. Дори и самият той да не пиел...

      > Твоят мъж е започнал относително неотдавна да пие и относително бързо е стигнал до положение, до което другите пиещи „обикновено” стигат след много повече време. Последният тридневен запой, който е завършил в изтрезвителното, сигурно е изглеждал така, както и неговото друсане – пълна загуба на контрол, абсолютно откъсване от действителността, пиене до припадък, до пълно изтощение и пак отначало. Такъв маратон не може да продължава дълго.

      Докато живеехме в центъра, мъжът ми поддържаше абстиненция – просто правилата там бяха такива и той се стараеше да ги спазва. Преместихме се преди четири години. Че колко дълго можеш да живееш в саксия...? Животът навън обаче се оказа не дотам “розов”, както си го представяхме. Отчасти със сигурност вината е и моя. След година и половина изневерих на мъжа си... с някой, който не можеше да му стъпи и на малкия пръст, но пък ми обръщаше много повече внимание. Думи, думи, думи... а аз като същинска риба се хванах на въдицата. Днес адски съжалявам. Мъжът ми искаше да се разведем, но в крайна сметка ми прости. Знам, че много го нараних. Но не тогава започна да си пийва повечко... това стана малко по-късно. И доста бързо изгуби контрол върху пиенето си. Явно неговите контролни механизми (или както там се наричат) са били здраво обтегнати още преди време –тогава, когато се е друсал.

      > Баща ми пиеше, а майка ми го държеше за ръчичка, да не падне. И до ден днешен е така, макар че вече не пие, защото здравето му не го позволява. Майка ми е свикнала да оправя вместо него и вместо другите целия свят, а аз за нея съм проекция на всяко зло. Нали все някой трябва да е лошият в крайна сметка...?

      В моето семейство баща ми беше този, който винаги мен обвиняваше за всичко (естествено когато беше пиян, защото трезвен беше най-добрият татко на света). Въпреки това съм по-привързана към него, отколкото към мама. Дълги години си водих дневник, тъй като си нямах никой, с когото да споделям преживяното. Тя започна да ме забелязва наистина, едва когато за първи път избягах от вкъщи. Опитваше се да общува с мен по някакъв начин, но не от това имах нужда... нямах нужда от разговори на тема: “тоя баща ти колко е гаден” и т.н. Най-лошото е, че сега - когато самата аз съм майка – често пъти не знам как да се държа, за да не се чувстват моите мъничета така, както аз някога. Чета книги за детско възпитание, запознавам се с теории и понякога ми идва да вия от отчаяние, тъй като ми се струва, че не умея да ги приложа на практика. Нямам положителни еталони на поведение, НЯМАМ ПОЛОЖИТЕЛНИ ЕТАЛОНИ... Не съм в състояние...

      > Единственото, което ти трябва, са хора. Живи хора. Пиши ми, когато искаш и за каквото искаш, но не преставай да търсиш и други като теб. Ал-Анон? Защо не? Терапия? Защо не?

      В понеделник бяхме в Клуба на Абстинента: аз – на среща с Ал-Анон, мъжът ми – на сбирка на АА. Първото, което ми дойде на ум, беше, че терапията в центъра изглеждаше съвсем различно. Там непрекъснато взаимно се “информирахме” (“това и това го правиш зле, трябва да правиш така и така” и пр.), тук никой никого не поучава, хората споделят единствено личните си преживявания. И това оставя по-дълбока следа в паметта отколкото какъвто и да било съвет, още повече че срещу съвети е много по-лесно да се бунтуваш... А какъв смисъл има да се бунтуваш срещу емоциите на друг човек? Това са негови чувства, които той само ти споделя – какво ще направиш с тях, си е твоя работа.
     Няколко пъти съм разглеждала програмата на Ал-Анон (дванайсетте стъпки и т.н.). Разбирам я, давам си сметка, че е правилното решение, но все още не мога да я почувствам... А мъжът ми? Очаквах да каже, че не иска повече да участва в тези сбирки. И наистина, няма много голямо желание за това. Съпругът ми смята, че “там хората са болни”, а той е различен... “Изобщо не разбирам, за какво трябва да ходиш там. Защо винаги те привличат такива кукувци?” – започна да ми се кара, като се прибрахме. Разплаках се, неочаквано и за мен самата. А той неочаквано каза, че щом толкова държа, ще ходи на АА.

      > Аз съм само куп букви на екрана, но СЪЩЕСТВУВАМ.

      Благодаря.
           Поздрави, Анка

 


 

      Аню,
      по отношение на кръщенето – ако не искаш да има алкохол (и правилно, това е, по дяволите, религиозно тържество, празнувате приемането на детето ви от лоното на Църквата, а като ти се прииска купон с напиване, ще си намериш друг повод, без да намесваш мъничето), просто не се съгласявай и точка. А ако мъжът ти настоява да почерпи с водка, отмени тържествените обяди (тфу!), а покани в църквата тези, които се чувстват съпричастни. Не прави това, което не искаш и което те кара да се чувстваш не на място, манипулирана и нещастна. Но не се предавай, след няколко години ще започнеш да разсъждаваш като мен, а на мен не ми дреме, кой какво ще си помисли за мен, в това число моите проклети родители и свекъри. А кой знае, може и по рано да стигнеш до този извод??? Чудесно чувство – да можеш да си кажеш: “Не ми пука, какво ще си помислят за мен”. Чудесно, наистина!
      Недей, моля те, да ми даваш сметка за това, че не си имала време или желание да ми пишеш. Знам, че така си свикнала. Близките са ни научили, че недомлъвките и физиономиите могат да значат всичко и човек дълги години се чувства дезориентиран – обидиха ли се? имат си своите настроения? майка ми сигурно я боли черният дроб? за какво всъщност става въпрос? А мен нищо не ме боли и за нищо не се сърдя. Пиши, когато искаш, когато чувстваш, че моментът е подходящ. Не ми пиши поради чувство на задължение или, не дай си Боже, от благоприличие. Не ми благодари, не се извинявай, не се досещай. Аз не съм за това. Аз съм, за да чета. Не да оценявам. Спокойно.
      Твоята изневяра... Мисля, че повече те е яд, че е не си е струвало, отколкото че си изневерила на мъжа си. Липса на чувството за сигурност, липса на стабилност, вътрешно разсройство – и изгубената душа търси най-лесните решения, дори и глупави, но поне за кратко носещи облекчение. Изневерила си му, но заслужава ли си да живееш с чувството за вина? Той ти говорил... Чакала си тези думи, какво лошо има? Грешка – защото не си струвало, а ако си религиозна личност и сте сключили църковен брак, допълнително носиш и чувството за извършен грях. Е, и какво от това? Не си заслужавало, изплакала си отвращението, горчивината от безсмислието на стореното от теб. Мъжът ти ли тайничко те шантажира емоционално във връзка с тази изневяра, или ти сама се измъчваш? Ако си вярваща (кръщенето...), би трябвало да ти е още по-лесно – Господ ти прощава, защо ти не искаш да си простиш???

     Аз никога не съм изневерявала на мъжа си, може би не ми е достигнала смелост, а може и да съм знаела, че няма полза, но дали това ме прави светица, безгрешна? Всеки от нас греши и това е нормално, човешко и обичайно. Някои от нашите грешки са сериозни, но понякога е по-добре да знаеш, какво си направил зле, отколкото да съжаляваш, че нищо не си направил. Ти си с едно преживяване по-богата, възползвай се. Но не да се самобичуваш или да избягваш контакти с други мъже. Погледни на това от тази страна: харесала си се на друг мъж – това означава, че си красива, привлекателна, секси, имаш супер тяло и характер. Имам един приятел, който само ако беше чул това описание, щяха веднага да му потекат лигите. Не си извор на греха, а просто жена, зряла, сърдечна, интересна. Мъжът ти искал да се разведете...? Но не го е направил. Глупак, не осъзнава, какъв е късметлия. Тъй като всъщност ти можеше да го изоставиш, нали...? Защото си силна и знаеш колко струваш. Опитваш се да не мислиш за това, да го отричаш, защото така си учена през целия си живот, защото ако признаеш, че е другояче, би могла да му поставиш слаба оценка, и тогава – каква би била причината да обичаш мъжа си? Но това не променя факта, че ТИ СИ силна и дълбоко в душата си осъзнаваш своята стойност. Не си скитница без работа. Имаш две професии – инженер по управление на домакинство и писател на половин работен ден. Имаш писателски талант, макар да виждам, че пишеш преко сили, и въпреки това си проличава един огромен талант, за който някои превзети госпожички с претенции на дами с по-висше образование не могат и да си помечтаят, защото не им достига въображение. А сега само малко усилие, за да повярваш в това, което вече знаеш. Е...? Ще успееш ли...?
      Що се отнася до механизмите за контрол, за които споменаваш – нито един наркоман или алкохолик не притежава такива. Алкохоликът не трябва да замества водката с кокаин, а наркоманът да пие. Такъв е механизмът на тази болест. Алкохоликът или наркоманът пие или се друса, не защото има някаква причина за това (трудно детство, травма, семейни проблеми, изневяра на съпругата, проблеми в работата или каквото и да било друго), а защото е болен. Алкохолизмът или наркоманията не са грях, доказателство за незрялост, безпосредствена вина на трети човек, а просто болест. Проявява се в това, че на болния му се ебава майката след известно време употреба на алкохол или дрога. Болният не може другояче – споменатите “механизми за контрол” не са “овредени”, тях просто ги няма. Не можеш също да станеш зависим след време, макар при наркоманите веднага да си проличава физическата зависимост до степен, в която трябва да се друсат, за да не умрат от болка или делириум. Не можеш да станеш зависим от водка, напр. ако работата ти е да приемаш всеки ден чуждестранни гости, с които трябва да пийнеш. Или пък защото пийваш с приятели от глупост, понеже всички го правят. Алкохоликът става зависим от първата глътка, в случая с твоя съпруг – от първия инжектиран хероин.
      Друсащият се с опияти, на 32 години – това е моето поколение. Моите познати наркомани или прекарват последните дни от живота си в някоя дупка, или вече са мъртви. Едно момиче, след като лежа в затвора, престана да се друса. Сега води горе-долу нормален живот. Не пие, не се друса, не пуши. Това е болест, превръщаща готиния пич или маце в човек, който просто не може до края на живота си да посегне към забранените неща, в това число безалкохолна бира, сладолед с алкохол, чай с ром или някакъв сироп съдържащ алкохол. Твоят мъж е и алкохолик, и наркоман. Няма контролни механизми. И пие, не защото не те обича, или защото си лоша съпруга; пие, защото е алкохолик. И ще продължава да пие, докато не се сгромоляса на дъното. Не му го постилай, та да му е по-меко падането, като се самобичуваш, преплиташ грижливо чувство за вина и собствена нищожност, криеш чувствата си, грижейки се повече за някакви проклети задължения вместо за собственото си сърце и душа. Много добре си направила, че си се разплакала. Ако ти се иска, плачи, крещи, излъчвай гняв – чувствата са си твои, твои собствени, и в това няма нищо лошо. Лошо е, какво понякога правим с нашите чувства. А това е съвсем друга работа.
      Когато пишеш за отношенията с майка ти, аз нямам всъщност какво да добавя. Може би само това, че повече ад съм видяла от майка ми, отколкото от пиещия ми, мързелив баща. Към когото бях и по-привързана... Но не ме е страх, че ще прехвърля същия ад върху децата си – отварям си сърцето и слушам какво ми казва. Недей да четеш теории, те сега само ти замъгляват и без това неясната картина на света. Отвори сърцето си и погледни себе си, детето в теб. Това малко и безсилно създание, което все още носиш в себе си, наплашено, обляно в сълзи, жадно за любов. Послушай внимателно какво има да ти каже. Остави разума на страна – той сега няма да ти помогне – а НИКОГА няма да сбъркаш, ако постъпваш водена от любов и доброта.
Водени от любов ограничаваме в известна степен децата си – за да не си опарят ръчичките, за да не ги бутне кола, за да не нараняват другите. Водени от любов им даваме и свободата да избират – та какво лошо има в това, да си облекат жълти панталонки и розово пуловерче, щом като са подходящи за сезона?... Водени от любов ги прегръщаме, защото те имат нужда от това. Водени от любов ги подкрепяме в трудни моменти, като същевременно не се опитваме на всяка цена да им представяме света в розова светлина – защото кой ще прави същото вместо нас, когато пораснат? Какви ли грешки можем да допуснем?
      Наркоманът – влачещият се сред отломките на своя живот тийнейджер – изобщо не умее да живее. ТРЯБВА да му се казва какво да прави. Той нищо не знае, та откъде да знае? – без подкрепа, без пример за подръжание, от самото начало на неговата що годе самостоятелност животът му се управлява от стремежа да се сдобие с дрога и да се надруса. По време на терапия на наркоманите им се изтръгва от съзнанието болното мислене, оставящо след себе си кървящи места, на които насила се имплантират нови еталони. Това е единственото спасение и единственият метод. На алкохолиците – в повечето случаи мнооого пораснали хора – няма как така да им промиеш мозъка. Не би било възможно. Но трябва да ги научиш, че не могат да се справят с емоциите си с помощта на алкохол. Че емоциите са нещо нормално и няма нищо лошо в тях.
      Освен всичко останало хората като мен и теб сме се научили, че всичко, което изпитваме, е лошо. Когато се срещаме, можем да си кажем като един заговорник на друг: “Ейй... днес бях много лошааа...” И взаимно ще се разберем. Това е чудесно. Защото човек трябва да се научи, че може да разговаря със себе си и да не подлага всичко на оценка. Ей на, просто така.
      Не се страхувай дори да кажеш на мъжа си, какво изпитваш в даден момент. Без да очакваш да те разбере, без да предполагаш, че няма да те разбере. Просто така. На обикновен полски. Без да спазваш граматическите правила. Не изискано. Искрено. Ще се почувстваш все едно си открила нов континент. И още нещо – без значение дали мъжът ти ще започне пак да пие или не, дали ще се лекува или не, дали ще останете заедно или не – действай. Взимай решения. В началото малки. Може би не перфектни. Но твои си. Самостоятелни. Можеш да го направиш, повярвай ми, аз успях, значи и ти можеш. Всичко ще бъде НАРЕД.
      Агниешка

 


  

      Здравей!

      > По отношение на кръщенето – ако не искаш да има алкохол
просто не се съгласявай и точка. А ако мъжът ти настоява да почерпи с водка, отмени тържествените обяди.

      “Тържествен обяд” няма да има, но това не решава проблема... В продължение на няколко дни на гости ще ни бъдат кръстницата с нейния годеник (който точно пък е брат на мъжа ми), както и кръстникът със сестра си (също роднини). Мъжът ми не може да си представи, да не ги “почерпи”. Вчера се скарахме заради това... за енти път чух, че се държа като параноичка като стане дума за алкохол (изобщо забелязах, че мъжът ми е станал много по-раздразнителен, откакто му имплантираха есперал). За да стане “на моето”, май ще трябва да вдигна скандал в присъствието на кръстниците. Но не знам, дали ще мога... май още не... Все още ужасно ме е страх, че няма да ме приемат. В продължение на години съм живяла според налаганите ми от други хора правила, по едно време се бунтувах, но ефектът почти винаги беше болезнено отхвърляне... понякога дори не трябваше да се бунтувам.
      Преди около две години, се свързах по интернет с един автор на книги за квази-психология. В началото дори не знаех за това, просто ме развълнуваха неговите харизматични изказвания за съзнателния живот, откриването на света, откровеността и това, да бъдеш себе си. Започнах да прилагам на практика много от неговите заръки. Не беше лесно, но с всеки изминал ден все по-осезателно усещах, че съм господар на съдбата си. Провеждахме дълги дискусии чрез писма и форуми. Смятах, че сме приятели... Той ме нарани, и то много, разплаках се (подробностите не са от значение). Оттогава се отнасям към хората, които срещам, с още по-голяма резервираност. Всъщност с никого нямам по-близки контакти – страх ме е, че някой може пак неочаквано да ми забие нож в сърцето. Единственото изключение е един човек, който се намира на няколкостотин километра оттук и който ме убеди да търся помощ в Ал-Анон.

      > Мъжът ти ли тайничко те шантажира емоционално във връзка с тази изневяра, или ти сама се измъчваш?

      Този въпрос все “изплува” при някои по-големи кавги. Когато прекалено го мъмря за неговото пиене, той ми припомня, че някога съм му изневерила – идеален начин да ми затвори устата.
      А църковен брак сключихме едва миналата година, преди имахме само граждански. Мислех си: “Мъжът ми най-после се съгласи да ми се закълне в любов пред олтара, следователно ми е простил грешката, има ми доверие... и аз мога да забравя за всичко това.” Но не беше така. Една нощ разговаряхме (беше трезвен!) – каза ми, че все още не е забравил, че все още ме подозира и не докрай вярва, че нашите деца са действително от него... че няма да е зле да направим генетични тестове. Заболя ме като никога. Обаче нямахме пари за изследвания, уж приключихме темата, но сега аз все още не мога да забравя...
      Много пъти си повтарях това, което ми писа. Може би имах нужда да го чуя от устата на друг? Може би сега нещо ще се промени – още не знам.

      > Що се отнася до механизмите за контрол, за които споменаваш – нито един наркоман или алкохолик не притежава такива.

      А пък аз винаги съм смятала, че липсата на такива механизми е ефект от, ако не дълготрайното, то поне много интензивното блъскане с компот, водка или с нещо си там още.

      > Водени от любов ограничаваме в известна степен децата си – за да не си опарят ръчичките, за да не ги бутне кола, за да не нараняват другите. Водени от любов им даваме и свободата да избират. Какви ли грешки можем да допуснем?

      Не знам, дали умея да бъда добра майка. Толкова малко търпение имам – лесно се ядосвам, крещя... Моята реакция на най-малкото нарушение често бива преувеличена. После прегръщам, десетки пъти дневно повтарям на децата, че ги обичам. Не лъжа, опитвам се добре да обяснявам, когато ме питат за нещо... но не умея да си играя с тях и май прекалено малко време им отделям, макар че непрекъснато съм си вкъщи. Не знам... май нещата не са такива, кавито трябва да бъдат...

      > Всичко ще бъде НАРЕД.

      Сигурно е така... Знам, че имам много сила, че стъпвам твърдо по земята и не е толкова лесно да ме бутнеш в пропастта... Всъщност вече съм била там няколко пъти, познавам съответно нанагорния път... Но понякога е тежко, много тежко.
           Поздрави, Анка

      Аню,
      що се отнася до скандалите с мъжа ти и натякванията му за твоята “параноя на тема алкохол” – следващия път – кажи му, че има право. Той очаква, че ще минеш в офензива, ще се барикадираш, а той ще може да те обстрелва, за да не излезеш от своето сигурно място и да не му пречиш много, много да се чувства Добър и Компетентен Господар. Еспералът му дава усещането, че контролира своя лош навик, а това, както виждам, е едно голямо недоразумение. Изглежда сега е по-пиян, отколкото като пие. Но разсъждава що годе разумно – и това може да бъде използвано. Не се страхувай да атакуваш, не се страхувай да избухнеш гневно, не се страхувай да отблъснеш неговите аргументи, използвайки различно оръжие от това, което очаква. Той е параноикът и гледа на всичко по един и същи начин. И за да не позволиш да те затапи, трябва да му разбиеш прекрасната излюзия за Него Самия в Неговия Свят. Не позволявай да те пропъди отвъд барикадите!
      Много добре ми е познат проблемът за липсата на приемане. Дълги години съм се страхувала да се обвържа с когото и да било, не само като отношения жена – мъж, но дори и в доста свободни приятелски взаимоотношения – убедена, че всеки, на когото се доверя, ще ме нарани, изостави, разочарова. Светът беше подъл, а аз безпомощна. Сега ми се струва, че светът не е чак толкова подъл, нито пък някак си особено свят – той е такъв, какъвто е. А аз съм силна... Светът може да ми се дуе колкото си ще. Харесвам хората, вече не се страхувам от тях. Но ми трябваха много години. На 32 години съм, от 4 години съм жена на алкохолик, който ми даде основание, да започна да ровя в собствената си глава. Разбрах неща за себе си, за които не бях и подозирала, че съществуват.

      И никога не пиши, че “подробностите не са от значение”. Разбирам, че нямаш желание да пишеш за тях, но не казвай, че “не са от значение”. Щом нещо те е наранило, то не може да не е от значение, не може дори да бъде някаква си подробност. Не съм съгласна и с определението “да бъдеш господар/ка на собствената си съдба”. Много е подвеждащо, дава усещането за привиден контрол върху всичко, а всъщност никой от нас няма контрол върху всичко. Мисля, че можем да контролираме нашето поведение, своите чувства, но съдбата...? Съзнателен живот??? За мен по-убедителен е възгледът, че човек, на когото е присъщо да греши и който често пъти е неразумен, трябва да се доверява повече на сърцето си отколкото на разума. Ще го кажа по друг начин – сърцето никога не ме е подвело – разумът, въпреки някакъв си там коефициент на интелигентност, знания и опит – да.
      Що се отнася до тази изневяра, за която ми разказа, искам да ти споделя свои собствени размишления и реакцията на моя съпруг. Ще започна от второто, тъй като е забавно. Отидох при него и му разказах накратко за това, което ми написа, като го помолих да ми каже първото, което му идва наум, първата му реакция. “Отдавна ли се е случило?” – попита. Потвърдих. “Параноик” – отсече. После му раказах за инсинуациите на мъжа ти, че децата може да не са негови. Моят, по принцип спокоен тип, леко се разгорещи. “Бих го изритал от вкъщи!”, а после започна да вика и други работи, които ме развеселиха. След това констатира, че болната ревност при пияниците е изключително нормално явление, т.е., за съжаление, идеално вместващо се в шаблонното поведение на алкохолика – било то трезвен, или на градус. И има право. Но мисля, че на теб не ти трябват аргументи за поведението на мъжа ти, който те наранява по тъп начин и се държи като кретен, тоест като типичен пияндурник, а за твоето поведение –и такива имам. Което е дори още по-забавно, мъжът ми, мъжкар и мачо, е съгласен с тях.
      1. Изневерила си му, значи си можела да го зарежеш. Имала си възможност, но все пак си решила да останеш при него. Би трябвало да е благодарен, че жена, която може да има всекиго, е избрала точно него.
      2. Жените не търчат след първия срещнат пич, не си падат по надарени типове, нямат просто ей така желание да се изчукат с някого, ако вкъщи ги чака любящ, добър, сексуално привлекателен и задоволяващ всякакви други нужди – разбира се и духовни – съпруг. Не си се просто нахвърлила върху някакво готино парче, а нещо в теб е виело. Имало е причина. Няма да се впускам в дискусии, дали си избрала най-подходящото решение на проблема, но не си изневерила на мъжа си поради обща липса на, excusez le mot, чукане, а поради факта, че мъжът ти се е оказал пълна скръб. И въпреки че е такъв, си се върнала при него.
      3. При повдигане на темата за генетични изследвания би настанал ад. Отделни тенджери, отделно легло и забрана да докосва децата – щом не е сигурен, че са негови, какво би му попречило да ги нарани???
      4. Вашият църковен брак може и да не е валиден. Той не ти е простил. Живее с мисълта за твоята изневяра, след като официално ти се е заклел във вярност, доверие, любов и т.н. Без предварителни условия. А същевременно поставя такива!
      5. Аргументът срещу твоето “прекалено много пиеш” – “а ти ми изневери” е просто идиотски. Чиста проба дебилизъм, който има за цел да събуди у теб чувството за вина и да те накара да не му се бъркаш. Типична манипулация на един алкохолик. Провери, дали някой стар терапевт от Ал-Анон няма да намери малко време, за да ти обясни точно механизмите на пиенето – тогава няма да си поддатна на такива шибани сензации.

 


 

      Бих искала да подчертая особено силно последното си изречение в контекста на твоето изказване, че липсата на контролни механизми е резултат от дълготрайното пиене или дрогиране. Тук проличава един стар предразсъдък, който дълго време живееше (и все още живее...) сред много хора, а именно, че лошият навик е нещо придобито, един вид слабост на духа, която до определен момент може да се контролира, и едва след като мине този момент, започваш да пропадаш. Не знам, дали ти писах, но зависимостта е болест, от която се разболяваш с първото дръпване на трева, първата глътка водка или малко инжектиране. От първия път. Самата аз хиляди пъти съм чувала да разправят, че някой си станал зависим, защото дълги години приемал гости от чужбина и всеки ден трябвало да си пийне с тях коняче, аз пък смятам, че просто е имал страхотен претекст, за да се напие. Половината пияници щяха много по-бързо да са престанали да пият, ако не си намираха все едни такива прекрасни претекстове и оправдания – да не кажем благословии, за да пият. Когато някой проявява разбиране спрямо нечие пиене (“разбирам, жена му му е изневерила, разбирам, момчето е ивалид и никога няма да има семейство, разбирам, той е шеф на важна компания и непрекъснато трябва да пие с някого, разбирам, мъжът й я държи заключена вкъщи и само заделя пари – какъв живот има тя! като в клетка!!!”), това улеснява по-нататъшното пиене чрез предоставяне на оправдания. А в същото време единственото оправдание е, че човек пие, защото е алкохолик. И по дефиниция на болестта – той няма контролни механизми. Вместо него говори, действа и мисли водката. В трезвено и пияно състояние – без значение – докато не си каже: болен съм, трябва да се лекувам. И толкоз. И край.
      Ако по някакво чудо някой алкохолик спре на даден етап – като баща ти – то не е заради това, че изведнъж е оздравял, а защото болният му разум е възприел ограничените възможности за пиене – поради здравословни причини (защото здравето не му го позволява), от мързел и конюктурализъм (защото прекалено много трябва да се напъне, за да може да пийне), под натиск на обкръжението (есперал). Това не се надживява, с това се живее. Мъжът ти е пиел, не защото не те обича, не защото го мъчи твоята изневяра, защото му е тежко в работата, а ЗАЩОТО Е АЛКОХОЛИК. Съгласил се да си имплантира есперал като обикновен алкохолик. Държи се като откачен, защото е алкохолик, и неговото поведение няма нищо общо с теб. Нито един наркоман не може да започне да пие и нито един алкохолик не може да започне да се друса. Липса на контролни механизми. Точка.
      Няколко думи относно твоите притеснения, че не си добра майка. Помня, че когато трябваше да се роди Малгошя, известно време ужасно се страхувах, че ще бъда лоша майка, че ще я измъчвам така, както и мен са ме измъчвали... Подобни мисли са жалки остатъци от прекараното с пияница и откачалник детство. Колебанията в настроението, несигурността, ниската самооценка дори и в тази роля – това е толкова безнадеждно нормално... Но ти вече знаеш къде е проблемът и затова не се самобичувай с обвинения, а бързичко поработи върху това, което ти причинява болка, за да не причинява никога болка и на твоите деца. И ги обичай. Просто отвори сърце – ще го повтарям до припадък – отвори си сърцето и ги обичай! Разумът подвежда...? – довери се на сърцето! То няма да те подведе, само му позволи да те направлява. Вместо да четеш психологични остатъци от Ню Ейдж, потърси Семейството и как да оцелеем в него на Джон Клийз и Робин Скинър. Прочети тази книжка спокойно и бавничко. По-добра е от – как беше? – “съзнателен живот” и т.н.
           Поздрави, Агниешка

 

      Здравей!
      Този уикенд беше дъъълъг и доста мъчителен и всъщност приключи едва вчера късно следобед. През тези няколко дена, за първи път от много време насам, забелязах у мъжа ми желание да гради заедно с мен нашата връзка – от много месеци бях останала с впечатлението, че изобщо не му пука за моите старания да поправя ситуацията. Сега смятам, че и за двама ни това е важно, но... все още не сме изработили съвместна концепция. Всеки от нас разполага с няколко карти, с които се опитва да построи къщичка. Понякога дори започва да се получава, обаче липсва одобрен от двете страни план, и затова когато вятърът духне по-силно, все събаря нашия строеж.
      Заинатих се, че мини приемът по повод кръщенето на дъщеричката ни трябва да мине без алкохол и... наистина нямаше алкохол! На мъжа ми отначало ясно му личеше, че това не му харесва, но направи така, както исках. Не знам защо. Всъщност едва ли има някакво значение... Може би не “сипваше”, защото брат му (с кого някога се друсал, и който сега често посяга към чашката) не беше на приема, дойде само неговото гадже с детето (разглезено двегодишно, което ревеше само като някой го докоснеше, а при първа възможност само биеше другите деца). Може би мъжът ми се страхуваше от скандал в присъствието на гостите (предупредих го, че ще вдигна такъв, ако донесе алкохол вкъщи... сама не си вярвах, но явно мъжът ми е стигнал до извода, че след като преди две седмици бях в състояние да го затворя вкъщи цял ден, то мога и да вдигна скандал пред семейството му). Възможно е (макар и малко вероятно), накрая сам да е разбрал, че така ще е по-добре... Каквито и да са били подбудите му, купи единствено безалкохолно шампанско, което много ме радва.
      През тези няколко дни разбрах и още нещо: до неотдавна самотата ми се струваше нещо изключително непоносимо, противно на логиката обаче свикнах с нея и то толкова силно, че присъствието на други хора в дома ми ми донесе повече раздразнение отколкото радост. А тези други изобщо не бяха толкова много: споменатата вече “годеница” на брата на съпруга ми със сина си и децата на една от сестрите му – момиче на петнайсет и момче на седемнайсет. Две объркани деца, които след самоубийството на баща си (от години лекувал психиката си) се опитват, всяко по свой начин, да покажат на целия свят, че са вече големи. Тя чрез силен грим, пушене на цигари, пиене на бира и бягане от час (сега трябва да повтаря класа). Той – макар да не страни от употребата на стимуланти – чрез работа на различни места и играенето на ролята на глава на семейството (замествайки починалия си баща и по-големия си брат, когото не нарича по друг начин освен “лентяй”). Момчето си падна по мен – нямаше как да не се забележи; надявам се, бързо да си го избие от главата сред множеството ежедневни задължения.
      Бавно започва да достига до мен и истината заложена в първата стъпка на Ал-Анон. Наистина съм безсилна спрямо алкохолната болест на мъжа ми. Не мога да я възпра, сам трябва да го поиска. Осъзнах го след поредната словесна схватка, в която се опитвах да го убедя, че трябва да ходи на сбирки на АА. Никакъв положителен резултат. Затова си помислих: “Стига... да прави, каквото си иска”. В понеделник му казах: “В осем отивам до Клуба на Абстинента. Знаеш, какво очаквам да направиш, но оставям избора на теб”. Бях почти убедена, че няма да дойде... обаче се появи. Мисля, че това е крачка в добра посока и сега съм изпълнена с надежда – може и да успеем...
           Поздрави, Анка

      Личи си, че си изморена, и нищо чудно. И на най-общителния човек би му писнало от такава компания. Това не ознaчава, че си свикнала със самотата, а че си била изнервена от типа присъстващи хора. Тяхното описание ме накара да се замисля, какво е семейството на мъжа ти. Струва ми се, че при такова натрупване на проблеми, за вас би било по-здравословно да избягвате контакт с тях като с хора, които са потенциално опасни, мъчителни, много токсични. Освен това ти си ги приела на свой терен, непрекъснато са ти се мотали из краката – и най-милите и симпатични гости могат да станат непоносими след две денонощия под един покрив.
Много мило, такава една ласкателна суетност, че на някакъв невръстен младеж му се е замаяла главата по теб, а ти в крайна сметка си млада мацка, макар на тази възраст няколкото годинки отгоре и трите деца да ти се струват невъображимо препятствие. Радвай се на тази дреболия – на него няма да му навреди, а ти само ще се попечеш малко на слънчевата светлина на неговите погледи.
      За никоя любов, дори и дребна, дори случайна, дори невъзможна, не може! да казваш, че ще “премине”... Това е прелестно чувство и може да донесе много добро, дори и ако няма как да се ъъ... изконсумира. Благодарение на подобна дреболия можеш да се огледаш в очите на момчето и да се видиш там такава, за каквато се страхуваш да си помислиш, че си. А той няма да пострада – това ще го обогати, ще му позволи в бъдеще да заобича по-дълбоко някого, който може би малко ще прилича на теб.
      Не се ограничавай само до срещите с Ал-Анон, потърси ТЕРАПИЯ за партньори на алкохолици – със сигурност някъде наблизо има център за лечение на зависимости, всъщност в клуба ще ти дадат информация. А що се отнася до къщичката от карти... Забрави метафорите, не мисли за цели и завършени конструкции и за материалите, от които са направени. Радвай се на всяка малка крачка напред. Дори и на тази, която не е важна. Бавничко. Напред.
           Поздрави – А


      Здравей!
      Не поддържаме интензивни контакти с многобройната рода на мъжа ми. Много са далеч и т.н. От време на време някой ни се обади или им изпратим картичка за празниците... това е. Рядко ходим до Долен Шльонск, но когато сме там, задължително трябва да посетим всички подред поне за момент (не дай си Боже да пропуснем някого – ще ни се натяква всеки следващ път, когато отидем). Бащата на мъжа ми почина преди няколко години от инфаркт, не успях да се запозная с него. Майка му живее с... всъщност дори не знам с кого – знам само, че е яко скарана с тях. Сестрите (три на брой и всичките доста по-стари от мъжа ми) си имат вече свои семейства. Доколкото ми е известно, усърдно се избягват и непрекъснато имат претенции една към друга (дори и за това, че майка им покровителства повече тази или онази). Цялото му семейство има една обща черта – изключителна “чувствителност” спрямо думите, които чуват. В тяхно присъствие непрекъснато трябва да се внимава, какво и как се казва, да не би неволно да обидиш някого. Когато това трае по-дълго, става непоносимо (знам, защото миналата година имах възможност да се убедя – прекарах при тях почти три седмици). Братът на мъжа ми пък живее на морето. Една разведена вещица с две деца го е хванала в мрежата си... неотдавна им се роди трето. С удоволствие бих пребила човека, който я предложи за кръстница на малката ми дъщеричка (съгласих се, защото тогава още не я познавах).

 


 

      Моето семейство е малко по-различно: мама (с вечно главоболие), татко (който сега пие само от време на време – не работи и следователно няма пари, за да пие), брат ми – интелектуалец и две баби (едната – само мърмори, другата – чудна, но не съвсем знам, за какво да си приказвам с нея). Това лято бях при тях с децата за месец и половина. Мина без по-значителни търкания. Децата се влюбиха безумно в дядо ми, а аз непрекъснато четях книги, които взимах на заем от брат ми. Той е четири години по-малък от мен, но се разбираме супер и имаме подобно виждане за света. Преди няколко години се притеснявах да не тръгне по същия крив път като мен – и той като мен беше отличник в училище, и също като мен в един момент започна да бяга от час... Но всичко е наред: следва програмиране, от доста време се среща с някакво момиче. Напоследък стигнах до извода, че – парадоксално – бягството ми от вкъщи преди години (поне донякъде) е оправило отношенията ми с родителите. Не си представям да живея с тях, но обичам да ги посещавам и винаги се радвам, когато идват при мен (при условие, че това не е свързано с пиенето на алкохол).
      Живеем далеч както от семейството на мъжа ми, така и от моето. И по-скоро нямаме намерение да променяме нещата.

      > Не се ограничавай само до срещите с Ал-Анон.

      На последната среща една от жените спомена за такава терапия – започва идния месец... Бих взела участие, но нямам на кого да оставя децата (особено най-малката Наталка, която трябваше да взема на първата среща с Ал-Анон). Мъжът ми твърди, че не вижда смисъл да ходя на терапия и няма да даде пари за детегледачка, а не познавам никого, който би се съгласил за без пари да гледа трима малки разбойника... Пък и не бих поверила децата си всекиму.
      Поздрави, Анка

      Аню,
      ако става въпрос за терапията: ако искаш да вземеш участие, не търси пречки, ами решения. Прекалено си свикнала да се съобразяваш, какво ще каже мъжът ти, какво според него е важно, да се водиш от неговото мнение, дори когато изобщо не си съгласна. Ако той не вижда смисъл да ходиш на терапия, това си е негово лично мнение. По-важното за теб е, че ТИ смяташ, че имаш нужда от терапия. Успяла си да наложиш да няма водка на кръщенето на дъщеря ти, затова постигни своето и просто заяви на мъжа си, че отиваш на терапия. Той няма право да ти забранява директно или по заобиколен начин – като не ти дава пари за детегледачка или не се погрижи за децата - каквото и да било. Ако така представи нещата – и ти бъди категорична. Не може на всяка цена, при някакви болни условия да спасяваш брака си. Преди всичко трябва да спасяваш свободата и душата си. Двама болни нямат шанс да изградят дълготрайна връзка, следователно не вашата връзка е на първо място, а вашето здраве. А понеже нямаш никакво влияние върху неговото здраве – имай върху своето собствено.
      Знам, че ми е лесно да пиша, защото ти си там, а аз тук, ти си имаш ада на твоето ежедневие, а аз подкрепата на съпруга ми и убедеността, че моите работи са си само мои и другите да не ми се бъркат, но, за съжаление, не мога да измисля нищо по-мъдро. ТИ трябва да оздравяваш, независимо дали мъжът ти го разбира или не. Събуди у себе си яростта на гладно дете, на което са му измъкнали яденето изпод носа, бори се за това, което за теб е важно, не се предавай.
      Описваш ми своето семейство и семейството на мъжа ти – там всички се занимават само с това, да натрупват в себе си гняв, и никой от тях не прави нищо по въпроса. Отдават се на това, което им поднесе животът. Приемат безусловно неща, които могат да бъдат променени (напр. можеш да престанеш да пиеш...), а същевременно изглеждат като хора, които остро биха протестирали срещу напр. пожар, т.е. срещу неща, които не могат да бъдат променени. Ти сама позволяваш да влезеш в капана на този начин на мислене.
      Терапията ще те научи на няколко важни неща – предимно ще ти даде солидни познания за това, какво е алкохолизъм и съзависимост от алкохолик. На второ място ще те научи да казваш “не” без угризения на съвестта, да бъдеш асертивна и да се бориш за това, което ти се полага в живота. Представи си, че отиваш на фризьор, поръчваш си подстрижка и студено къдрене, а седейки пред огледалото, забелязваш, че фризьорката не прави това, което си й казала. Докато седиш с ролки на главата, темето започва да те щипе. Ще кажеш ли, че темето те щипе и ще настояваш ли веднага да ти свали ролките? Фризьорката ти казва: “Та това е нормално” и отива да си побъбри с колежката. Ще седиш ли да чакаш или ще продължиш да се караш? После по време на подстригването тази жена те прави да изглеждаш като балон, променя ти пропорциите на лицето, а накрая те издухва по кретенски начин. Реагираш ли, нареждаш ли й да престане, отказваш ли да й платиш за изгорената ти коса и изкосени къдрици? Ходенето на фризьор е най-доброто упражнение за асертивност. Никога не съм можела да разбера защо моите приятелки се връщат от фризьор, където са дали сума си пари, обезобразени и обляни в сълзи, след като е трябвало просто да реагират, докато фризьорът е издевателствал над косата им. Та нали и АЗ имах не по-малки проблеми с асертивността... Терапията ще те научи точно на тези неща. След нея ще си по-силна, ще познаваш “врага” и ще умееш да се бориш с него. Не се отказвай от това, само защото мъжът ти ти е казал: “Не виждам такава нужда”. А какво вижда – по-добро бъдеще???
      Започни да наричаш мъжа си по име в мейлите си, ще ти бъде по-лесно да престанеш да гледаш на него като на неотлъчна твоя половинка – той ще се превърне в самостоятелен организъм, с който трябва (или не трябва...) да се разбираш. Опитай също така, когато те изкушава да напишеш, кой какво мнение има по някакъв въпрос – сама да изкоментираш поведението на такъв човек и се опитай поне да си представиш, как би реагирала на това поведение. Знам, че ти е трудно, но се мобилизирай – не реагирайки, когато някой навлиза на твоя територия, ти отсега учиш дъщеря си на пасивност, а сина си, че може да използва пасивността, за да манипулира. Просто такава е схемата...
      Задължително прегледай Семейството и как да оцелеем в него. Чети бавно и се връщай многократно към един и същ момент, който по някакъв начин е събудил твоя интерес или ти се е сторил неясен.
      Поздрави – А

 

     Здравей!

      > Прекалено си свикнала да се съобразяваш, какво ще каже мъжът ти, какво според него е важно, да се водиш от неговото мнение, дори когато изобщо не си съгласна.

     Вярно е... мисля, че това е свързано с дълбоко вкоренения в моето съзнание страх от липсата на приемане, с което съм наясно от доста години и с което обаче все още не мога да се справя. Откакто се помня ми е било трудно да повярвам, че някой може да ме хареса такава, каквато съм. Родителите ми все имаха ред изисквания и очаквания към мен – много бързо стигнах до извода, че и другите хора ще се отнасят към мен по подобен начин. Единственият човек тогава, който ме обичаше безусловно, беше дядо ми (той всъщност също злоупотребяваше с алкохол). Тежко преживях смъртта му... За първи път избягах от вкъщи наскоро след като това се случи.
      Откакто се помня повечето мои “приятелства” свършваха по подобен начин: полагах много усилия, за да се сближа с конкретен човек, а когато успеех, през известно време всичко беше наред, накрая обаче ме обхващаше паника (“тя всеки момент ще разбере, че не съм такава, каквато тя би искала да бъда... и тогава ще ме изостави!!!”). Затова първа си тръгвах... с огромна болка в сърцето, между другото често наранявайки този човек. Само веднъж ми се случи в такъв момент някой, на когото държах, да ми каже: “Остани”. Поддържаме връзка и до днес, макар че ни делят стотици километри.

      > Двама болни нямат шанс да изградят дълготрайна връзка, следователно не вашата връзка е на първо място, а вашето здраве.

      Вчера бяхме за трети път в Клуба на Абстинента. Слушах разказите на жени от Ал-Анон, като същевременно размишлявах, как техният опит касае моя живот. Имам чувството, че... по никакъв начин. Вярно, няколко пъти забелязах потресаваща прилика с това, което самата аз съм преживяла или преживявам, но... Няма да кажа както мъжът ми... хммм... е, добре – нека бъде поименно – Дарек... че съм различна, че не си пасвам с тях (винаги съм имала тенденцията, сама да разрешавам всички свои проблеми – може би оттам идва нежеланието да ги споделям с групата... затова си мълча). Просто все още не се чувствам на място там. Все повече неща разбирам, по-спокойна съм отколкото (да кажем) преди седмица и половина, няма го вече трескавото мислене, внезапните промени в настроението, но... Не мога да го опиша. Искам да участвам в тези срещи, същевременно понякога си мисля, че изобщо не се нуждая от тях, че може би е достатъчно само да прочета още няколко книжки, да разкажа за това, което чувствам, на няколко души, да... достатъчно ли е?
      Дарек прекарва по-голямата част от деня в работата. Шевовете не му зарастват добре. Главната причина за това, че еспералът гноясва, е, че си пийва по малко тайничко – лекарят ми обясни. Когато се прибира, не усещам да мирише, но и преди е успявал на няколко пъти да измами сетивата ми... Не знам, какво да си мисля. Опитвам се изобщо да не мисля. Гледам децата, редактирам новини на един интернет портал, задълбочавам познания в областта на HTML... а сега си лягам и се надявам, нищо да не сънувам.
           Поздрави, Анка

      Това, което описваш, е типично поведение на един аутсайдер. Самата аз съм аутсайдер, макар с годините да се научих да пребивавам с хора и да ги приемам, както и да си вадя поука от това, как се държат и какво казват – дори и да не ми се нрави. А стоенето на страна ми е добре познато. Когато започнах да търся информация от самия източник за алкохолизма и за живота с алкохолици, не можех за нищо на света да възприема жените, партньорките на алкохолици, които се опитваха нещо да ми обяснят. Като типичен аутсайдер, аз се делях от тях и се гледах отстрани. Беше малко като в тези разкази за клиничната смърт – тялото ти е там долу, а душата ти лети над него и спокойно наблюдава. С мен беше точно така, може би остатъци от моята лудост, от началото на моята шизофрения. Истина беше, че търсейки от опаката страна (вместо отблизо и под ръководството на терапевт, отдалеч и за да отбия номера), попаднах на група от жени, които вече от 20-30 години живееха със своите пияници, можеха да са ми майки (Боже опази!) и обичаха да поучават, вместо просто да говорят. Повече информация и подкрепа получих от самите алкохолици – виждайки, как мъже (в началото познавах само такива), които пиеха от няколко години, оставаха трезвени месеци наред, трупах не някакви си глупави надежди, а благонадеждни знания за това, каква е тази болест и в какво се състои здравеенето. Разбира се, че може и така, както пишеш – малко да послушаш, а после да почетеш, да понаучиш, да понапишеш... Само че ти нямаш време, не можеш да губиш и минута от твоето здравеене, още повече че Дарек се опитва усилено да се напие, а ти имаш проблем с определянето на собствените чувства. Просто нямаш време...

 


  

      Това, че пишеш за дядо си, също е интересно – баща ми, който относително малко пиеше (поглеждайки от перспективата на времето и знаейки на какво е способен един алкохолик, когато е в запой...), някак си не успя да измисли оправдание за своето пиене. Не прехвърляше вината на мен, не ме натоварваше с изискванията си, не ме измъчваше както майка – държеше се по подобен на дядо ти начин – приемаше ме такава, каквато бях, поне през по-голямата част от времето. Адски тъжно е, че единственият човек, приемащ ме и не желаещ да ме променя, беше пияница, който просто не умееше да ме обича по нормален начин, но все пак го правеше най-човешки от цялото семейство...
      Умееш ли да се довериш на своите емоции и да престанеш хладно и резервирано да анализираш случките от детството и от младежките години? Умееш ли да престанеш да се оценяваш? Нито тогава, нито сега никой не изисква от теб да си перфектна и не трябва да бягаш от всеки, който започва да открива, че не си съвършена и че миналото ти също не е съвършено. Дарек, световен шампион по манипулация, май точно това се опитва да направи, нали? – подсъзнателно е напипал “пропуските в твоята святост” (глупости на търкалета, няма никакви пропуски, защото и святост няма – и в това няма нищо лошо!) и дълбае в тях, а ти на всяка цена се опитваш да се приспособиш към него, за да не те наранява и осъкатява, за да не ти показва, че си “лоша”. Сбърканяците – като нас – привличат сбърканяци. Възпитани сме като ходещи перфекции и ни е вбито в мозъка убеждението, че просто не може да е иначе, че иначе светът ще се разпадне, ще се окаже, че сме един никой, семейството ще ни лиши от наследство и уааааааааа, бум, тралала. Същевременно не сме съвършени – хора сме. Но не се отнасяме към нашите – естествени и още как – несъвършенства като към нещо, което свидетелства за нашата нормалност, а като към белег на лицето, като към подмокрени гащи, като към срам и позор, а когато някой открие и дори само невинно докосне тази наша слаба страна, в очите ни проличава паника. Нормалният човек ще повдигне рамене и след време ще каже: “тази е прекалено чувствителна”, и ще престане да се занимава. Психарът по правило ще се задържи – защото ето има материал, с който да компенсира собствените си откачености. Дарек обожава да бъде с теб – може да те бие през лицето с твоите слабости и после да гледа от разстояние, как се превиваш от болка и унижение и дори му се извиняваш за това, че се е оженил за такава една дребна и непотребна. А ти не си дребна и непотребна.

      Струва ти се, че всичко можеш да изтърпиш, защото нямаш друг избор, но не е така – ще изтърпиш, защото си в състояние да покажеш на всички, че никой не може да те смаже. Не си тревичка, която пак пораства, след като я стъпчат, ти си дърво, което някой може да се опита да счупи, да нарани с нож, но което не може да бъде унищожено.
      Аха, и още нещо за Ал-Анон. На езика ти е, че не се вписваш в тази група, че си различна, разумът подсказва: “Не е така, със сигурност в мен е вината, защото аз съм си такава и никъде не се вписвам”... А аз си мисля, че може би наистина не ставаш. И какво лошо има? – не си длъжна навсякъде да се вписваш. Аутсайдерът се чувства различен и НЕ ВЪЗПРИЕМА това, че е различен. Не различието е проблемът тук, а липсата на приемане на тази част от своето “аз”. Бъди си различна! За теб твоето мълчание може да е доказателство за ниско самочувствие, за страх от присмиване и от липсата на приемане, но може да бъде тълкувано и като заемането на еготична позиция (“сама ще се справя най-добре, защото” – избери си – “никой няма да иска да ми помогне” или “тези глупаци така или иначе не са наясно”). Можеш да заобичаш ближния си само по начина, по който обичаш себе си. Човек, който се подценява – подценява и другите. Кжиш казва, че рефлексът “аз съм различен/а” е по свой начин нормален при болните хора. Алкохоликът размишлява върху това, че е различен преди всичко в контекста на формулата “казвам се Х, алкохолик съм”, съзависимите – във всички възможни контекстове. Просто е така. Извади си изводи от разликите, отвори се и научи колкото се може повече, дори от жена, в чието присъствие се чувстваш като друг биологичен вид, и й позволи да вземе от теб това, което ще й е нужно (а не това, което смяташ, че ще й е от полза). И се заобичай такава, каквато си.
      Американците са измислили терапевтичния метод чрез сбирки. Алкохоликът трябва в продължение на 90 дни да отиде на 90 сбирки, да не мисли, да не говори – а да отиде и да слуша, и по този начин да научи това, което при нас се предава чрез “обикновената” терапия. В Полша това е понякога трудно осъществимо, само в големите градове има достатъчно групи, за да случиш всеки ден на сбирка. За съзависимите има още по-малко срещи – затова е задължително да се ходи на терапия, където ти наливат с лопата това, което сам трябва да разбереш в 90/90.
      Що се отнася до есперала и техниките на елегантно пиене, ще изпратя мъжа ми за консултация при приятели, които са имали есперал и са го запивали – тук, за съжаление, нямам никакви знания, освен тези, че можеш да запиеш есперала и да не умреш. В краен случай можеш просто да извадиш таблетката и то при същия лекар, който я е сложил (като го забаламосаш, че напр. искаш да започнеш лечение в затворено отделение, а там са ти казали, че трябва да го махнеш, защото иначе няма да те приемат) – и успешно да си пиеш. Общо взето, след като Дарек опитва да запие, значи още не е почувствал, че е на дъното, което доказват и неговите проклети претенции, гадни подмятания и цупене на всичко наоколо. И прав му път, ако ще се връща пиян, този път не затваряй вратата пред него, а след него.
           Поздрави – А


      Здравей!

      > Това, което описваш, е типично поведение на един аутсайдер.

      Знам. Някога дори в интернетните форуми използвах псевдоним “аутсайдерка”. Никога не съм се чувствала добре в присъствието на голям брой хора. Не съм се смятала за по-добра от тях – брагодарение на ежедневните търкания с родителите се сдобих с толкова комплекси, че беше точно обратното. Въпреки това моят страх от ангажиране в по-близки познанства бе считан за егоцентризъм, вирене на носа. “Нищо не можеш, нищо не умееш” – баща ми ми го повтаряше до припадък, а аз с все сили опитвах да докажа на целия свят, че греши. Бях отличничка, което още повече влошаваше отношенията ми с връстниците. Учителят ми по география веднъж каза, че с мен могат да дружат само два вида хора: гении и луди. Примирих се с тази проклета “истина” и си намерих приятел, също толкова сбъркан, колкото и аз. Само дето неговите неприятности бяха известни на цялото училище, а моето семейство старателно прикриваше алкохолната болест на баща ми. На всичкото отгоре нашите бяха много недоволни, че дружа с него. А аз имах чувството, че никой освен него не може да ме разбере. Никога не ми е бил гадже, но тежко го преживях, когато престанахме да се виждаме.
       В средното училище се занимавах със скаутска дейност. Обожавах го, а пък родителите ми бяха доволни, че ходя на събирания, пътувам на съзтезания (бях дори на Световния Събор на СПС3 в Англия), вместо да се шлая с подозрителни типове из дискотеките. И все пак винаги са ме привличали хора с проблеми – накрая избягах от вкъщи, отидох в Монар. Инстинктивно усещах, че с тях ще ми е най-лесно да се разбирам, че отчасти съм като тях, макар да не се боря с никаква зависимост.

      > Приканвам те, да прочетеш книгата Семейството и как...

      Като тийнейджер четях особено много книги от този тип, непрекъснато търсейки ефекасна рецепта за моите проблеми. След известно време обаче стигнах до извода, че тези книги нямат никакво влияние върху моя живот, затова спрях да се занимавам с тях (докато не се запознах с възхвалителя на съзнателния живот, за когото ти споменах в едно от писмата ми – попивах като гъба всяка негова дума, за да се убедя накрая, че ценните упътвания, които дава на всички наоколо, са обикновени измислици). Но непременно ще прочета препоръчаната от теб книга, тъкмо я поръчах в една книжарница по интернет.

      > Сбърканяците – като нас – привличат сбърканяци. Възпитани сме като ходещи перфекции и ни е вбито в мозъка убеждението, че просто не може да е иначе, че иначе светът ще се разпадне, ще се окаже, че сме един никой, семейството ще ни лиши от наследство и уааааааааа, бум, тралала. Същевременно не сме съвършени – хора сме.

      Отдавна съм го осъзнала, но ми е трудно да пречупя схемата на поведения, която толкова време е била основа на моята егзистенция. Много съм чела по темата, но придобитите от мен знания са мъртви – в нищо не ми помагат, не ме променят... Може би съм посягала не към тези книги, към които трябва. А може би наистина писаното слово не е достатъчно, необходими са няколко разговора с опитен терапевт. Обаче знаеш поговорката: “Парен каша духа.” Някъде преди осем години стигнах до извода, че – след като сама не се справям много добре с разрешаването на моите проблеми – може би някаква терапия ще ми бъде от полза. Отидох на психолог. Попаднах на надуто женище, което дори не се опита да ми влезе в положението. След три срещи ми писна... Опасявам се, да не стане и сега така (макар да нямам никакво основание да смятам така).

 



      > Американците са измислили терапевтичния метод чрез сбирки.

      Чувала съм за този метод. Още повече че в Б. е възможно да бъде прилаган – групите на АА се срещат всеки ден. Знам къде. Знам в колко часа. Дарек това не го интересува (непрекъснато се оправдава с работата си). За да не му пиля на главата, се съгласи да ходи веднъж седмично. Но се отнася към сбирките с голям скептицизъм и освен това нищо друго не прави, следователно със сигурност не е достатъчно... Ал-Анон пък се срещат два пъти седмично. Аз ходя всеки понеделник.

      > Що се отнася до есперала и техниките на елегантно пиене, ще изпратя мъжа ми за консултация при приятели, които са имали есперал и са го запивали – тук, за съжаление, нямам никакви знания, освен тези, че можеш да запиеш есперала и да не умреш.

      Аз пък знам, че Дарек – преди окончателно да премине на компот – е експериментирал с много лекарства, и най-малкото веднъж е бил на косъм от клинична смърт ... и е жив. Ако е решил да запие есперала, ще го направи без проблем. Уверява ме, че и през ум не му е минавало, но не мога да му повярвам. Ден преди да му имплантират есперал (тогава, когато му устроих домашен арест) изпи в клиниката антикол, за който казват, че действал по същия начин като еспералът. Вечерта ми беше трудно да се разбера с него – мислех си, че приспивателните са го замаяли така. Оказа се, че бил скрил някъде из вкъщи бира, с която се почерпил веднага след като съм го изпуснала от поглед. Той не иска да престане да пие. Иска да контролира своето пиене. Ума му не го побира, че това не е възможно. И това е най-големият проблем...
      Поздрави, Анка

      Еготизмът не е същото като егоизъм, това е такова отношение към себе си, когато ти се струва, че целият свят се върти около теб. Егоистът казва “аз, аз, аз”, еготикът може да казва “аз съм виновен, аз го направих, с мен нещо не е наред”. Толкова е подтиснат от факта, че всичко му причинява болка, че дори няма възможност да помисли, че светът не е специално конструиран, за да го гнети и подценява.
И наистина, никой не е в състояние толкова добре да разбере един сбъркан както друг сбъркан. Аз съм сбъркана и не смятам, че имам проблеми да те разбера. А сериозно – един приятел яко пиеше и се друсаше от 14-годишна възраст, а на 16 се обвърза с момиче, която била отхвърляна от майка си, защото бащата на момичето бил алкохолик, и, според нея, мацката била “обременена” . Това, че гаджето й пиело като баща й, някак си й отбягнало – и ето че имаме подобна схема – отричане, отричане, отричане. Тъкмо това отричане набеляза живота ми. Но връщайки се към сбърканяците – чувството, че само такъв човек може да ме разбере, събуди у мен своеобразна необходимост от търсенето на такива хора поради някакво си тъпо убеждение, че само сред тях ще се чувствам добре. Колкото повече някой пиеше и беше “труден”, толкова по-хубаво ми беше да си приказваме. Не тичах след тези хора, не се грижех за тях, не им слагах компреси на челото, но когато бях с тях – просто ги чувствах някак си близки. Чувството беше готино.
      Семейството и как да оцелеем в него действително не е глупава, “задушна” книга за това, как да живеем и защо така, а не иначе. Тя представлява много задълбочен анализ, стъпка по стъпка, на човешкото развитие, малко намирисваща на фройдизъм, но дотолкова пряма и свободна, че нищо не натрапва и не отсъжда веднъж завинаги. Единственото условие, за да се прочете, е да си отворена на нейното съдържание. Аз по този начин, седейки в кенефа (домашната читалня), открих няколко истини за себе си, включително си припомних, как баща ми пиеше, и осъзнах факта, който в продължение на 30 години криех от самата себе си – че съм дъщеря на алкохолик. И затова толкова я препоръчвам, много повече отколкото Край на съзависимостта (донякъде интересно, дори революционно становище за хората живеещи с токсични партньори) или цял куп други хубави книги.
      Изобщо що се отнася до книги – никоя книга, никоя терапия, никое чудо няма да те промени, ако не се отвориш на това, което можеш да прочетеш, чуеш или видиш там. Не става въпрос, просто да придобиваш знания, а да РАЗБЕРЕШ. Ти ЗНАЕШ, че си жена на алкохолик и наркоман, но мисля, че още не го разбираш. ЗНАЕШ, че вашите са ти скапали живота, но не го разбираш. Знаеш, как да възпитаваш децата си, но имаш проблеми с разбирането. Същевременно от личен опит мога да кажа, че знания и разбиране са две различни неща. Имам приятелка, която е погълната от изучаването на психология и има огромни знания, но всъщност нищо не разбира от психология. Наблъскала се е с информация и сега се е превърнала в ходеща енциклопедия, която е на 30 години, не умее да изгради никаква по-трайна връзка и на всеки две години си сменя местожителството с по няколкостотин километра, без изобщо да проумява, въпреки всичките тези знания, че през цялото време бяга.
      Разбирането на нещо съществено е като да погълнеш изненадващо голям залък от на пръв поглед обикновена овесена каша. Дъвчеш. дъвчеш и изведнъж – гъл – очите ти изскачат от орбитите, гърлото ти набъбва, дъхът ти спира – изведнъж разбираш. Затова пиша писма като това – защото почти при всяко усещам същото “гъл”. Само когато се отварям, мога НАИСТИНА нещо да проумея. Човек не иска да се отваря, когато усеща, че боли. Тогава си набива в главата знания и е все по-умен и все по-нещастен, особено поради факта, че знае защо е нещастен. Отварянето е като разчоплянето на зараснала рана. Понякога дори се чува как отблъскващо трещи и се къса. Но без това няма разбиране, а без разбиране няма зрялост, без зрялост няма спокойствие, без спокойствие няма щастие.
      Ако става въпрос за есперала – получих пресни сведения от Кжиш, който се върна от сбирка развеселен, защото трябвало да обяснява, че няма намерение да си имплантира есперал, а само пита по молба на приятелка. Аверите не особено нежно му се нахвърлили: “Кви ги дрънкаш, бе, искаш да си имплантираш? Превъртя ли? Не можеш ли да си пийваш и без него?” След това му разказали някакви подробности. Затова най-напред цитат от Воронович, после малко на тема разказите на стари пияндета, а след това свободни изводи:

      а) Дисулфирамът е най-известното средство предизвикващо отвращение и “алергия” към алкохол. През 20-те години вещество с такъв химически състав се е използвало в промишлеността за ускоряване на вулканизацията, а в края на 30-те намира приложение в медицината като антипаразитно средство и средство против краста. Дисулфирамът е бил въведен в лечението на алкохолизъм от датчани през 1948 година, като подпомагащо терапията средство. “Алергията” към алкохол трябвало да промени отношението на пациента към алкохола. Започнал да се прилага под формата на имплант през 50-те години. В Полша в продължение на много години всеобщ, а често и единствен метод за лекуване на зависимости било “алергизиращото лечение”, което представлявало принудителна абстиненция чрез оралното приемане от пациентите на дисулфирам (Антикол, Антабус) или чрез имплантиране (Есперал, Дисулфирам). Взимането на дисулфирам трябвало принципно да промени отношението на пациента към алкохола, тъй като от 5 до 15 минути след изпиването на алкохол можело да се стигне до допълнително натравяне вследствие на кумулирането на оцетен алдехид, чийто по-нататъшен метаболизъм се блокирал от задържане активацията на алдехидната дехидрогеназа. Оцетният алдехид пък е 30 пъти по-силен токсин отколкото самият етилов алкохол. Натравянето с алдехид се проявява между другото и като почервеняване на лицето, чувство на задушаване и пръсване в гръдния кош, ускоряване на сърдечния ритъм, чувство за безпокойство и страх от умиране.

      Изследванията върху ефикасността на дисулфирама обаче са показали, че той не е много по-ефикасен от плацибо ефекта, а маменето при приемането на дисулфирам е всеобщо явление (80%). Имплантирането на дисулфирам често не осигурявало такова ниво в кръвта, за да настъпи реакция след приемането на алкохол. Много изследователи обръщат внимание на опасностите, които възникват от самия характер на действие на “алергизиращите” средства, както и предизвиканите от тях реакции (задушаване, ускоряване на сърдечната дейност и аритмия, покачване на кръвното налягане, а дори и клинична смърт). Възможността оцетният алдехид да предизвика сърдечно-съдови промени, както и токсично увреждане на черния дроб, буди безпокойство. Описвани са сериозни неврологични и психиатрични усложнения, като смущения на съзнанието, атаки на страх, психози, депресивни синдроми, остри и съпроводени от усложнения мозъчни синдроми, включително и мозъчни синдроми придружени от органични изменения, както и полиневропатии. Отбелязани са и няколко смъртни случая , които биха могли да са свързани с приемането на дисулфирам. През последните години легитимността на предписването на средства с “алергизиращо” действие (Дисулфирам, Антикол, Антабус, Есперал) е все по-сериозно поставяна под съмнение, тъй като тези препарати не лекуват зависимостите, а единствено водят до принудителна абстиненция под заплаха от появата на симптоми на остро натравяне с оцетен алдехид. Част от изследователите считат, че приемането на дисулфирам трябва да се смята единствено за психологичен механизъм на събуждане на страх от пиенето. Много специалисти обръщат също внимание на етичните аспекти от прилагането на дисулфирам, който не може да бъде считан за пълноценно лекарство, тъй като няма влияние върху етиопатогенезата на зависимостта, а съзнателно излага пациента на риск от появата на странични ефекти и усложнения в случай на приемането на алкохол. Имайки предвид настоящите възможности за ползване на съвременни методи за лечение на алкохолната зависимост в Полша, предлагането на дисулфирам като “метод на лечение” или поддаването на натиск от страна на семейството, настояващо за имплантирането на есперал, трябва да се смята за непрофесионална, а в някои случаи дори неетична, постъпка. Днес подобни случаи можем да срещнем единствено извън центровете занимаващи се със специалистична терапия на алкохолна зависимост.4
      б) Алкохолиците потвърдиха, че еспералът може да се запие и тогава раната започва да гноясва. Може и да гноясва от само себе си, тъй като това е чуждо тяло с големината на кибритена кутия, но е по-малко вероятно, отколкото евентуална тренировка по запиване. Алкохоликът може да запиe импланта веднага и то яко, и ако издържи (а защо пък да не издържи...?), може отново да продължава да пие почти без никакви симптоми, или пък може да запива по малко, по едно малко, тогава сърчицето само малко ще се разтупа, ще го обхване лек страх – и край, чак до следващия опит с по-голяма доза. При все това пияницата има яко откаченото чувство, че, ето на, може да контролира своето пиене! Алкохолиците твърдят, че ако някой не запие импланта, то в 99 процента ще запие веднага, след като изтече срокът на въздържание. Кжиш им е представил в общи линии ситуацията на Дарек, а те вдигнали рамене: “Заради жена си ли си е имплантирал? Ще започне да пие, още много преди някой да разбере какво става.”

 


 

      в) Свободните ми изводи са следните: въпреки наркотичната абстиненция (пък и един дявол знае, какво е пробвал в последно време – сега има дрога, която привидно не те прави физически зависим, и изборът е много по-голям отколкото в ерата на компота) Дарек Е наркоман и неговото тяло помни, какво е да се друса. Той е устойчив срещу много по-силни токсини от алкохола и смесването на бира с антикол – за други това е невъзможно за изповръщане, а за него може да е само любопитен биохемичен факт. Имайки предвид, че есперал + алкохол = халюцинации и друг поглед върху действителността – за един наркоман това може да е много интересно (и по-евтино от наркотиците) преживяване. Каквато и да е ситуацията – пие или не пие – това, което прави – не е трезвеене. Може и да дойде такъв момент, когато ще се прибере вкъщи на четири крака. Използвай известното време спокойствие, което ти предстои, за да събереш сили и да се приготвиш за това, което може да последва. За да можеш да го задържиш на прага. За да му позволиш да падне по лице на тротоара, да се докосне до смъртта – нищо друго няма да го накара да престане да пие, нито мрънкането на жена му, нито плачът на децата му (“не негови...”), нито срамът или някое друго нормално човешко чувство.
Ако можеш – ходи колкото се може по-често на Ал-Анон, говори си с хората и престани да си мислиш, че могат да си помислят нещо лошо за теб. Нямаш време за бавно узряване. И отиди на терапия, дори и всичко около теб да се руши.
           Дръж се каквото и да става – Агниешка


      Здравей!
      Искам предимно да ти благодаря за обширната “лекция” на тема дисулфирам. Твоите думи потвърдиха повечето ми догадки относно запиването на есперала. Ако все пак алкохол + есперал = халюцинации, тогава има вероятност (макар и нищожна), Дарек да престане след няколко опита за напиване. Доколкото ми е известно, експериментирайки преди години с дрога, той непрекъснато избягвал всички наркотици, които предизвикват промяна на начина на възприемане на действителността. Страхувал се е панически да не изгуби контрол (водката и компотът – макар под тяхно влияние човек да се държи като откачалка– дават илюзорното чувство за контрол над собственото поведение).
      Вчера се върна много късно вкъщи (понеже нещо се развалило и не можели да се оправят без него... може и да е вярно – понякога го търсят по телефона дори и след полунощ, но така или иначе това не ми харесва). Скарахме се. Само няколко намека за необходимостта да започне някаква терапия бяха достатъчни. “Та нали ходя на сбирки на АА” – кипна. Казах му за метода 90/90, нарече го дебилизъм (той, разбира се, няма време за такива работи). Увил се е в звукоизолиращ пашкул и ръмжи на всеки, който се опита да го измъкне оттам – мисли си, че там е в безопасност.
      Алкохолиците, с които е разговарял мъжът ти, имат право: рано или късно ще започне отново да пие. Знам дори, че за запиване на есперала ще използва метода на “постепенното, по едно малко”, защото веднъж сам ми го каза (“ако поискам...” – твърди, че не иска). Няма да мога да го изхвърля тогава на улицата. Тези няколко стаи, в които живеем, не са наши – под наем сме, а аз нямам пари дори за наема. От по-радикалните методи мога да приложа само този, да се върна при нашите в Литва (много пъти съм си го мислела, но никога не съм имала достатъчно... понякога смелост, а друг път пари).
      Мислех си, че съм се поуспокоила малко, но вчера – когато Дарек толкова дълго го нямаше – сърцето ми беше заседнало в гърлото и ми беше трудно да мисля за новосъздадените интернет страници и за предлаганите от тях услуги (редактирам новини в един от интернетните новинари), а все мислех за това, какво прави сега мъжът ми и защо не си вдига мобилния. Безсилието ми спрямо неговата болест ще ме довърши.
      > И наистина, никой не е в състояние толкова добре да разбере един сбъркан както друг сбъркан. Аз съм сбъркана и не смятам, че имам проблеми да те разбера. :)))

      Наистина ме разбираш. Мисля, че – може би – бих могла да намеря общ език и с жените, които срещам в Ал-Анон... но не мога да се накарам да се отворя пред тях. Факт е, че на първата среща, когато ме попитаха как съм попаднала при тях и дали някой от моето семейство пие, си излях душицата относно всичко, което се случваше тогава в живота ми (тридневното отсъствие на Дарек, това, че го затворих вкъщи, есперала и чудовищния страх, че рано или късно той отново ще започне да пие, както и това, че изобщо не знам, как да се държа сега, когато не пие...). Приеха ме с голяма доза доброжелателност (още повече, че отидох на тази среща с седеммесечното ми мъниче). Следващи два понеделника обаче мълчах... исках нещо да кажа, но ми бе застанала бучка в гърлото.

      > И ето че имаме подобна схема – отричане, отричане, отричане.

      Моите близки, с изключение на брат ми и баща ми, все още не знаят, че Дарек има какъвто и да било проблем с алкохола, семейството на мъжа ми – също не. Не умея да говоря за това. Тук, в Б., всъщност нямам никакви познати, да не говорим за приятели. Когато започна да става наистина лошо, веднага се отдръпнах от целия свят, за да не трябва да обяснявам на никого нищо (за сбърканяците е типично, че все биха се обяснявали – позиция от типа “съжалявам, че живея”). Т.е. продължих да следвам, и дори редактирах университетския вестник, но нямах никакви по-близки познанства, ходеници на гости на по чай, излизаници заедно и пр. Цял живот съм се отвращавала от това, което правеха моите родители – вкъщи караници, бутаници, а навън всичко тип-топ. Заклех се, че моят брак ще е различен. Не е...
      Това, че отидох в полицията (когато Дарек го нямаше няколко нощи вкъщи) и съобщих за неговото изчезване, открито заявявайки, че сигурно някъде запива, но бих искала да знам къде – си беше чист героизъм от моя страна.
      А за това, че баща ми е алкохолик, знаят само няколко души. Защото думата “алкохолик” не се възприема добре, защото е срамно да се говори така за собствения баща, защото се чувствам кофти, правейки така...по-добре да изопачим малко фактите или пък изобщо да не споменаваме за това. Спомням си как веднъж – след като избягах от вкъщи – наркоманите от Монар ме придумаха да напиша писмо на нашите и да им кажа, къде съм (дъго време не исках да го направя). “Живея в център за хора, които искат да се излекуват от зависимост спрямо наркотични вещества” – надрасках на едно листче, опитвайки се възможно най-много да забуля фактите (тогава в Литва нямаше – и сигурно и до ден днешен няма – никакви центрове за наркомани... ха! до неотдавна там изобщо “нямаше” и наркомании, а познанията относно тази болест са нищожни). По същия начин и сега... търся някакви оправдания, интелектуалствам, вместо да си кажа направо: аз съм жена и дъщеря на алкохолик. Правилно си забелязала, че много добре го ЗНАМ, но все още не мога да го приема. Затова имам нужда от терапия. И макар Дарек да твърди: “Дори не си го и помисляй”, ще пробвам още тази седмица да се свържа с някакъв терапевт.
           Поздрави, Анка

      Мисля си, че би било добре да отидеш на сбирка на АА и да си поговориш с някои алкохолици, които вече са преминали през есперала и биха могли лично да ти разкажат, какво са правили тогава, как са се държали, какви претенции са имали спрямо жените си, които са искали нещо от тях и т.н. Бих могла да ти дам още някакъв и-майл адрес, за да си пишеш и с друг освен с мен, но нарочно няма да го направя – защото смятам, че трябва да се срещнеш с хора от плът и кръв, и това наистина ще бъде по-доброто решение, отколкото да киснеш самотно вкъщи, забила нос в компютъра, и да задълбочаваш познания, които пет пари не струват. Тогава ще ти е по-лесно да се справиш с неговото “нали си имплантирах, нали ходя на сбирки, забрави за терапията, защото там ще ти промият мозъка”, и за теб то няма да е непоносимо мъчение, може дори да успееш да не му обръщаш внимание...?
      Под ръка са ми няколко специални лафа, които, разбира се, научих от момчетата (аха, винаги съм дружала с мъже, нямах много приятелки и познати жени). Напр., когато някой се хвали, оплаква или самосъжалява, един от тях изстрелва: “Та вината не е моя”. В началото направо ме разбиваше, а пoсле, смеейки, се му отвръщах с нещо също толкова тъпо, включително и с “еби се в...”, на което той, смеейки се още повече, ми казваше: “И аз те обичам”. Срещу такива космични обвинения можеш да изтърсиш нещо от рода “да бе, а Осама бен Ладен ми е зет и му пращам колети” или “еб...”
      Естествено, не съветвам моя мъж да упражнява автоеротични дейности, но винаги съм в състояние да му изтреса, да ме целуне отзад, да не се държи като истерик и т.н. Общо взето, когато някой започне да се държи ирационално или явно манипулира другия, играейки си с емоциите му и използвайки аргументи достойни за един шизофреник, никога не трябва да започваш мериторична дискусия или да се опитваш логично да отблъскваш нелогични аргументи. Можеш също – което е и много здравословно, просто да вдигнеш рамене и да излезеш, без да подхващаш темата. Най-важното е да се дистанцираш. А няма как да се дистанцираш, когато си само между четири стени под наем и си убедена, че без господин Д. няма да се справиш... Вярно, неговите мангизи са ти от голяма полза, но самият ТОЙ не ти е от никаква полза. Докато го измъчваш, молиш, да отиде на терапия, ти между другото му позволяваш да се държи с теб като с боклук – той си е по свой начин щастлив и знае, че има съпруга, която – каквото и да става – ще го измие, нахрани и дори ще го замъкне на лекар. Ще започне да му се пече яйцето, едва когато почувства, че те губи, затова и е толкова против да ходиш на терапия – ще вземе още нещо да ти се пренастрои в чутурата...
      Много ясно, че и на мен не би ми се понравило завръщане в Литва, предимно от гледна точка на болната среда, от която си избягала и която няма да е добро място за децата ти. Но – каквото и решение да вземеш – нито мястото, което избереш, нито изходът, на който се решиш, не трябва задължително да е последен. Монар е бил преходно решение, същото може да бъде и с Литва, с Дом на Самотната Майка, с наемането на луксозна вила. Не взимаш решение от рода - да си отрежеш пръста, когато е ясно, че няма пак да порастне.
      Що се отнася до отварянето ти пред други хора... Не трябва да правиш нищо насила. Просто не се спичай и вцепенявай. Не е задължително да правиш нещо, да си изливаш душата, да се усмихваш, да си мила, искрена до болка, не е задължително и толкоз. Именно в това се състои фактът, че си свободен човек – че не си длъжна за нищо. Просто не мисли, не предполагай, че в нещо можеш да успееш, а в друго не, но... Не го анализирай, не се барикадирай, не се опитвай да съзреш атака откъм фланговете. Просто отиди там и присъствай. Останалото ще си дойде само. Да се отвориш, не означава пристъп на искреност, а освобождаване на блокадите. Да се отвориш, не означава да се признаеш за виновна – ти за нищо и пред никого не си виновна, това е просто като сбогуване с невидим ортопедичен корсет. Бих си била вкъщи, ако ми беше казала, че те наболва гръбнакът, болят те плещите, а понякога ти се струва, че ще паднеш от умора. Познато ми е...

 


 

      Знаеш ли, щом в Монар си написала писмо на семейството ти, което е било непълно, лъжливо и неискрено, може би ще поискаш пак да го напишеш – да напишеш за всичко...? Не си длъжна, не дай си Боже, да го изпращаш, но можеш да го напишеш и да си го имаш. Така, както го чувстваш, и забрави за писателски таланти и умения. Когато си разчиствах сметките със самата себе си, постоянно – вербално и в писмата – псувах. Думите ми нямаха нищо общо с книжовния полски език, всяка втора дума беше “да ти еба”, “ебати” и “пичка му...” във всички възможни варианти. На това ме научи отчасти този мой приятел, който казваше “Та вината не е моя” и който в началото на нашето приятелство отговаряше на моите псевдолитературни измислици с: "Кви ги дрънкаш, да го еба, кажи, че не ти дреме на оная работа, та да те разбера, а така, както го казваш – нищо не разбирам, да го еба". Това, което беше вътре в мен, ми причиняваше толкова болка, че трябваше да започна да бълвам с цялата ярост и поривистост, на която бях способна – иначе скръбта щеше да ме разкъса. Пробвай, може този метод да ти помогне и на теб...
      Трябва да ти кажа, че мъжът ми много се ангажира с моята кореспонденция, мисля, че попадна на история, която го разчувства повече от други. Няма да умувам защо, макар сигурно да е и между другото поради това, че в последно време ми пишат две момичета, намиращи се в ситуация, която трудно може да се нарече стандартна – ти и г-ца Х, дъщеря на алкохолик, годеница на алкохолик, сексуално малтретирана от дядо си, наполовина полудяла и отчайващо нуждаеща се от нормалност. Това те кара да се разчувстваш, би трябвало да те накара да се разчувстваш, дори и ако си отегчен и отракан човек, който “вече е виждал всичко”. Слава Богу, че ние сме аматьори, а не терапевти и не трябва да се страхуваме от емоционално ангажиране.
           Поздрави и приятна вечер – А


      Здравей!
      Ха, мъжът ми най-после намери “съществен” аргумент, за да се откажа от възнамеряваната терапия. Не мога да участвам в нея, защото... преди години съм му изневерила!!! “Няма да се срещаш с никого, че ще вземеш пак да ми се влюбиш и пак да се повтори историята от тогава” –убеждаваше ме вчера. Също като теб и аз винаги по-лесно съм се разбирала с мъжете, по-близките ми познати жени (приятелки?) могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Затова и от една страна имам толкова малко познати в Б. (някога – когато редактирах студентския вестник – дори трябваше да кажа на колегите да ме търсят по служебни въпроси само в университета, защото Дарек полудяваше, когато случайно вдигнеше телефона и чуваше мъжки глас). И затова сигурно няма да отида на сбирка на АА, за да си поговоря с алкохолиците, както ме съветваш. Не ми се ще после да слушам неоснователни обвинения за изневяра, а със сигурност така ще стане. Какво да се прави – когато някой е добър с мен, с удоволствие бих му свалила звезда от небето (поредна, струва ми се, черта на ВДА), което обаче не означава, че веднага бих се изчукала с всеки. А май мъжът ми точно така смята.
      “Вместо да ходиш на някаква ненужна терапия, вземи да изчистиш” –порица ме Дарек. Чистенето е още един от коронните аргументи на мъжа ми. Вярно, разхвърляна съм... но нека не преувеличаваме! нямам намерение да прекарам целия си живот в лъскане на пода, пране на килими, бършене на прах и т.н. “Жената трябва да си стои вкъщи с децата, а не да хойка незнайно къде и за какво” – беснее моят любим. В последно време му хрумна и “гениалната” идея, Вероника да спре да ходи на детска градина, тъй като това е прекалено голям разход. Вярно, не е евтино, но след като е можел да си позволи да купува водка, следователно може да си позволи и детска градина, още повече че на Вероника там много й харесва (другите деца в нейната група плачат и мрънкат, а тя влиза в залата със светнала физиономийка).

      > Общо взето, когато някой започне да се държи ирационално или явно манипулира другия, играейки си с емоциите му и използвайки аргументи достойни за един шизофреник, никога не трябва да започваш мериторична дискусия или да се опитваш логично да отблъскваш нелогични аргументи. Можеш също – което е и много здравословно, просто да вдигнеш рамене и да излезеш, без да подхващаш темата. Най-важното е да се дистанцираш.

      Все още не го умея. Изпонакарам се, а после страдам. Понякога дори сама провокирам разговори, с които знам, че няма да постигна нищо. Вчера напр. разбрах, че Дарек не бил зависим от алкохола, той просто бил... СВИКНАЛ с него!!! Но ситуацията вече била под контрол, нямало да пие повече (спомена нещо, че въобще нямало да пие). Естествено, не трябва да ходи на сбирки на АА, но веднъж седмично може да се появи там и да послуша, за какво говорят истинските алкохолици (както добре помним, той е напълно различен). “Ходя там като на цирк” – ми каза мъжът ми. “Те не са нормални, напр. започват да треперят като видят бутилка, а аз въобще не треперя. Освен това повече от тях така или иначе пият. Когато се срещат, са трезвени, но после...” – установи той.

      > А няма как да се дистанцираш, когато си само между четири стени под наем и си убедена, че без господин Д. няма да се справиш...

      Аз все пак мисля, че бих могла да се справя без него (изобщо аз съм създадена да действам в кризисни ситуации – в Полша прахосвам своя журналистически талант, би трябвало да замина за Ирак или за някой друг Афганистан, който американците имат намерение да разрушат до основи, и оттам да пиша за вестници, които разтърсват със своите репортажи). Затова – ако пак ми извърти някой номер – събирам си багажа и заминавам за Литва. Реших го вече, сега трябва само да спестя малко пари. Може това да го накара да се осъзнае...

      > Знаеш ли, щом в Монар си написала писмо на семейството ти, което е било непълно, лъжливо и неискрено, може би ще поискаш пак да го напишеш – да напишеш за всичко...?

      Родителите ми после така или иначе разбраха всичко за центъра. Дори ме посетиха там няколко пъти. Там ми беше и сватбата. Без капка алкохол (винаги съм повтаряла на родителите ми, че на моята сватба няма да има алкохол – едно от малобройните ми заявления, което бе осъществено докрай). Но все пак смятам, че бих могла да напиша едно такова писмо – да напиша защо избягах, защо не исках (и не искам) да се върна, за преебаното ми детство, когато си водех дневник, защото никой не го интересуваше какво преживявам... За това, как ден преди изпита (накрая на началното училище) се натъпках с таблетки – непрекъснато припадах и повръщах, мама ме закара в болницата, не казах, какво ми е (разбра няколко месеца по-късно от едно писмо) – не се тревожеше за моето здраве, а само за това, че “толкова си учеше, а сега не може да се яви на изпита”. Отидох, и още как! – и изкарах най-висока оценка от целия клас...

 

      > Трябва да ти кажа, че мъжът ми много се ангажира с моята кореспонденция, мисля, че попадна на история, която го разчувства повече от други.

      Прати му много поздрави от мен. По дяволите... добре е, че ви има.
          Анка

      Аню,
      направо откачам като чета цитатите на казаното от г-н Д. Ако трябва да цитирам приятеля ми Гжеш... еее, по-добре да не го цитирам... Струва ми се, че той винаги ще се заяжда по повод на тази твоя изневяра, докато не му кажеш, да си завре претенциите отзад, защото не си му се заклела в любов и честност в брака, за да си се шибаш сега из храсталака, а ако това не го убеди, значи вашият брак е грешка. Ще се заяжда заради всеки аптекар, семеен лекар, портиер – заради когото и да било, само за да не се почувстваш в безопасност. Това е типично, до погнуса типично поведение, което много пъти е описвано в специалистичната литература – такава една пияндурска параноя. И тя ще продължи да съществува и да се развива в ПРОИЗВОЛНИ условия.
      Трябва да седиш вкъщи и да чистиш – чудесно. Аз обичам да ми е подредено и когато се ожених за Кжиш, ме хващаха дяволите, като намерех чорапите му под леглото, хвърлена кърпа на пода или пък как си почива пред телевизора, а играчките на децата са разхвърляни и натрошени на парчета. Е, все още обичам да ми е подредено, но вече не се впрягам толкова и не истеричвам, когато преди закуска видя останалите от вечеря чинии на масата. Още повече че майка ми има шибаната мания, да е изчистено до такава степен, че е готова да вдигне скандал за две оставени на килима в хола играчки на Малгошя, нервно бърше прах по време на обяд, когато забележи случайно косъмче върху мебелите, а необходимостта да строява всички, като в казармата, бавничко започва да наподобява лека социопатия. Следователно – в рамките на нормалното поведение – моментално заставам в опозиция, държа си краката на масата, оригвам се, бъркам си в носа и си избърсвам сополите под стола. Откакто съм бременна, спрях да гладя всяко пране, веднага след като изсъхне, и в малката стая се е натрупала планина от дрехи, от които от време на време взимам по някоя, като си нямам работа, и я изглаждам (или не). У нас, дори когато през кратко време не работех професионално, никога не е било идеално подредено, и винаги сме си деляли задълженията. Кжиш, без излишно да мрънка, мие съдове, бърше пода и се нахвърля да мие прозорци (веднъж годишно...), а и никой не го прави на проблем, като стане въпрос за нещо толкова идиотско като пране например. За това, че търчиш с парцала из вкъщи, си си заслужила евентуално едно “мерси, жено” или възнаграждение за всеки час извършена работа отделен за чистене – 7 злоти на час – а не изречение от рода: мястото на жената е вкъщи и хващай парцала!!! А методът на моя приятел Гжеш “еби се в..., пич”, не ти ли изнася??? Събирала си му повърните и някак си тогава не е имал забележки, а сега нямаш повърни под ръка, и явно е стигнал до извода, че са ти намалели задълженията.
      Разписах се от ярост, но това, което имам предвид е, че не трябва да се отказваш да ходиш на сбирки, защото така или иначе няма да избегнеш претенциите и намеците му, кой знае дали няма да ти ги изтресе по време на увертюра в леглото, след като загасите лампите. Най-напред ще те прасне по чутурата с едно такова изречение, а после гальовно ще подхване да те милва, за да разбереш, че той е Господарят. Или пък няма да подхване, зашото няма да има желание. Следователно, ако ще избягваш срещи с хора, за да си на спокойствие, мога да ти кажа само едно – няма да имаш спокойствие. Вярно, аз никога не съм била в такава ситуация като твоята, но знам напр. от моята ултратоксична майка, че колкото повече търсех компромис, за да ме остави на мира, толкова повече това я разяряваше и толкова по-злобно ме жегваше. За да не говорим за прекалено минали времена – имам пример дори отпреди две седмици.

 


 

      Грижейки се за това, да има мир и спокойствие, ти учиш г-н Д., че той за теб е по-важен от твоето достойнство, свобода и себеуважение. Не разсъждавай така, както той иска. Прекалено много си извоювала вече, за да кажеш: “Няма да отида там, защото пак ще се заяжда”. Ако отидеш, можеш да получиш полезна информация, както и да се запознаеш с хора, пред които няма да трябва да се срамуваш, защото самите те са въртяли такива номера, и ще могат да ти помогнат, да те подкрепят, може би дори в трудни моменти да кажеш на г-н Д.: “Не дрънкай глупости, бе пич”...
      Цитатите на поредните глупости, как твоят приятел мъжът ти е силен, каква силна воля има, как не е алкохолик, как ходи на цирк, ме карат да си направя извода, че и за него и за теб (въпреки че ще се свърши мирът и спокойствието) би било по-добре, ако си извади есперала. Ако пак повтори такива зашеметяващи сензации, просто му кажи, че ще щом е така, нека се отърве от есперала, защото не е нужен нито на него, нито на теб. Той ще ти отвърне: “Ти сама поиска”, кажи му: “Но вече не искам” и точка. Ако започне да търси някакви странни извинения, на пръв поглед ужасно логични, опитай просто да вдигнеш рамене и да го прекъснеш с напр. “Писна ми”. Докато спориш с него, той ще е печелившият. В момента, в който започнеш да го режеш, ще се почувстваш по-силна, а той ще престане да се чувства сигурен.
      Отвори някоя интернет страница за наркотици. Там в списъка на наркотиците се намира и... алкохолът!! Това ме изненада, но текстът, който прочетох, е извънредно сполучлив. Алкохолът е наркотик, а твоят мъж е наркоман. От отдавна. Мисля си, че може би ще е добре да потърсиш някой от Монар, който ви познава и ще може да каже на г-н Д. това, което му е казвал преди много години в групата: “Кого мамиш? – със сигурност не мен”.
      Добре е, че смяташ, че можеш да се справиш без него. Аз съм сигурна, че ще се справиш, не трябва да пиша “смятам, че...” Радва ме и твоето заканване “ако още веднъж...!”, а още повече зарадва и мъжа ми, който започна да се смее и да казва: “Ооо, много добре!!!” Мога само да добавя – поставяй си по-малко задължителни условия за осъществяването на този план, като напр. “трябва да спестя”, за да не се окаже, че номерът ти е бил извъртян, а ти не си вдигаш партакешите, защото не си спестила. Докато мъжът ти работи, можеш без проблем да го осъдиш за издръжка на три деца (напр. за по 350 злоти за всяко) и нека доказва, че няма пари. А като не плаща – затова има съдебни изпълнители. А освен това умееш да пишеш – търси си работа в тази област! Пиши романи, опитвай се да публикуваш – не се поддавай на ежедневието, не позволявай да те прецакат.
      А писмото го напиши. Когато ще си в състояние да си изчистиш сметките с миналото, ще ти е по-лесно да намериш своето място в настоящето. Това може да ти помогне.
           А.

 

      Здравей!

      > Алкохолът е наркотик, а твоят мъж е наркоман.

      Наистина пиенето всъщност само по това се различава от друсането, че обществото един вид разрешава първото, а пък не разрешава второто. Преди да реша да търся помощ в АА и Ал-Анон, многократно се свързвах с лидера на нашия център. Няколко пъти дори успях да завлека Дарек на разговор при него. Мислех си, че ще го посъветва нещо смислено. А той му предложи... есперал. В началото бях категорично против, но след като един авторитет по въпросите на зависимостите беше толкова убеден, че това е единственият изход... Накрая май сама повярвах. Дарек обаче нямаше ни най-малкото желание да си имплантира и затова безкрайно го отлагаше. Пиеше, без да го е грижа за последствията, после спираше (поведение от типа “виж! мога да спра във всеки един момент – когато поискам, не пия... следователно мога да продължавам да пия”). Един ден разказах всичко на един приятел (делят ни стотици километри, но от време на време си пишем писма... а се запознахме, когато започнах да се занимавам със скаутска дейност). Посъветва ме да се свържа с АА и Ал-Анон. Оправдавах се, както можех. “Не е за нас това” – аргументирах. Но ставаше все по-лошо. И когато Дарек се изпари от вкъщи за три дена, взех решение: есперал + терапия. Еспералът ми се струваше задължителен – просто през последните няколко месеца Дарек нон стоп пиеше (“бирата е охладителна напитка” и други сензации от този тип). Веднъж по-малко, друг път повече – обаче непрекъснато беше под влиянието на алкохол. Как да отиде на терапия в такова състояние?!
      Сега си мисля, че може би имаш право, че може би трябва да му се извади имплантът... Раната престана да му гноясва. И по-скоро не вярвам на неговите обяснения, че “тя така от само себе си”. Ако се е опитвал да запие есперала, май все пак е решил за известно време да преустанови опитите. Може наистина да съм “параноична на тема алкохол”, но ми се струва, че когато му забираха шевовете, той беше по-отстъпчив и т.н. (по същия начин, както когато пиеше), сега пък всичко го дразни (както веднага след като му имплантираха есперала).

      > Направо откачам като чета цитатите на казаното от г-н Д.

      И аз откачам. И отдавна щях да съм го напуснала, ако се държеше винаги така. Досега рисувах пред теб неговия образ, използвайки главно черни цветове. Може би дойде време за по-светлите тонове (защото иначе заради какво, ако беше такъв негодник, толкова силно щях да настоявам да съм с него...). Влез на моята уеб страница – това е архив на редактирания от мен университетски вестник. Никога нямаше да възникне, ако не беше Дарек. Следвах, но това не ме удовлетворяваше особено. В същото време няколко души решиха да издават списанийце. Отидох на организационната среща – отврат! пълна отврат! “Та не ти трябва да пишеш за тях. Създай собствен вестник. СПОСОБНА си” – каза мъжът ми и толкова дълго ми го повтаряше, докато накрая не повярвах в себе си. Събрах около себе си няколко ентусиаста, за една седмица се научих да борява с програмата за предпечатна подготовка... Дарек финансира първите два боря от собствения си джоб (за следващите успях да получа пари от декана, от студентския съвет и кой знае от кого още). В един миг ликвидирахме конкуренцията. Тираж – 1000 екземпляра, 17 броя, достъпен безплатно в няколко висши учебни заведения... Това е едно от малкото неща в нашия живот, които съм, а по-точно – сме успяли да осъществим изцяло.
      А сега нещо по-приятно и по-близко до днешния ден. “За кръщенето ще сготвим бигос5” – ми съобщи моят любим, домъквайки вкъщи две големи зелки и торба с допълнителни продукти. “О, не! Освен ако ти не нарежеш зелето” – казах аз. И го наряза... подправя, готви... легна си доста след полунощ... А бигосът беше наистина превъзходен.
           Поздрави, Анка

      Аню,
      аз не твърдя, че Дарек е лош и отвратителен, и “за какво си с него”. С удоволствие ще повярвам, че е добър мъж, помага и т.н., макар рязането на зеле да не ме впечатлява, защото при мен вкъщи всеки се занимава с това, с което реши, а освен това Кжиш обожава да готви. Но вярвам, че е добър мъж – защо не. Проблемът не е в това, че е лош, а в това, че заради водката откача – трезвен или пиян – и това го превръща в типичен алкохолик, пиещ или не, който отрича да е такъв. И не става въпрос да си с него, защото е добър, а да се грижиш за собствената свобода и независимост, а неговата доброта в случая не е съществена. Моят мъж, когато пиеше, продължаваше да бъде чудесен – сладък, грижовен (дотолкова, доколкото му го позволяваха разтрепераните ръце и клатушкащата се походка), чувствителен, забавен и т.н. После, когато пиеше, само ме дразнеше, но в трезвените моменти (все по-редки) продължаваше да ме пленява със своето благоразположение и отношението му към мен. Аз не съм се срещала с болна ревност и никой не е искал да ме затваря вкъщи с домашната работа, за такива случаи съм слушала само от разказите на други сбърканяци, но пък съм изпитвала чувството, че гледам мъж, който има раздвоение на личността. Който умееше нарочно да ме наранява, за да ми даде след пет минути доказателство за голяма любов.
      Повечето алкохолици са мили, добри хора. Просто е така. Не ми се обяснявай, защо си с него, тъй като е очевидно, че има/е имало причина. Обикнала си го – приемам го без обяснения и аргументации. Не дискутирам. Не ти нареждам, веднага да престанеш да го обичаш, трябва напълно да ми се е разхлопала дъската (повече отколкото до този момент), за да измисля нещо подобно, просто ти обръщам внимание, че трябва да спасяваш себе си, да не позволяваш да потъпкват достойнството ти, нито в името на любовта, нито в името на децата, нито поради каквато и да е друга причина. Не си длъжна да изхвърляш спомените за добрите неща на боклука? - не трябва само да забравяш лошото, като го прикриваш с доброто, защото в такъв случай доброто се превръща в оправдание за правенето на свинщини, а това е вече недопустимо.
      Изненада ме с това, че човек, който се занимава с наркотици, тотално не е наясно – предложил е есперал??? Умът ми не го побира! Голям късмет, че имаш този познат от друг град... Знам, че на ТЕБ еспералът ти дава известен комфорт и спокойствие. Знам, че решението, да се извади есперала, би било – ЗА ТЕБ – най-трудното от всички досега – тъй като това е съзнателно съгласие за несигурност, страх и болка. Но помисли си все пак – този есперал е безсмислен, а след половин година ще му изтече срокът – и ще си останеш със своя страх. Понякога колкото по-бързо се стигне до дъното – толкова по-добре. Еспералът не му дава трезвеност, а единствено чувството за контрол, а теб те докарва до лудост. “Опитвал ли е да пие или не? Гноясва ли или не?” Но не се страхувай, не си “параноична на тема алкохол” – ако е пил – той етрябвало да бъде отстъпчив, защото му е било нужно да приспи твоята бдителност. Сега не му трябва да се грижи за твоето самочувствие и търси къде да те бодне, за да те заболи (това ще му даде оправдание за следващия опит да се напие). Раздразнителен е, защото неговият успокоител не е достъпен за момента, а освен това го дразни и твоята упоритост, твоята грижа, твоето желание да помогнеш. Дразни го всичко, което не му позволява да пие, и може би точно сега с облекчение ще се съгласи на твоето предложение да извади есперала, ако му кажеш, че виждаш, че нито на него, нито на теб не е нужен, а ти е омръзнало да се чудиш, защо раната забира. Но решението трябва да е твое, а преди това се консултирай и с някакви алкохолици и с някакъв опитен терапевт. Помисли също – и това е най-важното – дали изобщо имаш желание да се занимаваш с неговите импланти, запои, настроения и т.н. Защото ако нямаш – не си давай зор. Дали ще пие, или не – какво влияние имаш ти върху това???
          Поздрави – А

      PS: Защо толкова много надценяваш факта, че той реже зеле и си ляга след полунощ, а подценяваш факта, че ТИ готвиш, грижиш се за децата, летиш с метлата, препускаш с парцала, пишеш професионално и също си лягаш късно, а? А???
           А

 



      Агниешко!
      Истината е, че съм от типа черногледи. Това не се отнася за вземаните от мен решения – когато се ангажирам в нещо, по-скоро вярвам, че ще успея. Но пък повечето мои спомени имат тъмен оттенък. По-лесно запаметявам неприятните моменти от моя живот (болка, нараняване...), отколкото приятните. Като чуя думата “Дарек” в паметта ми изникват откъси от най-различни случки и едва след известно време съм в състояние да изловя добрите сред тях. Не защото са толкова малко – а защото съм склонна да не ги забелязвам (негативните неща се записват с големи букви в подсъзнанието ми, позитивните – с малко шрифтче). Може би под влияние на родителите ми, които рядко забелязваха, когато правех нещо добре, а непрекъснато се съсредоточаваха върху моите недостатъци... Може би под вляние на центъра, където “даването на информация” беше задължение, т.е. трябваше да изтъкваме пред другите техните грешки (живях там повече от три години). Както и да е било, по-лесно ми е да описвам мошеничествата на мъжа ми, отколкото неговите заслуги. Същевременно дори това рязано петнайсет минути преди полунощ зеле е от значение... От известно време ми се върти в главата мисълта, че “може би вече не го обичам”. Ужасно съм изморена от цялата тази ситуация. Затова всяко негово протягане на ръка (дори и толкова дребно, като описаното в предишното писмо) укрепва моето душевно равновесие, като ми позволява за пореден път да повярвам, че нашият брак има смисъл.
      Говори се, че “очите гледали, какво вземали”. Малко ме съмнява истинността на това твърдение. Хората се променят с времето! Често имам усещането, че от този Дарек, с когото се запознах преди седем години в центъра, почти нищо не е останало. Възхищавах се на неговия подход към правилата, които трябваше да бъдат спазвани в Монар – безусловна почтеност, липсата на каквито и да било спогодби. Виждаше се, че за него е наистина важно, да не се друса. В момента не ме вбесява толкова факта, че опитва (а може би само планира да опита) да запие импланта, колкото това, че ме гледа в очите и ме лъже. И постоянното “аз съм честен спрямо теб, ти беше тази, която ми изневери”. Наистина, верен ми е (поне така ми се струва), но пък за колко други важни неща ме е лъгал!
      Мислех, че ще е другояче, но този имплант не ми дава много спокойствие. Дарек не се прибира “в състояние на безтегловност” – това май е единственото предимство, макар и все пак огромно. Работи от сутрин до вечер (на стената в центъра висеше таблица с няколко точки на тема: “какво да направиш, за да не се излекуваш” – сред тях като някакъв вол изпъкваше “бягство в работа”). Няма време да разговаря с мен, да си играе с децата. И преди нямаше, но тогава пиеше... На всички мои упреци отговаря по един и същ начин от рода “вземи по-добре да изчистиш”. Дори когато не е разхвърляно, а и почти никога не е, тъй като децата ходят на детска градина и нямат много време да обръщат къщата нагоре с краката.
      Имплантът му го препоръча специалист с няколкогодишен опит (“нашият” център е един от първите възникнали в Полша). Познавам няколко души, които благодарение на него са престанали да се друсат и сега водят нормален живот. Познавам и такива, които след два-три месеца прекъсваха лечението, после пак се връщаха в Монар и така до безкрай. Както и такива, които – като Дарек – преминаха от друсане на пиене. А, и един алкохолик, който в центъра спря да пие. Само един... макар да е вярно, че по време на моя престой там нямаше много алкохолици. Преди идваха да се лекуват предимно друсащи се с опияти. От цяла Полша, понякога от Беларус и Русия. Сега са различни времена, различни наркотици. Но това място по-скоро не е подходящо за лечение на алкохолизъм.
      Понякога ми идва на ум, че най-добре ще е да престана да се занимавам с пиенето или непиенето на Дарек, с неговия имплант и т.н. (интересно как раната му спря да забира, веднага щом му предложих да отиде на преглед при лекаря, който му имплантира есперала – чудо или какво?). Никакви караници по тази тема, никакви намеци да се захване в крайна сметка с лечение... Може би тогава ще се нервирам по-малко. Да прави, каквото ще. А ако ми скрои някой номер – изчезвам без предупреждение. Този път със сигурност... толкова пъти вече го заплашвах: “Още веднъж и заминавам” (и все оставах), че накрая престана да се притеснява, последния път дори ми изтърси: “Бе отивай на майната си”. Ако наистина си тръгна, със сигурност ще се замисли... Обича ме, следователно може най-накрая да предприеме някакви мерки, за да спре да пие...
           Поздрави – Анка

      Аню,
      разговарях наскоро с мъжа ми за зелето и нещо му разказвах, и изведнъж, докато говорех, ме осени. Не можеш да обичаш някого заради нещо или въпреки нещо, някак си не е правилно. В този ред на мисли аз би трябвало да обичам Кжиш за това, че толкова вкусно готви, а ако направи нещо лошо, то би трябвало веднага да неутрализира неговото готвене. Разбираш ли? – не бих могла да се радвам, че мъжът ми е готин, а само ще се занимавам с отбелязването на плюсове и минуси. Нямаше да има място за любов. А аз го обичам такъв, какъвто е.
      Още веднъж повтарям – би трябвало тотално да съм изперкала, за да опитвам да ти намеквам, че не обичаш мъжа си или че не трябва да го обичаш, но може би си заслужава да помислиш, каква е тази твоя обич и за какво ТИ е нужна тя... Няколко пъти са ми писали различни момичета и техните писма бяха горе-долу такива: "Имам връзка с мъж, но той май има проблем, защото многократно се напива и на всичкото отгоре си имплантира есперал, и какво да правя". Тогава винаги им пишех какво означава алкохолизъм и какво е да бъдеш с алкохолик. Да бъдеш с алкохолик означава да приемеш факта, че си с АЛКОХОЛИК. Трезвен или пиещ – завинаги ще си остане алкохолик. Струва ми се, че не разбирах докрай собствените си думи, това беше интуиция и някакъв опит да преведа на полски случващото се между мен и Кжиш. Всъщност едва днес разбрах това, което самата аз пишех много отдавна. Обичаш, защото това е твой свободен и съзнателен избор. Междувременно можеш да се радваш на хубавите неща. Можеш да страдаш заради лошите. Можеш да прекратиш връзката поради лошите... Можеш завинаги да прекъснеш всякакъв контакт с този човек – за собствено добро. Но това не означава, че трябва да се откажеш от любовта, че трябва да я отречеш, оплюеш и да унищожиш следите й. Любовта е нещо хубаво, любовта наистина обогатява, дарява те с топли спомени през студените дни, които те карат да се усмихваш, а не да плачеш.
      Пишеш, че си склонна към черногледство, аз пък смятам, че по този начин се стараеш да оправдаеш факта, че се чувстваш "зле" по отношение на вашата връзка. Твоите чувства не са лоши, лоша е ситуацията, в която се намираш... Оценяването поведението на резидентите на Монар – превъзходен инструмент за промиване на изцяло дрогиран мозък и за учене на самоуверени и напълно сбъркани кученца, какво е животът, за тяхно добро и спасение – е напълно безполезно в нормалния живот. В нормалния живот не си казваме: “Това го правиш добре – това зле”. В нормалния живот казваме: “Махни ми се от главата” – тоест – “твоята лична свобода толкова се е подула, че руши моето пространство, а докато не навлизаш в моето пространство – можеш дори и да си скочиш на главата от някой мост”. В нормалния живот не казваме: “Обичам те, защото си добра в това и онова”, ами просто “обичам те”. А това или онова може само да допринесе за това, да погледнем на нашата любов по друг начин. Ние. Не обектът на нашата любов...

      Дарек е човек. Не е чудовище или ангел, който се е променил. Има си своите добри и лоши страни като всеки от нас. И допълнително е наркоман и алкохолик. Като алкохолик и наркоман, който не е достигнал дъното, ще мами, лъже, наранява и руши всичко по пътя си, само и само да му е удобно да живее и да пие – такъв е механизмът, друг няма. Той не е с труден характер, не е и твоя вината, че помниш черните моменти – ТАКЪВ Е СЪВМЕСТНИЯТ ЖИВОТ С АЛКОХОЛИК! Пълен с болка и страдание. Може да не искаш да търпиш тази болка, което не означава, че трябва да се отречеш от любовта си към него и да стъпчеш хубавото. Може да стигнеш до извода, че тази болка е изопачила твоята любов и вече не знаеш какво започва тук, а какво свършва там. Ако решиш да напуснеш – ще ти липсва ли твоята любов...? Ако я изхвърлиш от паметта си и продължиш само със спомените за лошите неща – да, да, да!!! Минала съм през това, помня!!! Ако обаче помниш, какви са били причините за твоето решение, без да отричаш любовта – вече никога няма да направиш същата грешка и няма да търсиш в него или в някой друг – подсъзнателно (това вчера не го написах) – същите пориви.

      Забрави глупавите поговорки, като "гледали вземали", става, ако пазаруваш, с хората не е така. Омъжвайки се за наркоман, си можела да знаеш (не си можела!!!!!!!!! НЕ СИ МОЖЕЛА!!!!!!! това няма как да го знаеш!!! няма начин да го знаеш...) само едно – не познаваш деня и часа. Когато живееш със зависим партньор, знаеш само, че днес той е трезвен. Понякога това "днес" отнема години, но ти се радваш единствено – или дори чак – на предстоящите 24 часа! Това означава да си партньор на алкохолик, наркоман... Единствената константа е –  променливата. Тук няма "винаги" и "никога". Има днес и само днес и аз съм щастлива с това днес. Ако днес изведнъж свърши – ще бъда щастлива, че толкова дълго продължи. И малко плачейки, малко усмихвайки се – ще се погрижа за себе си. Макар да обичам Кжиш. Защото обичам Кжиш...
      Не размишлявам върху неговото пиене или трезвеност. Много ясно, че си мечтая винаги да е трезвен, но не го принуждавам да ходи на сбирки, не го питам за алтернативни форми на терапия, не му правя намеци нито го изпращам, когато излиза от вкъщи, със сандвичи и със “само недей да пиеш”. Правех така и за малко да откача. Беше ми тежко, непрекъснато се страхувах, страхувах се от всичко, от тряскането на врати, от кървясалите очи, от мириса на мента, от петминутното закъснение, от телефона, от странните премълчавания – ОТ ВСИЧКО. После се примирих със своя страх. После избеснях, че изобщо трябва да се страхувам! После пак се рпимирих със своите чувства. И след години съм тук.
      Не се отнасяй към евентуалното ти заминаване като към средство за спасяване на брака ти. Ако решиш да го напуснеш – повярвай ми – няма да го направиш, за да спасяваш брака си, а заради себе си и децата. Ако поискаш да напуснеш, за да спасяваш брака, ще се върнеш още на прага с чувството на погнуса от самата себе си и с една такава смърдяща и топла надежда: бла, бла, бла.
    Свобода.
    Достойнство.
    Доверие.
    Безопасност.
    Уважение.
    Любов.
    Спокойствие.
    Грижа.
    Радост.
      Колко от тези неща ги ИМА в твоя брак?
      Спаси себе си, тогава може би ще имаш сила някога да спасяваш брака си.
           Агниешка


 


 

 

      Агниешко, права си:

      > Не можеш да обичаш някого заради нещо или въпреки нещо, някак си не е правилно.

      Просто обичаш някого. И толкоз. Дарек е зависим. Бих предпочела, разбира се, да не се друса, да не пие... а също и да се бръсне всяка сутрин, да плаща сметките навреме (защото избеснявам, когато през септември отивам в пощата с юлските фактури), да се грижи повече за къщата и т.н. Когато обаче се държи различно, не спирам да го обичам. А пък държейки се по този начин, все едно аз това искам, не го заобичвам повече. Обичта не може да се пресметне, претегли, премери...

      > Още веднъж повтарям – би трябвало тотално да съм изперкала, за да опитвам да ти намеквам, че не обичаш мъжа си или че не трябва да го обичаш.

      Знам... Да бъдеш с алкохолик означава да приемеш факта, че си с АЛКОХОЛИК. А това е адски трудно – все още не съм се научила. Днес се срещнах с една терапевтка, която ми препоръчаха в понеделник жените от Ал-Анон. Поговорихме само няколко минути (нямаше на кого да оставя Наталка и затова я взех на тази среща). Уговорихме се за следващата седмица. В началото три индивидуални срещи, а после групова терапия (14 срещи). Сутрин, което ми е много удобно (Томек и Вероника по това време тъкмо са на детска градина). Сега трябва само да потърся някой, който да се грижи в това време за Наталка. Не мога да разчитам на помощ от страна на Дарек. Но колкото повече е против да ходя на терапия, толкова повече искам да ходя. Няма да ми даде пари за детегледачка? ОК. Ще занеса в антикварната книжарница десетина книги от домашната библиотека и по този начин ще се сдобия с пари. Вярно – жалко (винаги съм обичала да чета, затова между другото и записах полска филология). Животът обаче се състои в способността да претегляш (“това е по-малко важно, това е по-важно”). В този момент терапията е най-важна, а книгити... е, със сигурност някой ден ще събера голяма библиотека.
      Ако става въпрос за срещата с алкохолици, която ми препоръча по-рано... научих, че следващия понеделник ще има открита сбирка на АА. Ще отида там. Не знам, дали ще ми достигне смелост да заменя две-три думи с когото и да било (особено в присъствието на Дарек). Но поне ще науча какво представлява, ще чуя изказванията на други хора и т.н.

      > Пишеш, че си склонна към черногледство, аз пък смятам, че по този начин се стараеш да оправдаеш факта, че се чувстваш "зле" по отношение на вашата връзка.

      Черногледството, за което ти писах в предишното писмо, касае май отношенията ми с всички хора, а не само с Дарек. ВСИЧКИ неприятни спомени по-лесно се закотвят в ума ми от милите. Но се старая много, много да не се ровя из тях и по този начин някак си се справям с живота.

      > Когато живееш с зависим партньор, знаеш само, че днес той е трезвен. Понякога това "днес" отнема години, но ти се радваш единствено – или дори чак – на предстоящите 24 часа!

      А би ли могла да ми кажеш, колко време вече мъжът ти не пие?
           Поздрави, Анка

 

      Днес ми се повръща като никога, затова експресно:
      1. За заинятяването по отношение на терапията – супер, продължавай все така.
      2. Недей да ходиш на открита сбирка, на която ще присъства и Дарек!!! Това ще бъде по-скоро опит за контрол, отколкото начин за придобиване на жизнен опит. Не е задължително да отидеш на открита сбирка, достатъчно е да отидеш да поговориш с когото и да било в почивката или след сбирката. Алкохолиците са винаги готови да помогнат. Не отивай там, за да погледаш (някой вече беше казал: “Ходя там като на цирк...”), а за да поговориш. На открита сбирка на никой не му се иска да говори. В почивката – трябва. А ти трябва да говориш.
      3. За черногледството – не става въпрос, да не виждаш лошите неща, а да не забряваш за добрите. Прочети Семейството и как... Свикнала си да помниш лошото, защото то винаги те е придружавало, а доброто се изблъсква на ниво подсъзнание, за да можем после подсъзнателно да го търсим у други “лоши” хора, вместо да бягаме от лошото. Уфф, ама че дрънканици... общо взето – не болният оптимизъм и доверие ни тласкат към “лоши” хора и ситуации, а, парадоксално, прекалената мнителност и черногледство. Всъщност и оптимизмът, и песимизмът затъмняват истинския образ на действителността, защото представляват нейна интерпретация, а е достатъчно само да ГЛЕДАШ.
      4. Естествено, че мога: Кжиш е трезвен от средата на януари тази година без прекъсване, пет години след терапията, след пет цикъла на запой, от които последните два след двегодишна трезвеност, по време на командировка с приятел. И всеки път отричане: “оф, айде сега, нищо не се е случило, нали така или иначе те обичам”. При последния за първи път не се страхувах, не започнах да откачам мислено. Най-напред се разделих с него “вътрешно” за една седмица, за да си успокоя мислите, а после му се изсмях. Не го заплашвах, не му натяквах, че е занемарил терапията, просто му се изсмях, че трябва да си пълен идиот, за да запиеш две седмици преди втората годишнина на трезвеност, и че е много люботино, колко често ще празнуваме все първа годишнина. Засега са минали някакви си девет месеца (като една своиста бременност), т.е. около 270 дни или 6480 часа. Дали е много или малко, кой знае. Не мисля за това. Бясна съм, че толкова малко. Щастлива съм, че толкова много. Това е в общи линии всичко, което ми идва наум.
      А сега отивам да си повърна вечерната доза, бле, що за отвратително себеусещане...
           А


      Здравей!
      Писна ми. От всичко, но най-вече от необоснованите претенции на мъжа ми. Започна се от това, че му съобщих за резултатите от разговора ми с терапевката. “Изобщо не ме интересува” – прекъсна ме той по средата на изречението. Щом като не, не – помислих и взех да му разказвам за успехите на Томек в рисуването на ченгелчета. Това обаче също не го заинтригува, предпочете “на спокойствие” да гледа някакъв свален от интернет филм. Избухнах (децата са по-важни от всякакви холивудски продукции, нали?), тогава обаче научих, че “развалям атмосферата”. Изкрещях му (еми не можах да не повиша глас... за съжаление), че – откакто си имплантира есперал – е невъзможен, арогантен и т.н., и най-добре ще направи, ако го извади. Единственият му отговор беше да ми покаже с жест, че съм куку. Явно е решил да превърне алкохола (и всичко свързано с него) за нас в тема табу. Нещо от рода “вече не пия, та за какво ме занимаваш с това”. Продължавам да треперя от гняв, но си мисля: наистина, за какво? Иска да се преструва, че всичко е наред, така да бъде. Аз ще се заема с моята си терапия. И толкоз. Знам, че няма да ми е лесно да не се притеснявам за това, дали пие или не пие, и да не се опитвам да го “променя” и т.н. За първи път обаче съм склонна да отстоя решението си.

      > Кжиш е трезвен от средата на януари тази година.

      По-скоро очаквах, че “от толкова и толкова години”. Преди да ти напиша първия мейл, дълго време се скитах из интернет, разглеждах поместените там статии, запознах се с заместените на форум изказвания на различни хора. Почти всички разкази на алкохолици множаха същата схема: “Пиейки, си опропастих живота, но започнах да ходя на сбирки на АА и веднага всичко се промени. Не пия от три/пет/седем години. Имам намерение да живея дълго и щастливо”. Бързо, сръчно, красиво... Четейки, размишлявах, какви са шансовете на Дарек да не пие...? Отговорът сам изплуваше: нищожни. След като прочетох твоето писмо, вече не мисля така. Струва ми се, че за живот в трезвеност също трябва да се узрее. А ако опитът да се скъса с лошия навик се провали, винаги може да се опита още веднъж... и още веднъж, и отново... докато се успее.

      > А сега отивам да си повърна вечерната доза, бле, що за отвратително себеусещане...

      Всяка моя бременност изглеждаше по различен начин. По време на последната обаче по същия начин трябваше непрекъснато да посещавам тоалетната, особено през първите месеци. Много добре знам, какво е...
          Поздрави, Анка

      1. Що се отнася до повръщането, обще взето се чувствам много добре, дори по-добре, отколкото когато бях бременна с Малгошя, но последните няколко дни бяха по-тежки от обикновено, изпълнени с желание да си изповръщам червата, мъчителни и отегчителни. Но така или иначе пожелавам на всяка жена да понася своята бременност по начина, по който аз досега.
      2. И добре, че ти е писнало. Озлобила си се, а озлобеният човек не пада на колене и спира да моли за прошка за всичко, което прави. Озлобението, което чувстваш, е най-добрата задвижваща сила. Не я пренебрегвай – това е първото ти истинско, несмачкано усещане. Добро усещане.
      3. Табу на тема пиене – така е, това си е един вид “нормално” поведение на един болен. Във всеки случай по бих го очаквала отколкото “имаш право, любима, аз съм свиня и подлец”.
      4. Вчера ми се искаше Кжиш да напише по-голямата част от писмото ми до теб, но той нямаше сили. Каза ми, че отначало искал да те поучава и да се оправдава, защо е запивал и т.н. После осъзнал, че това още повече го оплита в паяжината на болестта и се отказа да пише. Ей това се казва положително послание!

 


 

      5. Днес майка ми за стотен път ми пили на главата, че трябва да се заема с пушенето на Кжиш. Кжиш е закоравял пушач, от двайсет години изпушва поне по една кутия силни цигари дневно, при което отвратително хрипти, веднъж на няколко месеца се детоксикира, като не пуши няколко дни, след което пак започва. На мен – както се досещаш – още по-малко ми дреме за това, отколкото за неговото пиене, и със сигурност няма да го вардя, да го водя на детоксикация, да плащам за лечение и да следя дали случайно няма да започне пак да пуши. Не ми дреме: не става въпрос за моите дробове или за моето здраве. Майка ми обаче драматизира и демонстративно се надува, че така не може, че имаме странна представа за брака. “Защо?” – питам нагло, “лошо правиш, не така, иначе трябва”, а тъпата й чутура не го побира, че няма монопол върху безгрешие. “Защото ние сме две свободни личности и няма да се занимавам със здравето на един възрастен човек” – й отговарям с надеждата, че логичните аргументи ще я убедят по някакъв начин. “Не, не е така, ти неправилно схващаш какво е бракът” – упорства майка ми на принципа “има пък, има!” и тропането с крачка. “Не и точка” – приключих дискусията, след което майка ми продължи да упорства, че ЗАРАДИ МЕН Кжиш ще се разболее от рак и ще умре, в резултат на което АЗ ще Я въвлека в това, да се занимава с НЕГО. Изобилие от егоцентризъм.
      От два-три месеца, за да не я караме да чувства по някакъв начин, че я използваме, избягваме всякакви съвместни начинания, дори ограничаваме до минимум молбите да гледа Малгошя – по-рядко от веднъж месечно. Сега настояваше, в рамките на облекчаване на тежкото бреме да бъдеш майка на две деца (теб сигурно би те канонизирала като разбере, че си родила три, което не би променило факта, че би те изкарала ВИНОВНА за това, че се занимаваш с мъжа си) да ни изглади цялото натрупало се пране. Това за мен не е от особено значение, тъй като няма много за гладене, а нещо ми намирисваше, че ако се съглася, после през дълги години допълнително ще споменава своя героизъм. Веднъж, два пъти, три пъти много любезно, мило и малко на майтап й отговарях, че няма нужда, че някак си ще си изгладим всичко сами, при което майка отвърна, че ето, за пореден път ни предлага помощ, а ние отново не искаме да приемем, че добре, и се нацупи мъченически. Мен не ми дреме за нейните фасони също толкова, колкото за туберкулозните кашлици на Кжиш, но просто стигам до някои общи изводи, като тези днес – какво да се прави, тя държи монопола върху всезнайничеството, а аз съм нормална. Харесва ми да съм нормална. И този факт започва адски да ме радва.
           Поздрави – А


      Здравей!

      > Озлобението, което чувстваш, е най-добрата задвижваща сила. Не я пренебрегвай – това е първото ти истинско, несмачкано усещане. Добро усещане.

      Аз пък не виждам нищо положително в това, че се ядосвам. Уж за мен е характерна позицията на неосъзнатите сбърканяци от рода “съжалявам, че ме има”, а от друга страна – когато някой ме настъпи, мога да съм много неприятна. Лесно избухвам... Лесно се и успокоявам, но умея да причиня болка.
      Вчера мина месец, откакто Дарек си имплантира есперала. Когато обаче се връщаше вкъщи пиян – за разлика от баща ми – се държеше много отстъпчиво: не крещеше, не се хващаше за каквото попадне, не ме е блъскал (е, веднъж му се случи). Аз бях тази, която вдигаше скандали. Вярно, не съм го била с точилката по главата, но колко неща винаги трябваше да изслуша... Не ме възпираше дори присъствието на децата (за което ми е най-мъчно). Сега не пие, но някои негови постъпки продължават да ме докарват до лудост. Имам чувството, че моята реакция е често неадекватна на неговите провинения (и не само). Освен това май не е много честно от моя страна, че решителността ми да ходя на терапия е мотивирана (в голяма част) от озлобение спрямо Дарек.

      > Вчера ми се искаше Кжиш да напише по-голямата част от писмото ми до теб, но той нямаше сили. Каза ми, че отначало искал да те поучава и да се оправдава, защо е запивал и т.н. После осъзнал, че това още повече го оплита в паяжината на болестта и се отказа да пише.

      Нядавам се с времето и моят мъж да придобие такова съзнание за собствената болест.

      > Днес майка ми за стотен път ми пили на главата, че трябва да се заема с пушенето на Кжиш.

      Дарек не пуши (отказал ги е, когато е отишъл в центъра, в който беше – и все още е – забранено пушенето). Но пък баща ми се трови нон стоп с тютюнев дим. Дълги години му повтарях: “Недей да пушиш, цигарите са вредни за здравето...” Отговяраше ми неизменно, че много добре го знае, и продължаваше да пафка. И затова имаш право. Няма смисъл да губиш време да убеждаваш един пушач да не пуши. Това си е зависимост като всяка друга – ако поиска, сам ще престане, ако не... какво да се прави...
      А пък с “представата за брака” имам голям проблем. Винаги съм си мечтаела за партньорство. Преди години – преди да се оженим – разговаряхме с Дарек на тази тема и ми се струваше, че той мисли по подобен начин. От известно време обаче все повече се убеждавам, че според него идеалното решение е стереотипното разпределение на задълженията: “аз работя много, изкарвам пари, затова ти се заеми с децата и дома”. Откачам, защото ролята на домакиня изобщо не ме устройва. Не съм следвала, за да се затворя между четирите стени на къщата и само да чистя, пера, готвя...
      В ума ми възниква въпросът: до каква степен в един брак може (трябва) да се месим в живота на другия? След сватбата има ли изобщо още нещо такова като “мой” живот или вече само “наш”? Църквата говори за превръщането в едно тяло. Учи ни да сме отговорни не само за себе си, а и за нашия брак... И как да го погодим напр. с “твърдата любов”, за която толкова се говори в Ал-Анон? Толкова мисли ми се въртят из главата, но нито една от тях не мога да изразя смислено с думи. Е, става въпрос за това, че сега трябва да се погрижа за себе си (ти ми го повтаряш, много се и пише за това, в Клуба на Абстинента също казват така), но... дали това не си противоречи по някакъв начин с науката на Църквата? – ми нали това е моята “друга половинка”... еми, как да престана да се занимавам с нея? това е някак си... не знам как да го нарека... неморално?
           Поздрави – Анка

 

      Аню,
      ще започна накратко от теологичните въпроси, макар да не съм теолог, затова те моля да се отнесеш към това, което ще напиша, с известна доза скептицизъм. Но обещавам, че то:
      а) ще бъде единно,
      б) ще бъде продиктувано от здравия разум,
      в) ще бъде продиктувано от вяра.
      Трябва да обичаш ближния както себе си. Само толкова. Ако не обичаш себе си така, както би трябвало да обичаш седалището, светия храм на Светия Дух, то как би могла да обичаш ближния???
      По-нагледно казано: Децата се опират на теб, на твоите знания, на твоя опит, доверяват ти се. Колкото по-големи стават, толкова повече искат сами да опознават своя свят. Не им пречиш в лазенето на четири крака по пода или в опитите да станат, защото ТРЯБВА да пробват. Но когато вземат клечките за кибрит – отнемаш им ги, крещиш, ако пак се опитват да ги вземат, дори ги удряш през ръчичките. Дали го правиш, защото прекалено малко ги обичаш? Не, позволяваш им да се възползват от своята свобода, докато тя не започне да ги застрашава, и им показваш опасностите там, където наистина ги има. И не със сладкото гласче на пеещата Зора, която се носи на крилата на Зефира и се усмихва – а адекватно на потенциалните заплахи.
      Не можеш да удариш през ръцете голям човек, защото порасналият човек има право да се възползва от своята свобода, но можеш да изолираш СЕБЕ СИ от НЕГОВИТЕ експерименти със собствения му живот. Определението “твърда” любов ми е струва малко преувеличено, макар да разбирам, че е измислено по този начин, защото в нашия културен кръг любовта се отъждествява с безграничното себеотдаване, със саможертва... Да, отдадена съм на своя съпруг и ако напр. се разболее тежко, прикован на лело, в безсъзнание – ще се грижа за него, защото го обичах, когато всичко беше наред, затова ще го и обичам, когато положението е лошо. Няма да се Посвещавам, Принасям в жертва на Олтара на Любовта – просто ще направя това, което чувствам, че трябва да направя, тъй като Така Ще Бъде Най-добре. Но няма да направлявам съзнателен, възрастен човек, да решавам вместо него, да му казвам какво да прави, кое е добро, а кое лошо. Той знае, че пушенето му вреди, еми кажи ми тогава, от какъв шибан зор (няма друг подходящ езиков стил – точно така го чувствам), от какъв шибан зор – повтарям – да взема да му мрънкам да откаже цигарите...??? И според мен това е любов, съвсем обикновена, нормална, а ако някой толкова много иска, нека да я нарече дори “твърда”.
      И никоя любов няма да ме докара до състоянието, в което ще отрека самата себе си, ще потъпкам достойнството си, ще се лиша от свободата – свободата, която е вътре в мен, която независимо от взетите решения и задължения ЩЕ БЪДЕ в мен – и да кажа, че го правя от любов. Не теоритизирам – аз вече съм отричала себе си, смятайки се за недостойна за любовта на “такъв добър” човек, който в действителност просто пиеше и не му дремеше за никакви изблици на чувства. Тъпчех собственото си достойнство, стоейки с часове пред апартамента му и звънейки до припадък, с убеждението, че със сигурност сега е в банята, в кенефа, че спи, че не чува, докато в същото време той се донапиваше вътре, тъй като НЕ ИСКАЛ да ме пусне да вляза. Бях на крачка да стъпча и собствената си свобода, когато в мой приоритет се превърна това, да проверявам дали не е пил. И знам, че това няма смисъл, че това е капан, задънена улица. Ако искаш – подходи теологично, ако искаш – според здравия разум, ако искаш – изслушай това, през което самата аз съм преминала.
      Знам и още нещо – майка ми не я прави щастлива нейната представа за брака, нейните добри съвети, нейното “вие неправилно схващате, какво е бракът”. А аз – съм щастлива. Мъжът ми също. Детето ни също. И точка. А може да си отговорен за двама души до момента, в който и двамата го искат, и двамата вървят в една посока. Когато единият казва: “Стоп, по-нататък не отивам”, другият може да се насере от яд, но не прави нищо. А дали някой от нас изобщо има патент за безгрешие и абсолютни знания кое е right, а кое wrong? Та какво право имам аз да казвам на Кжиш, какво да прави по някакъв си негов въпрос???

 


 

      Гневът – гневът е чувство, а чувствата са добро нещо. ДОБРО. Гневът ни бута напред. Претенциите ни дърпат назад, те са като тъпчене на едно място, като пасене на все същата трева от овца, вързана за колче на полето. Това, което ми описваш, са си претенции, дори по-зле – проекция! Тъй като гневът е “пфу”, вместо да избухнем под негово влияние, ние търсим удобен случай, за да избълваме претенции. Не “откачам, защото не съм щастлива с теб”, ами “ти лошотийо такава, ако би искал, би могъл да...” Заплитайки се в този механизъм, след години се достига съвършенство в прехвърлянето на чувства от неудобни места на други – както прави майка ми. Същевременно гневът е добро нещо. Тъй като започнахме от теологичните въпроси – виж Новия Завет. На няколко пъти Христос явно кипи от ярост – направил си доста голяма тояга, за да изхвърли търговците от храма, разпилял им мангизите и стоката – имал е повод да се вбеси и се вбесил! Казал на Петър, който “имал добри намерения” – “Махни се, сатана”. В развълнуваното море действително се ядосал на учениците, които просели чудо – “Вие, хора с нищожна вяра” – изсмял им се той.
      От гняв могат да се причиняват злини. Например да нараняваш – самата ти пишеш за това. Може да бъде насочван към лоши места, в лошо време, до неподходящите хора. Но не е задължително! Не се страхувай – гневът е ОК. А това, че благодарение на него имаш добра мотивация, за да се лекуваш...? Какво лошо има в това? Никой не отива на терапия, защото през нощта сънувал, че това е добра идея за план на деня, а затова защото има причина. След това причината не е важна – важното е, че ХОДИШ на терапия. И – позволи ми да се повторя, тъй като идва от дълбините на сърцето ми – и майната му на всичко останало – ВАЖНОТО Е, ЧЕ ЗДРАВЕЕШ.
      А що се отнася до пушенето – няма смисъл и цел да се повтарят очевидни истини, напр. “тютюнопушенето е вредно”. Много ясно, че на баща ти пушенето му вреди, че той какво – да не би да е от друга материя в сравнение с всички останали??? И в продължение на “дълги години” си му го повтаряла??? Смяташ ли, че е бил глух или че пък точно тогава е получил затъмнение на мозъка??? Аня, за Бога – защо??? За какъв дявол??? Недей да мърмориш, жено, недей да мърмориш, не се натискай да съветваш!!! Голям късмет, че имаш желание да слушаш моите съвети, на повечето хора не им дреме за чужди съвети, защото не са отворени спрямо други хора. А дори и да бяха отворени, НЯМА, по дяволите, СМИСЪЛ да им се повтаря това, което те вече знаят!!!
      Толкова за днес, а накрая няколко думи от Кжиш, който не довърши писанието си, тъй като се замота в него, но някак си неубедително ми каза да го изтрия, затова го оставих и ти го пращам.
  Толкоз – А

      PS: От Кжиш, който планираше да ти напише нещо ясно и просто, но излезе ето така:

      Исках да предам по Агниешка своето мнение, но тя ми каза – напиши. По тези трудни въпроси – както каза А., никой от нас не е теолог, а ме е страх една такава дискусия да не ни запрати нанякъде, на където не бихме искали. Четейки писмото ти, имах вече готов отговор, или по-скоро отбиване на топката в другата посока. Исках да задам своите въпроси – морално ли е, трябва ли да си осъден за цял живот, трябва ли задължително да се подчиняваш и т.н. Няма да развивам тези въпроси, мисля, че всеки от нас ги знае. Едно знам със сигурност, мога дори да кажа, че жена ми се чувства по същия начин в момента – нашият брак ме прави щастлив. Аз – бидейки себе си, напълно свободна личност, която сама решава своята съдба. Ужасно обичам семейството си и бих направил всичко, за да са щастливи. Не знам, какво да напиша, сякаш трябва да разкажа целия си живот в две изречения.

 

      Здрасти!

      > Ако искаш – подходи теологично, ако искаш – според здравия разум, ако искаш – изслушай това, през което самата аз съм преминала.

      До мен най-лесно достигат аргументи, подкрепени от логика... Никога не съм била прекалено религиозна, през детските години се имах за атеистка (това бяха времена, когато в Литва управляваше комунизмът, а в училище ни тъпчеха със социалистична попара). Мина ми с възрастта. В последния клас на началното училище съдбата ме срещна с един свещеник – млад, добър, ентусиаст по отношение на живота и много, много... различен от хората, с които бях общувала до този момент. Започнах да ходя на църква, да чета книжки с религиозна тематика – исках да разбера на какво се дължи фактът, че той е такъв, какъвто е. Исках... да приличам на него? Лека-полека вярата се превърна във важно нещо в живота ми. Един ден се запознах с членовете на секта, позоваваща се на християнските традиции. Едва след няколко срещи ми стана ясно, че това е секта, и си плюх на петите. Но спрях да ходя и на църква. След това избягах от вкъщи... бла, бла, бла... С Дарек сключихме само граждански брак (той не искаше църковен, а и аз много не настоявах). С течение на времето обаче започна да ми липсва... в началото дори самата аз не знаех какво... Започнах да убеждавам Дарек да си се закълнем в любов и пред олтара. Дотам стигнахме миналата година и това беше един от най-щастливите дни в моя живот.
      Сега доста често ходя на църква и се опитвам да живея според Божиите повели (силно подчертавам “опитвам”). Имам хиляди въпроси, хиляди съмнения... и ум, който възприема само разумни обяснения (най-добре, ако са подкрепени от чертежи, старателни изследвания и научни доказателства).

      > В нашия културен кръг любовта се отъждествява с безграничното себеотдаване, със саможертва...

      Това е стереотип, дълбоко насадена във всички нас схема... Обичаме да се жертваме, съсипваме се в името на любовта –не ни идва на ум, че може да бъде другояче... а ако ни дойде на ум, ние се отнасяме към тази мисъл като към херезия. Слава Богу не всички. Ти не и аз май също не.

      > Може да си отговорен за двама души до момента, в който и двамата го искат, и двамата вървят в една посока.

      Е, добре... но дали водката, дрогата не осакатяват човека, който злоупотребява с тях? В състояние ли е той да си каже СТОП? Дарек продължава да упорства, че не е зависим. След като така смята въпреки очевидните симптоми, които сочат, че е съвсем иначе, то тогава дали с неговата логика всичко е наред? А ако не е, ако е болен, как може да се изисква от него да бъде отговорен за собственото поведение? – напр. никой не го изисква от един шизофреник, а нали и той живее на границата между действителния и въображаемия свят. А някой май трябва да понесе отговорност... А може би не? Вече ми е пълна каша в главата...

      > Гневът е чувство, а чувствата са добро нещо. ДОБРО.

      В писмото си описваш някои сценки от Новия Завет. Христос не е съгрешавал, а щом въпреки всичко и той понякога се е разгневявал, следователно гневът не може да е само отрицателно чувство (а точно за такова съм го смятала винаги). Благодаря ти за този аргумент.

      > Недей да мърмориш, жено, недей да мърмориш, не се натискай да съветваш!!! Голям късмет, че имаш желание да слушаш моите съвети, на повечето хора не им дреме за чужди съвети, защото не са отворени спрямо други хора. А дори и да бяха отворени, НЯМА, по дяволите, СМИСЪЛ да им се повтаря това, което те вече знаят!!!

      Ох, сега вече знам, но не винаги съм била толкова умна. Освен това при мен теорията не винаги е ходела ръка за ръка с практиката. За съжаление... Сега също ми се случва (и то често) да не постъпвам така, както ми подсказва здравият разум и знанието на фактите, за които пишеш по-горе. Не е лесно да се изкоренят старите навици. Забелязах, че откакто реших да тръгна на терапия (първата ми индивидуална среща е в сряда), все по-често – намирайки все по някоя грешка в своето поведение – си повтарям, че терапията ще ми помогне да се справя с това. Но май очакванията ми не са реални. Кажи: какво всъщност мога да очаквам?
      А що се отнася до пиленето на баща ми – от известно време се ограничавам до констатацията: „Ако искаш да пушиш, отиди на стълбището.” Нека се трови, щом така иска, но мен поне да не ме трови...
           Поздрави, Анка

      Проблемите с вярата, на което сигурно ще реагираш с усмивка на уста, та как иначе, също са типични за ВДА... Децата на алкохолиците по правило най-напред отхвърлят всякакви авторитети, а после много често във вярата намират опора, фундамент, начин за подреждане на объркания си живот, сбъдване на копнежа за ред и спокойствие, но същевременно продължават да имат огромен проблем с възприемането на образа на Бога като добрия баща. Всъщност няма какво да ти теоритизирам – такъв е и моят случаят. В по-трудните моменти (а това могат да бъдат, както моменти на съмнения, така и на радост) насочвам някакви отчаяни петиции по-скоро към дълбините на собствената си глава, отколкото към Бога, за да мога да го проумея като Някой, Който Съществува. Защото ЗНАЯ, че го има, но „зная” не означава „вярвам”.
      Шизофренията е психическа болест, но докато болният не заплашва да навреди на себе си или на другите, нямаме право по никакъв начин да го принуждаваме да започне да се лекува. Шизофреникът също стига до момент, в който може да проумее необходимостта да започне лечение – това е началото на ремисията, едно своеобразно „дъно”, когато болестта действа, но разумът започва нещо да чатка. По подобен начин е и със зависимия човек – след като съдът не може да принуди алкохолика или наркомана да се лекува, „само” защото пие, то какво право има който и да било друг да го направи – било то съпруг, съпруга, баща, приятел, познат или непознат от улицата. Когато видиш някой пияница на улицата, изпитваш ли нужда да отидеш при него и да започнеш да го убеждаваш да се лекува? Не! Ако трябваше да взимаш решение вместо мъжа ти – какво би ти попречило да взимаш решение и вместо някой анонимен пияница? Само това, че не го познаваш, не е достатъчно – та нали „знаеш”, че той не е в състояние да се погрижи за себе си... А това, че Дарек упорства, че не е зависим, не доказва затъмнение на разсъдъка, а единствено, уф, закономерен (по един болен начин) механизъм на действие на зависимостта.

 


 

      Кжиш, естествено, побърза да прочете мейла ти и изтича при мен, като бях във ваната, да ми сподели нещо сеназационно от рода (цитирам по памет): „Нека тоя, да го еба, не говори глупости: след като е наркоман, след първата чашка вече Е зависим!!!” Това, разбира се, е само едно отклонение от темата, което ми е ужасно забавно.
Продължение – РАЗБИРА СЕ, че трябва да изискваме от един алкохолик или наркоман да е отговорен – това е единствената надежда, че някога ще поиска наистина да поеме отговорност. А когато откаже да поеме отговорност, трябва да откажеш да го подкрепяш по какъвто и да е начин. Та нали няма да го пляскаш през ръцете!
Кжиш се върна с махмурлук от командировката януари, бях много натъжена, подтисната и уморена от това, че се случва за пореден път и то след толкова време... Запиването, естествено, беше табу и това също адски ме измъчваше. Стореното от него беше безотговорно, безкрайно глупаво и безсмислено, нямаше дори някакво кретенско, но поне наполовина рационално обяснение, което да ми донесе облекчение. И слава Богу, че нямаше!!! Да си втълпявам , че има, би поддържало табуто, а аз в същото време бях като утрепана. И изведнъж – аз просто му се изсмях! Гадно и искрено се изсмях на неговата глупава, безсмислена и абсолютно с нищо неоправдана постъпка. Видях в очите на Кжиш шок, дори болка – обичната му съпруга го прави на идиот , не страда, не се сподавя от плач – просто се смее. Това беше моето неартикулирано условие, той да стане отговорен. Ако пак би се опитал да избегне отговорността за своя живот – просто би станал за смях. Да станеш за смях може да бъде по-лошо от визията да подмокриш гащите или да повръщаш из цялата къща... Не знам дали ще помогне за по-продължително време, във всеки случай никога досега не е помагало ТОЛКОВА МНОГО за дадения момент.
      Боже, Господи – че ти си по-свята не само от Папата, ами почти и от самия Исус! Гневът „не може да бъде САМО отрицателно чувство”. Хубава работа! Чуй ме, г-жа света Аню, НИКОЕ ЧУВСТВО НЕ Е ЛОШО. Изобщо не е лошо, не „до известна степен”, не „само”, не някакво си там бла, бла, бла. Това, което чувстваш, е САМО едно чувство. Какво ще направиш с това чувство, може да бъде или добро, или лошо. По правило лошо е тогава, когато ТИ се чувстваш зле с него. Когато Дарек е пиел, не му е дремело дали ти се вбесяваш или не – за него твоите крясъци не са имали голямо значение, а единствено са му съобщавали „на нея й пука – значи всичко е наред”, но ТИ си се чувствала зле. Не твоят гняв – едно естествено, здравословно, нормално чувство – е бил нещо лошо, а единствено това, че, насочвайки го в погрешната посока, си вредяла на самата себе си. Върни се мислено към тези моменти и си спомни какво В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ти се в въртяло из главата тогава – разочарование от самата себе си за пропиляния живот? Тъга, отчаян копнеж да намериш спокойствие? – Потърси истински чувства, а не обикновени претенции.
      И много ясно, че терапията ще ти помогне, защото ти си – АААААААААААААААА!!!!!!!!!!!!!!!!!! – интелигентна и твърда жена, която нищо и никой не може да пречупи и стъпче, освен тя самата. Просто се отвори, отвори се и слушай – слушай другите, слушай дори себе си, слушай гласа и слушай мълчанието. И защо, по дяволите, твоите очаквания да са нереални??? Промени си начина на мислене – не твоите очаквания спрямо терапията са нереални. Ти просто се страхуваш да изискваш от себе си, защото ТИ ще ходиш на терапия!!! ТИ!!! Не някой си гуру, който ще ти проветри мозъка, а ти и само ти можеш да си помогнеш. Терапевтът може най-много да ти улесни малко нещата. Затова не се страхувай, помисли си, колко си ядосана и давай напред! Вбеси се, събери в себе си гняв, почувствай как ти прикипява – почувствай, че имаш властта, контрола над този гняв – нека той ти дава сила и ти позволи да действаш! Напред, Анка, на пук на квичащата жена, която те кара да миеш кораби (та нали не понасяш това!!!), защото според нея така трябва– НАПРЕД!!! Дори, по дяволите, на пук на мене – но напред, да еба майка му!!! Да не ти дреме, дали ще му помогнеш или не, дали много си го наранявала или не – поправи лошото, което си сторила на СЕБЕ СИ.
      А ако става въпрос за пушенето на баща ти – вярно – нека се трови, само нека остави на мира теб (и внуците).
           Толкоз – А


      Агниешко!

      > Проблемите с вярата, на което сигурно ще реагираш с усмивка на уста, та как иначе, също са типични за ВДА.

      Това пък не го знаех. Виждам, че нас ни свързва много повече, отколкото предполагах (а винаги съм била убедена, че никой не разбира моите колебания по отношение на вярата – фактът, че в дадената ситуация тези колебания са типично явление, а не моя странност, много ме утешава).

      > РАЗБИРА СЕ, че трябва да изискваме от един алкохолик или наркоман да е отговорен – това е единствената надежда, че някога ще поиска наистина да поеме отговорност.

      Ще ти опиша какво се случи вчера… Някак си така се получи, че с Дарек ходим на сбирки на АА и Ал-Анон винаги в един и същи ден, по едно и също време. Заедно. Най-вероятната причина: взаимен контрол (за мен е важно, той да ходи на сбирки, за него – да не се срещам с любовник; естествено, че няма такъв, но Дарек продължава да ме подозира, че имам любовна връзка). От твоите писма, от литературата, от изказванията на други жени ЗНАМ, че трябва да престана да го контролирам. Дяволски трудна задача… Досега винаги му се обаждах, когато беше на работа: „Само да не забравиш! В 18 часа. Чакам те…” и тем подобни. Вчера нарочно не го направих. Половин час преди срещата все още го нямаше, затова, кипейки от гняв, сложих Наталка в преносимото столче и тръгнах сама за Клуба на Абстинента. „Щом не иска да се лекува, негова си работа – помислих си. – Не ми дреме! Просто не ми дреме!” Е, да… ама правилно ли е да не ти пука толкова за собствения ти съпруг, замислих се след момент. Защо не? След като моите старания, да спре да пие, са му безразлични – отговорих си сама, но въпреки това непрекъснато се оглеждах след себе си (защото може все пак да се появи…?).
      Наталка я оставих на едно момиче, което от септември идва в Клуба, за да се грижи за децата на жените от Ал-Анон, ако нямат с кого да ги оставят. А между другото – това не е добро решение. Наталка непрекъснато вика, което ми пречи (непрекъснато трябва да излизам и изпускам част от това, за което се говори на сбирката… освен това през цялото време съм леко нервна и т.н.), пречи и на другите (трудно е да провеждаш сбирка, когато от другата страна на стената плаче дете). Вярно, хората от Ал-Анон и АА се отнасят с голяма доза разбиране, но… Дарек, разбира се, няма да ми даде пари за детегледачка („недей да ходиш на тези сбирки и толкоз”). Вярно, успях да продам няколко книги в антикварната книжарница, но със спечелените по този начин пари ще наема детегледачка, за да мога да ходя на терапия. Не искам да се отказвам, но няма да ми стигнат парите да плащам на някого да гледа Наталка и всеки понеделник, а наистина нямам никой, който би я гледал без пари…

      Е, но връщайки се към това, което стана вчера: в почивката излязох в коридора, гледам… ТУК Е. Наистина не очаквах, че Дарек ще дойде на сбирката на АА. Сега си мисля… може би – противоположно на това, което все ми повтаря, че „ходи на цирк” и че е различен – съпругът ми изпитва НУЖДА да ходи на сбирки…? Не знаел дали ще отида сама или не (преди сигурно нямаше да отида), не отишъл до вкъщи да провери, а веднага се появил в клуба. Може би най-накрая започва да му просветва в тази негова болна главица…?

      > Това, което чувстваш, е САМО едно чувство. Какво ще направиш с това чувство, може да бъде или добро, или лошо. По правило лошо е тогава, когато ТИ се чувстваш зле с него.

      Логично… Даже си набивам в главата първите две изречения и отсега нататък точно по този начин се старая да се отнасям към всичко, което чувствам. Но пък третото изречение… та нали съществуват някакви налагани ни отвън норми на поведение – Десетте Божи заповеди, гражданският кодекс, наказателният (или някакъв си там) кодекс. Следователно субективното усещане за извършено (или неизвършено) зло май не е достатъчно.
      Поздрави, Анка

      Знаеш ли, мисля, че това ваше ходене на сбирки заедно/отделно е един вид взаимно опипване, кой, кого и кога. Собствените нужди са само част от причините, поради които и двамата сте там, останалото е взаимен контрол. Опитайте се да разделите вашите ходения – нека той ходи всеки понеделник, а ти всяка сряда, по този начин ще има и кой да се занимава с детенцето. И не го моли за позволение, а му съобщи своето решение, и ако започне да ти дрънка глупости за изневери и за това, че не ти е необходима терапия – отрежи го категорично, напр.: „няма ти да решаваш от какво имам нужда – разчитам на това, че ще се държиш като съпруг и баща, а не като господар, и ще ми помогнеш с грижите за детето, когато имам да уреждам свои работи. А ако искам да ти изневеря, повярвай ми, няма как да ми попречиш. Заклела съм ти се във вярност, следователно или разчитай на това, или – ако не ми вярваш – подавай молба за развод, защото ми писна от идиотските ти подозрения”. Аааааа! И край на дискусията – може дори да му се врътнеш, за да подчертаеш, че разговорът е приключил („Няма да разговарям повече с теб по този въпрос, това не подлежи на дискусия, уважавай моето решение”). И дори и да не се погрижи за детето – ти си му кажи, каквото имаш да казваш– и ако му се прииска да ТРЕЗВЕЕ, а не да дрънка колкото да не заспи – ще има като по поръчка материал за размисъл. Аха, и не го заплашвай, че ще го напуснеш – ти ОСТАВАШ, такова е твоето съзнателно решение. Ако нещо не му изнася – той може да напусне.
      Лоши неща..Вярно, че можем да извършим куп лоши неща, и след като прережеш гърлото на някой, не трябва да се замисляш дали добре си постъпила, а за по-сигурно трябва да приемеш, че не, дори ако болният ти мозък ти подсказва противното. Но имам предвид, че самото желание да убиеш не е действие и затова не подлежи на наказание! Болно може да бъде и това, да си седиш на задника и да заговорничиш, изпълнена със спотаена омраза: „бих го убила, претрепала като псе…”, и това е лошо, тъй като е като да си отглеждаш язва в мозъка, един вид затъмняване на образа на действителността. Но какво лошо има в това, че разярена жена крещи на пияния си мъж? Какво лошо има в това, че псува и заплашва…? Та нали това на НЕГО не му причинява зло! Не – в такива случаи вредим на самите себе си, а това никой кодекс няма да ти го дефинира.

 


  

      Висока съм метър и петдесет заедно с шапката и съм дребна, като изключим огромния ми (да му се не види…) бюст. Преди година до офиса на моята фирма се намираше седалището, Боже опази, на малка рекламна агенция, чийто съсобственик, вечно пиян до козирката, реши да ме сваля. Първоначално исках да съм любезна и, държейки го безсмислено на разстояние, непрекъснато му позволявах да се ми се мъкне и да ме осмърдява със своите амурчета и алкохолни изпарения. Вътрешно кипях, имах желанието да му направя някоя жестока шегичка, да му подпаля офиса или да му пратя няколко момчета от типа „а ти ‘къв си, бе?”, т.е. големи, мускулести и гладко избръснати. И нищо. Чак до такава степен, че дядката реши да ми се нахвърли да ме целува. Боже, какво прекрасно чувство – цялият мой кипящ и смачкан гняв изпълзя от мен и ме извиси – изобщо не ми пукаше, че съм малка, че не е възпитано, че може и по по-цивилизован начин – вкарах му една, та чак изсвистя, бутнах го, та разби една огромна стъклена рамка, и с ритници го свалих по стълбите. А сега намери, какво тук му е лошото. Общо взето не трябва да биеш хората, но този нещастник си го заслужаваше, а аз престанах да живея с омраза.
      Относно това, колко лошо е да живееш с омраза, научих от едно момиче, която по чудо още не е съвсем изкукало. Дядо й я е малтретирал сексуално, а майка й не й е показвала, че я обича, или пък не умеела да й го покаже. Сестра й – също изнасилвана от дядото – се самоубила, брат й избягал от вкъщи при първия удобен случай. Баща й пие и има религиозни психози, годеникът й пие и избягал от терапия. Убедих я да започне терапия, убедих я да не спира да изхвърля всичко това от себе си, държах я за ръка, за да поиска да продължи да живее. И след като преминаха най-трудните моменти, тя ми написа – след като каза всичко на дядо си, след като се конфронтира с майка си, след като се примири с пиенето на годеника си и след като започна само да вдига рамене, и най-сетне – след като се помири с Бог, когото обвиняваше, че мълчи – написа ми, че през целия си възрастен живот е живяла с омраза и че това я е карало да страда, че най-накрая се е отървала от нея, че е свободна и започва да бъде щастлива.
      Не трябва да прикриваме чувствата си, не трябва да таим в себе си омраза – това наранява, осъкатява. За убийство или побой – просто отиваш в затвора. Има вина – има наказание. Когато нараняваш себе си – кой ще ти държи сметка??? Кой ще ти прости??? Не трябва да се обвиняваме за това, което чувстваме. Ние сме само хора. Лошо може да бъде само това, което правим с нашите чувства. И за да не правим лоши неща с нашите чувства, трябва да знаем ТОЧНО какво чувстваме, да не го прикриваме с шарено парцалче. Именно за това ще ти помогне терапията. Още утре. Само подходи към нея с отворено сърце, бъди искрена, говори и слушай. Никой няма да те оценява – като се страхуваш, какво ще кажат другите, показваш на СЕБЕ СИ, че ти не възприемаш самата СЕБЕ СИ. Не другите са проблемът, а твоята глава. Забрави за главата си, забрави за разума, забрави за мисленето, за логиката, за аргументите – отвори сърцето си!
      И още нещо – пишеш за шизофренията като за пример на затъмнение на ума. А на мен ми хрумна, че здравият човек, който се ръководи от разума, не е в състояние да разбере болния. Умът му не го побира, че вилицата може да изглежда като непристъпен замък, а портокалът като енциклопедия. Само чрез сърцето можеш да го проумееш. Ти трябва със сърцето си да проумееш твоите портокали и вилици. Разумът ти го отхвърля, следователно нека сърцето ти види замък там, където главата посочва вилица.
      Лудостта – лудостта не е лошо нещо – спира да бъде несъзнателен контрол, отчаяние и страх. Лудостта – такава, каквато ще бъдеш в състояние да приемеш – е част от твоя живот. Няма да я разбереш, да я проумееш – затова я почувствай. След/на терапията ще се научиш да се смееш в „неподходящи” моменти, да се възхищаваш на залеза на слънцето, да се възхищаваш, когато детето напълни пеленката, и да крещиш с пълно гърло, когато ти се прииска да го направиш. Няма да се страхуваш. Няма да контролираш. Още утре!
      Успех!!! А

 

      Здравей!
     Вчера бях на първата си индивидуална среща с терапевтка. Нищо особено... Разказвах й за себе си. Тя почти нищо не каза. Предупреди ме, че в началото може да не ми е лесно. Записа моите данни. Даде ми да си прочета и една брошурка. За следващата среща след една седмица трябва да съставя списък на чертите на съзависимостта, които съм забелязала у себе си.
      Размишлявам върху този въпрос. На първо място май трябва да сложа отрицанието. Не, никога не съм поставяла под съмнение дали Дарек е зависим. Но много време ми отне да се примиря с факта, че аз също съм болна. Един приятел ми обясни в писмата си: съзависимостта се състои в това, че животът на семейството на алкохолика е доминиран от неговото пиене. Такааа ли?! – помислих си. Значи това изобщо не се отнася за мен. Завърших следването си, написах добра дипломна работа...; издавах собствен вестник...; сега съм редактор на един интернетен новинар, имам няколко лични уеб-страници, които често актуализирам...; освен това нали имам деца и т.н., и т.н. Моят живот не се върти около неговото пиене! Грешила съм... На сбирките на Ал- Анон започнах да ходя също заради него, а не заради себе си (за да мога да контролирам, дали наистина ходи на сбирки). Вчера реших да направя нещо по въпроса. И направих. Пратих му следобед съобщение. Написах му, че отивам до Клуба на Абстинента. След малко се обади: „За какво отиваш там?” (куп претенции в гласа). Не знаех много, много какво да отговоря: „Искам да видя как изглеждат сбирките в сряда” – започнах несигурно. Но веднага се опомних – за какво лъжа?! Затова му казах, че ще ходим на сбирки в различни дни от седмицата, защото НЕ ИСКАМ да го контролирам. Ходенето на сбирки на АА трябва да си е негово лично решение. Много ми се ядоса: „Пак нещо си намислила! Няма изобщо да ходя там!” и ми затвори телефона. Вместо да ме изплашат, неговите думи събудиха в мен гняв. Изпратих му още няколко съобщения. Написах в тях това, което ме посъветва да кажа. И, разбира се, отидох в клуба. С Наталка. (Надявах се, че този път няма да мрънка; на път за терапия я оставих при съседката; тя каза, че не била плакала... А така между другото: много ми костваше да помоля съседката да гледа Наталка – не заради това, че се знаем само по физиономии – а защото изобщо не обичам да моля за помощ, предпочитам всичко да си правя сама – още една черта на съзависимостта, нали?).
      Срещата наистина беше различна от тази в понеделник... може би зашото проведoхме инвентаризация на групата. Наталка се държа много прилично, дори заспа... А аз за първи път казах нещо по собствена инициатива (в рамките на споделяне на радости и грижи). Това беше една от целите, които си поставих, отивайки в клуба. Не ми беше лесно да се пречупя. Освен това говорих някак си много хаотично, граматически неправилно. Мислено ме беше много яд на себе си. Изобщо не умея да се изказвам! – помислих си. После обаче ми хрумна, че това не може да е вярно. Половин година преди да избягам от вкъщи, в Литва взех участие в Олимпиада по Литература и Полски Език. Справих се доста добре, и ме поканиха да взема участие във финала, който се проведе във Варшава. В него взеха участие куп ученици от цяла Полша. Писмен етап, устен етап... Агниешко, и на двата изкарах 90 точки от 90 възможни! Спечелих първо място. Следователно... никак не е зле.
На срещата се повдигна въпросът за спонсорството. Досега някак си никой нищо не бе споменал по този въпрос. Но аз си помислих, че всъщност си имам спонсорка – теб. И се съмнявам, че ще намеря по-добра...
      Мислех си, какво ли ще направи сега мъжът ми. Ще дойде ли в клуба да ме провери? Ще отиде ли след работа да запие импланта (нали има повод – покорната съпруга започна да си показва рогата)? Дали ще вземе извънредни часове, за да се прибере – напук на жена си – доста след полунощ? Оказа се, че нищо подобно. Когато се върнах от сбирката, вече си беше вкъщи. Мълчеше демонстративно, гледайки втренчено в екрана на телевизора. В началото се опитвах да го игнорирам, но не ми се удаваше особено. Не понасям, когато някой ми налага „за това можеш да говориш, за онова обаче не”. Накрая милостиво проговори. Повтори това, което вече ми беше казал по телефона – че няма да ходи на сбирки. Може би очакваше, че ще се вбеся или ще се разплача... че ще се извинявам и т.н. А аз казах само: „Сам ще си навредиш.” Естествено, че се вбеси. „Ти си болна! Беше си болна, преди да дойдеш в центъра, и продължаваш да си такава!” – крещеше (струва ми се, че искаше да ме обиди по този начин, а аз... признах му, че е прав). „Защо те влекат болните хора? Аз не съм болен, искам да живея нормално. Не искам да се срещам с тях и не искам ти да се срещаш с тях” – беснееше той. После разбрах, че единственият начин да се отървеш от зависимостта – според него – е да се изолираш от зависимите. Опитах се да го накарам да осъзнае, че сам няма да се справи, но той не го проумява. Накрая използва коронния си аргумент „вземи да изчистиш”. И знаеш ли, какво стана? В началото изгубих ума и дума (както обикновено), после започнах да се обяснявам глупаво, докато изведнъж... му казах със спокоен и делови тон това, което трябваше отдавна да му кажа. Вместо да измислям все по-нови претенции по негов адрес (както досега), започнах да говоря за себе си. За това, че в нашата връзка се чувствам подценявана, че бих искала да ми обръща повече внимание, че имам нужда да се интересува от моите изживявания (и че като негова съпруга имам ПРАВОТО на това), че не ми харесва това, че непрекъснато ми натяква моите грешки („чисто и просто нямам желание да поддържам дома в идеален ред, след като – вместо да ми помогнеш с нещо – непрекъснато се заяждаш, че това не така, онова не така”), че не съм нито чистачка, нито готвачка, а негова СЪПРУГА и т.н. В началото се опитва глупаво да противоречи, после ме слушаше мълчаливо (а може би само се преструваше, че слуша) – не знам дали изобщо възприе нещо от това, което исках да му предам. Ако ли не, то поне начинът, по който говорех (толкова различен от използвания досега – не крясъци и претенции отправени към него, а спокойно говорене за самата мен), трябваше да го накара да се замисли. Накрая ми обърна гръб демонстративно („изморен съм, боли ме коремът, остави ме да спя”).
      Изводи: много ми е мъчно, че Дарек няма да ходи повече на сбирки, но нямам намерение да му пиля на главата, да си промени решението. Щом като не, не – може би някой ден сам ще узрее за АА. Няма да му се извинявам и да му падам на колене (всъщност не съм направила нищо лошо!). Мисля, че постъпих правилно, а най-много ме радва фактът, че успях открито да му кажа, какво очаквам от него и как си представям нормалния живот, към който той се стреми. Алкохолизмът е болест на отричането, затова ме радва и фактът, че Дарек най-накрая открито ми каза, че е ходил на сбирки, само за да го „оставя на мира”, и няма да отиде повече там между другото и заради това, че съм му се противопоставила. Мисля също, че моето решение, да отида вчера на сбирка, му разби поредното „топло гнезденце” („имам имплант, ходя с жена ми всеки понеделник в Клуба на Абстинента – всичко е наред”). Май добре така стана. Беше ме страх, че ще ми каже: „Щом така, няма да ти дам пари” (а нали трябва с нещо да се напазарува), а той само ми заяви: „Няма да ходя на сбирки”. Само или чак?
      Надявах се, че по време на сбирките в крайна сметка все някога ще му просветне в акъла... А сега, като няма да ходи, има ли изобщо някакъв шанс? Имам въпрос до Кжиш: в кой момент разбра, че няма друга алтернатива освен АА? Защото май няма, или има?
           Поздрави, Анка

 



      1. БРАВО!!!
      2. Това, което пишеш за спонсорството, е голямо признание за мен – много ти благодаря. Но все пак си мисля, че твой спонсор трябва да е някой, с когото ВИНАГИ можеш да влезеш в контакт – да се срещнеш, да се обадиш и който е в състояние физически да те подкрепи. Но недей да бързаш с избора на спонсор, по-добре да изчакаш малко, отколкото да си избереш някого, за да ти се махне по-бързо от главата.
      3. БРАВО!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
      От Кжиш:
      1. Не знам.
      2. От време на време ми идва наум: „Това не се отнася за мен, аз не съм в състояние да се идентифицирам, не пасвам тук”.
     3. Но трябва да се помни. Сбирките не ти позволяват да забравиш. Няма значение дали някой е напълно изпаднал, или пие и е пълен с мангизи – всички те са същите хора като мен.
      4. Защо не книга, хартия, чат? – за мен това е прекалено анонимно. Този, когото не го виждаш, можеш да го излъжеш, а всички алкохолици това много добре го умеят. А книгата? – книгата ти избягва, днес ще я прочетеш, утре ще я забравиш. Можеш да имаш експертни знания, но ако не си го признаеш, не можеш да се идентифицираш с това – и можеш да продължиш да си четеш, докато пукнеш.
           Поздрави, А и К


      Здравей!
      Рано е за аплодисменти. В мен има още много несигурност. Из главата ми се въртят различни, често противоречиви мисли. Понякога размишлявам идиотски: може би всичко „само ще се нареди”, макар да знам, че „само” може единствено още повече да се прецака. Както всеки – струва ми се – сбърканяк, мен ме е страх от бурните промени. Досегашният ми начин на живот, макар и деструктивен, понякога изглежда като „по-малкото зло” от риска, който започвам да поемам. Дали ще се справя? Имам ли достатъчно много сила и решителност?
      В едно от предишните ми писма споменах за автора на квази-психологични книги, с когото някога „дружах”. Опитвайки се да намеря „рецепта” за успешен живот, разменихме помежду си куп писма. За много от подхванатите тогава въпроси чувам сега в Ал-Анон... В един момент обаче възхвалителят на съзнателния живот ми се обиди (защото след разговор с мъжа ми се отказах да организирам негова „лекция” в Б. – г-н Н. всяка година поучава хората в различни градове, „как да постигнат успех в живота”). Много ми отне изясняването на цялата ситуация. Същевременно „гуруто” – явно в желанието си да ме представи в най-лоша светлина – публикува на форум извадени от контекста фрагменти от моите лични писма до него (и беше мнооого учуден, когато двама-трима се изказаха в моя защита). Никога не ми се извини за това. Разбрах, че само си губя времето, поддържайки връзка с него. Разваляйки това „приятелство”, също автоматически – за съжаление – „забравих” всичко, което научих от него. Не можех другояче.. Какво ще стане, ако сега не успея? Дали ще съм в състояние да започна още веднъж? Ебати, защо всъщност се безпокоя за това?! Ще се притеснявам, ако действително не успея, нали? Въпреки това се тревожа...
           Поздрави и благодаря за подкрепата, Анка

      Като ти казвам браво, значи браво, и приеми го, Твоя Милост. Знам, че е трудно да се проумее, особено когато човек е свикнал, че всички наоколо, включително и той самият, го блъскат надолу, но БРАВО, ясно ли е??? За да ти е по-лесно да го проумееш, минах от радостни хвалби на нещо от рода „кви ги дрънкаш, да го еба...”, сиреч да живее приятелят ми Гжеш.
      Нормално и обичайно е, че се чувстваш несигурна, че се страхуваш от промените, че не се чувстваш на място. Тъй като нещата стояли така: живяло някога малко момиче, което никой не обичал особено. Злата мащеха му давала най-лошата работа, лошите сестри му досаждали, а когато принцът оповестил великия бал, него не го поканили, и добрата фея също не се появила. Мишките, вместо да се превърнат в жребци, изяли зърната, които събрало от пепелта, и нищо не му останало. Живеело в мизерна къщурка, построена с дъски от стари щайги за риба и цигари. Принцът се появил, подарил му една обувка и обещал, че някога ще се върне с другата. Получавало три пъти дневно храна от т.нар. „близки”. Пречело му вонята на стените и безразличието на всички, включително и на проклетата фея, и изведнъж му хрумнало, че май би си заслужавало някак си да промени това положение. Когато задухал вятър – отворило широко едва крепящите се за стените прозорчета, за да проветри малко. А вятърът влетял вътре и разрушил къщурката на трески. Мащехата и дъщерите й, феята и принцът го засипали с обиди – че е неблагодарно, отвратително, лошо и подло. Изведнъж се оказало, че няма къде да живее, мечтите за другата обувка се изпарили, а в доставките на храна забелязало пропуски. Наоколо миришело прекрасно и свежият въздух изпълвал дробовете, но с това не можело да се наяде, нито пък имало къде да се скрие от прекаленото количество кислород, с което момиченцето просто не било свикнало. Изведнъж разбрало, че няма да има „и живяли дълго и щастливо”, че тази приказка няма своя край. Че трябва да се пренесе в друга приказака – за желязните обувки и дрипа от коприва, или за царя, който искал да се ожени за собствената си дъщеря... Това го ужасило. Неговата приказка свършила. Почувствало въздух вместо воня и въпреки копнежа за мир и спокойствие вече не можело да се реши отново мъчително да изгражда смърдящата къщурка, нито пък можело повече да се самозалъгва, че принцът ще домъкне другата смотана обувка. Пред него се разкривало Новото и Непознатото. И това го плашело. Много поздрави на момиченцето.
           Агниешка


      Здравей!
      Положението не е добро, макар почти нищо да не се е променило... нищо особено не се е случило. Само това, че децата са болни (и трите!), не знам, как да се разбера с мъжа ми, тази седмица не съм била (и вече няма и да бъда) на нито една сбирка на Ал-Анон, допълнително не мога да се разбера с някои редактори на новинара, съвместно с които – срещу символично възнаграждение – работя. Тотална депресия...

      Не отидох в понеделник в Клуба на Абстинента, защото нямаше на кого да оставя настиналите деца (Дарек естествено „не можеше” да се погрижи за тях). Днес – сигурно по погрешка – се върна малко по-рано от работа. Затова реших, че ще отида на Ал-Анон. Когато му го казах, не ми противоречи, макар че дълго мисли по въпроса. Не стигнах на сбирката – на няколко крачки от клуба срещнах мъжа ми. „Качвай се, ще те закарам обратно вкъщи, защото ми се обадиха от работата, трябва да отида да ремонтирам пералнята”. Какво трябваше да направя? Не мога да оставя децата сами. Не се ядосах, само ми стана много тъжно – и така... Днес имах среща с терапевтката (Дарек не знае нищо за това). Половин час. Нищо ново. Груповата терапия започва едва след три седмици (ако се събере съответният брой хора, ако ли не – още по-късно). А между другото: много странно – на всяка крачка срещам хора с алкохолни проблеми, а толкова е трудно да се сформира група от такива хора, които биха искали да се излекуват.
      Днес най-накрая получих поръчаната преди три седмици в един интернет магазин книга Семейството и как да оцелеем в него (недостиг в склада). Започнах малко да я чета и още в началото открих няколко интересни твърдения. Имаш право – хубава книга (само малко ми „намирисва” на фройдизъм).
      А в работата ми от една седмица препирни. Оказва се, че прекалено много изисквам от подчинените си! Еми да. Една не много дълга, стилистично обработена новина на ден – това верно е „прекалено”. А интересно кой трябва да ги напише? (Всеки ден трява да има най-малко шест). Всичко на моите плещи ли трябва да легне следващия път?! Защото другите трябва да уредят това и онова, защото нямат време... а аз явно имам прекалено много свободно време?! (Особено сега, когато децата боледуват, а мъжът ми не проявява никакво желание, да ми помогне с каквото и да било). Понякога ми идва да вия.
      Станала съм раздразнителна и ми е все по-трудно да се овладея. Знам, че ще ми мине... винаги ми минава... дано да мине по-бързо. Надявах се, срещата с терапевтката да ми помогне някак си (накарах се насила, да помоля съседката да се погрижи за децата – за мен е истинска мъка да моля за помощ). Не се наложи. Когато мъжът ми се прибра по-рано от работа, аз се зарадвах, че ще мога да отида в Клуба на Абстинента. Жалко. А може би... се отнасям към Ал-Анон и бъдещата терапия прекалено... хммм... магически? Та нали самата аз трябва да имам силата, която ми е необходима, за да изляза от депресията... и май имам. Само че е някак си блокирана...
           Поздрави, Анка

      Аню,
      затова са измислили групите за подкрепа, за да черпим от тях сила. Това може да е „висшата сила”, за която се говори в увода, но, разбира се, не е задължително. Защо да не се отнасяш към това магически? Та нали ти дава подкрепа, а ти имаш голяма нужда от подкрепа и недей да се чувстваш виновна поради липсата на сила. Човек, който е силен, няма нужда от терапия, както и здравият човек няма нужда от патерици, нали?
      Що се отнася до номера, който ти е извъртял мъжът ти днес, трябва да призная, че е било подло. Сбирката трае около един час, било е достатъчно да каже в светата си работа, че ще дойде след един час, защото в момента жена му я няма вкъщи. Това обаче е типично поведение на алкохолик, който отрича. Първо, неговата работа е най-важна на света. Второ, има пиянското убеждение, че ТРЯБВА да навакса всички свои липси и недостатъци със солидност, стриктно изпълняване на задълженията и тъп перфекционизъм. Трето, може да докаже по разкошен начин, че ти и твоите проблеми не можете да се сравнявате с неговите Ужасно Сериозни Професионални Задължения, които една домашна квачка не би могла да разбере.
      Мисля, че си заслужава да му кажеш, че от следващата седмица трябва да отдели време от еди колко си до еди колко си часа и да предупреди на работното място, че поради задълженията на съпругата си по това време не е на разположение. Та това е само един час седмично – толкова може да направи за теб, без да ти оказва милостиня. На неговите аргументи, че е много зает, че без него светът ще загине, отговори, че категорично искаш един час седмично да изпълнява сватбената си клетва, в духа на която трябва да те подкрепя, докато смъртта ви раздели. Ако докато смъртта ви раздели ще ти бъде като допълнителен товар върху гърбицата, нека по-добре веднага да се откаже от всички свои задължения и права, по дяволите!

 


  

      Имам една приятелка, която показвала на своя мъж – който между другото е ужасен идиот (в момента се развеждат) – всичко на принципа на везните. В един брак везните трябва да са горе долу в равновесие. Веднъж едната натежава повече, друг път – другата. В момента мъжът ти е поставил на едната везна даването на пари за семейството. Ти си поставила на другата 24 часа на денонощие, посветени на децата и на съпруга, 24 часа професионална работа без възнаграждение като инженер по домакинските въпроси, отказване от професионалните си планове, от мечтите за собствен, независим живот, отказване от свободата да разполагаш със собственото време и живот. За да изравните поне малко шанса за съвместно изграждане на вашия брак, ти го молиш да добави на везната още един час седмично без теб, но с децата. И не се приближавай до него на колене, любезно увещавайки го да разгледа молбата ти, ами постави ясно изискване. Категорично, спокойно, без да се нервираш, без истерии и посочване на причините, поради които го молиш за това. „В сряда от 18 ч. ходя на важни за мен срещи. Разчитам, че от следващата седмица в продължение на този един час ще се грижиш за децата, докато се върна. Разчитам, че ще предупредиш във фирмата, че в сряда си на разположение през целия ден с изключение на този един час. Най-късно в понеделник ме информирай какво си решил по въпроса. Не крия, че всъщност няма да приема друг отговор освен ДА, в противен случай ще реша, че се отказваш да бъдеш мой съпруг и баща на децата си. Не те заплашвам с напускане или развод, само ти съобщавам, че това за мен е един вид тест относно смисъла от нашето съществуване като едно цяло”. Точка. Може и да го кажеш по-меко, по-остро – важното е да е спокойно, много конкретно и категорично.
      Този етап от съвместния живот с алкохолика може да се обобщи с думите: „прави каквото знаеш”. Днес не успя да отидеш на сбирка? – ще отидеш следващия път, а тъй като знаеш, че Дарек е непредвидим като партньор, затова просто опитай да предвидиш неговите действия. Събери телефонните номера на жените от групата, разпитай ги при удобен случай дали нямат време да се срещат дори в мъничка група сутрин (децата са на детска градина) или пък събота и неделя, провери дали не бихте могли да се посещавате вкъщи, дори и с децата, или пък да си помагате взаимно на принципа „аз на теб – ти на мен”. Това не означава, че веднага трябва да организираш собствена група Ал-Анон, просто провери дали могат да бъдат преодоляни някои бариери. Не прави това, което не искаш и което няма връзка с децата. Определи приоритетите вкъщи, но така, че и ТИ да ги спазваш. Дарек работи по осем часа дневно плюс определен брой извънредни часове – направи си подобен план за седмицата и обяви в определени часове почивка, дори съдовете в мивката да преливат, а мърсотията да се подава иззад пералнята. На всички претенции отвръщай спокойно, че днес имащ свободен ден и ще се заемеш с това на следващия ден през работно време. Не се пазари с него, кой работи повече, защото той ще го разбере като необходимост да изчезва за по-дълго време от вкъщи, просто определи граници, в които се бориш с всичко и всеки. Отрежи евентуално повтарящите се претенции относно изневери и т.н. Недей да търсиш логични аргументи, и пази Боже, не се обяснявай, по-скоро отрежи в зародиш глупавите дрънканици с нещо от рода: „За мен е мъчително да слушам за пореден път едно и също. Ако възнамеряваш до края на живота да ми го повтаряш, дай ми го в писмен вид и ме освободи от необходимостта да слушам тези глупости”.

      Единственото, което трябва да направиш, за да се почувстваш като свободен човек, е да престанеш да падаш на колене. Толкова дълго си лъскала пода на колене, че май вече са ти хванали коричка. Време е да ги разчоплиш, да погледаш как тече кръв и да си седнеш на задника на някой удобен стол, на тишина и спокойствие. Сега вече си по-силна, много по-силна отколкото беше – ще успееш да стигнеш по-далеч, защото не си някаква си негодница, а стойностна, интелигентна, смела, сексапилна, красива жена, която може да бъде прегазена дори и от танк, но няма да позволи да я унищожат. Но е време да блъснеш тези танкова в дерето. Ти можеш да го направиш. Просто си прави каквото знаеш и много им здраве на пияндурските мърморковци.

      И ти заявявам, че ако се опиташ в следващото си писмо да се самобичуваш по който и да е въпрос, ще получиш от мен изявление ? la Гжеш, да е жив и здрав. Гжеш е много забавен, висок е метър и осемдесет, тежи около 95 килограма и от известно време тренира борба с меч. Ако трябва да използвам неговите определения – „трепат се с момчетата”. Подстригва се толкова късо, че всъщност е гола глава, и ако не носеше костюми, щеше да изглежда като някой хулиган. Известно време беше при нас мениджър и провеждаше обучения. По време на едно от събранията един от мениджърите, по прякор Пинчера (адски симпатичен като се има предвид прякорът му), започна грубиянски да се нахвърля по начин, който изключва спокойното разбирателство. Нашата сладка директорка беше съвсем изумена и му позволи да крещи, без изобщо да се опитва да прекъсне неговите словоизлияния. А Гжеш със спокоен тон на мъж, който знае, че би могъл с един пръст да го размаже на стената като буболечка, каза: „Недей да крещиш така. Проблем ли имаш? Хайде да излезем навън...” „Защото какво, толкова си силен, че искаш да се биеш ли?” – изръмжа агресивно Пинчера. „Казвам ти само – отговори Гжеш със спокойствието на горила – че ако имаш проблем, можем да го разрешим отвън”. Ръце като бухалки, сладка усмивка на мъж, който знае, че не трябва да заплашва, защото ако някой има въображение, сам ще се сети какво би последвало.
      Аз съм обожателка на Гжеш, много се обичаме, макар че признавам, че сигурно изглежда комично, когато ми казва: „Да го еба, педал такъв, как може да ти се повръща, а? Да не си бременна?” А аз му отговарям: „Не, бе копеле, просто започва да ми се гади като те видя”. „Да, и на мен ми беше домъчняло за теб” – отвръща ми той. Направо ме застреля първия път като ми изтърси нещо подобно. От него в действителност се научих какво е асертивност, и че наистина не трябва да правиш нещо, за което нямаш желание, независимо дали това се харесва на някого или не. Което ти го пожелавам и на теб.
           Поздрави – Агниешка


      Здравей!
      Настинката на моите „малчуганчета” (бая силна – днес на Наталка й биха дори инжекции, защото енергично се съпротивлява срещу всякакви сиропи) ми действа подтискащо/дразнещо. Все пак... именно разговорът с Томек ми позволи днес малко да се разведря. Едва на шест години е, но вече се справя много добре с компютъра и със сигурност знае повече неща за света от неговите връстници („Госпожата, която ни преподава религия, май не е с всичкия си – ми каза един ден. – Казва, че Бог е сътворил Адам и Ева, а нали хората са произлезли от маймуните”). Задава много различни въпроси, а аз се старая да му обяснявам всичко по достъпен за него начин. Засега се разбираме чудесно. Мисля, че му давам това, което самата аз – като дете – никога не съм получила. Опознавах света посредством телевизията, книгите... моите родители – заети с разрешаването на собствените си проблеми – нямаха време да ми го показват. Липсваше ми това, затова се старая да постъпвам по друг начин. Ентусиазмът, с който реагира Томек на моите обяснения, ме убеждава, че го правя добре.
      Чета Семейството и как да оцелеем в него. Сразява ме логиката на тази книга. Дори вчера се чудех, „доколко се е променил мъжът ми от момента, в който се запознахме”. „Винаги е бил такъв” – ми каза терапевтката. Нищо не й отговорих, но вътрешно се бунтувах срещу това твърдение. Сега научих, че, растейки, преминаваме през различни етапи на развитие, и че на всеки етап освояваме различни уроци. Всички те касаят начина, по който се отнасяме към чувствата. Но (поради различни причини) не успяваме да „издържим” някои от етапите. Тогава избутваме „зад завесата” чувствата, с които не можем да се справим. Вървейки из света, срещаме много хора, но принципно ни „привличат” тези, които са бутнали „зад завесата” същите емоции като нас. Първоначално виждаме само това, което е „на витрината” – именно то ни пленява и води дотам, че в крайна сметка се женим. А тогава... идилията свършва! Бидейки заедно през цялото време, започваме бавно да забелязваме също и онова, което е „зад завесата” – онова, което не харесваме в себе си, което не искаме да забелязваме у себе си... оказва се, че другият притежава същите черти! И е зле, адски зле... Сега, когато вече разбирам, ще опитам да се примиря с този факт – най-накрая осъзнах, в какво се състои, да обичаш другия такъв, какъвто е в действителност.
      Хрумна ми също, че гневът, който – както забеляза – ми причинява толкова неприятности, е най-вероятно една от тези емоции, които крия „зад завесата”. Опитвам се да си спомня, как са се отнасяли в моето семейство към това чувство и... по дяволите! Не мога! Възможно ли е да съм изтрила от съзнанието си не само гнева, но и всичко, което го е придружавало в по-малка или по-голяма степен? Един вид избирателна амнезия по собствено желание?
      Аха, и още по въпроса за чистенето, към което с такова удоволствие ме подтиква мъжът ми. Четейки книгата, си спомних, че всъщност там, в Литва, когато живеех с нашите, винаги АЗ бях отговорна за реда вкъщи. Трябваше всичко сама да подреждам (независимо от това, кой е разхвърлял). И знаеш ли какво? Общо взето обичам реда, не ми е никак приятно да пребивавам в отрупано с мебели и боклуци жилище. Когато обаче Дарек твърди, че трябва да почистя, веднага започвам вътрешно да се бунтувам. Трябва ли?! Отново ТРЯБВА?!
      И накрая едно малко наблюдение – не мое, а на синчето ми. Томек в последно време слуша песните на „Ноевия ковчег”. Една от тях има следните думи: „Да обичаш означава да помагаш”. Томек, който вече знае, че брак се сключва по любов, ме попита преди няколко дни: „Защо татко не прави така, както се пее в тази песен? Защо не ти помага?”
      Преди малко му казах, че искам да ходя всяка седмица на сбирки на Ал-Анон и че в това време той трябва да се погрижи за децата. Категорично заяви, че няма да го направи (защото не желае да имам взимане даване с „болни” хора и т.н.). Темата е приключена... Аз също нямам желание повече да го моля. Реших, че (с този въпрос) ще се справя без него.
           Поздрави, Анка

 


 

      Знаеш ли, вбесявам се, като прочета, че той смята нещо си там и че то е задължаващо. Прекрасно разбирам, че няма смисъл да му изкореняваш глупавите схващания, но трябва да му се каже, какво хората мислят за тях. Тоест той своето си: „Няма да се погрижа, защото съм против да имаш взимане даване с болни хора”, а ти нещо от сорта: „Няма ти да решаваш, от какво имам нужда. Дори ако реша всяка седмица да си бръсна главата, трябва да се отнесеш към това с уважение, защото такава е моята воля!” Освен това притеснява ме фактът, че в сряда е постъпил безотговорно – не само те е взел от занятия, които са ти били необходими, но преди всичко – е оставил три малки деца сами вкъщи, без какъвто и да е надзор!!! Егоизмът на това „трябва да ходя на работа” е убийствен.
      В Семейството и как да оцелеем ме плени именно логиката на тези изводи и – ще видиш накрая – толкова явната препратка към рефлексите на сърцето. Това яко ми намирисва на фройдизъм, но е убедително, без да ти натяква, че е единственото правилно решение.
      Амнезията, за която пишеш, е напълно нормално нещо. Аз съм изтрила от паметта си цели години от детството ми. Помня, как някога се изненадах, че аз всъщност нямам спомени от детството... После си спомних, бррр... Не, няма сцени от Дантевия ад, но има една никаквеност, криеници, кипяща ярост, претупване и претенции. Тонове от безсмислени претенции. Моят гняв неконтролируемо изскочи иззад завесата или май по-скоро от моято кутийка. Аз нямах завеса, а кутийка, в която имаше кутийка, в нея –  кутийка, в нея още една кутийка и във всяка една от тях по нещо. Изгребването на всичко това не беше като многократно поглеждане зад завесата, а като разбиване на ключалки последователно във всяка кутийка. А гневът ми беше в първата. Повдигаше капака, излизаше и бум! – кутията пак се затваряше. Моите сладки пристъпи на ярост, моето табу, моят гняв. Спаси ме фактът, че СЕ ЧУВСТВАХ просто бясна. Харесваше ми да съм такава. Обичах да крещя: „Да ви еба майкатааааааа!!!!!!!!!!!”, макар че когато нещата наистина отиваха в лоша посока и трябваше да покажа силата си – аз се криех в черупката си и утихвах. Но и това си беше нещо.
      Ще ти дам пример на моята прекрасна асертивност, тоест спокойното изразяване на гнева СЕГА. В работата имаме колега, който непрекъснато разказва, какво му се е случило, десетки пъти, а по телефона така крещи, че никой не може дори и да чуе собствените си мисли. Когато той започва да говори, всеки прехапва устни и се преструва, че не слуша, и се опитва да изтрае неговите телефонни разговори. А какво прави любимата ти интернет приятелка? Крещи: „Юрек, по дяволите, престани да крещиш, че ще ти взема телефона!!!” или „Юрек, ако още веднъж разкажеш същата история, ще те прасна, защото губя търпение”. Колегите ме гледат с укор, че съм била нетактична, а на мен не ми дреме, защото вече достатъчно съм подтискала емоциите си в живота. При което – което е най-забавното – аз не му се сърдя, не бълвам омраза, просто показвам, че ми е писнало от неговото бръщолевене, защото е непоносимо – и допълнително постигам възнамерявания ефект!
Помня, как по време на първата ми бременност всички ме предупреждаваха, само да не се нервирам. Тресях се от яд, но не умеех да реагирам, само се нацупвах, а после ВКЪЩИ му дръпвах на Кжиш една лекция, защо се вбесявам пред хора. Сега не ми дреме изобщо (Гжеш, мерси!!!) и когато някой ми каже, че не трябва да се нервирам в моето положение, аз му казвам да не ме ядосва, да го... (допиши нещо в зависимост от това, с кого разговарям), защото бременната ще му/й вкара една.
      В моя дом гневът се смята за нещо много лошо, греховно, докато всъщност гневът е само емоция, която трябва да оказваме, за да се отървем от нея. Когато в нас нещо чак ни кара да треперим от яд, не можем да миришем цветя, нали?
      Мъжът ми пуши. Не ми дреме, докато не започне лично да ме засяга. Но когато понякога работи вкъщи, обича да си попушва, а на мен ми идва да си удрям главата в стената от ярост, защото смърди отвратително. Последния път така избухнах, че чак детето се изплаши малко и ме разпитваше, дали вече няма да крещя на татко. Кжиш тихичко ме приканваше да се вразумя, но аз просто бях бясна, бясна като прободен с копие бик. И знаеш ли какво? – бях доволна. Или друг пример – на Кжиш му се събира на мрънкане – явно минава през етап, през който аз преминавах преди много години. Бяхме при нашите, и го помолих за нещо си там. „Ей сега!!!” – измърмори с такъв тон, който подсказваше, че прекалено много очаквам от него, а той просто не може да насмогне на моите прищевки. „Млъкни – му казах спокойно – като поискам да чуя как мрънкаш, ще ти кажа”. Разменихме – съвсем спокойно – няколко изречения, при което аз твърдо и спокойно отстоявах своето анти-мрънкане. Майка ми се вцепени и ми се струва, че е убедена, че сме на крачка да се разведем. Тъкмо към такова мнение по въпроса се отнасям с мнооооого голямо уважение, но вярвам, че на хората отстрани моето поведение може да изглежда безкрайно грубиянско и безкомпромисно.
      Веднъж една моя много сърдечна приятелка ме представи на своя позната по следния начин: „Това е Агниешка, най-невъзпитаният човек, когото познавам”. Майка ми прикрива гнева си под безкрайно любезна поза. Винаги ми се е гадело от такива любезни хора, на един километър от тях смърдеше на фалш. Имах една позната, мацка на моята възраст, която беше любимка на всички възрастни госпожи. Защото беще толкова възпитана и мила. Само че известно време това си имаше и своята друга страна – мацката скачашв от цвят на цвят, като че ли в тайна и пред самата себе си. Но беще сладка и мила... А аз за малко да откача от прекалено многото натъпкани в кутийка чувства и кипящ гняв. И ми стига.
      А що се отнася до това, какво ще успееш да си спомниш – спокойно! Само ще си дойде и ще те осени, макар че това осенение може да е много тежък момент. Аз имах подкрепата на мъжа ми и доста голямо вътрешно спокойствие, и въпреки това поредните просветления бяха в състояния просто да ме премажат с тонове тъга. Но то само си идва. Само или по време на такива писаници като това.
      И правилно се бунтуваш срещу „чисти!”, но вместо вътрешен бунт и тиха съпротива – бунтувай се публично. Кажи: „Нямам желание сега да чистя, не ми се бъркай в живота и т.н.” Каквото и да кажеш, само да не е отвръщане на удара, пазарене на домашно мъченичество – то ще бъде крачка към освобождаване от влиянието на мъжа ти. Свободна – ще можеш да вземеш спокойно решение, дали продължаваш да искаш този брак, на какъв принцип го искаш и какво си готова да направиш за постигане на целите си. Но най-напред – освободи се.
      Аха, като контрааргумент на неговото „за да оздравееш, трябва да отбягваш болните”, можеш да го попиташ, за какво тогава толкова време е бил в Монар? Но по-добре му кажи: „Ти си остани с твоите виждания, а аз си мам други”. Точка.
           Поздрави - Агниешка

 

      Здравей!
      Прочетох Семейството и как да оцелеем в него. В някое от предишните ми писма ти написах, че някога поглъщах много такива книги. Те обаче не оказаха съществено влияние върху живота ми. Май вече знам защо – всички те съдържаха купища добри съвети за бъдещето, но не помагаха да разбереш миналото. Четейки книгата, която ми препоръча, непрекъснато имах чувството, че чета за СЕБЕ СИ. В началото не можех да разбера защо ставаш аутсайдер, когато не си се отделил достатъчно от майка си (аз всъщност никога не съм се чувствала особено привързана към нея). Според книгата хората се събират въз основа на това, което се намира „зад завесата”, а после – не осъзнавайки дори – повтарят в своята връзка семейната схема, която ги е оформила като личности. Погледнах на родителите си от тази перспектива и... точно така е! „Далечната ни баба” (както винаги сме я наричали) се развела с бащата на баща ми, когато той бил малко момче. Не се омъжила втори път и поради тази причина не е било възможно баща ми да се отдели напълно от майка си. И когато самият той създал семейство, най-вероятно не е умеел да подкрепя майка ми както трябва, и затова моето отделяне от нея е било в известен смисъл нарушено. Винаги съм била бунтовник по природа, и следователно това, че бях аутсайдер, се изразяваше в непрекъснати караници със семейството (когато човек се бори с някого, всъщност е в много близки отношения с него – тоест все пак НЕ се е отделил). Пълна каша, но елементите на пъзела започват все по-добре да се подреждат.
      Авторите на книгата твърдят, че „непоносимият малчуган” отчасти съзнателно играе отредената му роля, защото усеща, че по този начин помага на най-близките си хора. Към него са отправени всички претенции (колкото и да се спуква да доказва, че не е лош и се справя чудесно в училище, че има много приятели, които могат да служат за пример и т.н.). Такъв човек накрая наистина спира да учи и започва да си търси приятели сред други сбърканяци, бяга от вкъщи – не само защото не може повече да издържа „семейната” атмосфера... той се чувства ВИНОВЕН („заради мен нещата са толкова зле, ако се махна, ще се оправят”).
      А гневът, с който и до днес не мога да се справя? Вкъщи никога не съм се стараела да го контролирам. Вследствие на което винаги съм си отнасяла боя... И може би оттам се е взело моето убеждение, че гневът е нещо, на което не бива да си позволяваме и сигурно заради това никога не съм избухвала пред други хора освен пред родителите ми. Сега мъжът ми ги замества.
      Въобще (както съм забелязала и което – според Семейството и как да оцелеем в него – е напълно естествено) в момента много от познатите ми от детството схеми функционират в моя брак (интересното е, че го осъзнавам, макар да не мога да си спомня много от онзи период). А и най-накрая разбрах, защо Дарек толкова често настива (а тогава ми създава много повече грижи отколкото което и да е от децата). След като се подбираме по двойки по този, а не по друг начин, и аз съм аутсайдер, следователно мъжът ми също не се е отделил докрай от майка си – затова иска от време на време някой нежно да се погрижи за него. Макар че всъщност е мъжкар и няма да помоли за повече подкрепа. Затова и непрекъснато боледува (а аз откачам, когато мрънка колко зле се чувства днес, а не иска да отиде на лекар... а някак си като е на работа „грипът” не му пречи).
      А пък този уикенд се хванах като мишка в капан и затова ме е малко яд на мене си. Става въпрос за това, че от известно време (най-малкото от три седмици) изобщо не съм се интересувала от импланта на мъжа ми – за нищо не съм го питала, не съм проверявала дали забира и т.н. Обаче едва сега той осъзна този факт и това май доста го обезпокои. Сам започна да приказва за него (което никога преди не е правил). Каза, че нещо не е наред, че шевовете му непрекъснато гноясват. Имах непреодолимото желание да му кажа, че хич не ми дреме, но се изплаших, че това би го наранило и затова подхванах темата. Предложих му да отидем на преглед в клиниката и т.н. Постъпих лошо! Лошо!!! Веднага щом любимият ми мъж забеляза, че се тревожа за него (и наистина – под влиянието на собствените ми думи – започнах да се тревожа), той се почувства толкова самоуверен, че умаловажи цялата работа: „Карай! Ще зарастне, нямам нужда от лекар”. Няма смисъл да ти описвам как протече „дискусията” по-нататък – не мога да се начудя, колко лесно позволих да се хвана на въдицата! Но това поражение ме накара да осъзная две неща. Първо: наистина вече мога да се изолирам от неговото пиене (detach with love – английският вариант на „твърдата любов” – и именно към това трябва да се придържам). Второ: това мое изолиране на Дарек хич не му се нрави (разваля му удобството да пие, макар засега да пие само „на сухо”). Следващия път няма да успее толкова лесно да ме изманипулира.
           Поздрави, Анка

 


 

      Здравей!
      Най-вероятно алчното киберпространство е погълнало писмото ти до мен... или моето до теб. А може би си стигнала до извода, че щом като вече съм се запознала с препоръчаната от теб книга, по-нататък ще мога и сама да се справя? Ще се справя и още как... Понякога все пак ми се иска да разменя няколко думи с някой, който напълно ме разбира. Чудех се дали да не подновя някои от „старите ми приятелства”. Но стигнах до извода, че нямам какво да подновявам. По-скоро трябва да се ангажирам в някакви нови запознанства. Един такъв миничък план за близкото неопределено бъдеще...
      Всъщност всичко ми се прецаква (едно такова субективно усещане, защото всъщност нищо не се е случило). Пак попаднах във вира на съзависимостта. Всичко ме дразни, а най-вече мъжът ми, който дори и не мисли за каквато и да било промяна... хммм... дори и на своите навици. Някога всяка вечер си слагаше бира до леглото, която изпиваше през нощта. Сега вместо бира си купува... хлебен квас.6 Няма градуси, но вкусът му е подобен. Имплантът му забира. Не ми дреме за гноясалия му задник, но се ядосвам, че не си слага никакви превръзки и цапа всички чаршафи. Изключиха ни кабелната. Поради неплатени сметки. Карай... така или иначе почти не гледам телевизия. Защо обаче трябва сега сама да уреждам всички формалности, произтичащи от това?! А пари има, само дето мъжът ми предпочита да ги харчи за друго. В последно време например направи комплексна модернизация на компютъра ни... Аха, и ми уреди „работа” – преписване на дипломни работи по икономика. Истински кошмар. Самият той се старае да работи по 25 часа на денонощие. За да не мисли за нищо? А може би, за да се вижда с мен колкото се може по-рядко? („Съвместният ни брачен живот” никакъв го няма). Децата пак кашлят.

      Мисля си, че всичко това (т.е. фаталното ми самочувствие) започна, когато боледуваха преди две-три седмици. Дарек естествено също прихвана някакъв вирус. На единия – сироп, на другия – инжекции, на третия – мляко с чесън.... И на никой не му хрумна, че аз също се чувствам зле! Разбира се, преструвах се, че нищо ми няма – че как иначе, светът щеше да рухне, ако бях спряла за момент, ако бях престанала да се грижа за другите и се бях заела със себе си. Нямах време да боледувам – или поне така смятах тогава... и все повече се вбесявах. На себе си и на другите. Че аз така се жертвам, а на тях изобщо не им пука... Класически случай на съзависимост, нали?
      Последно бях в Ал-Анон в края на септември (Дарек не се чувствал много добре и се върна по-рано вкъщи). Имам чувството, че оттогава са минали векове... Когато ходя в Клуба на Абстинента, вече не се чудя дали се вписвам сред жените, с които се срещам. Просто ходя... и това ми помага. Помага ми да не забравя, че съм съзависима. Докато го помня, положението не е толкова лошо... когато обаче съзнанието за този факт гасне – започвам да се плъзгам надолу по наклонена плоскост. Днес трябваше да започне груповата терапия, но не се събра необходимият брой хора. Не мога да го проумея! Та нали толкова хора се борят със зависимостта на своите близки... По дяволите, най-много ме депресира съдебната призовка – ще наказват мъжа ми за „необичайна лудория” в нетрезвено състояние. Да го вземат... Допълнително в последно време не се разбирам много с шефовете на интернетния новинар, с които съвместно работя. Харесвам си работата, но... Писнало ми е, ПИСНАЛО МИ Е! От всичко. Затова си поръчах по интернет поредната книга – този път Никога вече съзависим на М. Бийти. Вече ми я доставиха, веднага почвам да я чета. Ще ми помогне ли? Надявам се.
           Поздрави, Анка

      Киберпространството си е НАРЕД, ами телефонната компания е причината за моето мълчание. Но от днес вече редовно си проверявам пощата и отговарям, най-много с двудневно закъснение (понякога трябва и да се спи). Днес накратко, защото отговорих вече на 12 писма и ме чакат още няколко просрочени, а същевременно за мен е важно да отговоря на тези хора ASAP7.През последните три седмици ми писаха нещастни хора, отчаяни, самотни, а аз понякога само четях писмата им на сървъра при удобен случай, когато бях при познати. Не исках да претупвам отговорите, затова само мислех за това, което ми пишеха.
      Но накратко и по същество – тази необичайна лудория може и да е добра идея, мъжът ти да се махне за няколко седмици от вкъщи. Можеш да заведеш дело – за съжаление не познавам правната процедура, но можеш да ги научиш в най-близкия център за семейна помощ или дори от жените в Ал-Анон – за принудително лечение на мъжа ти, защото нищо друго не помага, след него се влачат някакви присъди, а никой съд вече не признава импланта за начин на лечение. Дори можеш а свидетелстваш, че дъртия запива импланта. Можеш да използваш времето, за да подадеш молба до съда за издръжка, и – тъй като няма да изкарва пари – можеш веднага да се отзовеш до фонда по издръжките да ти отпуснат 100 процента от отсъдената издръжка. Това ще прогони надалеч от теб призракът на немотията и ще ти даде време да се съвземеш. Това е само една идея, в никакъв случай не е задължителна, но май не дотам глупава.
           Поздрави – А

      Останалото най-късно след два дни.

      Здравей!
      „Необичайната лудория”, за която споменах в предишното писмо, се случи преди повече от година, но чак сега разбрах за всичко (бързината на реакция на полските органи на реда – и тем подобни – е умопомрачителна). Засега не планирам да предприема някакви радикални мерки спрямо мъжа ми, като принудително лечение например. Макар че в последно време малко ми оставаше и щях да си събера багажа и да замина с децата за Литва. Откачам, когато Дарек пренебрегва моите нужди... но това е нищо в сравнение с емоциите, които ме обвземат, когато пренебрегва и нуждите на нашите деца. А се случи следното: г-жа учителката в детската градина явно леко прекалила с ученето на буквички – за прекалено кратко време въвела прекалено много, а децата не били в състояние толкова бързо да ги запечатат в паметта си. И затова получили домашна работа за през уикенда – да си преговорят това, което научили в детската градина.
      Четохме заедно с Томек в петък (Дарек през целия ден + половината нощ беше на работа), четохме в събота (Дарек беше на работа – дори японците не се трепат толкова), четохме в неделя (Дарек беше вкъщи... проспа половината ден, после седна пред компютъра). Наталка много мрънкаше, и затова го помолих да се позанимава с нея, защото искам да поработя с Томек, който все още имаше големи проблеми с различаването на „к” и „ъ”. Реакцията на мъжа ми беше следната: „Аз работих цяла седмица, изкарвах пари! Какво искаш от мен?! Трябва да си почина, изморен съм!” Опитах се да му обясня всичко спокойно, но той не пожела да слуша. Ядосваше ми се, че „не мога сама да се оправям”. Ядосваше се на госпожата от детската градина, че е посмяла да даде домашно на детето му. Изхвърли през прозореца учебника на Томек. С други думи: настана ад. Отдавно не е имало такъв скандал. Той крещеше, аз крещях... децата ни гледаха. Мъжът ми, който винаги е толкова спокоен, този път хвърли всички чаши от масата на пода (странно, как не се счупиха). Заплашваше ме, че ще ми прекъсне интернета: „По цели дни седиш пред компютъра и сигурно затова нямаш време нито да изчистиш, нито да се занимаваш с децата”. А това и само това (плюс прането, миенето на съдове, чистенето и др.) е мое и единствено мое задължение. „Щом като е така, напускам” – изкрещях, преди още да успея да си го помисля. „Както винаги” – изсмя ми се злобно в лицето. Не знам дали наистина бих заминала. Може би...
      На следващата сутрин написах на шефовете на интернетния новинар, с които съвместно работя, че напускам. Като причина посочих брачни проблеми и голяма вероятност да се върна в Литва (поне не излъгах...). Май се разтревожиха, помолиха ме да обмисля още веднъж решението си и „ако нещо, добре дощла си обратно”. А това решение не беше от умните, а по-скоро от рода „напук на баба ми ще взема да настина”, тоест „ще нараня себе си, за да ти е гадно на теб” (Дарек знаеше, че макар понякога да се ядосвах, аз много си харесвам работата). Типично поведение на един съзависим, нали? Разбира се, веднага се обадих на мъжа ми и му казах какво съм направила. Притича вкъщи с цветя, извиняваше се... „Не се чувствам добре с теб, нещастна съм, не искам да живея така” – плачех аз.

      Цветята... Смяташ ли, че това е било нещо изключително? Глупости на търкалета. Дарек винаги ми носи цветя, когато чувства, че наистина е прекалил... а аз винаги ги приемам и винаги прощавам, а после „живели дълго и щастливо”. И този път беше така. Парадоксално ядът ми към него се изпари някъде. Яд ме е на мене си... Та нали знам какво не трябва да правя! Защо тогава го правя? Защо? По дяволите, защо?!

      „Бавно” – това е един от лозунгите на АА и Ал-Анон. А на мен ми се иска всичко да стане бързо. Раз, два, три и готово. Не става, което е и напълно логично. А аз – със своята привързаност към логиката – се бунтувам срещу тази проста истина. Гневя се, мятам се от единия ъгъл на стаята към другия и все наново решавам, че „от утре ще е по-добре”. Но идва утрешният ден... и нищо не се променя. Губя енергия да се противопоставям на фактите, вместо да действам смислено. Агниешко, и с теб ли в началото беше така?Благодарение на теб и на книгите, които ми препоръча, в един момент разбрах, че НЕ СЪМ неприличаща на никой друг черна овца – има хора, които са имали (имат) подобни на моите проблеми, които мислят и чувстват по подобен начин. Дали също и в този случай? Кажи...
      Хммм... последният скандал обаче даде известен положителен резултат: в понеделник отново бях на сбирка на Ал-Анон. Изглежда отсега Дарек ще остава с децата всяка седмица, за да мога да ходя в Клуба на Абстинента (поне така се разбрахме).
      Наскоро каза: „Работата ми е толкова стресираща, че бих отишъл да се напия някъде, ако можех”. Чудя се – незнайно от какъв зор – дали вече пие. Две от имплантираните му отзад таблетки изплуваха... Така от само себе си? Малко вероятно. Лекарят, който преди повече от два месеца сложи на Дарек импланта, го предупреждаваше: „Не се преуморявай, защото раната ще започне да гноясва”. Дарек не се притесни много от това (а работи физически), и може би поради тази причина... В последно време обаче все по-често разказва за техничните тънкости на своята работа (нещо не работи, а за да работи както трябва, трябва да се направи това и онова... тук да се монтира нещо, там да се демонтира, да се завие, отвие, да се повдигне, да се спусне и т.н. – адски интересно... и представа си нямам, за какво говори той). Винаги се държеше така след няколко по-големи глътки (когато все още не беше пиян, но вече подпийнал). Не усещам НИКАКЪВ мирис от него. Може би съм „параноична на тема алкохол”. А може би това е истинският повод, поради който се прибира толкова късно от работа (има дни, когато се прибира що годе по нормално време, но се случват и такива съботи, когато работи от седем сутринта до... три през нощта! А аз вече не знам, дали това е шибан работохолизъм, или добре прикриван алкохолизъм). Каквото и да е, това, което прави, е БОЛНО. „Нормалните хора не работят толкова много” – му казвам, но него това не го притеснява.
           Поздрави, Анка

 


 

      Уф, понякога се чувствам като чиновник, който се занимава с кореспонденцията. Идва писмо, следователно аз го прочитам и квалифицирам към съответната категория. Връщам се към стари писма, използвам цитати, повтарям това, което вече десетки пъти съм повтаряла – та какво друго мога да направя? В уикендовото издание на локалния вестник има информация за консултативните пунктове по въпросите на алкохолизма, наркоманията, насилието, болестите... Достатъчно е да се протегнеш към телефона, да се обадиш и да си уговориш среща. Същевременно на мен ми пишат хора от други градове, че не знаят къде да отидат. Затова им пиша нещо, което може да им помогне да посегнат към вестника или телефона. Обикновено не ми отговарят. Сервитьор, виене по интернет веднъж, моля! Ужасени, че някой ги е чул, те се затварят в своята клетка. Ти си щастливка – макар че още дълго време няма да знаеш, какво може да бъде щастието – защото си в състояние да взимаш решения, касаещи собствения ти живот. Лоши или добри – те са си твои. ТВОИ! Имаш сили да мислиш, имаш сили да действаш, за да не полудееш! А сега отговорите:
      1. Четенето на Никога вече съзависим е съвършеното допълнение към предишната книга. Ако трябва да съм искрена, аз водя допълнителна частна война срещу думата „съзависимост”, защото по начало тя има съвършено различно значение, много по-широко и неотнасящо се единствено до проблемите на зависимостите, а и до проблемите на други, абсолютно различни болни поведения. Някой ден ще се заинатя и ще напиша някаква по-голяма статия на тази тема, но сега имам друга работа. Така или иначе – трябва да си отворен към това, което четеш – и ще има резултат.
      2. Що се отнася до подновяването или създаването на нови запознанства, аз смятам, че тук е както и с книгите – трябва да се отвориш на това, което може да се случи, като в същото време не очакваш нищо конкретно. То е като да вървиш из планината по трудно трасе и да попаднеш на малко изворче. Ожаднелият човек просто ще се наведе и ще започне да пие. Сбърканият човек ще се наведе, ще започне да пие, след което ще се обиди, че водата няма вкус на узрели портокали. Не всеки е портокал, но всеки има шанс да ти даде нещо от себе си. Както в случая с приятеля ми Гжеш. Огромно добиче, набит, леко смърдящ, по-скоро сбъркан, ужасно хаотичен, вулгарен. В същото време сърдечен, смел, спокоен човек, който умее талантливо да провежда преговори. Мога да се надуя, да си запуша носа и да се обидя на всичките му „дреме ми” и „да го еба”. Мога и да извикам „ура!” и да си затворя очите на всички лоши неща, само за да се почувствам в безопасност и спокойна. А аз в това време видях, че той е смърдящ и сбъркан, КАКТО И че има някои добри качества. От всичко може да се извлече полза, дори и от Гжеш. Имаш ли свои Гжешковци под ръка?
      3. Ако имаш чувството, че всичко се разпада – значи се разпада. Една от характеристичните черти на сбърканяците е съвършената интуиция, на която те категорично се противопоставят. „По дяволите, нещо не е наред” – ни подсказва интуицията, а разумът, да изгние дано, подхваща своята песен: „Не, та нали нищо не се случва, всичко е НАРЕД!” Това, че нищо не се случва, не означава, че нещата отиват на добре. Неподвижността е понякога по-лоша от активното разрушаване. Затова се чудя, дали не би искала да използваш неговата „необичайна лудория”, за да го изгониш от вкъщи и да го пратиш в някое отделение на затворено лечение. Принудително, вярно, следователно няма никаква гаранция, но по-добре това, отколкото да размахваш на барикадите импланта като окървавено знаме, че видиш ли „няма да отстъпя и на метър!” Освен това по този начин прекрасно ще му обърнеш задник, току виж почувствал, че дъното му е вече под краката и няма какво да чака повече.

      4. Работа 24 часа на денонощие, организиране живота на всички, без да се съобразява с нищо, защото той знае по-добре какво можеш и какво ти е нужно – това е типично за непиещия и отричащ алкохолик. По този начин доказва на себе си и на целия свят, че контролира своя живот и „се реваншира” за всичко, което по-рано е прецакал. Един такъв г-н Съвършеният. И затова предпочита да не се вижда често с теб, защото приемаш набожно неговите усилия и това малко го безпокои. А че нямате съвместен брачен живот? – какво да се прави, временно не мисли за него – ТИ искаш ли да си с него при условията, които на него досега са му били изгодни...?
      5. Както и бягството в настинка. Това е единственият случай, в който той си позволява да окаже слабост. Той е много слаб човек, но се преструва, че не е такъв. Само смъркането и мрънкането може да му позволи за малко да е малкият и безпомощен Даречек. Ритни го по задника, не защото трябва да му покажеш на тоя идиот, а възпитателно – той не е малък и безпомощен, не е на седем години и трябва най-после да започне да го проумява. Щом не иска да разбере тази истина с главата, тогава нека започне да я проумява със задника...?
      6. Това, че си се ядосала, защото никой не е забелязал, че си болна, не е „класичен пример за съзависимост”, а само – кажи го! – доказателство, че не се справяш с емоциите си. Гневът ти е смачкан и набит с тояга в корема и ти го удряш по главата всеки път, когато се опитва да се изправи и да излезе на повърхността. И последствията са такива, че си бясна – на себе си! И допълнително си изпълнена с чувството за вина. Прасни чувството за вина по мутрата и веднага ще се почувстваш по-добре. А като си болна, след като приключиш похода с лекарствата до децата – легни на кревата и си гний там, та каквото ще да става, дори Дарек и да умира демонстративно от апчих.
      7. Човек, когото винаги са критикували и са подлагали на оценка – се научава да се проклина. Такава е била ситуацията в родния ти дом, такава е била и в Монар, такава е била и в твоя брак. Истинско чудо, че умееш да виждаш добрите неща. Все пак цялата хайка от специалисти по унищожаване на другите не са успяли да ти избодат очите и да ти замразят сърцето. Ходенето ти в клуба е съвпаднало с неписането до мен/от мен. Случайност?... Много ясно, добре е, когато някой всеки ден те удря по главата и ти напомня, че трябва да дишаш, но трябва да се научиш сама да го правиш – за да не се спечеш, когато отнова се появи кризата. Вземи някаква тетрадка и записвай в нея всяка вечер какво добро се е случило този ден. Дори ако това е било само моментен поглед към слънцето през прозореца и нищо повече – накарай се насила да го откриеш. Научи се да живееш по друг начин, а не както са те учили. Научи се да НЕ проклинаш и да НЕ оценяваш. Научи се да гледаш. Започни да си водиш и дневник на гнева, или дори можеш в компютъра да изливаш всички болки и претенции, но – внимание, това ще бъде трудно! – без оправдания. Само за да можеш да възприемеш това, което носиш в себе си. Следователно, ако цял ден усещаш гняв, напиши го. На следващия ден вече не се връщай към това – този етап е приключен, минало – бешело. Твоите чувства не подлежат на ничия преценка! Била си бясна, когато си разбрала, че няма групова терапия. Била си бясна на другите и на себе си. Била си бясна на безсилието. Чувствала си безсилие. Чувствала си страх от това, какво ще се случи по-нататък. ОК? Край, точка, следваща страница, следващ ден. Започни да ровиш из гнева си, виж какво има под него, но след като го изровиш – НЕ ДАВАЙ ОЦЕНКА. Има го. Знаеш, че го има. И какво от това? – нека си го има.
      8. А като ти писне, излез в отпуска от всичко освен децата. Не си длъжна на никого, а щом като си намерила мизерна заплата в един интернетен новинар, ще си намериш и в друг и точка. Изключи компютъра, заключи вратата и отиди на разходка с малката, когато по-големите са извън вкъщи. Да му пикаш на всичко. Някой плаща ли ти за язвата??? Старай се да излизаш повечко. Тези четири стени действат подтискащо. Обвиненията на мъжа ти, че те няма, че не чистиш, че това или онова – тегли им една майна. Нека си приказва – отиди в другата стая, измърмори: „Кажи ми като свършиш” или „ По добре си излекувай задника, защото ми цапаш чаршафите”. Имаш нужда от отпускане – позволи си го – а с него ще се справиш без проблем. И отиди на сбирка. Та каквото ще да става.
           Поздрави и до следващия път – А


      Аню,
      От това, което пишеш, виждам, че той би искал някак си да се разберете, но не умее. Предпочита до припадък да играе ролята на Господин Безгрешния. Не, тези цветя не са били нищо изключително, знам го, защото вече съм минавала по този път. За всеки гаф получавах дъъълга роза.
      Не обичам дългите рози с тънко стъбълце.
      В рамките на играта на отричане това си беше все пак част от същия сценарий. Той обича рози, следователно макар цветята да бяха за мен, те бяха такива, каквито ТОЙ е искал да купи. А което е по-интересното, никога конкретно не съм му правила забележка, че на мен ми харесват други... Пълна дискретност и култура... И при мен беше все едно и също – ядът ми към него минаваше, а към мен самата някак си не...
      Не е важно, защо така се случва, важното е, че просто се случва. Колкото повече се оценяваш и проклинаш, толкова по-нещастна си. Следователно „от утре всичко ще се промени! Ще му покажа аз на това лайно!!! На всички ще им покажа!!! Стига толкова!!! Уааааааа!!!!!!!!!” И като за начало се опитай да си простиш, че не отговаряш на собствените си изисквания. Не е важно каква си, важното е, че просто те има. (Потърси малката книжка За духовността по друг начин, макар че за нищо на света не мога да си спомня автора. Купих му я на Кжиш, когато беше на лечение в затворено отделение и не му позволяваха да чете, но тази му я разрешиха, без да кажат нищо). Всеки случай, в това, че си слаба, разкъсана, насинена – няма нищо лошо. Тук може да се крие твоята сила, само престани да се бориш с фактите. Не се прави на силна и независима, след като не ти е приятно. В това няма нищо лошо. И сега най-важното – не е важно, дали той сега пие или не. НЕ Е ВАЖНО. Не търси прилики, знаци, симптоми – това няма значение. Пиян или не, така или иначе е далеч от трезвеността.

 


 

      Но започва да поддава. Казал ти е, че ако би могъл, би отишъл да се напие. Това е важно, не би трябвало да те ужасява и да те изпълва с чувството на безпомощност – той ти признава, че не контролира своето пиене, че е алкохолик! Не умее да го назове, това все още е преко силите му, но започва да схваща нещо. Недей да правиш нищо – просто гледай. Когато си отвориш очите и ушите, ще ти мине желанието да приказваш – толкова много ще те заинтригува това, което виждаш. Той се размеква. Може и да запие пак някога, кой знае, но това е по-добрият вариант, отколкото да нямаш никакви слаби страни. Както и фактът, че се държи като някога в пияно състояние... Знаеш ли защо? – защото някога, когато е бил пиян, сте си били по-близки отколкото сега... Само в пияно състояние е бил що годе „нормален”. Той пак иска така, само дето пиянската му чест не му позволява да взима по-здравословни решения.
      Да, нормалните хора не бачкат толкова, но той не е нормален. Трила си му сол на главата, когато е пиел – и някак си това го е правело щастлив. Сега му триеш сол, защото работи – и той някак си усеща, че така е по-добре... Всичко това е – по свой дяволски, болен начин – ужасяващо нормално.
      Що се отнася до таблетките – вярно е, че могат сами да изплуват. Имплантът – като пропуснем (ха!) моралните и съмнително терапевтичните му аспекти – е много несигурно нещо. Той е просто едно голямо чуждо тяло, срещу което организмът се защитава – оттам идва забирането, излизането на таблетките от раната, фаталната реакция спрямо физическо натоварване. Още едно доказателство, че имплантът не е решение.
           Еми, чао – А


      Здравей!

      > От това, което пишеш, виждам, че той би искал някак си да се разберете, но не умее.

      Аз също си го помислих. Може би ми разказва за всички тези технични подробности за извършваните от него работи, защото не знае за какво друго би могъл да разговаря с мен. Не ме интересува особено, но търпеливо слушам неговите умозаключения. Когато се запознахме, беше различно – можехме да си говорим с часове на каквато и да било тема. Дали някога пак ще е така...?

      > За всеки гаф получавах дъъълга роза. Не обичам дългите рози с тънко стъбълце.

      Този път беше голям букет от отрязани цветя. Обикновено получавам цъвтящи в саксия („ако се грижиш за тях, няма да увяхнат толкова бързо”). Винаги съм смятала, че цветята в саксия са ОК, но не и за подарък – Дарек това не го проумяваше.

      > Потърси малката книжка За духовността по друг начин, макар че за нищо на света не мога да си спомня автора.

      Анселм Грюн. Намерих го по интернет. Ще я прочета... ще се опитам да разбера. Четейки по-рано препоръчаните от теб книги, т.е. Семейството и как да оцелеем в него и Никога вече съзависим, много пъти имах чувството, че чета за себе си. Невероятно чувство. Опитвам се да прилагам в живота си описаните в тях положителни еталони на поведение, но не ми се удава особено. Знам, трябва да действам бавно и консеквентно, но...

      > Що се отнася до подновяването или създаването на нови запознанства, аз смятам, че тук е както и с книгите – трябва да се отвориш на това, което може да се случи, като в същото време не очакваш нищо конкретно.

      В моя случай няма какво да подновявам. Докато следвах, редактирах месечника, имах много познати... а и пиенето на Дарек не ми пречеше чак толкова много. Преди година и половина защитих дипломната си работа. Имах намерение да продължа да следвам (нещо друго и в друг университет). Но пак забременях, и нищо не излезе от тези планове. Дарек пиеше все повече. Старите познанства се рахлабиха отчетливо... заета с децата, съпруга и (някъде там накрая) със себе си, нямах желание да ги поддържам. За какво ще си приказвам с тях? – мислех си. Нищо всъщност не ни свързва: нито следване, нито вестник. Аз – от две-три години женена, майка. Те – в повечето случаи дори и не си мечтаят за собствени семейства. За мен те са прекалени дечковци... какво знаят те за живота? Не са бягали от вкъщи, не са живяли в Монар, нямат деца, своите „други половинки” ги виждат като през розови очила (ако изобщо имат такива). Предават на други вълни... Затворих се между четирите стени, рядко излизах някъде (до магазина, до детската градина, понякога на църква). Хммм... пиша в минало време, но и днес животът ми изглежда по същия начин. Никой не ми се обажда по телефона, никой не ме посещава – аз не се обаждам на никого, никого не посещавам.
      Преди известно време с удоволствие взимах участие в дискусии в различни интернет форуми, запознавах се с много хора. Минало – бешело... От историята с г-н Н. (с който се свързвах посредством интернет и който ми причини болка) подхождам резервирано и към този начин за запознанства. Страхувам се, че пак ще харесам някого, а после той ще ме размаже като буболечка.
      От време на време пиша писма или се обаждам на моя приятел, който пръв ми обърна внимание, че трябва да потърся помощ в Ал-Анон. Той е свещеник, но го познавам от времето, когато дори и не мислеше за духовенство. В известен смисъл си приличаме, затова много добре се разбираме. Преди години нещо между нас пламна, но тогава вече бях омъжена и с деца. Ръководейки се от здравия разум, решихме да не променяме съществуващото статукво. Може би сгрешихме. Никога няма да разбера, дали бихме били сполучлива двойка. Това ме измъчва до днес. Самата аз не знам, дали защото все още изпитвам нещо към него или защото нещата между мен и Дарек не стоят добре.
     Обобщавайки: май трябва да потърся някакви нови познанства (и то по-скоро в действителния свят, а не в киберпространството). Но все още не знам как да се захвана с това.

      > Ходенето ти в клуба е съвпаднало с неписането до мен/ от мен. Случайност?...

 

      Дарек се заинати, че няма да се погрижи за децата, и не се погрижи. Децата бяха болни, затова нямаше на кого да ги оставя. Да помоля съседката, с която сме само на „добър ден”, да се погрижи за здравата Наталка в продължение на час и половина е съвсем различно от това, да я моля да гледа три хремави и кашлящи, а въпреки това много живи деца в продължение на 3 часа (сбирката продължава 2 часа + пътя). Когато децата оздравяха, исках да ги взема със себе си – някои жени така правят, тъй като клубът наема детегледачка. Дарек ми вдигна ужасен скандал по този повод („няма да ми водиш децата на среща с болни хора”). Бих пренебрегнала аргументите му, ако бях сигурна, че постъпвам добре. Но не бях. Може би наистина воденето на децата в клуба не е добра идея. Томек е много любопитен: ще иска да знае защо ходим там, що за хора са това и т.н. Аз самата бих съумяла някак си да му обясна, но какво би му отговорила детегледачката? Какво после Томек ще повтори напр. в детската градина? А по-малката Вероника? Не става въпрос, че някой може да разбере, че Дарек има проблеми с алкохола, а за това, че именно поради тази причина децата ми могат да имат някакви неприятности, както от страна на връстниците си, така и от страна на малко запознатите с този въпрос възрастни. Исках да им го спестя, затова никъде не отидохме.
      След последния скандал Дарек обеща, че веднъж седмично ще гледа децата, за да мога да ходя на Ал-Анон. Днес е понеделник – да видим дали ще си спази обещанието.
           Поздрави, Анка

      PS: Още няколко думи за новинара, за който работех... Заплатата, която получавам, не може да се нарече дори мизерна, тя е по-скоро символична. Получавам 100 злоти месечно. Но... имам влияние върху съдържанието на публикациите в сървъра, аз съм главен редактор и т.н. По дяволите, това е единственият ми източник на приходи – тези няколко гроша са ми необходими, за да плащам на детегледачка, когато започна да ходя на терапия. Не съм сигурна, дали Дарек ще иска да й плати със своите „тежко изкарани” пари. А терапията – точно преди малко разбрах – започва на 7 ноември. Най-сетне! А не мога да разчитам, че ще си намеря някаква друга работа – поляците не умират да наемат чужденци дошли от източната граница, а аз все още имам литевско гражданство (въпросът с гражданството е поредната сбъркана история: преди законите бяха други, можех да получа „отръки” – не исках, защото: 1. като чужденка получавах стипендия от Министерството на Образованието и Науката, 2. тогава се страхувах, че бракът ми с Дарек ще се провали и това беше една вратичка, „в случай че” реша да се върна в Литва... сега, когато искам да имам полско гражданство, законите са се променили – адски много ходене по учреждения, много бюрокрация... Вече уредих една част, но така или иначе ще получа гражданство най-рано след две години). В този момент съм „в отпуск”, от ноември пак ще редактирам новини.
           Поздрави, Анка

      Бясна съм – получих писмо от едно момиче, което е толкова безпомощно, че се чудя, как човек може да се докара до такова състояние. Отчайваща работа, просто отчайваща. И това ме изпълни с такава ярост, че не мога да си намеря място. Не съм дори напълно сигурна, че писмото ми беше достатъчно логично, излях си душата и сега се надявам, това да я разтърси дотолкова, та да се вземе в ръце. Знам, че е писала и на други хора от алкохолния сайт, и тъй като аз не й отговарях в продължение на три седмици, затова зная, че НАЙ-НАПРЕД е получила писма от тях и НИЩО,  ама нищо не е направила. Продължава да е бедна и безпомощна. Това, че я оплюх яростно или ще помогне, или няма да навреди. Ще ти прикача накрая писмото й, защото не бях виждала подобно нещо, с такава наситеност на саморазрушение.
      Що се отнася до познанствата – ТИ СИ ТАЗИ, която смята, че няма какво да се подновява, и затова не се опитваш. Няма да заболи, кълна се, дори и ако се окаже, че си била права. А че са дечковци и нищо не знаят за живота...? Такъв идиот като приятеля ми Гжеш с лупа да го търсиш, а една от моите добри приятелки е невероятно наивен човек, толкова наивна, че понякога се отчайвам. И КАКВО ОТ ТОВА? Ако търсиш идеали, няма да намериш. Гарантирам ти. Идеалите не съществуват. Аз, на тоя принцип, непрекъснато избухвам, псувам и съм голяма умница, като Совата от Мечо Пух, деспотична тегля по една майна на всичко, което ми се пречка. Но от всичко можеш да извадиш нещо за себе си. Недей предварително да отсъждаш, че нещо е такова или онакова. Не отсъждай...
Приятел свещеник. Боя се, че по някакъв начин живееш с илюзии, но противно на привидното това не трябва да е нещо лошо, стига да ЗНАЕШ, че това са илюзии. Тогава имаш шанса да се радваш на това, което е било – и е – добро във вашите отношения. Ако с Дарек всичко беше НАРЕД, нямаше да мислиш за други връзки. Но не е. Нормално е, мислено да търсиш бягство от ежедневието.

 


 

      Това, което пишеш за взимането на децата в клуба, са глупости. Децата приемат каквото им кажеш, а ако усетят, че ги мамиш – стават недоверчиви. Кажи искрено на децата – мама ходи в клуба, където се среща с хора, които имат подобни проблеми като мама, например не винаги умеят да се разбират с мъжете си и често се карат. Отговаряй просто и искрено. Няма да успееш да опазиш децата от истината, само така ти се струва, че мълчанието е добро решение. Мислиш ли, че ще е по-добре, ако като свидетели на вашите скандали нямат каквато и да е подкрепа, или когато никой няма да иска да им каже, къде отива мама...? Помни едно – не трябва да ги лъжеш. Те не те лъжат, следователно реванширай им се със същото. Когато няма да знаеш как или няма да искаш да им обясниш нещо – кажи им открито: “Томку, Веронико – това са за мама много сериозни работи. Понякога дори мама не разбира всичко. Но мама иска, всички да сме щастливи – и на мама тези сбирки й помагат”. Точка. А кой го интересува, какво малчуганите ще кажат в детската градина? – децата няма да ги тормозят, а при какъвто и да е сигнал, че учителките нещо откачат – отиваш там и вдигаш невероятен скандал. Нищо не помага на човек толкова, колкото едно малко скастряне на ближния.
Обръщам ти внимание на нещо, което си написала – че поради факта, че ходиш в клуба, малките могат да научат, че Дарек има проблеми с алкохола. Първо, АБСОЛЮТНО не си длъжна да укриваш пред когото и да било факта, че пие. Второ – попадаш в капана на дарковането. Ти ходиш в клуба, защото ТИ имаш такава нужда, и майната му на пиенето на Дарек. Като децата те попитат нещо – говори за себе си. ЗА СЕБЕ СИ!

      Поступай се малко, дошло е времето да ритнеш по задника жената, която в последно време нещо залита ... Така приятелски, но енергично.
           Поздрави – А

      ПС: Копия на писмата до/от момичето с проблем.

      От момичето:
      Здравей! Благодаря ти за това, което пишеш, сега чувствам, че не съм сама, толкова хора отговориха на моя зов, благодаря. Най-лошо е чувството на самота. Имам дотолкова голям късмет, че той не пие всеки ден, но като започне на някой купон... не може да се въздържи, а пък и тези негови "прекрасни приятелчета", които го питат: "Какво? Няма да пийнеш с нас?" Трагедия. Имам чувството, че аз съм виновна, защото съм със свръхтегло и той мрази моя външен вид, заради скапаните хормони съм с 20 кг свръхтегло. Мисля, че ме мрази, защото когато се запознахме, бях почти с идеално тегло, т.е. бях с 5 кг свръхтегло. Много го обичам, но не съм в състояние да издържам повече. Веднъж на своя рожден ден така се напи, че през половината нощ лежа на пода сред собствената си повърня, а като се събуди, веднага си легна в леглото, без дори да се изплакне. След един месец и един ден има рожден ден, става на 29 години, страх ме е. Извинявай, че ти пиша за това, но толкова ме е страх. На моя рожден ден, който беше преди месец, ужасно се напи и ми крещя, че нямам право да му казвам колко да пие, а аз само го помолих, да пие по половин чашка. В началото се преструваше, че не чува, а после пи направо от шишето. Намерих няколко адреса, където бих могла да отида, но кога? Работя до 18 часа, а после се прибирам веднага вкъщи, какво ще му кажа, ако се върна по-късно? Нямам познати, нито приятели. Той се сърди, когато се прибирам след 19 часа и пита подробно, къде съм била. Освен това се страхувам, някой да не ми се присмее. Поздрави, И.

      До момичето:
      И., ще бъда много директна. Ако трябва да съм искрена, ужасно се вбесих, като прочетох този куп глупости – но за да ти е ясно – не съм бясна НА ТЕБ, а на това, което си си набутала в чутурата. А си си набутала толкова много лайна, че ще са необходими моите крясъци, за да поискаш да ги разчистиш. Затова дръж се за стола и внимавай.
      1. Той не пие заради това, че си дебела, слаба, красива, грозна, зелена на точици, а само защото е алкохолик. Затова и само затова.
      2. Не, той не може да се "въздържи", защото един алкохолик не може да се "въздържи". Докато може – пие, и се старае това да трае възможно най-дълго. Дали ще пие по половин чашка, или по литър от шишето – резултатът ще е един и същ.
      3. С приятелите или без тях – ще пие, докато не зарие мутра в дъното.
     4. След един месец има рожден ден и това ще е ден, който ще отпразнува с изключително пиене. Няма повод, за да спре. До себе си има жена, която би отдала живота си за него и която е позволила да я убеди, че за всичко е виновна тя, че е дебела, непривлекателна, досадна и отвратителна и която му дава хиляди оправдания, за да пие и да пропилява своя и твоя живот. Предимно твоя.

      Той е прав – нямаш право, да му казваш колко да пие. Знам, че това звучи ужасно, моля те, издръж до края на писмото, а после го прочети още веднъж. Той може да пие колкото си иска, защото е свободен, възрастен и отговорен за самия себе си човек. Като му казваш, че трябва да пие толкова и толкова, ти се отнасяш към него като към малко дете, каквото той не е, поставяш го под попечителство! Но което е много, много по-лошо – влизаш в ролята на мама, която го държи за ръчичка, мери му водката и му чисти повърните, за да не е неестетично. Започваш да мислиш вместо него, да го оправдаваш, дебнеш, да гледаш как да му позволиш да те ступа, за да се почувства по-добре, тъй като си грозна, дебела и никаква!!! Така не може да бъде, след малко ще престанеш да съществуваш като човек, а ще започнеш да функционираш като сянка, без мозък и вярна като куче.
      Да, най-лошото е самотата, най-лошото е да няма с кого и две думи да си кажеш, защото никой няма да разбере, защото срам, страх, отчаяние и безсъние по средата на нощта. Пиша за това, защото знам какво е. Живея с алкохолик. Бях негова годеница. Сега съм негова съпруга. Преминала съм през болно пиянство, изтрезвително, многократни запивания. Брала съм такъв страх, който ме е лишавал от способността да мисля логично, страх, който водеше дотам, че не мислех за нищо друго, а само за това, дали той няма да се напие. Това не е стилистична фигура – не бях в състояние да мисля за НИЩО друго. Преди това, в периода, в който бяхме скапани годеници, ми се е случвало напр. да стоя пред апартамента му с часове и да тропам по вратата, за да ми отвори най-накрая, защото – както си го обяснявах – със сигурност не чува. После слизах с асансьора до долу и гледах към прозореца, където мъждукаше светлина. После той ми казваше: “Не съм си бил вкъщи”, а аз с лекота му вярвах. Случвало ми се е да се уговаряме за конкретен час, за да хапнем обяд заедно, да отидем да хапнем някъде навън или да прекараме заедно уикенда – и нищо. Чаках. Час, два, три... После, тъй като знаех къде да го търся, се обличах красиво и отивах при него. В кръчмата... “Защо не дойде?” – питах в отчаяна надежда, че ще чуя някакъв логичен отговор, а той нищо не отговаряше, само вдигаше рамене. Или казваше: “Защото тебе те нямаше” и аз веднага се изпълвах с угризения на съвестта, че може би съм била тогава в банята или съм се прибрала пет минути по-късно. И изведнъж вече не беше важно, че аз бях в състояние да го чакам няколко часа, да стоя на дъжда, да мръзна, защото може би всеки момент ще дойде, може би е заспал, може би не е чул... Минала съм през това, да ми изчезва пред очите, да ме лъже, наивно и разчитайки, че ще го разкрия и ще го оставя на мира, само и само да може да отиде да пие. В началото не се напиваше до несвяст на купоните, на които ходихме заедно. Започваше, после ме изпращаше до вкъщи и заминаваше на тридневна веселба. С повръщане, с тресене, с гигантски махмурлук. После вече спря да се въздържа – яко смучеше, дори в мое присъствие, макар че си уреждаше и срещи на четири очи с бутилката. Когато понякога му пречех в това начинание, защото ми се беше насъбрало на оправяне на нашата връзка, той измърморваше: “Махай се” и ми казваше различни жестоки неща, само и само да си тръгна, за да може да продължи да пие. После идваше с цветя или дори без, просто се появяваше след известно време, един такъв тайнствен и мълчалив, а аз трябваше да му се умилквам като куче. Най-напред беснеех, а после се умилквах. Така, както той искаше. Така, както беше изгодно... Нямах познати нито приятели, страх ме беше, да говоря с когото и да било за това, какво се случваше с моя живот. Когато сгафваше, когато ме нараняваше като никога, когато пет минути, след като ми се беше извинил, отиваше да се натряска – търчах да си изплача мъката – НА НЕГО...

      И., можеш да минеш през всичко това, можеш да се инатиш, че няма за какво да живееш без него, че си дебела, че за всичко ти си виновна, можеш да се откажеш от собствена воля, да живееш неговия живот, докато забравиш коя си. Вбесяването ми, което ти обявих в началото, се отнася именно до такъв образ на бъдещето. Аз – за малко – да свърша така. Когато си помисля за това, ме облива ледена вълна от яд, с най-голямо удоволствие бих си плюла в лицето в огледалото. Когато чета писмото ти – виждам себе си преди няколко години. “Не знам, какво да правя, как ще се справя, бедното сираче, аз искам нещата да са добре, а той не ме обича” – бла-бла, дъра-бъра. Не е вярно. Ще го напиша още веднъж – НЕ Е ВЯРНО.
      Не трябва да повтаряш моите грешки, не трябва да се самоунищожаваш. Отиди в Ал-Анон или/и на терапия, а когато те попита, къде си била, кажи му любезно, да си гледа работата. Ако започне да порка напук на тебе – направи му огромен коктейл в огромна чаша, смесвайки водка, вино, бира и един дявол знае, какво още. Нека се напие, да се натряска яката – а ти не търчи с парцала, защото това не са твоите повърни, та да трябва да ги чистиш. Знам, че не ми вярваш, знам, че това, което пиша, те ужасява и те изпълва двойно повече със страх: първо – защото истината е неудобно жестока, второ – защото бясният тон на моето писмо може да е за теб ужасяващ. Свикнала си да криеш своя гняв някъде дълбоко от всички, дори от себе си, а тук изведнъж ти пише някой, който с всяка дума бълва тонове змии и гущери – но ако издържиш – подобен гняв може да е твоето спасение. Издръж, моля те, издръж...
      Единственото спасение е да се обърнеш към хората за помощ за СЕБЕ СИ, не за него. На него няма да му помогнеш, защото той не го иска. Може би, с времето... Но сега спасявай себе си, преди да се ожениш за него “защото така трябва, пък и нали аз го обичам”, преди да му родиш две деца, преди да усетиш, че само той и вашите четири стени са твоят свят. Крайно време е – спасявай се! Изпращам ти и няколко писма от и до хора, уплетени в мрежата на алкохола. Може би това ще ти даде някаква необходима информация. Всеки случай ще ти покаже, че не си сама на този свят. Такива като теб и мен ги има доста повече.
           Поздрави – А


 


 

      Здравей!
      Така настинах напоследък, че в продължение на няколко дена адска болка пронизваше черепа ми при най-малкото движение. Дарек пое отговорността за семейството и цялата минала седмица караше децата до/от детската градина, пазаруваше и т.н. Спази си също и обещанието да гледа децата, за да мога да отида на сбирка на Ал-Анон (и не отправя към мен претенции от рода „за какво се срещаш с болни хора”). Само дето нямаше сбирка в понеделник, защото клубът се местеше на ново място.

      > Това, което пишеш за взимането на децата в клуба, са глупости.

      Права си. Със сигурност повече от всичко останало се страхувах от реакцията на мъжа ми. В книгата Никога повече съзависим Мелъди Бийти споменава между другото и за хора, чийто проблем се състои в това, че настроенията на околните имат пряко влияние върху тяхното самочувствие. Затова те самите се стараят да влияят върху това, което чувстват другите (държейки се по такъв или онакъв начин, или избягвайки такова или онакова поведение). Със сигурност ще мине още много време, преди да се науча да вървя по собствения път, без да обръщам внимание, че на някой това може явно да не му харесва.

      > Помни едно – не трябва да ги лъжеш.

      Това е един от най-важните принципи, които наистина спазвам – никога не лъжа децата, нито им обещавам неща, които нямам намерение да изпълня.

      > Попадаш в капана на дарковането.

      Вярно. Добре, че ми изпрати писмото от И. и твоя отговор. Благодарение на тях по-добре разбрах, как може да свърши това „дарковане”. Сега вече в голяма степен съм зависима от моя съпруг, мисълта, че бих могла да направя нещо, което би ядосало Дарек, ме изпълва с ужас... Въпреки това няма да променя взетите по-рано решения – наложих Дарек да гледа децата, за да мога да взимам участие в сбирките на Ал-Анон, а от четвъртък започвам да ходя на терапия.
      Още няколко думи по повод писмото на И. Ти пишеш, че:

      > Знам, че е писала и на други хора от алкохолния сайт, и тъй като аз не й отговарях в продължение на три седмици, затова зная, че НАЙ-НАПРЕД е получила писма от тях и НИЩО, ама нищо не е направила.

      Агниешко, по-бавно (колко пъти съм го чувала да го казваш). Това момиче с години си е набивало в главата този куп глупости, които ти споделя в момента. Така изведнъж няма да можеш да й ги избиеш от чутурата.
      Ходейки на Ал-Анон, срещам хора, които наистина се променят, работят върху себе си... но срещам и такива, които ходят там, само за да се оплакват и нищо повече. Много се учудих, когато на първата сбирка научих, че в Ал-Анон не се раздават никакви съвети, а единствено се споделя своя личен опит. Чудех се, как това би могло да ми помогне...Сега знам, че няма да ми помогне, ако ходя в клуба с нагласата „ето ме, а вие направете нещо, за да е по-добре”. Трябва да слушаш и сам да улавяш нещата, които могат да са ти от полза. И. все още не го умее. Затова... бавничко, Агниешко – като му дойде времето и тя ще го проумее. А може и не... защото, за съжаление, не всички го проумяват.

      > Що се отнася до познанствата – ТИ СИ ТАЗИ, която смята, че няма какво да се подновява, и затова не се опитваш. Няма да заболи, кълна се, дори и ако се окаже, че си била права.

      Щом като така смяташ... Ще напиша мейл на едно момиче, с което някога в университета редактирахме вестник (изгубих някъде нейния телефонен номер). Ще видим, може и да ми отговори.

 

      > Приятел свещеник. Боя се, че по някакъв начин живееш с илюзии, но противно на привидното това не трябва да е нещо лошо, стига да ЗНАЕШ, че това са илюзии.

      Понякога го осъзнавам, понякога не, различно... Никога не е бил мой идеал, но доскоро го смятах за някой, който е видимо по-добър от мен (по дяволите, не заслужавам приятелството на такъв невероятен мъж и всъщност няма нищо чудно в това, че е решил да стане свещеник, а не – да речем – мой съпруг, че не ме е обикнал така, както аз него, тъй като аз в сравнение с него... и други тем подобни идиотизми). Едва Семейството и как да оцелеем в него ми помогна да осъзная, че и той е толкова сбъркан, колкото и аз – иначе нямаше да можем да предаваме на едни и същи вълни, нямаше да се разбираме толкова добре. Комплексиран неудачник, изхвърлен от няколко учебни заведения, държащ се конвулсивно за полата на мама, неумеещ да взима самостоятелно важни решения... Едва в духовния семинар се е научил да върви по своя собствен път. И все пак продължавам да го харесвам.
      Вбесява ме единствено факта, че в моя живот непрекъснато попадам на мъже с проблеми, а не на нормални... а може би – бидейки сбърканячка – не съм в състояние да се разбера с нормалните, може би (ебати, ебати, ебати...) нормалните всъщност не са ми интересни – тъй като все трябва да съм ги срещнала тук или там... и някак си на никой не ми е допаднал.
            Поздрави, Анка

      Накратко, щото съм капнала:
      1. Дарек поел отговорност – и много добре, по дяволите!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Само така!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
      2. Усещанията на Дарек и твоите – аз така го виждам: ти понякога толкова много искаш да има спокойствие вкъщи, че влизаш в неговата кожа, в неговия начин на мислене (чужд за теб, чужд!!!) и започваш сама да се убеждаваш, че ти си пфу, а той е ок. Ако очакваш да ударя с юмрук по масата и да завия заплашително, трябва да ти кажа, че няма да го направя, защото това ми е познато. Майка, баща, годеник, съпруг, познати, на които държах. И аз, някъде там по средата. Сега е другояче, но това е СЕГА.
      3. Децата – не става въпрос само за това, да не лъжеш като йезуит (това е само една такава поговорка, помни, че съм побожен човек с проклерикална нагласа), а да си честна. Да обясняваш просто и ясно това, което се появява на хоризонта като тайнствена тема. По-голямата дъщеря на мъжа ми доста дълго въртеше и сучеше около различни трудни теми, та чак аз накрая започнах да задавам някои въпроси вместо нея (почти на 12 години е) и да питам, дали иска да знае отговора. Сега се старае да пита винаги, когато изникне нещо. А на Малгошя й обяснявам всичко веднага, щом САМО забележа, че нещо не е ясно. Естествено, гледай и се учи, да го еба, какъв пример давам... Казах ти, че съм деспотична!
      4. Искам тържествено да те похваля за това, че изкопчи от мъжа ти три часа, за да ходиш в клуба и на терапия! БРАВО, БРАВО, БРАВО!!! Както казва приятелят ми Томек – защото аз вече достатъчно псувах - да гу (няма правописна грешка) еба – браво! Нека се разберем - аз наистина зная, що за огромно постижение е това. Поздравления и стискам палци.
      5. Що се отнася до писмото на И. – тя се разплака, отговори, даже по същество, макар и наивно. Не, аз нямам излюзии, само ме е яд, че човек отговаря на шест писма едновременно и никакъв резултат, да го еба. Не очаквам, че мацката ще се хвърли във вира на терапията и след една седмица ще ми напише – мерси! ти си чудесна! всичко е чудесно! всичко е наред! Това е такъв куп лайна, че и един камион няма да стигне, за да го извози. Мен понякога само ме е яд, да го еба, за цялото това поущряване, за топлите думи, подкрепата, когато всъщност трябва да се псува и да се хвърли цялото това споменато по-рано лайно в главата на мрънкащия, за да се осъзнае. Тя се осъзна – аз я похвалих – и н? – лайна. Млъкна. Като гроб. А понеже човек не е светец, се вбесява. И аз именно се вбесих. Но не се безпокой – ще ми мине, преди да съм написала изречението докрай. От друга страна това му е чудесното на вбесяването – изпускаш веднъж цялата пара и СПОКОЙСТВИЕ. Чао, язва!
      6. Сбърканяците. Аз съм дълбоко убедена, че на този свят има и не-сбърканяци, както и джуджета, скални змейове и девици на възраст над тринайсет години. Засега съм стигнала до етапа, в който ми е все тая.
      Което ти го пожелавам и на теб.
           А


      Здравей!
      Мислех си, че окончателно съм успяла да уредя въпроса за гледането на децата веднъж седмично от Дарек, за да мога да взимам участие в сбирките на Ал-Анон. Тази седмица се оказа, че все пак не съм. В понеделник Дарек „трябвало” да остане на работа за по-дълго, защото „трябвало” да се погрижи за нещо (понякога имам чувството, че без него хотелът, в който работи, отдавна да се е срутил). А после научил, че приятелят му „има брачни проблеми”, затова решил да го изпрати до жена му. Прибра се вкъщи яко след полунощ. Мислих, че ще се задуша от буцата в гърлото ми, когато посредством чата ми съобщи, защо нямало да се прибере по-рано. Да, бе, да, приятелят му имал проблеми, а между нас всичко е супер... по дяволите...
      Днес също „не можел” да гледа децата, защото работата била най-важна... Уж мога да престана да се безпокоя за неговата хронична вече „отмалялост”, но все пак съм упорит човек. Не искам да водя децата в клуба и дори вече не става въпрос за „спокойствие” (е, може отчасти). Късна есен е и е много лесно да настинеш – и тримата боледуваха по два пъти през последните два месеца. На Наталка дори й биха инжекции... не искам да ги мъкна вечер по улиците. Още повече, че момичето, което досега ги гледаше в клуба, трябвало да заминава за Белгия. Не знам, дали вече са намерили някой на нейно място. Та всъщност... в седмицата има 168 часа. 165 от тях Дарек – ако такава е волята му – може да посвети на своята работа, но в продължение на три (само толкова!) трябва да остане вкъщи да гледа децата... и толкоз! Няма тук място за каквито и ба дило спорове – би могъл да посвети три от 168 часа на семейството. Заинатих се, че няма да отстъпя в този случай.

 


 

      Само толкова за днес. Утре сутринта отивам за първи път на терапия и – разбира се – малко ме е шубе. В този случай обаче не съм молила Дарек да гледа Наталка (веднага би намерил някаква „важна” причина, за да ме задържи вкъщи). Разбрах се с някогашната детегледачка на по-голямата ми дъщеря. Но само този четвъртък. През останалите за Наталка ще се погрижи една възрастна съседка. И даже безплатно! Тоест няма проблеми, които да не могат да се разрешат.
           Поздрави, Анка

      ПС: Що се отнася до И. – много добре, че си й отговорила на писмото по този, а не по друг начин. На всеки понякога му е от полза един студен душ. Само не забравяй, че дори много да искаш, няма да успееш да помогнеш на всички. Някои са иключително калени срещу всякакави добри съвети. Този път това момиче се е осъзнало – супер! Дано да не е само моментно пробуждане (знаеш ли, има една такава тропикална болест... не й помня наименованието... май я пренася мухата це-це... болният изпада в кома, в даден момент се пробужда, и тича нанякъде... след малко така или иначе обаче умира... защото така е по-просто, да плуваш по течението винаги е по-лесно).
      ПС2: Що се  отнася до „не-сбърканяците” – какво? Наистина ли не съществуват? Може би имаш право... Според Семейството и как да оцелеем в него всеки държи по нещо зад завесата, едни по-малко неща, други повече... това или онова... хммм... Тоест различаваме се само по степента на „сбърканост” и по нейния вид. Въпреки всичко, това е доста оптимистична новина. Още до неотдавна бях убедена, че „тааакива” проблеми като моите, никой на света няма... Никой не мисли по този начин, следователно никой не разбира. Същевременно дори проблемите ми с вярата са една от типичните болежки на ВДА. И изобщо не съм различна...

      Анка,
      започнала си да мислиш положително, жено, и поради този факт съм готова да те разпрегръщам виртуално, защото не мога лично. Малко си ми далечко. Освен това започваш да се гневиш, а – както вече сигурно ти писах в своите брилянтни мисли („Събрани съчинения”, трети том, четиринайста страница) – човек, който се гневи, няма време да се унижава. Имай предвид и друго - пиша ти го профилактично – че гневът трябва да те тлакса напред, а не да те заслепява. Това, което СЕГА пишеш за невзимането на децата в клуба, звучи разумно, макар на мен да ми се струва, че по-скоро си се заинатила, че щом като мъжът ти трябвало да ги гледа, нека тогава, по дяволите, ги гледа, а не да се измъква.
      Сравнението ти с пробуждането от кома малко преди смъртта е фантастично. Аз нямам илюзии, че ще помогна на всеки, изобщо не се настройвам да помогна на ближния (парадокс? – но е така), а на себе си, но до този момент винаги ме е радвало, когато някой е реагирал добре. Това е нормално и човешко. А в случая – добра реакция и... а после нищо и половина... Откъде накъде, ебати, поради каква причина, защо аз не го разбирам?!?!?!? И твоето сравнение ми отвори очите! Има хора, които търсят помощ, защото наистина им е нужна, защото се пробуждат за живот, защото искат промяна. А има и хора – и това досега не го бях проумяла! – които се пробуждат момент преди душата им да умре. Премазваща истина, благодарение на която едва сега осъзнах, какво е животът в близост до някой, който пие. Това наистина е смъртоносна заплаха и без работа върху себе си ти остава единствено да изкрещиш и да умреш.
      Аз също смятам, че няма напълно здрави хора, има само такива, които се отнасят с известна доза хладнокръвие към своята сбърканост.
      Повече утре или другиден, защото съм труп.
           Поздрави – Агниешка


      Здравей...
      Вчера съседката, с която се бях разбрала да гледа Наталка всеки четвъртък, любезно ми съобщи, че за жалост няма да може и т.н. Някак си не ми хрумна да попитам за причината, но май се досещам защо. По време на един от нашите разговори ми даде да разбера, колко зависима е от съпруга си. Много по-възрастен е от нея, макар и двамата да са възрастни, а нейният живот е подчинен на неговите прищевки – всеки ден обяд по едно и също време, сладкишът да е направен от нея, защото купешките не са хубави, стой си, жено, между четирите стени на жилището и никъде не излизай. Заради него се е отказала от работа в някакво учреждение и т.н. „Трябва да се грижа за него” – твърди тя. Личи си, че тази ситуация не й харесва, но дори и не се опитва да я промени. А явно на мъжа й не му е харесала идеята с гледането на дете. С други думи – пратиха ме за зелен хайвер. Забавното е, че още до неотдавна ги смятах за много щастлива двойка, дори се чудех, дали след четвърт век и за мен и за Дарек някой ще може да си помисли същото... Как лъже външният вид.
      Какво да се прави, първоначално бях много объркана, защото не знаех много, много какво да правя по-нататък (т.е. на кого да оставя Наталка да я гледа). Момичето, което я гледа миналия четвъртък, не става – много е скъпо... освен това не умее съвсем да се занимава с моето мъниче, през цялото време трябвало да я носи на ръце, за да не плаче. Но веднага ми хрумна нещо друго: ами ако запиша Наталка на ясла и я водя там не всеки ден, а само в четвъртък? Обадих се в яслата, която се намира най-близо до нас – оказа се, че няма никакви пречки за реализирането на този план. Следователно отидохме там с Наталка, за да попълним съответния формуляр. Физиономията ми явно посърна, когато се оказа, че ще трябва да плащам и за тези дни, когато Наталка няма да ходи на ясла (сумата бая превишава тази, която изкарвам). Управителката обаче обеща да поговори със счетоводителката по този въпрос – може би всичко ще се нареди успешно.
      Поредният проблем е... хммм... Дарек. Във формуляра е необходим неговият подпис и печат от службата. Знаеш неговото негативно отношение към срещането ми с „болни хора”. Как да го убедя? Вчера вечерта разговаряхме, но не получих конкретен отговор. Е, остават ми още няколко дена... може и да се съгласи...

      Що се отнася до терапията – защото затова ми е нужно да съм свободна в четвъртък – бях на първата сбирка на групата и... е, беше горе-долу. Всъщност не научих нищо ново. Най-интересно ми беше да наблюдавам жените (общо само четири), които взеха участие в тази сбирка. Всяка от тях различна, но след като прочетох Никога вече съзависим, бях в състояние да различа няколко общи черти – най-малкото несигурността по отношение на своите възможности... В началото всяка от нас трябваше да каже „с какви чувства съм дошла на сбирката” – доминираха неприятните... затваряне в себе си, евентуално прекалена разговорливост, само и само да прикрият, какво наистина чувстват... сподавен гняв... а всяка в различна степен осъзнаваща проблема си. Изглежда ще бъде интересно. Подписахме „договори”, съгласно които докато трае терапията, не можем да употребяваме алкохол, да гълтаме хапчета, всеки ден трябва да си водим „дневниче на чувствата” и всяка седмица да ходим на Ал-Анон.
      Вчера за първи път написах нещо в това „дневниче”. Не очаквах, че ще излезе толкова дълго... Толкова различни чувства, но... хммм... и трябва да направя нещо с това – доминиращ е гневът във всички варианти (от леко раздразнение до бяс). Едва след като написах всичко, осъзнах колко много гняв тая в себе си.
      Ако става въпрос за Ал-Анон... Дарек упорства, че не го е направил нарочно – т.е. не се измъкнал от гледането на децата, просто така някак си се получило. В сряда пак се скарахме... Той ме нарани с думи, а аз него... Може би наистина вината не е негова. Само че вече толкова много пъти в продължение на последните няколко месеца съзнателно ме е подвеждал, лъгал, разочаровал и т.н, че сега вече не съм в състояние да му повярвам... просто не съм... и когато нещо не е наред, веднага ми идва наум, че сигурно това всичкото го е планирал и въобще, и изобщо. Във всеки случай следващата седмица щял да остане с децата.
      Аха, по време на този скандал се появи нещо ново, а именно направеното от Дарек предложение, да продължа да следвам. Нещо от рода – „осъзнавам, че затварянето ти измежду четири стени те влудява, затова вместо да се срещаш с „болни хора”, започни да следваш нещо, обещавам, че в това време ще гледам децата...” По дяволите, предложението наистина си го бива, само дето не ми се ще много, много да се отказвам от Ал-Анон, но... хм, хм...
      И още нещо – днес се свързах по телефона с една приятелка (тази, с която някога редактирахме вестник в университета). Много приятно си поговорихме и се уговорихме да пием чай в понеделник в нас. Екстра!
           Толкова засега. Поздрави, Анка

      Бяхме в нашите на обяд. Родителите ми са си изгубили по време на нещастен случай вкусовите усещания, вследствие на което всъщност при всяко хранене в тях аз се уреждам с изгаряне на лигавицата в устната кухина, с киселини в стомаха или газове, или с едното и другото. Освен това чух и няколко мили думи по мой адрес (от майка ми), че ставам дебела и че имам голям корем като за пети месец (в шестия съм). Отбиване на номера? Трябва ли да се отнасям към това като към отбиване на номера?
      Уж се отнасям към всичко това без емоции, но бих искала понякога да чуя някоя добра дума. Не че ми пука особено, но просто така би било, по дяволите, по-мило! Майка ми ни разказа и за посещението си при познати, които имат „щастлив брак”, за какъвто именно пишеш, изпълнена с възхищение и хвалебства, докато на мен същевременно ми изплуваше пред очите твоето писмо. Познавам тези хора и започва да ми писва от упоритото налагане на примери за подръжание, за които нямам ни най-малкото желание. Време е да създадем собствени примери за подръжание, нали?
      Що се отнася до яслата за един ден, аз смятам – освен ако вече не си го уредила – че можеш да подходиш много спокойно към Дарек и да му кажеш без претенции и натиск, че след като той не винаги е сигурен дали в дадения момент може да гледа децата, то ти си намерила друго решение, само че той трябва да ти донесе печат от службата. „Със сигурност ще успееш да го уредиш заради мен още утре, ей така, вместо цветя за началото на седмицата, ОК?” С усмивка и без емоции. Ако започне: „Казах ти, че съм против...” прекъсни го рязко и спокойно, че не става въпрос за това, а че само искаш да ти донесе печата. Точка. Мисля, че ще се справиш без проблем, прекалено добре върви, за да се подхлъзнеш тук.
      Що се отнася до терапията, не ми се дръж, госпожичке, като аутсайдер, който седи и наблюдава, защото задачата ти не е да наблюдаваш пеперуди, а да си разнищиш мозъка. Нито в началото, нито по средата не трябва да е великолепно. Трябва да има резултат. И вече го виждам – напр. ужасяването от „лошите” чувства. И веднага изводът, че трябва да направиш нещо с това. Че какво, да се обесиш??? Чувствата са си наред. Ти си тази, която трябва да приеме, че ги изпитваш, че ги имаш изобщо. Затова не наблюдавай, а се идентифицирай, макар и в някаква част, в някаква частичка – поняла?

 


 

      Аха, помни, че дневничето на чувствата не подлежи на анализ. Записваш, поразглеждаш, приемаш, обръщаш следващата страница. Минало, бешело. не анализирай. Не става въпрос за това. Ако ще ти е по-лесно, ще ти кажа, че всяка от вас, както сте седяли там заедно, е била ужасена от това, което е написла, и давай да се оценяваме и контролираме. И ето ти обща черта, ти мой наблюдателю на диви зверове, не черта на поведението, на външните прояви, а общ страх от самата себе си. От това, което е във вас. Което е „неконтролируемо”. Всички сте свикнали (сме свикнали...) да контролираме, А тук е написано черно на бяло: „бях бясна”. На следващата среща всяка ще се държи още повече на разстояние от самата себе си и от другите, отколкото куче от таралеж. Споко. Кажи им го. Кажи си го. Че усещаш страх, „загуба” на контрол, изненада от собствената буря в главата и сърцето. И се усмихни. Защото това е крачка напред!
      А ако става въпрос за обясненията пред Дарек, вместо да се инатиш, кажи: „Разбирам, че миналата седмица нещо ти е изникнало. Стана МИ (МИ! МИ! МИ!!!!) неприятно поради този повод, разчитах много да успея да изляза и да ми помогнеш. Зная, че за теб работата е важна, не само поради финансови причини, но за мен в момента тези три часа седмично са по-важни от всичко останало. Разчитам на твоята помощ тази седмица”. Тоест методът на добрия бизнесмен – повтаряш това, което е било във версията подадена от служителя или партньора, за да стане ясно, че го слушаш внимателно и без да го подценяваш. После подчертаваш собственото отношение към темата, без да прибягваш към оценки, подтискане и евтина манипулация (напр. към метода на захвърляне на телефона в стената...). Оценяваш, макар че няма особен повод, човек да не разговаря с теб като с неприятел. Повтяраш това, което трябва да се направи, трябва, защото е съществено за шефа, фирмата, света, и един дявол знае какво още. Подчертаваш, че цялата отговорност за поправянето на ситуацията пада на събеседника, и по този начин го оценяваш – нека се почувства отговорен и намери свой начин, за да го изпълни. Изводът – отиди да следваш стопанско управление. Хоу!
          Поздрави, честна дума! – Агниешка


      ПС: А аз изкарах страхотен уикенд, като включа и факта, че се разболях от грип, който милостиво ме напусна след едно денонощие!!! Наистина – супер!!!
           А

 

      Здравей!
      Относно Наталка: успях да се разбера с Дарек още в неделя. Много се мръщи, но когато му доказах, колко съм напредничава и пестелива, най-накрая измърмори, че е съгласен и на следващия ден домъкна от работата печат, а после милостиво се подписа на формуляра за яслата. А аз просто му дадох ясно да разбере, че със сигурност няма да се откажа от терапията – единственото, което подлежи на дискусия, е това, кой и евентуално за колко ще се погрижи за Наталка, когато отсъствам. Не искам да поверявам нашето мъниче на чужд човек, освен това би ни струвало скъпо. За яслата ще платим около 80 злоти и то с парите, които АЗ изкарвам. Вчера уредих всички формалности. Мина като по масло, дори и с договарянето на съответно по-ниското заплащане нямах никакви проблеми (другите плащат 130 злоти, ние – с 50 по-малко от гледна точка на това, че Наталка ще се появява там само в четвъртък). Утре е дебютът. Интересно, как ще реагира на новата ситуация... Надявам се, че няма много да плаче.

      > Що се отнася до терапията, не ми се дръж, госпожичке, като аутсайдер, който седи и наблюдава, защото задачата ти не е да наблюдаваш пеперуди, а да си разнищиш мозъка. Нито в началото, нито по средата не трябва да е великолепно. Трябва да има резултат. И вече го виждам – напр. ужасяването от „лошите” чувства.

      Хайде пък сега! – веднага „ужасяване”, по-скоро изненада, че е толкова много... По-рано няколко пъти съм се опитвала да описвам чувствата си (в Никога повече съзависим прочетох, че си заслужава, а и ти в някое от писмата си ме съветваше същото). Всеки път късах листа... не ми харесваше това, което пишех на него... за енти път решавах „днес още не, ще започна от утре”. Тогава май бях ужасена... Миналия четвъртък на терапията подписахме все пак „договорите”, с които се задължаваме да водим „дневниче”. Заинатих се, че тази терапия трябва да ми помогне, затова нямах избор – започнах да пиша. Над първата бележка стоях повече от два часа. Писах, късах, пак писах... не оценявах, но се стараех да звучи някак си добре стилистично. Излезе ми лист и половина, формат А4, изписано с дребни букви. На следващия ден – много по-малко. А и много по-лесно ми беше да пиша. В един момент престанах изобщо да обръщам внимание на стилистиката – почти всички изречения множат една и съща схема: „Когато се случи това и онова, чувствах това и онова”.

      > И веднага изводът, че трябва да направиш нещо с това. Че какво, да се обесиш???

      Първата ми мисъл беше, че трябва някак си да се отърва от „всичко това”. Но не ми идваше наум никакво смислено решение, затова се вживях в ролята на старателна счетоводителка – цял ден регистрирам в главата си чувствата, които ме обхващат, а вечер ги изливам на хартия. Горе-долу изглежда така: осъзнавам, че чувствам нещо, наричам го с името му, преди да заспя си спомням поредните „осъзнавания” и ги записвам, най-често по хронологичен ред. Нищо повече и от друга страна чак толкова много. Защото най-интересното е, че пропорциите между гнева и различните положителни чувства започват бавно да се променят. Първите три дни, в които започнах да си водя „дневничето”, действително почти през цялото време усещах раздразнение, което непрекъснато прерастваше в ярост. Гняв спрямо мен самата, гняв спрямо другите, та дори и спрямо неодушевени предмети, които някак си не искаха да ми се подчиняват. Гняв, когато си мислех за това, което е сега, и когато си припомнях нещо, случило се преди години. Но още в понеделник небето над мен се проясни.
      Посети ме едно момиче, с което едно време редактирахме студентския вестник. Много приятно си поговорихме... почти както някога. По време на разговора се убедих, че си заслужава да поддържам това приятелство.
      А вечерта Дарек остана с децата и аз отидох на новото място на сбирка на Ал-Анон. Възхитително съвпадение на обстоятелствата! В този ден на сбирката засегнаха два от най-интересуващите ме проблеми – гневът и отношението към Господ. И знаеш ли? Никога досега не се бях обаждала, освен когато (не беше даже задължително) споделяхме „с какви чувства дойдох на сбирка?” – смятах, че няма какво другите жени да научат от мен, едва в началото на пътя съм, никакви положителни резултати в работата върху себе си и т.н. А в понеделник изведнъж се оказа, че и аз мога да дам нещо, а не само да взимам. Фантастично усещане! Разказах за моите последни преживявания във връзка с „дневничето на чувствата”. А когато ръководителката обяви почивка, за първи път не се почувствах чужда (до този момент беше така, че докато траеше сбирката, всичко беше наред, а в почивката не можех да си намеря място). Приказвах си с другите жени, които ми дадоха да разбера, че това, което казах, е било важно, стойностно. Прибрах се вкъщи в добро настроение.
      А между другото – едва сега ми хрумна – откакто съм погълната от наблюдение на собствените чувства, нямам много време за каквито и да било караници с Дарек, за изразяването на претенции по негов адрес и т.н В последно време живеем в съгласие.
           Поздрави на цялото семейство, Анка

      Какво да ти кажа??? Пишеш като съвсем друга жена. Изведнъж престана да бъдеш човек, който търси начин да се покаже като спокойна и уравновесена личност – и – СИ спокойна. както заключи мъжът ми, който е верен читател на всички твои писма: „Започнала е да гледа себе си и не й пука за нищо, много добре”. Може и да не е с добър стил (хе, хе, хе, това е малка препратка към твоето писмо!), но е искрено. И така и трябва да бъде, не с добър стил, но затова пък от дълбините на сърцето.
      И чисто формално само ти припомням, че няма нищо лошо в това – да изпитваш гняв. Дори огромен гняв. Няма нищо лошо. Спомни си, че доста по-святият, някой си Исус бен Йосиф побеснял, когато видял търговците в храма. Взел тояга и ги бил по гърбовете, разхвърлял им сергиите и някак си никой не казва, че това е било грях. НЯМА НИЩО ЛОШО в това, да изпитваш гняв. Купища гняв. Дори може да се каже, че да изпитваш гняв е твое свято, неотменимо право. Особено след години, в които не ти е било разрешено да го изпитваш, когато си се срамувала от него. Е, хайде давай, ядосай се поне на мен, че пак дрънкам едно и също!

      А и винаги имаш какво да споделиш. Напр. на мен ми споделяш, че нищо не знаеш, че откриваш нови неща, показваш ми това, за което аз, един стар и оболял консуматор на собствените глисти, вече съм забравила.
Твоите малки дечица не те ли учат все на нещо ново??? На начин, по който да гледаш на света? На начин за наричане на действителността? Идейност? А щом като те могат, откъде идва предположението, че ти не можеш да дадеш нещо подобно на другите??? Радост? Захласване по откриването на себе си? Интересно наблюдение, различно от вече до болка познатото и обикновеното.
      Ще ти разкажа за моята Малгошя. Малгошя е на три годинки и ходи на детска градина. Учи се усърдно да изписва името си и да брои до пет, и много неща са за нея откритие. Веднъж ни съобщи, че за обяд имало „едно такова неистинско пишленце, което не пишкало”. Както сигурно си представяш, вцепенихме се напълно. После се оказа, че за обяд им дали старателно завити крокиети.8 Виж какво, аз и месец да наблюдавам втренчено този крокиет, пак няма да вид непикаещо пишленце. Паралелно с развитието на разума съм си ампутирала част от въображението и идейността, които притежава детето ми. Колко много бих искала да видя вместо крокиет пишленце! Как бих искала отново да откривам това, което ти срещаш по пътя си, а не само да „зная”. И затова ти пиша писма! За да не забравя, какво е да откриваш! Затова не ми пиши, че нямаш какво да споделиш! Ррррр...
           Поздрави – А


      Здравей!
      В четвъртък бях за втори път на терапия. Провеждаше я друга жена, не тази от миналата седмица, и така ще бъде занапред. Много добре се сработихме. Именно – първата среща ми се стори ужасно блудкава най-вероятно поради това, че не свършихме тогава кой знае колко. Този път още в началото трябваше да се групираме по двойки и да представим една на друга нашето минало и сегашно. Чувствах се много неловко, разказвайки за себе си на някой, който тогава изобщо още не познавах. После това момиче трябваше да ме представи на другите жени (и обратното). Не очаквах, че някой може да се изкаже толкова положително за мен – нарече ме силна и самоуверена личност, способна да заразява другите с добро настроение (Боже! после даже терапевтката го потвърди), а дори и много добра майка (знаеш моите съмнения относно точно този аспект от моя живот).

 


 

      Свикнала съм да виждам себе си в черно. Когато за мен нечия симпатия беше важна, аз се раздвоявах, разтроявах, защото бях убедена, че няма начин някой да ме хареса такава, каквато съм в действителност. И ей н? – неочаквано – изведнъж получих доказателство, че дори и без да си слагам маска, приличам повече на ангел отколкото на дяволица.
      После трябваше да прочетем попълнени вкъщи въпросници – успяхме „да преработим” само един. Моя. (Сама поисках „да отговоря”). Трябваше да се отговори на три въпроса, относно това, което в момента много ни безпокои и възможността да се откъснем от описания по-рано проблем. Написах, че да, безпокои ме фактът, че мъжът ми е зависим и не иска да започне никаква терапия. Наясно съм, че единственото, което мога да предприема в тази ситуация, е да му позволя да си живее собствения живот. Следователно повече се безпокоя за себе си – затова попаднах на тази терапия и в Ал-Анон. Съзависима съм, ежедневното общуване с хора, които злоупотребяват с алкохол, до голяма степен е предопределило начина, по който реагирам на всичко около мен, на всичко, което се случва в живота ми. Знам, че дори ако мъжът ми започне терапия, ще продължа да се държа както досега, ако не направя нещо със себе си. С голямо безпокойство чаках обратна информация, същевременно отново ме засипаха с лавина от положителни коментари. Бях шокирана, просто шокирана! Само една от жените заяви, че за нея подобно откъсване от собствения съпруг е немислимо, че най-вероятно някога би съжалявала за това. Зная, че не беше права.
      Всеки ден попълвам своето „дневниче на чувствата”. Доминиращата емоция е... че какво друго освен гняв. Струва ми се, че вече успях да приема факта, че изпитвам нещо подобно, защото дори спрях да използвам неговите „по-леки” еквиваленти от рода: раздразнение, нервност и т.н. Откакто признах пред себе си, че непрекъснато се ядосвам, престанах да се страхувам от това чувство. Преди всеки път, когато осъзнавах гнева си, се чувствах така, сякаш са ми пораснали рога, затова се опитвах на всяка цена да сподавя това чувство, което често дори носеше обратния ефект. Сега изобщо не избухвам по-рядко, но по-лесно се успокоявам – наистина се успокоявам, а не само външно (както някога).
      И май най-накрая открих, защо винаги бях толкова отрицателно настроена към тази емоция и защо при мен тя е толкова тясно свързана с чувството за вина. В моя роден дом гневенето, разбира се, не принадлежеше към одобряваните поведения. Но по-лошото беше това, че аз (аз! аз! аз! – или поне така ми втълпяваха) непрекъснато бях поводът за гнева на други хора. Баща ми се ядосваше заради мен, майка ми – най-вероятно също. Едва когато избягах от вкъщи, изведнъж се оказа, че няма причина за вечния гняв, а гневът не изчезна. Струва ми се, че с времето и родителите ми го осъзнаха.
      Поздрави на теб и на „верния читател” на моите писма, тоест на мъжа ти.
           Анка

      Аню,
      след малко няма да съм ти нужна като ъъъ... изпълняваща длъжност терапевтка – намираш се на най-добрия път, за да си стъпиш сама на краката и да й вкараш една на съдбата за развлечение. Фантастично се справяш, просто страхотно. Продължавай все така!!!
      Написах днес писмо на едно момиче, което като мен има съпруг алкохолик – трезвен – и баща алкохолик, минало е през терапия за съзависими и ВДА и продължава да се тресе от сподавен гняв, претенции и отчаяние. Написах също, че се харесвам и че не ми пука, какво другите мислят за това. И знаеш ли какво? – това, по дяволите, си е самата истина!!! Смятам, че съм готина женка. Изпращам ти много готини поздрави.
           Агниешка

 

      Здравей!
      > След малко няма да съм ти нужна като ъъъ... изпълняваща длъжност терапевтка – намираш се на най-добрия път, за да си стъпиш сама на краката и да й вкараш една на съдбата за развлечение. Фантастично се справяш, просто страхотно.

      Радвам се... радвам се, че така смяташ. самата аз забелязвам много промени в себе си. Ако щеш дори това, че престанах най-накрая да живея, очаквайки утрешния ден („утре ще е по-добре... ще направя това и онова... ще съм по-добра майка и съпруга... утре всичко ще се промени”). В момента най-важното за мен е днешният ден – това, което е тук и сега. Все още нещата не са такива, каквито бих искала да бъдат, все още правя множество грешки, но това вече не ме подтиска толкова, колкото някога.
      Мисля си... пишеш, че скоро вече няма да си ми нужна. Все пак не бих искала да прекъсваме връзка... защото те харесвам. Просто така. Харесва ми твоя подход към живота и твоя директен начин за предаване на всякакъв вид съдържание. Но все пак съм наясно, че си пишеш с много хора, нямаш време, а ТПСА9... няма за какво да говорим – затова оставям ти да решиш.
      И трите мои малки „малчуганчета” са болни. За пореден път този сезон... Чудя се, какво ще ги правя утре, защото Дарек естествено „не може” да се смени с някой колега и да отиде следобед на работа, а нямам намерение да се откажа от терапията. Най-вероятно просто ще заведа Томек и Вероника в детската градина, а Наталка на ясла. Нямат температура, само хрема и малко кашлят. Щом другите родители го правят, защо пък аз да не го направя (че откъде се е взела тази настинка? – от детската градина...). Най-много да ги взема много по-рано от обикновено.
      В понеделник бях на Ал-Анон (естествено Дарек остана с децата). Тъкмо се качих до горе и чух ужасна врява – оказа се, че членките на Ал-Анон се карат с управителите на Клуба на Абстинента за зала. Бях напълно шокирана. А когато по-късно чух коментарите относно случилото се, се учудих още повече. Аз се тормозя, че когато някой ми крещи, аз му отговарям със същото, че не мога да реагирам спокойно на нечия агресия (особено ако този някой е от най-близките ми хора), а тук такъв скандал, и никой не се чувства виновен по този повод – всичко е наред, така се наложило. Наистина ли? Разбирам, че не трябва да позволяваме да ни разиграват, но – бидейки толкова години в Ал-Анон – май е трябвало вече да се научат да се контролират и тем подобни. Един вид работа върху себе си и така нататък.
      Затова се прибрах вкъщи със смесени чувства: от една страна за пореден път се убедих, че моите проблеми са типични за съзависимия (следователно изобщо не съм някаква си „черна овца”), от друга – участвайки в терапията и сбирките на Ал-Анон, бих искала да променя нещо в себе си (между другото и това реагиране на крещенето с крещене). Дали това, което видях в клуба, означава, че подобно нещо не е възможно?
      Работата с крещенето всъщност – в моя случай – не е толкова проста. На близките ми мога да крещя дори и без особена причина. Когато обаче някой чужд човек ме настъпи, покорно си мълча. Т.е. до неотдавна мълчах. Преди известно време отидох с децата на лекар. В поликлиниката трябва да се регистрираш за конкретен час – малко закъсняхме (опитай бързо да облечеш три мрънкащи „мъничета”...). Някаква жена започна да крещи, че няма да ни пусне да минем, защото ще закъснее за работа и тем подобни. Аз й викам: „Моля Ви, недейте да истеричвате”. Май не ме разбра, затова спокойно и решително й го повторих още веднъж. Вярно, набута се при лекаря преди нас, но аз си й казах каквото исках и това много ме радва.
      А между другото напоследък ми хрумна как да намаля до някаква степен своята ежедневна ярост. Винаги съм се опитвала да премахна последствията, т.е. да не се ядосвам. Като всъщност мога да ликвидирам причините! Ясно е като бял ден, но казват, че истината заслепява. За какво става въпрос? Напр. за това, че се ядосвам всеки ден сутринта, когато започвам да редактирам новините и се оказва, че никой нищо не е написал, липсват любопитни материали, а бюлетинът трябва да се изпрати и то веднага. А всъщност би било достатъчно всичко да се приготви вечерта, междувременно да се накарам на няколко души (току виж помогнало) – и сутринта има много по-малко стрес. Това май може да се приложи и в други области от живота. Най-важното е да „се изловят” истинските причини.
      Поздрави на теб и семейството.
           Анка

      Виж кво, госпожичке, ти май не си наред. Не става въпрос, че ти казвам чао, ами че вече не трябва да ти човъркам в самоличността чрез аматорски психоанализ, защото това вече не ти е нужно, макар че след последния ти текст започвам леко да се съмнявам.
      А на жената в поликлиниката си можела приятелски да й праснеш един, защото това винаги оправя настроението. Не, сериозно – радвам се, че твоята реакция радва теб самата.
      Не знам, как е изглеждала сцената, на която си станала свидетел в клуба, но може би точно тогава не е можело по друг начин освен с крещене. Аз например много рядко крещя, защото тогава се чувствам безпомощна, но затова пък съм истински агресивна, злобна и създавам впечатлението, че искам да набия някого. По принцип това е същото като крещенето – просто понякога не става по друг начин или може би става, но човек изгубва желание, когато някой друг започва да крещи. Защото аз просто не обичам, когато някой ми крещи или се опитва да ме манипулира по друг, също толкова, да го еба, изтънчен начин. И не ми дреме дали това е доказателство за емоционална неуравновесеност, или не – според мен не е, защото никога не съм била толкова силна, колкото сега, а пък и сега без проблем мога да реагирам рязко на нечие просташко, гадно или просто нелогично поведение. Признавам, че – както споменах в началото – много рядко крещя, но не може в никакъв случай да се каже, че реагирам миролюбиво. Не очаквай да ти представя сценарий, как аз ВИНАГИ реагирам. Ситуациите са различни и различно реагирам. Понякога с усмивка. Понякога с рязък тон. Понякога с усмивка, обаче ужасно злобарски. Понякога реагирам като от позицията на мъж, който е с ръст 190 см и тежи 100 кг, и да ти кажа общо взето е толкова шокиращо, че действа безотказно (висока съм 155 см). Не бих реагирала така напр. в някоя тъмна уличка, срещу някой агресивен пияница, но за т.нар. салони е изпитан метод. Просто човешката гадория, опакована с хубава хартия и панделка, не очаква, че някой може да реагира спрямо нея така, както заслужава, и в това може да се състои силата на човека, който й се опълчва. Мога също така да потвърдя тази част от разказа ти, че след възмущението настъпва общо сдобравяне и настава добра атмосфера. Чувствам се по същия начин. Като засека някого, понякога се случва този някой да продължи да ходи намръщен, а на мен, честно казано, спира да ми пука. Държа се мило, в случай на нужда помагам, макар много пъти да съм виждала изписано на лицето на хората, които са предизвикали конфронтацията, че ми нямат доверие, защото съм гаднярка. И по-добре, техен си проблем.

 


 

      Някои причини, поради които се ядосваме, не могат да бъдат премахнати, защото това би означавало да препускаме с базука из града. Казвам ти, че във вбесяването няма нищо лошо. Факт е, че побеждаването на гнева вътре в нас няма смисъл. Не е нещо „лошо”, а просто „няма смисъл”. За какво да правим безсмислени неща, n’est ce pas? Но дори и да правиш нещо безсмислено, това си е ТВОЯ работа и няма какво да се самобичуваш. Няма да получиш медал, а че ще се почувстваш по-добре без безсмислените дейности, това е друг въпрос.
      Моята Малгошя, след като цяло денонощие имаше температура, сега лудува и се опитва да изкопае самостоятелен вход до мазето директно от нашата кухня (живеем на партера) и утре сто на сто отива в детската градина. Майка ми също е болна, от отвратителна гнойна ангина, макар че след ударната доза антибиотик се чувства по-добре, и измисли, че утре ще гледа Малгошя, за да не ходи такава изтощена в, цитирам, „извора на зарази”, край на цитата. Това адски ме развесели и както обикновено гледам да я давам по-спокойно с нея, защото не желая после дълго време да й гледам физиономиите, така този път изтърсих: „А ти кво, образцово здраве?...”, на което майка ми бързичко си върна думите назад, че може и да не е в момента образцово здрава, но се чувства по-добре и изобщо май съм права. Не, че го каза директно, не дай си Боже сляпо да прогледа, по-скоро би си глътнала езика, отколкото да каже нещо такова, но вместо да се нацупи и да ми затвори (обожава да ми тряска телефона), някак си беше по-смирена. В ситуации на живо вече не реагира както преди, защото винаги мога да я жегна и да я накарам да ме погледне в очите, вместо да подсмърча обидена в някой ъгъл и да обвинява всички за преувеличени неща, но по телефона, за съжаление, е винаги готова да ти развали настроението. Умее да го прави отдалеч и толкова успешно, че продължава да ти става лошо много седмици след страшната травма (тоест улучва те в болното място).
      Затова пък свекърите ми продължават твърдо да мълчат. Поддържаме контакт между нашите семейства по линията Кжиш – неговата майка (защото той й се обажда), и с това се приключва. Аз разбирам различни неща, но не мога да проумея, как на някой може в продължение на х-брой години да не му пука за по-голямата му внучка (Ева е почти на 12 години), само защото майка й не им я докарвала до вратата, а синът им си пийвал, и сега се отнасят по същия начин и към по-малката (т.е. синът не пие, но не им води детето до вратата). Главата на рода е, разбираш ли, велможен господин, изморен, затова трябва да се уговаряш на аудиенция един месец предварително. А майката не може да мръдне от вкъщи без него, защото как така, Господи... Един кирлив телефон няма да завърти, а съм сигурна, че детето би се зарадвало, защото някак си (все още) му е мъчно за дядо му.
      Както се вижда, няма как да се достигне златната среда. Или дядото и бабата знаят най-добре и ти набиват с лопатата през нощта тези си свои знания през малък отвор в кухнята, или Не Съществуват, освен ако не им препречиш пътя и не поставиш там барикади.
           Поздрави – А


      Здравей!

      > Не става въпрос, че ти казвам чао, ами че вече не трябва да ти човъркам в самоличността чрез аматорски психоанализ, защото това вече не ти е нужно, макар че след последния ти текст започвам леко да се съмнявам.

      Ехх... защото аз все имам много комплекси, няма как бързо и сръчно да се изхвърли от черепа всичко онова, което е било набивано в него – самостоятелно или с помощта на „услужливи” хора – в продължение на години...

      > Не знам, как е изглеждала сцената, на която си станала свидетел в клуба, но може би точно тогава не е можело по друг начин освен с крещене.

      Може би не... това не е най-важното. Тази случка просто за пореден път ме накара да осъзная, че не е достатъчно само да ходиш на терапия или на Ал-Анон, за да се промениш, трябва истински да работиш върху себе си.

      > Някои причини, поради които се ядосваме, не могат да бъдат премахнати, защото това би означавало да препускаме с базука из града.

      Не се самозалъгвам, че ще ги елиминирам всичките. Дори и не се опитвам. Просто съм забелязала, че някои ситуации, в които наистина откачам, мога да избегна с лекота, ако напр. си организирам времето по друг начин. В този случай поддържането на досегашното поведение би било – точно така, както пишеш – безсмислено. Следователно от какъв зор да постъпвам по този начин?
      Затова пък вчера измислих готин начин за самоуспокоение (да! за самоуспокоение, а не за задушаване на гнева), когато нещо наистина ме вбеси. Писането. Ето какво се случи: беше късно вечерта, Томек на другия ден трябва да ходи на детска градина, сутрин – ако спи лошо – за него ставането е мъка, а той вместо да си легне – с очевидното одобрение на любящото татенце – седи пред компютъра и играе на новата игра на същото това татенце. Бях бясна, много бясна... Иключването на компютъра не помогна... Помогна отварянето на „дневничето на чувствата” и изливането на целия гняв върху хартия (друг въпрос, че единствените написани от мен думи бяха „да го еба” еди колко си пъти – което свидетелства за истински яко вбесяване, защото по принцип не използвам такива думи... и именно това „да го еба” ми помогна – забавно, май ще започна да псувам на хартия).

      Днес сутрината Дарек „не можа” да остане да гледа трите настинали деца, затова ги заведох всичките в „извора на зарази” (дълбоки поклони за твоята майчица). Оцеляха... аз също. А на терапията... хм... момичетата четоха въпросниците (аз си прочетох „домашното” миналия четвъртък). После всяка получи обратна информация.
      Помниш ли, когато ти писах, че със сигурност ще имам проблем с изказването в групата и т.н. Ето че нямам. Сама си се чудя. Не знам, на какво го дължа (на себе си, на тебе, на терапевтката, на Ал-Анон? – един дявол знае... всъщност няма значение), но наистина обикновено се изказвам първа по различни въпроси и не ме е страх, че ще изтърся някоя глупост или че моето изявление може да не се хареса на някой. Изненадана съм, доволна... А групата наистина е много готина, само че вместо седем днес бяхме пет (дали две са се отказали? жалко би било).
      Терапевтката ни прочете кратък доклад на тема откъсване, защото повечето момичета възприемаха въпроса за възможността да се откъснат от своя мъж като същинска раздяла, което – както добре знаем – е погрешно разбиране на нещата. За следващите занятия – поредния въпросник. Този път 31 въпроса, на които трябва да се отговори с да/не. Поемаш ли върху себе си задълженията на съпруга си? НЕ. Правиш ли за мъжа си това, което той сам може да направи за сбе си? ДА (напр. топля му вечерята, когато се прибира вкъщи от работа... – но това си е мой личен избор). Случва ли ти се да измъкнеш мъжа си от потиснатост? НЕ. Безпокоиш ли се за последствията от поведението на мъжа ти? По-скоро НЕ, макар че понякога, когато нещата засягат мен или децата... Поведението на мъжа ти често ли те поставя в неудобно положение? Откакто е с имплант, НЕ... Мисля, че ако го нямаше, така или иначе вече нямаше да се чувствам неудобно и т.н. Вече не забелязвам у себе си някои – някога чести – поведения, други все още ги има. Най-важното обаче е, че съм направила две-три крачки в добра посока – сега би било добре да не се отклоня от пътя.
      А между другото този или следващия месец ще ни дойде на гости баща ми (още не знам кога... може би едва за празниците). Радвам се – няма по-хубаво от семейството, когато го няма край теб всеки ден. Обаче все пак ми се струва, че е дошло времето, когато ще трябва да съобщя на родителите си, че: 1. мъжът ми има проблем с алкохола, 2. няма да толерирам никаква водка и т.н. в своята къща, дори и баща ми да донесе – не и точка, такова решение съм взела. Не бих искала да ми се обиди, но ако се стигне до това – какво да се прави: това е моята къща – моите „права”. Още повече че по въпроса за алкохола си запазвам ролята на абсолютен владетел – мъжът ми няма право на мнение. Точка. Ще има скандал? Няма да има? Не ми дреме... Между другото не ми дреме и за това, че мъжът ми се ядосва, когато използвам думата „дреме”.
           Толкова за днес. Поздрави! Анка

      Хм, ето точно затова всеки ден пиша такива писма като това. Тракам на клавиатурата разни работи, понякога много конкретни, а понякога oбезпокояващо приближаващи се към „да го еба, да го еба, да го еба”, защото тъкмо в този момент съм в такова настроение. Понякога се случва да плача, макар че наистина много, много, много рядко. Един път детето остана да спи при баба си и дядо си, мен някак си нещо ме вдигна от леглото, а Кжиш спеше, затова реших да отговоря на тези писма, които са ми останали. Посегнах към случили се неотдавна неща, а също и към по-предишни – това, с което все още трябваше да си „уредя сметките”, и което пък тъкмо много пасваше на писмото, на което отговарях. Сподавяше ме същински рев, сълзите ми капеха по клавиатурата, а аз упорито траках. Кжиш се събуди, ужасно се притесни и ми каза: „Недей да пишеш повече”, а на мен точно това ми беше нужно: да напиша, за да изхвърля от себе си всичко, което при нормални обстоятелства не можех да изплача.
      В последно време ми писа едно момиче, което все още не може да си разчисти сметките с миналото, когато много, ама много са го наранили. Написа ми: „Баща ми се задуши с газ преди 15 години, естествено пиян, нещо толкова обичайно за него”, и тук си пролича нейното изкуствено спокойствие, а от друга страна я размятат чувства свързани със злините, които са били причинени на нея и на други хора, на които им е било „дадено” такова детство като нейното. Пише ми, ужасена от самата себе си, че сънува клади, на които са наказвани виновните за садизъм и издевателстване върху деца, че би искала да убива, че се буди сутрин и започва да попада в кофти настроение и да се бори с чувствата, които я обземат, а именно омраза, оглушаваща и дълбока, и чувството за вреда и претенции, че всичко се е развило по този начин. Пише, че се чувства на ръба на психичното здраве, чуди се дали все още е нормална... Разбирам я прекрасно, макар че от гледна точка на по-малко драстичните преживявания, които съм имала, не съм била поддатна на толкова бурни чувства. Помня обаче как беше, след като си сетих за някои работи, които по-рано старателно съм подтискала в подсъзнанието си, имах чувството, че пропадам в пропаст.
      Това, което носим вътре в себе си, трябва да бъде извадено и наречено с името му, за да погледаш как се гърчи на дневна светлина, дори и да е само едно „да го еба!!!!!!!!” Без това само нерви, язва, лайно на тепсия полято със сметанов сос. Всичко, което изпитваме, е само едно чувство, чувство, обикновено и добро, защото олицетворява това, че сме хора! Чувството, от което се срамуваме, ни излиза през носа, но вече променено, преработено, и ни ужасява. Това е една такава моя колекция от чудовища, които виеха вътре в мен, и сега понякога също вият, но ДО мен. Ужасяват ме със спомена за това, как беше, когато бяха вътре в мен, но сега са навън и вече не са опасни.

 


  

      Забелязах също, че хората, които са ужасени от това, което носят в себе си, реагират панически, когато някой друг ги напсува. Разбира се, нещата стоят по по-различен начин, когато те напсува някой, който не може да каже и едно изречение, без да псува („и, да го еба, вървя си, да го еба, по улицата, а там, да го еба, дърво!”), но аз имам предвид ситуацията, в която някой казва „не ми пука, дреме ми на оная работа, да му пикам” и т.н. Майка ми напр. до такава степен се ужасява от вулгарни думи, че за нея всичко, което не се побира във високия стил на книжовния език, е вулгаризъм. Напр. „дрънкам” за нея е недопустима дума, може да се казва само „говоря” или „разговарям”. Най-големият комплимент, който е в състояние да каже по нечий адрес (все тая дали това е частно или публично лице), е, че някой е „възпитан и словоохотлив”. За мен това е непристъпен комплимент, защото аз не съм нито възпитана, нито словоохотлива и не построявам изречения с хиляди фринтифлюшки, които не понасям, защото са изкуствени и бомбастични. Дарек може и да го ужасява това „дреме”, идващо от човек, който винаги е бил „възпитан и словоохотлив”, защото това по някакъв начин повдига неговата „завеса”. Правиш вятър и завесата се мърда, а там – ухх, гадост... Затова се ядосва на твоето „дреме”. Нека те попитам философски: „дреме ли ти на...???”

      Вчера имахме честта да присъстваме на аудиенция у свекърите. Като изключим ужасно милото „Агниешка е надебеляла” (че как, да го еба, трябва да изглеждам с шестмесечно бебенце в корема??? като нимфа???) беше много приятно, което до голяма степен дължа на Ева, по-голямата дъщеря на Кжиш, която разговаряше с дядо си весело и бодро, все едно вчера е била за последно у тях, а не преди мноооого време, и на Малгошя, която правеше разни смешки. Може би това е начинът – винаги да взимаме със себе си децата??? Не дрънкаха глупости, бяха отпочинали, мина без физиономии, свистене и демонстративно хващане за косите. Чудо някакво, същинско чудо!
           Поздрави – А


      Здравей...
      До вчера бях убедена, че съм направила много вече и “co-dependent no more”. Еми тъй като: най-накрая спрях да отлагам живота за утре, действах тук и сега, което ми носи голямо удовлетворение... приех своя гняв, сега по-рядко избухвам и се успокоявам истински, а не само външно... Но днес бях за пореден път на терапия – прибрах се вкъщи много, ама много фрустрирана. Всичко започна от рисунката на семейството. Терапевтката първоначално предложи скулптура, но – освен мен – нито една от жените не е участвала досега в психодрама и тя се отказа от този вариант. Почувствах облекчение. Докато следвах, няколко пъти съм участвала в подобен тип експерименти. Нямам добри спомени – психодрамата винаги до известна степен отсланя завесата, позволявайки ти да разгледаш седящите зад нея чудовища. Не ми хареса това, което видях тогава... Веднага също разбрах, че ще рисуваме семейството точно със същата цел. Е, обаче нарисувах, изслушах обратната информация – жените от групата горе-долу сполучливо интерпретираха това, което исках да представя. Терапевтката също добави нещо от себе си (бях леко изненадана от някои нейни забележки, но след като се замислих, признах, че има право – нямах намерение да илюстрирам това или онова, но пък е точно така). Беше ОК, съвсем наред, но веднага се появи желанието да разкъсам рисунката на парчета. Хаос, да, в моето семейство все още цари някакъв хаос...
      Рисунката оцеля, защото терапевтката я взе. Каза, че ще ни е от полза на следващата среща. След това четохме въпросниците, тези, за които вече ти споменах, около 30 въпроса. Докато го правехме, осъзнах, колко още много неща трябва да направя, особено по въпроса за правилното предразпределение на задълженията. Терапевтката определи въпросника ми като изпълнен с противоречия... По дяволите, права беше. Да, много от нещата вече не ги правя, напр. не контролирам мъжа ми, не го заплашвам, че ще го напусна, не му пиля непрекъснато, колко е вредно пиенето на алкохол и т.н. Но тези задължения... Вече не различавам кои са мои, а кои негови. Дарек смята, че след като работи и изкарва пари, занчи всичко е както трябва. Къщата, децата – те са само и единствено мое задължение (та нали аз НЕ работя!). Вече съм се примирила с това. Съвсем неправилно, тъй като т. нар. домакинство не ме удовлетворява, бих искала нещо повече, но... По дяволите, какво мога да издействам в Полша като чужденец? – дори и като чужденец с висше образование... Ако бях от Западна Европа, нямаше да има проблем, щеше да се намери за мен някаква работа някъде, но аз съм дошла откъм източната граница... Теоритизирам, истината е, че изобщо не съм си търсила работа. Отначало следване (междувременно две деца), после още една бременност... Докато следвах, взимах голяма стипендия – стигаше да си платя всички сметки и за някои други неща. Сега (освен мизерните сто злоти от редакцията) не изкарвам нищо и ми е много зле от този факт. Налаганата от Дарек подялба на задълженията хич не ми се нрави, но в момента много, много не знам, как да разреша проблема... Май оттам идва фрустрацията...
      Безпокои ме също фактът, че не зная как да реагирам на гнева на децата ми, особено на шестгодишния Томек. Хм... той също „умее” вече да се ядосва и тогава да не си го приближила без тояга. Не мога да му кажа, да не се ядосва толкова, защото не искам – както аз едно време – да напъхва гнева си зад завеста. Е, но не мога и да игнорирам неговите избухвания... Какво да правя? – поредната дилема за разрешаване.
           Поздрави, Анка

      Гневни избухвания на детето – а как би реагирала на гневните избухвания на някой възрастен? Можеш да започнеш от „не ми е приятно да ми крещиш” или „и аз се ядосвам заради това”, или „Томек, бясна съм, като те гледам как се ядосваш”, или всичко това наведнъж. Или му кажи каквото и да било. Просто си мисля, че липсата на реакция („о, Господи, само да не направя нещо лошо!”) е по-лоша от евентуалната лоша реакция. Липсата на реакция е сигнал от мама, че мама я е страх, че е несигурна. Попитай терапевтката!
      Рисунката е част от програмата за нормализиране – дори и да илюстрира хаос, че как иначе? – трябва да приемеш този хаос. Няма нищо лошо в хаоса. Желанието да разкъсаш рисунката е като желанието за самоцензуриране на дневничето на чувствата. Това е съвсем нормално, защото всяко подобно нещо те кара да погледнеш самата себе си по друг от досегашния начин. Имаш желанието и си отворена за промени, но както и да го погледнем – всяка промяна е като изритването на клатещо се столче, върху което си се качила, за да обхванеш с поглед нещата около теб. Примири се с това, че ти е трудно – защото това е част от теб и трябва да я обикнеш, защото си заслужава да бъдеш обичана. Не работиш върху програмата за съзависими, за да се представяш в прекрасна светлина пред самата себе си, а за да живееш по-добре. Така че, Анка, „не ми дреме на оная работа”! и точка. Въпросникът е изпълнен с противоречия, защото и животът ти е такъв – в някои отношения изхвърчваш напред, в други си още отзад – еми, добре, де. Важното е, че изхвърчаш напред. Ще се настигнеш, не се притеснявай.

      За мен въпросът с професионалната ти работа ми изглежда по-скоро като елемент от съмвестната надпревара с Дарек, а не като истинска нужда от професионална самореализация. Нещо от рода: „ако работех, неговата работа нямаше да е толкова важна”. Струва ми се, че не работата е важна за теб, а това, той да престане да гледа на теб като на готвачка и автоматична съдомиялна. Смятам, че не трябва веднага да го впрягаш да мие съдове и да пере – достатъчно е да поеме част от задълженията, които просто да ти улеснят грижата за теб самата. И можеш да го уредиш не с някоя мистериозна интрига, с хитрото поставяне на капани, а с открит разговор за това, как се чувстваш, евентуално за твоите планове и т.н. Можеш да го предразположиш, като го помолиш за съвет. Нещо от рода: „чувствам се така и така, как мислиш, какво трябва да направя, за да го променя”. В превод на полски – уважам те, човече, ти също ме уважавай.
      Веднъж ми писа, че вас ви свързва „любов, нивелирана от взаимни претенции”. Мисля, че към това спадат и вашите претенции към самите себе си. Той сам не си вярва, както и ти не си вярваш – довери му се за момент дотолкова, че просто да поговорите, без да завършвате със скандал. Заобичай самата себе си в това време – и би трябвало да се разберете. Разкажи му за твоите чувства, за несигурността, за липсата на стабилност, за неудовлетворението от настощия ТИ живот – опитай се да му се довериш. Ако все пак се обичате, а аз смятам, че е така, би трябвало да успеете.
          Поздрави – Агниешка


      Здравей!

      > Както и да го погледнем – всяка промяна е като изритването на клатещо се столче, върху което си се качила, за да обхванеш нещата около теб.

      Не е лесно да запазиш равновесие на такова клатещо се столче, но все по-добре се справям. Вече няма и следа от последната фрустрация. Тя дори ме мотивира към конкретни (съвсем – струва ми се – смислени) действия. Предимно вече престанах да се безпокоя за неплатените в срок сметки. Преди повтарях до припадък на Дарек, че трябва да ги плати, а той – че как иначе! – непрекъснато „забравяше”. В резултат на което аз непрекъснато се ядосвах, а неплатените сметки растяха. Миналата седмица стигнах до извода: стига! и закачих всички сметки с габърчета на стената. На Дарек му казах: аз не изкарвам пари, затова нямам с какво да платя за всичко това, от което следва, че това вече не е мой проблем, ти препечелваш – ти им бери грижата сега. И знаеш ли какво стана? На следващия ден се намериха пари за всички фактурки...
      По време на терапията в четвъртък нищо особено не се случи. Говорихме за дисфункционните семейства. Това определение винаги съм го свързвала по-скоро с моите родители и със себе си като тяхно дете, отколкото с комбинацията аз + Дарек + Томек, Вероника, Наталка. Същевременно литвинското някога ми причинява много по-малко болка отколкото полското сега. Вчера научих в Ал-Анон, че тъкмо са създали група на ВДА. Чудех се: да отида или да не отида... Групата не е голяма, няколко души – не съм сигурна, дали бих се чувствала добре в тяхната компания. В Ал-Анон никой не ме кара да взимам глас, понякога казвам нещо, но най-често просто слушам. В сбирките на Ал-Анон обаче обикновено взимат участие много жени. Не знаем много неща за себе си и тази анонимност ми харесва. Във ВДА няма да е така... Малко ме е страх от разчоплянето на стари рани – защото за мен наистина това, което се случваше между мен и родителите ми, е далечно минало... Рядко се виждаме, тези срещи никога не траят толкова дълго, за да успеем да се настъпим по мазолите, ОК е. Повече ме тревожи дисфункционалността на настоящото ми семейство, именно с нея бих искала преди всичко да се справя. Може би не си заслужава да се разкъсвам на сто места? Като за начало бих поработила върху това, което е сега, а едва по-късно бих посегнала към миналото, бих потърсила някаква терапия на ВДА и т.н. Как мислиш?

 


 

      Много пъти вече съм се захващала с прекалено много неща – така между другото се проявява моят перфекционизъм (за който знам, че е характеристична черта за доста голяма част от сбърканяците). В Ал-Анон можеш често да чуеш лозунга „бавно”, тоест подред, не всичко наведнъж. От друга страна – смятам – може би моето отношение към ВДА би могло да се обясни с прекалено слабото откъсване от мъжа ми. Казах му, че имам намерение да се срещна с ВДА. „Срещай се” – отговори. „А ще се погрижиш ли в това време за децата?” „Със сигурност не.” Хм... и сега какво? Да се карам ли с него и за тези четвъртъци? Като мисля за това, се чувствам безпомощна. Да, извоювах всяка седмица в понеделник Дарек да се връща по-рано от работа и да гледа децата, за да мога да отида в Ал-Анон. В последно време дори не изразява неодобрение, свикна. Но май повече няма да мога да изтръгна от него... а нямам пари за детегледачка – с малкото пари, които изкарвам по интернет, плащам за яслата.
      На последната сбирка на Ал-Анон започнах да се чудя, дали да не му уредя принудително лечение. Сега не пие, но докога ще продължи така, не знам... И не ме интересува вече. Преди известно време стигнах до извода, че не ми дреме на... за неговото непиене, след като дори и не си мечтае за трезвеене. Само че дали принудителното лечение ще му е от полза? Дарек все повтаря, че сега вече знае, че не може да изпие и една чашка (и то не заради импланта... който всъщност май вече целият изплува) и затова няма да пие. По дяволите, мисля, че може и да успее – скоро ще минат десет години откакто не пуши и не се друса. Като се заинати... и край. Само че... именно – това няма да е ТРЕЗВЕЕНЕ. Май ще е по-добре, ако все пак запие – тогава ще му е по-лесно да разбере, че е болен и че трябва да се лекува. Много интересно, до неотдавна неговото непиене би ми било напълно достатъчно, а сега смятам, че това е прекалено недостатъчно. Откачам ли или оздравявам?
      Дарек...много работи, от известно време трябва да следи, как работят другите. Тези други обичат да си пийват. Неотдавна Дарек се ядосал и захвърлил в стената един магнетофон и безжичния чайник. Сега се страхуват от него. Чудя се, дали в този хотел ще се намери още някой, с който Дарек да не се е скарал... Купища стрес, затова си купува билкови успокоителни хапчета. Избягва по-силните, защото това би означавало пак да започне да се друса. Смятам, че фармацевтичните средства няма да му помогнат особено, но не се меся... може някой ден да узрее за терапия. Засега – както ми се струва – търси поредния „заглушител” на стреса.

      Аха, и още нещо... Ходя в Клуба на Абстинента от август. Досега съм участвала само в сбирки на Ал-Анон, не съм имала никакъв контакт с трезвеещи алкохолици. Последния понеделник имах възможността да чуя една жена – непиеща от еди колко си години алкохоличка, съзависима. Каза много неща, а нейните думи много ме развълнуваха. Не съм усещала подобно нещо на нито една сбирка на Ал-Анон. Като се върнах вкъщи, споделих на Дарек своето вълнение. А той ми каза: „Това е само една кашлица” и физиономията ми посърна. Явлението „кашлица” ми е добре известно от центъра. Там имахме два пъти седмично т. нар. планирани общности – събирахме се в една зала и си разменяхме информация. Имаше и непланирани общности... Хората, които дълго време взимаха участие в тях, овладяваха изкуството за даване на информация до съвършенство. Винаги перфектно знаеха, какво и как да кажат в дадената ситуация. Това не може да се нарече лицемерие или нещо подобно... е, рутина... за което обаче новите си нямаха и представа. Дарек ме накара да осъзная, че в Ал-Анон ситуацията е подобна. Като взимаш участие в сбирките редовно в продължение на еди колко си години, няма как да не се заразиш от „кашлица”. Когато знаеш за това, много по-трудно се впечатляваш. Една такава малка забележка...
           Поздрави, Анка

      Ще ти кажа така – направи това, което ти подсказва сърцето. Ако чувстваш, че сега не му е времето за терапия на ВДА – остави я за по-късно. Ако чувстваш, че все пак си заслужава – отиди. Моята интерпретация на това, което прочетох, е следната: ти май си склонна да отидеш на терапия, за да не даваш повод да бъдеш наречена недостатъчно отворена и търсеща. Тази нужда не идва от сърцето ти. Вярвам ти като пишеш, че твоето СЕГА е за теб по-важно от онова ПО-РАНО и не искаш да се съсредоточаваш върху него. Вярвам ти, а дали ти си вярваш, на този въпрос трябва сама да си отговориш. Имаш такъв напредък, че да ти завиди човек на темпото.
      Що се отнася до „кашлицата”, не го разбирам, но профилактично не съм съгласна. След като нещо те е развълнувало, значи те е развълнувало и точка. А претръпването винаги може да се появи, когато някой попада в рутина. След година, десет или след два пъти. И на мен ми се случва да пиша писмо по „готов образец”. Но ми се случва и да се спуквам от зор, отговаряйки на две сухи изречения. В края на краищата човек не е машина. Помолих мъжо да ти напише нещо за принудителното лечение, ама той някак си няма желание, затова ти пиша каквото успях да запиша, вслушвайки се в думите му:

      1. Какво да ти кажа, нищо не мога да ти кажа (цитат от Кжиш). Не знам.
      2. Или ще му дойде акълът след принудителното лечение, или не. Това лечение би трябвало да е за него като ритник по задника– иначе нищо няма да излезе (цитат от Кжиш).
      3. Така или иначе ритникът по задника е препоръчителен, но може да бъде и като алтернатива. Той може просто да не е готов за ритник по задника. Ако смята – или ще смята – че е най-умният, че всички само се заяждат с него, значи ЕХЗ (тоест „един хуй знае”), какво ще произлезе от това (буквален цитат).
      Ти се ядосваш, защото той не се променя и аз те разбирам. Мъжът ми пуши и когато остане сам вкъщи, въпреки молбите и заплахите – пафка така, че осмърдява всичко. А вземи та проветрявай, особено през зимата. Аз се треса от яд – а той нищо. НИЩО. Не му дреме. Най-много боли именно това, че не му дреме. „Кашлицата” и това, че той знае по-добре или че ще „изчака да премине” моето (твоето) лошо настроение. Не познавам Дарек, не знам доколко ще е от полза, ако го изхвърлиш на принудително лечение, но със сигурност ще подейства едно „кви ги дрънкаш”, когато започне да се прави на много умен. Малките крачки могат да донесат по-голям резултат от големите действия. Но не знам, това не е съвет – аз наистина не знам...
      И бих искала да кажа още, че се радвам, че ми пишеш.
           Поздрави – Агниешка


      Здравей!

      > Ще ти кажа така – направи това, което ти подсказва сърцето. Ако чувстваш, че сега не му е времето за терапия на ВДА – остави я за по-късно.

      Миналата седмица не отидох на ВДА и в най-близко бъдеще май няма да отида. Някога сигурно да... сигурно ще трябва да се върна към това, което се е объркало в детството ми, което ме е формирало по този, а не по друг начин...Сега работя върху това, което е СЕГА... и това е достатъчно. Прекалено дълго се опитвах да гоня по няколко заека наведнъж. Освен това... януари ще имам възможността да се убедя, дали (и по-скоро до каква степен) миналото все още ми причинява болка. След Нова Година баща ми ще ни дойде на гости.
      Ако става въпрос за евентуалното принудително лечение на мъжа ми – започнах да мисля по темата, само и единствено защото, ходейки на Ал-Анон, непрекъснато слушам за това (тук една уредила на мъжа си това „удоволствие”, друга го резервирала за пиещите си деца...). Знаеш ли какво, Агниешко, принуждаването на алкохолиците да се лекуват за мен е в разрез с първата стъпка, в която се казва, да признаем нашето безсилие пред алкохола. Струва ми се, че след като някой мъкне другиго на терапия, то той не е свикнал докрай с мисълта, че няма влияние върху пиенето на този човек. Не искам да се занимавам с това сега. Нали замъкнах Дарек през август на АА. И кво? Трънки – той не искаше да участва в сбирките. Смятам, че и с принудителната терапия ще стане така. Ще я приема като неразбираема враждебност от моя страна, и няма да се лекува. Просто още не е узрял за това... За жалост, но това е истината. Понякога – когато се самозабравя – му казвам: отиди на терапия, сам няма да се справиш. Ще се справя пък – чета в очите му. Плюс предложението: „Провери дали не ти хлопа дъската! Нали не пия, всичко е наред, и ще става все по-наред...”
      Миналия четвъртък имахме гостенка на терапията – една алкохоличка, която ни разказа за живота си. Стигнала до дъното и някак си престанала да пие. Не пила шест години, а после пак се върнала към лошия навик. Сега действа в АА. Щастлив човек е. И с Дарек може така да стане. Не ми харесва тази перспектива, но съм наясно, че могат да минат години, преди да разбере, че да не пиеш, все още не означава да си трезвен.

 

      > И бих искала да кажа още, че се радвам, че ми пишеш.

      А аз се радвам, че ми отговаряш. Вярно, по-рядко от преди, но аз го тълкувам като добър знак. Явно вече не трябва, както ми писа веднъж, непрекъснато да ме удряш по главата, за да си спомня, че трябва да дишам. Дишам си сама, макар понякога все още да се задушавам... но не е зле. И изобщо благодарение на теб – така смятам, защото всъщност си нямам и представа, кога и как се е случило – успях да ликвидирам парализиращия страх, страха, че когато заобичам някого, рано или късно ще го загубя. Той ме придружаваше, откакто се помня. Запознавах се с някого, сприятелявах се с него, а после... непрекъснато се страхувах, че нещо ще се прецака (заради мен, естествено... че заради кого другиго?). Едва ли не всяко мое по-близко познанство беше ознаменувано от този страх. А сега... еми, няма го – оглеждам се и никъде не го виждам. И това не се отнася само за теб. Та нали когато започнахме да си пишем, го усещах... усещах го дори до съвсем неотдавна. А сега не! Дааа, определено съм по-добре.
      Вярно, не би ми било приятно, ако поради някаква причина не би ми се обадила повече, но вече не бих се отнесла към това като към лична катастрофа. Осъзнах (макар че не знам кога и как), че не всички познанства приключват заради мен. Ето, дори и това момиче, с което някога редактирахме вестник. Срещнахме се, много ни беше приятно да си поприказваме, мислех си, че ще продължим да поддържаме връзка. Тя не се обажда... и много й здраве! Щом като не, не – би било хубаво да имам приятелка, но след като за нея не е важно да поддържаме връзка... какво да се прави. Някога сигурно този факт много би ме обезпокоил, бих се чудела, къде ли съм сбъркала. Сега не е така. Осъзнах, че всъщност не трябва аз да съм виновна за всичко на този свят. Еми, не и толкоз. Продължавам да съм самотна, сама като зимна теменуга, никакви приятели и по-близки познати наоколо. Но вече не ми пука толкова, това не ми причинява толкова болка (както напр. тогава, когато ти написах първото си писмо). Започвам да ставам нормална.

 


 

      Въобще в последно време се уча да правя това, което за мен е важно, приятно – да не се отказвам от това още в плейофите.
Напр. взимам участие в дейностите на Отряда за Бързо Реагиране на Амнести Интернешънъл. Не, никога не съм принадлежала към АИ10 и все още не принадлежа. Просто от време на време получавам информация (посредством интернет), че в тази или онази държава са нарушавани правата на човека. И – както много други хора – изпращам мейли на тези, които взимат решения, като призив да преустановят правенето на това или онова. Понякога има резултат (разбира се не, защото аз пиша – а защото купища такива писма идват от цял свят). Миналата събота АИ организира 24-часов Маратон по Писане на Писма. Казах на Дарек: „Слушай, това е много важно за мен, искам да отида там за един час и да драсна няколко реда”. Направи физиономия, моята идея не му хареса (какво да се прави, той не обича да излизам някъде без него, а тъй като той няма нито време, нито желание да излиза някъде, затова и аз досега си седях през цялото време вкъщи). В събота Дарек работи от сутрин до вечер, затова шансовете да дойде да гледа децата бяха нищожни. „Моля те, за мен е важно” – му казах още веднъж. Е, все пак отидох на Маратона. Вярно, не беше така, както очаквах, че ще бъде. Ако трябва да съм честна – беше ужасно. Но направих това, което беше важно за мен и много се радвам.
      А накрая нещо за разбитите илюзии. Дори и това да беше единственото нещо, което бих постигнала благодарение на терапията, на писмата до и от теб, както и на Ал-Анон, не се съмнявам – заслужаваше си да предприема всичко това.
      Самозалъгвах се повече от десетина месеца. Най-очевидният проблем беше пиенето на мъжа ми и начинът, по който реагирах на него. А аз бях напълно убедена, че имам много по-сериозен проблем на главата. Измислена неприятност, която за мен беше начин да избягам от преситеното с алкохол настояще. Страдание, в което се потопявах изцяло, за да не усещам болката, която ми причинява Дарек. Само дето тогава не мислех по този начин. „Ти си съзависима, животът ти се върти около пиенето на мъжа ти” – се опитваше да ме убеди моят приятел свещеник. Не е вярно – мислех си. Моят проблем беше любовта. Въображаемата любов именно към този свещеник. Веднъж ти писах, че в далечното минало между нас прехвърчаха искри. Хванах се за това като удавник за сламка.
      Днес смятам, че никога не съм го обичала. Тази любов (още повече че беше несподелена) ми беше необходима, за да избягам от сивотата на ежедневието. Предпочитах да страдам, обичайки – както смятах тогава – двама мъже едновременно, отколкото да застана очи в очи с истинската болка – с факта, че Дарек пие, а аз не мога да направя нищо. Едва сега разбирам – виждах, че мъжът ми пие, но не исках, да ме боли (може би защото подсъзнателно помнех, каква болка ми причиняваше пиенето на баща ми). Затова страдах по друг повод. Изобщо не осъзнавах, че беше точно така. Въображаемо страдание... Прочетох препоръчаните от теб книги и бавничко кепенците на очите ми започнаха да се отварят. С течение на времето разбрах всичко. Чудна история...
      Първата ми любов също беше свещеник – някой не от моя свят, различен, по-добър, недосегаем. Дааа, най-вероятно и него не съм го обичала. Както мислите за моя приятел бяха бягство от това, което се случваше около мен съвсем неотдавна – така и мислите за онзи свещеник ми позволяваха да забравя болката, с която беше изпълнена къщата на родителите ми. Историята обича да се повтаря.
      Не, това не е странно съвпадение... просто подобна лепенка за подобен тип рана. И едва толкова наскоро го проумях. И слава Богу! Продължавам да имам известни неприятности с този Господ, но виждам, т.е. чувствам, че все пак той се грижи за мен.
           До скоро! Анка

      Какво да ти кажа, какво мога да ти кажа??? Нека коментар бъде изявлението на мъжа ми, когото вчера накарах да прочете писмото на една ужасно депресирана жена и после ми се нахвърляше, че му е писнало, че не желае да чете такива писма и тем подобни. Затова му викам: „Ето, прочети писмото от Василевска”. А той седи и се хили. “Колко хубаво пише тя!” – грейна той.
      Еми, хубаво пишеш, жено, няма какво да си кривим душата. Пишеш мъдро и на всичкото отгоре хубаво. Ето, за наказание ти пращам адресите на двете момичета, за които ти споменах: Елжбиета и Моника. Няма да ти пиша нищо повече за тях – представете се една на друга сами, че кво!
      А днес кратко, защото се измъчих с писмото до депресираната. Боли ме мозъкът, но мъжо твърди, че е ОК. Еми ОК.
          Еми чао. А

 

      Честита Коледа!
      А на момичетата, чиито адреси ми прати, поради липсата на по-добра идея им пратих празнични пожелания с кратко описание коя съм – да видим какво ще произлезе от това.
      Вкъщи още нямаме елха, но в четвъртък бях в детската градина на тържество (Томек пя коледни песни в хора, затова щеше да е грубо да не отида), разделихме си коледна нафора11... В близкия супермаркет гъмжи от хора, всеки бута пред себе си количка претрупана до границите на възможното...
      Тази година никой няма да ни гостува за Коледа, жалко от една страна. Дарек ще се заеме с украсяването на елхата (наскоро се опита да ме убеди да купим изкуствена, но аз съм непреклонна – не понасям пластмасовите ментета и толкоз... не е екологично? еми, какво да се прави). Към моите задължения спада приготвянето на трапезата за Бъдни вечер. Това е единственият празник, който наистина обичам.
      Няколко човека отпаднаха от терапевтичната група, където ходя. Последния път правихме списък на „забранените средства”, т.е. на начините за непиене на пиещия, които сме използвали до момента. Списъкът излезе доста дълъг. Едно от момичетата после разпитваше обезпокоено: „А какво вместо това? Какво да правим вместо това?” Сега си мисля, че не трябва да има никакво „вместо”. Това, което сме правели, за да престане партньорът ни да пие, е поглъщало купища време и енергия – после не ни е оставало за реализацията на собствените копнежи. В резултат на което сме пренебрегвали напълно себе си. И сега би било хубаво да наваксаме, а не да търсим някакво си „вместо”.
           Всичко най-хубаво! Весли празници! Анка

      Неекологични са точно тези пластмасови ментета. Истинските елхи идват от специални плантации и каквото и да става – така или иначе ще ги отрежат, или пък са ефект от т.нар. (сега вече рядко) почистване на гората, и – както в първия случай – така или иначе няма да доживеят старини, защото в гората просто няма място за тях. А тъй като са прекалено тънки не само за дъски, но дори и за подпалки, следователно ако не за празника, ще бъдат използвани от дърварите в гората за едно голямо пламтящо бух! Увехналите след празника елхи пък подлежат на пълна биодеградация, за разлика от пластмасовите.
      Ние вече всичко сме приготвили, утре ще трябва само да се препусне с парцала и да се поизвива с прахосмукачката, а и, пустите му католици, трябва да си набележим църква, където ще можем да се изповядаме, защото нали в крайна сметка за това става въпрос, а не за херингата, шарана (пълно е с трупове из супермаркетите) или дори за подаръците.
      Що се отнася до изводите ти в групата, мога само за пореден път да грейна над теб. Смятам, че ако си в състояние, т.е. ако имаш сили, можеш да кажеш нещо мило на такова момиче, което иска „вместо”. Напр. „Аз вместо имах имплант в задника на мъжа ми и се чувствах по-зле, отколкото с неговото пиене. Не се тревожи – всичко ще се нареди без вместо”. Смятам, че вече си готова да даваш на хората подкрепа. И това е наистина чудесно!
      Аз от своя страна трябва да се похваля с един мъничък успех, който още веднъж потвърди убеждението ми, че трябва да хванем живота за мутрата и да го натирим, защото иначе животът ще хване нас за мутрата и ще ни прасне между очите. Писа ми една депресирана жена, от тези, дето винаги са силни и всичко контролират, само че наоколо пълно с виене и чудовища. Бях мила и писах за себе си. Преиначаваше, понякога се идентифицираше , но някак си от разстояние, защото иначе сигурно би и дошло наум да си пререже вените... Депресия, отчаяние и самота, и всичко това в резултат на шибаното контролиране и превъплещаване в собствена висша сила. Последното й писмо беше пълно с противоречия – имаше „аз знам по-добре” и „нямам надежда”. Преживях го като крава едно денонощие. След което излях от себе си толкова бяс, колкото получих от прекрасната обвивка на нейните писма. Псувах из цялото писмо, написах й, че аз тук съм манипулаторът и сбърканякът и да не ме хваща на същата въдица, която самата аз съм пускала на другите, защото ми е много добре позната. Не “ти ме мамиш, а аз имам добри намерения, ъхъ, ъхъ, ох, горката аз!”, ами заплаха: „престани да ме мамиш, защото аз го умея по-добре!” И тогава ме осени. Всичките терапии... Да, разбити сме. Да, имали сме гадно детство. Да, нашите партньори са ни вредяли. Но 90 процента от лайната в главата ни произхождат от лопатките, които сами сме държали в ръцете си. Имаме нужда от лечение, от постоянно, досадно човъркане в мозъка, за да престанем да манипулираме другите. За да престанем да се преструваме на сирачета пред самите себе си. Защото сме силни. По-силни отколкото мислим... Е, и чаках отговор. Очаквах отричане, стоварване на цялата вина върху мен. Не би ми пукало, но би означавало край на интернетната терапия (звучи странно...). Вместо това получих благодарности. Кво ще кажеш, а? Успехът ме радва, но радва ме и това, което научих. Отново. Хубаво е.
      Поздрави и чудесни празници!
           Агниешка


      Здравей!
      Празниците полека-лека минават. Всъщност аз обичам само 24 декември – предпразничното шътане, украсяването на елхата, вечерното разделяне на нафората, отварянето на подаръците... През следващите дни много, много не знам къде да си намеря място. Дарек проспа половината ден и отиде на работа. Само децата си играят весело. Хич не умея да изживявам т. нар. неработни дни. Но вчера вечерта беше симпатично.
      В едно от последните писма ти писах за открития неотдавна паралел между това, което се е случило някога, и това, което е станало съвсем наскоро (подобна лепенка за подобна рана). Открих още едно „съвпадение на обстоятелствата”. Помниш ли как мотивирах изневярата си? – писах ти, че се хванах на въдицата на красивите думи. Най-обикновени думи, но май всяка жена копнее за тях... Думи, които мъжът ми, макар че ме обичаше, не казваше. Днес осъзнах, че и това е било „историята се повтаря”.

 


 

      Много, много отдавна... тоест в края на началното училище (тогава бях на някакви си 14 години) си водих дневник – изливах на хартия каквото чувствах, защото нямаше никого, с когото бих могла да споделя. Един ден дадох една от тетрадките на учителя ми по география, т.е. на човека, когото едва ли не всички ученици в училище обожаваха. Прочете я, а после... после се изсипаха думи – много думи за това, колко съм интелигентна, необикновена и изобщо... думи, които очаквах от баща ми вместо постоянното „за нищо не ставаш”. Всичко свърши така, че този мъж започна насаме да ме целува и докосва по начин, по който не би трябвало да го прави. Изпитвах отвращение, но не оказвах съпротива. Подсъзнателно се страхувах, че ако кажа „не”, вече няма да чуя думите, които бяха толкова важни за мен. И няколко години по-късно изневерих на мъжа ми поради същата причина... По дяволите, колко ми е скапан животът.
      И точно аз ли няколко писма по-назад казах, че ми е прекалено рано за ВДА? Ако клиниката, в която ходя, все още съществува след Нова Година (чух слухове, че щяли да я ликвидират), след като приключа с настоящата терапия, отивам на терапия за ВДА или ДДД12 или каквото там могат да ми предложат.
А между другото ти пожелавам душевен мир по време на празниците и по-късно.
           Анка

      Нашите празници минаха някак си на тъгъдък. Противно на уговорката родителите ми донесаха прекалено много храна, при това куп неща за доготвяне, стопляне, пържене, тръснаха всичко на Кжиш в кухнята и седнаха на масата с физиономии от рода „колко студено е тук, колко сме гладни, но сме с добри намерения”. Кжиш, вместо да сипе салатите в купички, да ги поднесе на масата и да седне с всички останали, едновременно пържеше, готвеше и проклинаше лошата подготовка, а ние стояхме гладни. Малгошя ужасно кашляше, а пък майка ми упорито се опитваше да направи нещо, за да бъде всичко по вкуса й – хубаво и както трябва. Резултатът беше такъв, че на масата се класираха едновременно основните ястия, червеният баршч13 и мезетата, мъжът ми издекламира някакви пожелания, безсмислени като никога, а после се опитахме да изядем всичко, преди да изстине.
      За щастие Малгошя все още гръмогласно и искрено се радва на всяка дреболия, и като отваряхме подаръците, беше без грешка, много разреди атмосферата. Получи прахосмукачка на батерии, която, вярно, смуче само специални, предварително подготвени боклуци от стереопор, но издава шум много професионално, има два накрайника и се плъзга по пода като истинска, както и самолет, който я доведе до екстаз. Освен това при раздаването на подаръците помагаше на всеки да разопакова поредния пакет („аз ще ти го отволя”) и това страшно я занимаваше. За нейна най-голяма радост, още същата вечер Кжиш докара по-голямата й сестра, която изкарала изключително гаднo Бъдни вечер в тях, където майка й и баба й я обсипали с претенции относно изгубените преди два месеца ключове от вкъщи и й подарили писалка и 80 злоти в брой, за да им се махне от главата, след което си легнали, завили се с одеало, всяка в различна стая. При нас Ева получи нормални подаръци, между другото много сполучливи, както се оказа – една хубава блузка, комплект шапка – шал – ръкавици, целите на раета, и като допълнение на комплекта – раирани чорапи, както и модерна висулка за синджирче в комплект с гривна. Дори и от родителите ми, които също винаги дават нещо от себе си, но по-скоро като чиста формалност, тъй като нали нямат такова задължение, получи хубави бисквити, които много я зарадваха и веднага изяде половината, както и забавен календар с животни. Изглеждаше истински радостна и после дори ни чете откъси от своя дневник, от които ставаше ясно, че всичко се е получило чудесно. Разменихме си още веднъж и с нея нафора и този път пожеланията на Кжиш не бяха толкова глупави, затова стана приятно, празнично и весело.
      Момичетата лудуваха нон стоп от Бъдни вечер нататък, а в деня на Коледа бяхме при общите и за двете момичета дядо и баба, които подариха на Ева качествена китара. Разцъфна от щастие, спи с новата шапка на главата и с китарата под мишница и през цялото време ужасно се радва.
      Трябва да изкоментирам това, което ми пишеш за учителя по география, ясно и кратко (пропускайки паралелите, май дори по-добре така) – шибана история!!! Била си на 14 години, а останалото мътните го взели!!! Когато си изневерила на мъжа си, си била вече пораснала, а тоя тип просто се е възползвал от случая, защото готиното маце, зажадняло за нежност и топлина, не му отказвало, а тази история от детството ти просто подлежи на наказание според наказателния кодекс и толкова! Този тип заслужава след години някой съвсем безкористно да го ступа за малтретиране на малолетна!
 Що се отнася до терапията на ВДА, повтарям още веднъж – едно по едно и преди всичко така, както ти подсказва сърцето. Напълно съм спокойна, че ще се справиш отлично и ще направиш добър избор.
           Еми, засега толкоз – поздрави – Агниешка


      Здравей!

      > Трябва да изкоментирам това, което ми пишеш за учителя по география, ясно и кратко (пропускайки паралелите, май дори по-добре така) – шибана история!!!

      Нямам какво повече да добавя. Сега и аз така го възприемам. Но дълги години се опитвах да изхвърля случилото се от съзнанието си. Не можех да разбера защо СЪМ се съгласявала на всичко това. Когато обаче споделих това болезнено преживяване с мъжа ми, той просто го умаловажи („ааа, била си вече голяма, няма какво да изпадаш в истерия, какво ти малтретиране...”).
Като се връщам назад в паметта си и виждам себе си – комплексирана и задушаваща се в това село, където ми било писано да се родя. Баща ми е завършил сравнително добре средно училище, но не продължил да учи. Откакто се помня ми даваше да разбера, че аз трябва да следвам и да завърша. Самата аз много го исках. Бях отличничка, четях най-различни книги. В моето обкръжение нямаше никого, с когото да мога да ги обсъдя. Само този учител... изобщо не ме привличаше физически (дебел, оплешивяващ и много по-стар от мен), но ми се струваше интелигентен. Тогава.

      Преди година и половина бях в Литва при нашите. Посетих и училището ми (намира се в същото село). Размених си по няколко думи с учителите – толкова години минаха, а те продължават да преподават там... и дори ме помнят. ТОЗИ учител също беше там. Мрънкало и лицемер. Разговарях с него за малко и това беше един от най-скучните ми разговори, които проведох тогава.
      А преди няколко месеца се оказа, че в интернет действа група от хора, подкрепящи моето старо училище. Един дявол знае, как са разбрали за него... Завързах контакт с тях. Струваше ми се, че са свестни. И наистина – по свой начин са си свестни. Дарили на училището доста обурудване, финансират децата, които ходят там. Само че... когато се зачета по-внимателно в поместените на тяхната страница текстове, започвам да кипя от яд. Да, бе, поляците били адски подтискани от литвините. Да, бе, литвините искали да лишат поляците от тяхната народна принадлежност. Егати, толкова години съм живяла в Литва и някак си не съм се чувствала подтискана от никого, нито пък лишавана от народна принадлежност!!! Активистите ме помолиха, да направя няколко снимки на училището, като отида в Литва. Еми затова и отидох там (беше юни месец). И пак попаднах на учителя по география. Достатъчни бяха само няколко минути разговор и ВЕДНАГА РАЗБРАХ, кой предава на поляците от Полша такива сензации на тема „лишените от народна принадлежност поляци от Литва”.
      Като резултат от посещението ми там, вече не поддържам връзка с интернаутите, подпомагащи моето старо училище. Не смятам, че мястото ми е сред тях. А пък и сантиментите ми към това училище някак си същевременно се изпариха.
Но ако става въпрос за паралела, за който споменах в предишното писмо – едва един такъв поглед върху нещата ми позволи да проумея, защо не съм била в състояние да кажа „не”. Думи, думи, думи... ставаше въпрос за тези думи. Е, и за пореден път се убедих, какво голямо влияние е оказало това, което се е случвало, когато съм била дете, върху онова, което се е случвало после.
      Вярно, с тази изневяра беше малко по-различно. Но причината беше същата... Беше Нова Година, а мъжът ми – вместо да бъде с мен – се замъкна на работа, защото за него работата е най-важна, а аз бях някъде на по-заден план. А аз исках любов! – но след като никой не искаше да ми я даде, аз посегнах към заместител във формата на красиви думи...
      Мисля си за тези паралели и... Чела ли си Непоносимата лекота на битието на Кундера или може би си гледала филма (неотдавна го даваха по телевизията)? Там главният мотив беше мисълта, че историята или се повтаря, или не. Ако не се повтаря, няма страшно, можеш да си правиш в живота каквото и както поискаш. Но ако се повтаря, трябва да внимаваш, о, наистина да внимаваш, защото всяко твое действие ще ти се връща до безкрайност. Засега в своя живот забелязвам повтарящи се истории и това малко (в контекста на тази книга) ме изпълва със страх. Надявам се, че след като съм осъзнала тези повторения, те вече няма да се върнат... По дяволите, късно е вече и започвам да дрънкам глупости...
           Поздрави, Анка

      Коментара на мъжа ти относно поведението на онзи скапаняк мога да нарека хм... горе-долу по същия начин... Била си на 14 години и „си била вече голяма”??? – много интересно... Ако някакъв дърт пръч си пъхаше ръцете в гащите на НЕГОВАТА дъщеря дали щеше да каже същото...? Може би в рамките на паралелите, защото ако се беше вбесил от онази ситуация, може би щеше да се замисли сериозно върху твоята изневяра, вместо непрекъснато да пее песента от цикъла „заради теб, шаврантия такава” (в Литва казват ли „шаврантия”?).
      Ти внимавай с тази литература – в крайна сметка това е само литература... Помня една ситуация, когато няколко личности имали претенции към Гретковска (която не харесвам, защото е надута), че представила папата в книгата си като изморен и заспиващ старец, а тя се защитавала, че това не били нейни думи, а на измисления от нея герой. Еми, съгласна съм, това представлява литературата. Помня, как са ме учили да търся истината в литературата, а днес си мисля, че това са истини – но истините на авторите. С които мога или да се идентифицирам, или не. Не се идентифицирам с посланието на Кундера, защото то не произлиза от моя свят. Едно такова е ъъъ... протестантско в същността си. Протестантите вярват в Божието наказание още тук и сега, както и в изстрадването на грехове и вини на момента. Това е малко съгласно калвинската идея, че цялата тази свободна воля нищо не струва, а аз мисля, че свободната воля е основното. Само дето понякога е трудно да се възползваме от нея, но това вече е забележка, отклоняваща се от темата...
           Много поздрави – Агниешка

 

 


 

      Здравей!

      > Ти внимавай с тази литература – в крайна сметка това е само литература...

      Вярно... макар да няма съмнение, че за мен винаги писаното слово е имало голяма тежест. Може би защото изучавах света предимно чрез книгите – нямах си никого, който би могъл да ми обясни това или онова. Баща ми беше непрекъснато пиян, майка ми – непрекъснато заета с нещо... Затова четях. Адски много... Натрупах май най-голямата библиотека от всички ученици, които ходеха в мизерното училище в моето село.
      Днес също се старая да чета повече, макар че – с три деца – нямам много време за това. Понякога дори си мисля, че съм зависима от книгите. Имало е в живота ми и седмици, когато дори не съм ги поглеждала. Дарек веднъж ме обвини, че това, което чета в книгите, ми оказва прекалено голямо влияние. Дълго размишлявах по въпроса. Оттогава гледам по-критично на нещата. Е, дори и Дарек понякога има право.
      Засега само се ядосвам, защото мъжът ми пак изнамери някаква причина, за да не се прибере днес по-рано вкъщи – не успях да стигна до Ал-Анон. Не съм ходила там от три седмици вече. ОК, ще се справя. Но много ме е яд, че Дарек продължава да не си изпълнява задълженията. Дааа... неговата работа е най-важна, нищо не може да се сравнява с нея – а аз дори нямам право да се ядосвам, аз би трябвало да разбера... И още как! А утре е новогодишната нощ. В живота ми няма нито една Нова Година, за която да си спомням с хубаво. Винаги нещо не беше наред... Дори когато бях някъде, извън къщи, на някакъв купон. Егати, аз май не умея да се забавлявам...
      Утре няма никъде да ходя. Дори не знам, дали този път Дарек ще благоволи да ме удостои с присъствието си (работа, работа, работа...). Скарахме се по телефона и мисля, че всъщност не ми дреме: щом като иска да посреща Новата Година в работата, няма проблем. Няма да плача я. Но какво ще правя, не знам...
           Поздрави, Анка

 

      Анка, днес съм труп, затова трупешката ти изпращам новогодишни пожелания. Бъди здрава, на добър път, стискам палци и те прегръщам силно! Посрещнахме новата година в Другата Стая, а в 00:05 часа огромната съпруга с цялата си тежест легна върху мъжа си и заспа, а детето хъркаше до нас.
      Не обичам купоните и малките тържества, аз имам нужда от дискотеки и лудуване по 100 различни начина, макар водката да не ми е необходима. Еми, до следващия път. Много поздрави, Боже, ще припадна – А


      Здравей!
      А аз посрещнах новата година по следния начин: мъжът ми се прибра от работа около 19 часа, домъкна безалкохолно шампанско, четири сладкиша и множество най-различни фойерверки. И веднага си легна, тъй като го заболял гърбът. Аз – макар да си обещавах, че ще запазя спокойствие – се мятах вбесена из цялото жилище. И ако не бяха децата, нямаше да има никаква Нова Година. Втрещи ме решителността, с която шестгодишният Томек заяви, че ще изчака да стане полунощ и точка. Вероника се наспа през деня, затова също дори и не си помисляше да си легне (макар че по-късно така или иначе заспа на пода пред вратата). Дарек се събуди... Изгледахме някакъв филм, прескочихме с дистанционното по всички канали – по всички канали даваха Кравчик14, а казват, че всичките предавали на живо... клонирали ли са го или какво? В полунощ изпихме „шампоанското” (както казва Вероника), а Томек и Дарек изтичаха на двора да изстрелят всички фойерверки. Томек беше на седмото небе. После едвам успях да накарам всички да си легнат и... нани. Не, не беше зле... всеки случай – не толкова зле, колкото очаквах.
      Всъщност имам една дилема... Много, много отдавна, тоест преди повече от година, се натъкнах в интернет на адреса на моята първа, несподелена любов – на този свещеник, лепенката за рани, с който ме „снабди” пиещият ми баща. Дълго се колебах, докато накрая му изпратих благопожелания заедно с писмо за Великден. Доколкото си спомням, писмото беше от рода: „ще се справя с всичко, всичко е наред” + „толкова ми е гадно на този свят и толкова съм самотна” (тоест изпълнено с противоречия, заплетено и въобще, и изобщо).
      Един дявол знае от какъв зор му писах... Това беше изключително тежък период от живота ми: Дарек пиеше все повече, без да се съобразява с нищо, аз сама гледах три деца, включително най-малката Наталка, която тогава беше само на три месеца – вече бях останала без сили. А удавникът и за сламка ще се хване. Не ми отговори, което всъщност можеше да се предвиди, с времето съвсем забравих за това писмо. Докато един ден, преди около месец и половина, получих и-майл – молеше ме да му дам телефонния си номер – „ще се обадя и ще ти обясня, защо чак сега отговарям”. Бях шокирана и естествено му отговорих на писмото. Не се обади, а аз се ядосах – от какъв зор СЕГА ме занимава с глупости. Накрая разбрах, каква роля е изиграл този човек в живота ми. И ми мина желанието, да поддържам връзка с него. Но му изпратих поздравления за празника + няколко думи относно настоящето ми положение. Пак ми изпрати и-майл с молба, да му дам номера си. Отговорих, и този пък наистина се обади.
      Някога изобщо не умеех да разговарям с него – прекалено отдалечени бяхме, прекалено много емоции от моя страна и т.н. Говорейки по телефона с него, първоначално също се чувствах объркана и едвам успявах да кажа нещо. Докато в един момент осъзнах, че миналото... еми, то си е минало, не изпитвам вече нищо от това, което някога изпитвах към него... и че мога наистина да разговарям нормално с него. Само дето сега фактически не знам какво да правя. Не изпитвам никаква нужда да поддържам връзка с него, всъщност от празниците насам не сме си писали нито сме се чували по телефона. Освободих се от това увлечение. Тоест какво? Да позволя на това познанство „да умре от естествена смърт”? Защото така някак си странно се получи, че макар винаги да съм искала да срещна мъж, който да умее да взима решение по отношение на „нас” (и няма значение дали ставаше въпрос за любов, приятелство или напр. партньорство в някакво начинание), по пътя си винаги съм попадала на такива, които не можеха да помръднат, ако не им дам ясен сигнал. И този път е така. Имам малко познати... следователно може би – след като започваме да се разбираме – не трябва да прекъсвам това познанство толкова прибързано? По дяволите, не знам...
           Анка

      Анка,
      това чудно размножаване на Кравчик също ни накара да се замислим. Малгошя гледа заедно с нас Смахнатия професор и разбра доста неща от филма, а шанпаское (Пиколо15) изпихме към 17 часа. А пък Кжиш направи две купчини (буквално) руски пироги и се натъпкахме до пръсване.
      Вчера с кльощавия ми съпруг (Боже!!! А аз??? А АЗ!!??) измислихме изключително литературна метафора, с която се гордеем. Реших да ти се похваля с нашето изобретение, но най-напред трябва накратко да те въведа в атмосферата на създаването на нашата златна мисъл. Бизнесът едва пъпли, декември беше ужасен, а това, което изкарахме предишните месеци, изядохме със замах по празниците, и януари не се очертава на по-добър. Ха, такъв е браншът. Същевременно нашите разходи са такива, каквито са, и няма да станат по-малки, а бебокът е ante portas (тоест пред вратата...), затова трябва спешно да измислим нещо, за да подобрим положението. Та започнахме да мъдруваме. Моят зет, да пукне дано, както обикновено се домъкна с що годе добра идея, изслуша това, което Кжиш му каза, след което подви опашка под тлъстия си задник (зет ми, за разлика от мъжа ми, е тлъст и мърд?) и каза „чао”. Не може да се разчита на неговата шибана помощ – както обикновено – което е нормално, но по-лошото е, че не може да се разчита и на обикновена лоялност и благоприличие от негова страна. Пресметнахме с мъжо разни работи, след като се врътнахме на зетя, след което Кжиш си пое дълбоко въздух и отиде да поговори с родителите си за пари. Бори се геройски с баща си, в резултат на което свекърът извикал зетя за подкрепление. Следователно Кжиш се борил геройски и с брат си, когато на помощ се притекла майка му. И нея я победил, след което се върна претрепан, оръжието му на парчета, с остатъците от гербовия щит и започна да ми се жали, а аз на него. В припева на моето оплакване се повтаряше обвинението за общата липса на разбиране от страна на семейството му (и на моето също, но аз с моите изобщо не разговарям, защото това вече няма никакъв, ама НИКАКЪВ смисъл), след което – за да не му е кофти – му казах: „Знам, че повтарям едно и също, но човек като си излее душата, поне може да спи нощем...” На което Кжиш в изблик на гениалност ми отвърна: „Понякога трябва да пръднеш, дори и да засмърди...” А аз довърших: „Защото тогава най-накрая престава да те боли коремът!” И така възникна златната мисъл, която бихме могли да снабдим и обозначим със „запазена марка” и която звучи по следния начин: „Понякога човек трябва да пръдне, защото тогава престава да го боли коремът”. И какво от това, че смърди? – най-после не те боли, а смръднята...? – смръднята ще се разнесе като поука за в бъдеще... И това е същността на всички поведенчески терапии.
           Хоу. Йо. Агниешка

 

      Здравей!
      Гениална мисъл! А при мен всичко е ОК. Преди две седмици ни дойде на гости баща ми (затова и нямах много време да стоя на компютъра). Днес си замина. Беше така, както предполагах, че ще бъде. Никакви караници, децата хлътнали до ушите по дядо си (нямаше как да ги убедиш да отидат в детската градина). Преди да дойде, му пратих писмо, в което категорично му заявих да не донася никакъв алкохол. не донесе. Няколко пъти си купи бира тук, на място. Чудех се, какви емоции ще предизвика у мен мирисът на алкохол след петмесечното му отсъствие в дома ми. Бях изненадана, когато в един момент осъзнах, че всъщност не ми пука много, много. Някога сигурно щях да кипя вътрешно от яд, стараейки се, никой да не забележи. Сега ми беше едва ли не безразлично. Вярно, не ми се нравеше, че баща ми пиеше бира, но след като... та нали притеснението и ядосването по този повод нямаше да допринесе с нищо. Затова не се ядосах. Надявам се, че ще съм в състояние да запазя хладнокръвие, също ако някога и Дарек започне пак да пие.
      Какво още да ти напиша по повод това посещение...? Разговарях с баща ми спокойно, макар да имаме доста различни мнения по някои въпроси. Казах му, че ходя на терапия и на Ал-Анон; обясних му защо го правя... Той не можа (или не пожела) да го разбере. От него научих, че си губя времето и т.н. Но когато го помолих да гледа децата, когато трябва да отида там, той с удоволствие се съгласи. Следователно по време на престоя му бях два пъти на Ал-Анон, два пъти на терапия и допълнително още два пъти на театър. Обичам театъра, но отдавна не бях ходила на представление. До неотдавна умът ми не го побираше, че мога да отида сама на някой спектакъл, а пък и Дарек нямаше желание да направи възможна една такава моя екскурзия (той хич не си пада по театъра). Дори и сега – когато баща ми остана да гледа децата – Дарек измрънка: „За какво отиваш?” и т.н. Оставам с впечатлението, че моите излизания където и да било събуждат в него параноичен страх (което само още повече ме убеждава, че въпреки отричанията, той е много зависим – защото нали не само злоупотребата с алкохол, а предимно определена, повтаряща се схема на поведение свидетелства за това, че си зависим). Едно от представленията много ми хареса, друго – малко по-малко, но се радвам, че изобщо отидох.

 


 

      Преди празниците на терапията правихме едно упражнение – всяка от нас трябваше да напише на едно листче три неща, върху които има влияние, и три, върху които няма никакво влияние. После трябваше да изберем едно от трите неща, върху които имаме влияние... и да направим нещо в тази насока. Тогава реших, че – в рамките на правене на важни за мен и приятни неща – ще отида на театър. Радвам се, че успях да го осъществя, макар и с малко закъснение.
      Но да се върнем за малко към баща ми... по едно време забелязах, че започва да се държи спрямо внуците си, които несъмнено обича, така, както спрямо мен преди години... присмиване и т.н. Опитах се деликатно да му намекна, че това не е подходящият начин за разговаряне с деца, или във всеки случай аз не го смятам за такъв и не желая, някой да мотивира децата ми отрицателно за каквото и да било, но не смятам, че баща ми разбра какво имам предвид.
      Между другото баща ми реши да отказва цигарите. Без никакви коментари от моя страна като напр. „цигарите са вредни”, с които преди го засипвах нон стоп. Просто така, по моя инициатива... Това ме радва. Любопитно ми е, колко дълго ще издържи? (Преди години пак отказваше цигарите, тогава не пуши година и половина).
      Що се отнася до терапията... Ходя, ходя. Наред е. Две жени, които се бяха записали в групата, се отказаха от по-нататъшно участие в нея. Останахме шест души и вече се усеща, че сме си по своему задружна група. Моят проблем в момента е свръхотговорността. Чудя се какво да правя с това, и засега много, много не знам. Понякога ми се струва, че ще ми бъде по-лесно да подредя всичко в живота си, ако спра да разчитам на мъжа ми, на който дори и сега не може много да се разчита (непрекъснато „забравя” за неплатените сметки, казва, че „ей сега” се прибира, а се връща след няколко часа, и няма нищо по-важно в живота му от неговата работа. Затова когато го помоля за нещо, а той не го изпълнява, защото еди кво си, пък само малко добра воля от негова страна би била достатъчна – откачам... Затова си мисля: „Добре, ще се справя и без него” и... тук май е проблемът, защото дали „справянето без него” не означава натоварване и с неговите задължения? Май означава... И как да се измъкна от тази ситуация?).
      Понякога стигам до извода, че бих се чувствала по-добре сама, без съпруг... Дааа, аз много го обичам, той мен също... и какво от това? Напоследък се дразня само като го погледна, а в ума ми се раждат милион претенции. Когато го няма, когато е на работа – се чувствам по-добре. Уж ме е яд на неговото „работата преди всичко”. Но когато съм сама вкъщи, по-малко се ядосвам, по-лесно ми е да овладея нещата... и въобще.
      В същото време Наталка, която след по-малко от две седмици ще навърши една годинка, проходи! С всеки изминал ден се справя все по-добре. И с тази оптимистична новина завършвам днешното писмо.
          Много поздрави на всички. Анка

      Измъчи ме един тип, който ми писа, с цел да потвърди своето съвършенство. Световен шампион по манипулация. Луд перфекционист. На 34 години, вече съсипал два брака и във всичко вижда атака срещу неговата свобода. Пише: „Помогни”, след което ми се нахвърля, че искам да му промия мозъка, тъй като му давам съвети, дефинирам и се опитвам да го идентифицирам със себе си, че нали той, горкичкият, изобщо не ме познава, нито аз него, следователно какво си позволявам, леле-мале. Тези бесмислени писания продължиха известно време, а аз се измъчих да поддържам връзка с него, защото след като отговаря и приключва писмото с „благодаря предварително за отговора”, значи очаква шибан отговор, нали? Върхът беше неговото отношение към личното определение „гърбица от миналото”, тъй като се оказа, че на този индивид му стърчали плешките, и нали вината не е негова!!! Написах му, че има синдрома на таралежа. Любезно ми обясни, че таралежите изобщо не бодяли толкова много и че явно никога не съм държала таралеж в ръцете си. Да, бе, шибан интелектуалец, не позна, защото съм отраснала в гората, но когато някой е самото съвършенство, не може да преположи, че някой може да се сравнява поне малко с него в някоя област. Днес реших, че му тегля една майна, и си позволих да му напиша, че му тегля една майна. Очаквам писмо от рода „о, ти, неразумний юроде, не ме познаваш, не си изобщо наясно с нещата, а аз ти се доверих, слава Богу, че има и други хора”, но не ми дреме и няма повече да му отговарям. До момента съм случвала на два такива самовлюбени екземпляра. С болка в паметта заявявам, че и аз бях същата и слава на Всевишния, че това вече е минало.

      Такива хора са ужасно нещастни и изобщо не разбират, защо НИКОЙ не поддържа връзка с тях. Има два изхода: или унищожаване на всякакви по-близки контакти – както с тоя тип, или обвързване с напълно болен човек – с алкохолик например...
      Адски ме беше яд, след като прочетох това писмо и ПРЕДИ да напиша своя отговор. Просто бях бясна, яд ме беше на мен си, че се задълбочих в отношения, които нищо не ми дадоха, а само адски ме нервираха, и за да се отърва от това чувство, попитах мъжа ми дали родителите му ще дойдат утре в детската градина да гледат изявата на Малгошя по случай Деня на Бабата и Дядото. Моито родители ще присъстват, разбира се, защото много се вълнуват от Малгошя и детската градина. А на въпроса ми, дали свекърите ще дойдат, Кжиш каза: „Не, и не желая да говоря за това”. Еми, и аз щастлива от смяната на темата и възможността да се заяда с любимите ми свекъри (не ги обичам, и те, струва ми се, не ме обичат), давай да разпитвам защо няма да дойдат и защо Кжиш не иска да говори за това. Те са си диваци. Дъртият се има за Най-важния На Света Държавен Чиновник и не може да излезе от работа в 15 часа, за да дойде на представлението, а дори и да беше по-късно, той ще е изморен, а свекървата е толкова ужасена, че трябва да отиде някъде на чуждо място и че, не дай си Боже, някой може да я заговори, че ще се забарикадира вкъщи и няма да отиде, дори и ако Кжиш отиде да я вземе, хване я под ръка и после я изпрати до вкъщи.
      Мъжът ми си изля душата и от само себе си реши, че майка му има нужда от терапия, защото е класически случай на възрастно дете на алкохолик, тъй като се страхува, затваря в себе си и накрая става зависима от мъжа си, в присъствието на който е свикнала да се преструва, че е глупава и няма никакви мечти или стремежи, издивява и го предава на децата и внуците си. След което се опомни, млъкна и хукна с количката на Малгошя, а аз с изтънчен галоп се опитвах да го настигна. После заговори за брака на брат си, където въпреки че снахата е образована като него, за разлика от майка му, се повтаря същата схема. А после започна да се рови в семейното минало. А после стигнахме до вкъщи, прибра се по-голямото дете, и мъжът ми започна да държи лекции и доклади, след което по-голямото дете пожела да получи информация, как се прави електрически двигател, и аз този път вече напълно онемях. Моето семейство се променя и еволюира, като и в това виждам резултат от моето писане на писма. Еми, защото все нещо ще разкажа, все нещо ще споделя, понякога ще помоля мъжо за мнение, но общо взето не правя психоанализи. А пък Кжиш започна от само себе си и изобщо.
      Аха, и мина една година откакто Кжиш не пие. Казах му го, а той с пълно гърло извика пренебрежително: „Еее!!!” и отиде да мие съдовете. Изглежда сме щастливи...
      Ако става въпрос за баща ти и неговото поведение спрямо децата, които уж обича – аз съм забелязала същото и у моите родители. Със сигурност обичат Малгошя, баща ми определено по-малко критично от майка ми, която винаги очаква, че на близките й ще им порастнат рогца и ще започнат да светят на импулси, но това не им пречи да се опитват да я подтискат, да я правят за посмешище и да я довършват с безсмислени забележки. На Малгошя, за щастие, не й пука, но ако й запука, става адски асертивна и казва напр., че „Така не се говори”, затова не се притеснявам за нея, докато аз командвам тук. Еми, толкова за нас.
      Между другото съм пораснала навсякъде с по сто сантиметъра (НАИСТИНА!!! ужас...), когато правя секс, непрекъснато мисля, че изглеждам като балон, чувствам се некомфортно и си мечтая вече всичко да е минало. По-добре да се прескочи отколкото да се заобиколи, как ми се ще да разцъфна...
           Поздрави – Агниешка


      Здравей!
      Пак ми се скапа компютърът, не мина без преинсталиране. А понеже не мога да се оплача от прекалено много свободно време, едва днес се заех да отговарям на писмата, които съм получавала напоследък. Моника спомена ли ти, че я ангажирах в редактирането на новини? Ето какво се случи: в едно от първите си писма момичето ми спомена, че си мечтае да стане журналист, но май нищо няма да излезе, защото това... защото онова... Неотдавна от нашата редакция отпадна един надут индивид, който малко по-рано упорито се опитваше да ми докаже, че съм неземна вещица (прекалено много съм била изисквала от другите хора... хм... ако ме питаш мен, съвсем не повече отколкото изисквам от себе си). Моника – което си и личи от писмата й – определено няма особени проблеми с полския, съвсем чудесно борави с писалката (т.е. с клавиатурата), затова я попитах дали не би искала да си сътрудничи с нас. Не бях сигурна дали ще се съгласи – често става така, че някой казва, че (ако би имал възможността) би правил това или онова, а когато му предлагаш нещо конкретно, веднага се оттегля. Моника се съгласи и от време на време ни снабдява със своите текстове. Най-вероятно няма да получи пари за това, но ще придобие известен опит (шефът ни с удоволствие издава на всички наши сътрудници удостоверение за работа – което в днешно време, когато само практиката е от значение, не е хич малко). А ние спечелихме поредната редакторка.

 


  

      Денят на Бабата и Дядото. За поредна година замествах бабите и дядото в тържеството в детската градина именно по случай този празник. В началото при „Мухоморките” (групата на Вероника), после при „Пумпалите” (групата на Томек). Беше много приятно, макар че децата ми не се изявиха много по време на „концертите” – в последно време много отсъстваха от детската градина, затова не знаеха всички думи и стъпки. Вероника изобщо не се притесни от това. Томек – даже много. След тържеството отидохме все пак на сладкарница, където му позволих да си избере паста. Веднага му се оправи настроението.
      Напоследък по време на терапия обсъждаме свръхотговорността и свръхконтрола. Доколкото с второто нямам вече почти никакви проблеми, дотолкова първото ми ги създава цял куп. Смятам, че неговият извор трябва да се търси в далечното минало, тоест в детските години. Родителите ми са ме направили перфекционистка – винаги трябваше да мога и да правя всичко по най-добрия начин. Дори не се и бунтувах много срещу това (когато наблюдавам поведението на отделните членове на моето семейство, стигам до извода, че перфекционизмът е генетична болест). Товарех се с някои от задълженията на мъжа ми, още преди да започне да пие. Най-яркият пример беше ежедневното ставане в пет часа сутринта, за да му направя сандвичи за работата. Докато той самият един ден не реши, че няма нужда. Откакто се помня, винаги съм била потънала до уши в задължения. Често пъти защото – както ми се струваше тогава – никой не би го направил по-добре от мен. А нали светът ми щеше да рухне, ако всичко не беше съвършено. Сега вече не смятам така, но ми е ужасно трудно да отвикна от закоренените в мен начини на поведение. Когато правя нещо сама, без да разчитам на помощ от други хора, ме обхваща едно тааакова вътрешно спокойствие. Когато обаче другите се отнасят към моето „посвещаване” като към нещо очевидно, избеснявам, чувствам се подценявана. Терапевтката заяви, че трябва сама да намеря изход от тази ситуация. Търся... но засега без особен резултат.
           Анка

      Анка!
      Денят на Бабата и Дядото беше успешен от гледна точка на изявите, а от гледна точка на присъствието на бабите и дядовците – половинчато – появиха се, както очаквахме – само моите, защото свекърите биха пукнали, ако трябваше да излязат от вкъщи. После Малгошя, по случай на възстановяването си след грип, три дни подред ходи при баба си (моята свекърва), и й изигра още веднъж целия спектакъл и жената се почувствала реализирана. Аз също попаднах там на някакъв обяд и то тъкмо тогава, когато стомашният грип се върна при мен, след което се домъкна свекърът и заяви, че още по-добре, че имам разстройство, защото няма да ми е необходима клизма като раждам. Озъбих се и започнах да ръмжа, но Кжиш започна да ме гали по рамото и да ми казва: „Шшшш... аз съм тук...”, с което ме трогна.
      И аз познавам много добре перфекционизма, и то прекалено добре, защото заради него съм скапала повечето от удоволствията в живот си. Но ми мина, с което обичам да се хваля. Наскоро фирмата ми измисли, че локалните отдели трябва да организират един вид културен купон, естествено за без пари. Аз казах, че повече няма да правя нищо за без пари, защото моята приятелка – директор на отдела – измисли, че ще й помогна, защото никой друг не иска. (Преди година сама измислих такъв купон, при което беше супер, но централата не благоволи да отпусне пари). На което тя каза “добре” и ми предплати безразсъдната сума от 500 злоти (смешна сума), за да й организирам всичко това и да й потърся спонсори. В същото време се разболях, станах адски дебела и тем подобни, и започва да ми писва аз да изпълнявам нейните задължения – дори и за тези “невероятни” пари. И изведнъж ми хрумна, че някога бих се чувствала ужасно длъжна да дам всичко от себе си и да съм някак си глупаво лоялна – а днес не ми дреме. Предплатила ми била? – нейн проблем. В бизнеса е така, или ти го начукваш на другите, или на теб ти го начукват, а аз не обичам да ми го начукват. Няма да се претрепвам заради някой си, дори и за пари, и не ми дреме за отговорността и перфекционизма. Купонът й е що годе организиран, а тя ми била решила пък точно сега да замине в отпуска и да не си мръдне и пръста при организацията? – ако нещо не се получи, тя ще дава сметка, не аз. Кво ще кажеш, а? Мръснишки?... Не, мисля, че най-после се научих да мисля за себе си, а едва след това за чуждите работи и самочувствие.
      В търсенето на решения ти препоръчвам златната мисъл, макар и не моя – или ти им го начукваш, или на теб ти го начукват... За размисъл.
           Поздрави – Агниешка


      Здравей!
      В рамките на разширяване кръга на познатите (нищо не излезе от подновяването на стари приятелства) – преди две седмици поканих приятелче на Томек с майка му вкъщи. А пък миналата седмица ние с децата им гостувахме. И кво? И нищо... Понякога ми се случва да срещна някого за пръв път в живота си, а след няколкоминутен разговор имам чувството, че познавам този човек от години – толкова приятно си говорим. За съжаление, Башя не е от тези хора. Тя е мила, симпатична и изобщо, но наистина не знам, за какво да си говоря с нея. И явно тя ще продължи да бъде само майка на приятелче на Томек, а не моя приятелка.
      Преди известно време разговарях няколко пъти посредством чата с „лепенка номер 1” – т.е. със свещеника, в когото бях влюбена преди години в Литва. Стигнах до извода, че това познанство изобщо не ми е нужно. Иначе казано: нямам желание да поддържам с някой отношения от рода „гуруто и неговият ученик”, а така някога изглеждаше нашата връзка... В това отношение нищо не се е променило.
      Разговарях и с „лепенка номер 2” (по телефона). Бяхме приятели, още преди и през ум да му мине да става свещеник... и продължаваме да бъдем. Няма я само обвивката с наименование „несподелена любов”, което много ме радва (като се има предвид, че някъде преди половин година само при мисълта, че всичко това е фикция, ме обземаше паника: как ще се справя без него?!).

      Още само два четвъртъка и край на терапията. Чудя се дали съм постигнала нещо благодарение на нея... Имам чувството, че твоите писма са ми дали повече, както и книгите, които ми препоръча, та дори и Ал-Анон. Някъде в мен е закодирано, че терапията би трябвало да е стресираща. Тази не беше от тия. Докато траеше, направих няколко важни за мен открития, но някак си нито едно от тях не беше мотивирано от казанато по време на терапията. От друга страна... започнах да си водя „дневник на чувствата” (вярно, не много систематично, но все пак е нещо – благодарение на това „опитомих” вече по-голямата част от неприятните чувства), попълних няколко въпросника, които ми позволиха да „подредя” в главата си това и онова... Затова си мисля, че не са важни само радикалните промени в една или друга област, ами и вървенето с дребни крачки в правилната посока.
      Терапевтката предложи на нашата група още една серия от срещи. Все още не съм решила дали да участвам. Не се страхувам да посегна към дълбините на същността си, дори го желая и именно това ми липсваше в досегашната терапия, която ми се струва някак си прекалено повърхностна... Но ме изкушава да опитам да живея, реализирайки това, което съм научила, без „опора” във вида на ежеседмична терапия (в един момент се хванах, че от известно време живея от четвъртък до четвъртък... и не съм сигурна дали ми харесва). Хм... дилема. С теб как беше? Дълго време ли ходи на терапия? Ами Ал-Анон?
      Терапевтката ме изненада с твърдението, че с времето Ал-Анон престава да бъде необходим на съзависимия, че всъщност можеш докрай „да си уредиш сметките” със своята съзависимост, попълвайки по този начин редицата на здравите хора. Дали наистина е така? Малко се съмнявам... още повече, че в Ал-Анон срещам жени с няколкогодишен „стаж”.
           Анка

      Аня,
      всичко, което пишеш, е и вярно, и не е вярно. Терапията може да ти е необходима и до края на дните ти, както и срещите в Ал-Анон. Може и да решиш, че не, искаш да си починеш от разграждането на личността ти до първичните й елемени – но трябва да си сигурна, че не ти е нужно, а не че „още не сега, не мисля за това, олеле, само и само да не мисля за това”. Ти сама решаваш каква ще е твоята терапия – днес, утре и след три години. Може да ти бъде трудно в живота – и тогава може и да ходиш на сбирки, дори и след дългомесечно прекъсване. Можеш и да ходиш – защото ти харесва. Защото не ти позволява да забравиш, защото ти дава подкрепа и макар и малката възможност да си поговориш с някой, който не се казва Башя (знаеш, че това име ме отвращава. Всички Баши, които познавам, са едни такива отвратителни, мудни дропли. Толкова „мили”, че блеее). Или – дори защото не мислиш за това. Може и да не искаш и никой няма право да ти казва, че това е добре или зле и трябва да търпиш. Животът не се състои във взимането на окончателни решения, ами в еластичното реагиране спрямо това, което ти носи денят. Окончателност ще намериш, като легнеш в гроба, преди това – всичко може да се промени. Следвай гласа на сърцето си. Ако ти трябва още нещо – ходи на терапия, на сбирки, живей от четвъртък до четвъртък. Какво лошо има в живеенето от четвъртък до четвъртък? – тези четвъртъци са те променили по някакъв незабележим начин.Ужасно ме ласкаеш (което ми харесва, нали обичам да ме хвалят), но аз знам каква си била преди терапията и каква след. И повярвай ми – различна си.
И вземи му запуши на този твой тъп разум устата. Добрата терапия не би трябвало да е стресираща, защото не всеки би издържал. Аз те стресирам достатъчно, обиждайки те от време на време по доста изтънчен начин, казвайки ти, че ти хлопа дъската и т.н. Терапевтката, която вижда група от объркани и стресирани хора, не трябва допълнително да ви удря по главите. Ще мине и без това, честна дума. Твоят разум ти подсказва най-различни „единствените правилни” решения, а той е глупав, глупав и объркан – позволи му да говори, а после – повтарям го до втръсване, но може и да се отпечата в съзнанието – СЛЕДВАЙ ГЛАСА НА СЪРЦЕТО СИ.

 


  

      Никой няма право да решава дали групата за взаимопомощ е необходима или не. Тук в С. имаме такъв център, който се радваше на добра слава сред семействата на алкохолиците, докато не дойде някаква нова (тъпа) метла и не изпоуволни старите терапевти, формиращи „старите” групи за взаимопомощ, аргументирайки с това, че не може групите да се превръщат в топлоизолация, че трябва всеки сам, самостоятелно и охо, хо. Ще ти кажа следното – на мен нещо подобно не ми е нужно, но бих се нахвърлила да одера всеки, който се опитва да принуди когото и да било да мине без емоционална подкрепа, без определения ритуал, който носи спокойствие, без чувството, че не си сам. Такъв подход от един километър ми намирисва на тъпи дрънканици от рода на „трябва да се вземеш в ръце”, защото не става въпрос за взимане в ръце, а за нечий живот. Аз не ходя на сбирки, но поне веднъж седмично провеждам „сесия” по интернет, пишейки писма като това и четейки писма като твоето. Мислиш ли, че го правя от чувството за обществен дълг? От алтруизъм, от желанието да стана светица??? Има дни, когато просто нямам желание да отговарям на писмата, които получавам, и то не защото съм болна от грип или съм изморена от целодневното бачкане – а просто защото пиша дъъълго писмо, изпращам го и в отговор получавам следващо, на което вече стотици пъти съм отговаряла по същия начин, съдържащо същите трагични думи, същите празни надежди, същите отчаяни въздишки, а аз вече не искам, наистина не искам пак да пиша едно и също... Но пиша. Защото ми е необходимо. Вярваш или не – понякога просто не мога да не пиша, да не чета, да не плача заедно с някой и да не стискам зъби. И никой няма право да преценява дали това е добре или зле.
      Понякога се вбесявам, особено когато виждам свои познати алкохолици, които не могат другояче, освен да живеят с помощта на поредните терапии, на поредните сбирки, взети едва ли не на един дъх, на поредните годишнини – при което дори не познават много добре тези, които празнуват своите годишнини, но това си е техен избор и тяхна воля. Трябва да се внимава да не стане така, че сбирките да заместят нормалния живот, но трябва също и да се внимава, критерият за нормален живот да не означава отхвърлянето на всякакъв вид помощ и подкрепа. Еми, защото вече „трябва да се вземем в ръце”.

      Не ми пука за взимането в ръце. Привържениците на този метод обикновено сами се затварят в малки светове на фалшива свобода и независимост и вместо да се възползват от свободата да избираш, се принуждават в никакъв случай да не изберат подкрепата. Аз имам доста силна подкрепа. Трезвен мъж, който създава впечатлението, че разбира какво му казвам, и самият говори смислено, прекрасни деца, задълбочено ровичкане из собствената ми глава, следователно и доста голямо познание за самата мен, възможност да си излея това, което трябва да бъде изляно – има я и отвореността спрямо новото, но това съм АЗ, а не ти или който и да е друг. Всеки сам избира и всеки сам решава. И нито едно от тези решения не означава доживотен договор... И това е наистина прекрасно.
      Малгошя имала стлашно плеживяване, защото в детската градина, в залата, където си играели Малчуганчетата, изведнъж вратата се треснала и напълно се развалила, вследствие на което трима мъже с брадви я разбили, като вдигнали такъв шум и геролтия като в някой екшън. В резултат на което тя така се изплашила, че в продължение на два дена казваше, че не иска да ходи в страшната детска градина, през целия бал по случай карнавала16 я държахме на ръце, а нощем се будеше, плачейки, тресейки се и гушкайки се. Тя е по-скоро смело дете и лесно се справя с най-различни трудни чувства, но този път адски се беше изплашила. Помогна като отидохме да потърсим счупената врата, за да се сбогуваме с нея, както и това, че татко поседя малко с Малгошя в детската градина и извърши подробна ревизия на развалената ключалка и изкъртените панти. Ох, и сега ми хрумна, че някои глупави хорица биха казали на Малгошя да се вземе в ръце и да престане да хленчи, защото нищо не се е случило, а всъщност се е случило. Човек, като се изплаши, ядоса, натъжи – има правото да свикне с това чувство и ще му е по-лесно, ако близките кажат: „Олеле, как се изплаши, и аз бих се изплашил, нека да погледнем още веднъж тази лоша врата”. И страхът вече не е страшен.
           Поздрави – А


      Здравей!
      Не си падам по Свети Валентин. Направо ми се гади от кичозните, червени сърчица и розови мечета, с които са отрупани витрините през този период – както на магазините, така и повечето интеренет витрини. Но винаги подготвям по нещо за хората, които обичам. Затова вчера изпекох сладкиш (серник17 - моя специалитет). И половин ден работих върху проект на интернетен сайт за моя съпруг. Всъщност става въпрос за сайт във връзка с един басейнов комплекс, за който Дарек се „грижи” в хотела. Преди половин година създадох първата му версия – доста простичка, без никакви „фойерверки”. Но Дарек харесва порталите, в които – както сам казва – „нещо се случва”, и затова сега сайтът се върти, променя и т.н. От своя страна аз не си падам по такива, защото ги смятам за недостатъчно професионални, но след като това е сайт на мъжа ми, реших да го актуализирам съгласно неговия вкус.
      Неотдавна ти писах, че нямам никакви проблеми във връзка със свръхконтрола. Последните няколко седмици стигнах до извода, че все пак имам. Случи се следното: на мъжа ми му хрумна да създаде т.нар. домашна мрежа, извади стария ни компютър – руина отпреди потопа, сложи му мрежова карта и се заинати, че посредством новия ни компютър ще го включи към интернет. Занимава се с това няколко дена всяка свободна минута, а тези минути изведнъж станаха адски много. А аз направо откачих. Не успях да се примиря с неговото бъхтане над компютъра, защото цялото начинание ми се струваше ненужно, та дори и идиотично. Но какво да се прави, Дарек си постигна своето – създаде домашна мрежа... Веднага след това руината категорично отказа да работи (изглежда,че мониторът се скапа), а на новия ни компютър – тъй като са променени някои настройки – при най-малкото движение се появяват някакви вируси. Слава Богу, че имаме хубава антивирусна програма, която ги премахва без проблем. Дааа, не е лесно да се примириш с различното мнение на „другата половинка”.
      Същевременно в инетернетната редакция пак настана бъркотия – някои редактори пишат, а други изобщо не... Моника, която доста редовно изпращаше материали, сега изчезна и не дава признаци за живот. А аз трябва да се погрижа, всеки ден в мрежата да бъде поместван комплект новини.
      Сега искам да ти напиша няколко думи относно посещенията (на приятелчето на Томек в нас, нашето при приятелчето на Томек, както и на свещеника, който върви по домовете и освещава). Забелязах, че всички посещения разклатиха в значителна степен моето емоционално равновесие, в резултат на което бях бясна и този яд беше – за съжаление – насочен към децата. Реших да се вгледам по-отблизо в това и стигнах до следния извод: причината за моя гняв беше страхът. От дълго време не поддържам с никой по-близки контакти (имам предвид реалния свят, не виртуалния). Почти пълна изолация. Макар да не съм доволна от ситуацията, парадоксално много съм свикнала с това, и тези три посещения нарушиха властващата специфична хармония в моя живот. Те бяха нещо съвсем ново, а човек често се страхува от промените, дори и от тези към по-добро. Гледала ли си Междузвездни войни – Невидима Заплаха? Там учителят Йода (струва ми се) казва на Анакин следните думи: „Страхът води до гняв, гневът води до омраза, омразата води до страдание”. Може би сега, когато успях да разбера, откъде се е взел в мен този куп негативни чувства, ще мога да го „опитомя”.
      И накрая за терапията: много, ама много ти благодаря за писмото , което ми изяснява много въпроси. В четвъртък попитах терапевтката за подробности относно следващия етап. Е и научих, че до неотдавна е имало само една терапия, която е съдържала както нещата, за които говорихме през последните четири месеца, така и това, за което евентуално ще говорим през следващите няколко. Но поради неясни за мен причини са решили да я разделят на две части. Затова реших, че след като съм започнала, трябва да я доведа до край. Ако това беше някаква напълно различна терапия, бих казала: „Не, благодаря”. Но след като не е така, ще продължа да ходя.
      Ходя в Ал-Анон, но не всяка седмица (Дарек не винаги може – чети: иска – да се прибере по-рано от работа и да гледа децата). От известно време не се замислям, доколко и дали изобщо си пасвам с обкръжението там. Просто ходя... Средно необходимо ми е. Светът ми не започва да се клати из основи, ако пропусна дори и по-голям брой сбирки. Но по този начин някак си изразявам себе си – без да казвам нищо, давам на Дарек да разбере, че не всичко в нашия брак е ОК и му развалям удобството да пие „на сухо”. Не поддържам по-близка връзка нито с жените от Ал-Анон, нито с тези от терапията – повечето са по-стари от мен с по няколко, а дори и с по десетина години. Слушам с внимание това, което казва тази или онази по време на сбирка, но по време на почивките се чувствам чужда. Преди време се чудех, коя от тях бих могла да помоля да ми бъде спонсор, и стигнах до извода, че нито една. Всъщност на мен ми стигат мейлите до и от теб.
           Поздрави, Анка

 

      Както сигурна си забелязала, досега упорито избягвах всякаква информация относно допълнителната кореспонденция с момичетата, които ти предложих, но тъй като ти тъкмо повдигна темата за свръхотговорността, затова ще се върна към това. В случая резервираността ми спрямо този проблем е много по-голяма и повече я спазвам, отколкото когато обменям информация с – да кажем – приятелки от училище. Причините са две, при което едната произлиза от другата:
      1. не искам по никакъв, дори и най-малкия начин да се намесвам в тези познанства, за да не се получи неловка ситуация от рода „терапевтката” (а аз пък толкова ставам за терапевтка, колкото задникът на козата за саксофон, но понякога човек сам измисля такива тъпи истории) като буфер на вашите взаимоотношения,
      2. това, което ще произлезе от тези познанства, си е ваша лична работа и нямам намерение по никакъв начин да се меся, но доколкото се (СЕ!) познавам, то рано или късно бих се изкушила да оправдавам напр. нечие мълчание („защото тя има проблеми, позволи й да се съвземе, бла, бла, бла и т.н.”). Както виждаш, не е така, че аз нямам проблем със свръхотговорността. Ако бях написала, че нямам, ти би могла да ми пишеш „Скъпа Г-жо Перфекционистка, Светица Приживе”. Всеки има някакви проблеми със свръхотговорността и свръхконтрола и това е до известна степен нормално, само че ние, сбърканяци от поколения, много повече от когото и да било трябва да внимаваме, да не изглупеем и да не започнем пак да се въртим в проклетия омагьосан кръг.

 


  

      Изводът, който си направила от посещенията и свързаните с това твои чувства, ми се струва доста сполучлив. Имаше едно време една такава песен на Яцек Качмарски, в която се пееше: „Омраза – дете на смъртоносен страх...” Колкото по-голям е страхът, толкова по-живи чувства могат да го придружават. Ако страхът не е контролиран, а е подтискан, тогава и гневът, безпокойството, биенето на сърцето ще са по-буйни и по-трудно контролируеми. Няма нищо лошо в това, да изпитваш страх, пък било то и привидно ирационален. В крайна сметка погледни мъжа си – сама ми писа, че дори и в работата кипи от гняв по такъв начин, че чак колегите му се страхуват, какъв номер може да им извърти след малко – веднъж им е разбил касетофона, захвърляйки го в стената. Той се страхува, а този страх го подтиска. Той не иска да се страхува. Затова се ядосва. Ако в дадена група от стресирани хора помолиш някой да се опита да си излее гнева, напр. крещейки, викайки колкото сили има, с пълен глас, никой не би се осмелил да го направи. Страхуваме се, страхуваме се от неизвестното, новото, от това, което ни оголва, разобличава, което ни причинява болка, което ни изненадва, както и от това, което познаваме. Напълно човешко чувство.
      Пиши ми момиче на подобна възраст като мен и с подобно минало и настояще (хе, хе, че как иначе...). Тя е в тежка депресия, която отрича. Нейното поведение е резултат от усъвършенстването в областта на манипулацията. Тя просто не може по друг начин. Би могла да защити дисертация по манипулация на други хора. Но аз, да го еба, няма да позволя да ме манипулират, защото също съм добра в тази област... В превод на полски – страхувам се от това, че някой би могъл да ме манипулира, страхувам се също и от това, с каква лекота аз самата умея да манипулирам другите. Затова реагирам гневно, и то с такъв гняв, който прави на пух и прах черупката на страха, който може да ме парализира. Но ако забележа, че тя ме води в посока, в която не искам да отивам – ще се оттегля и дявол го взел, какво ще си помисли за мен. Отново в превод на полски – нищо насила. Имаш нужда от някой, привлича те да си с хора – това е едно, но не знаеш дали не го правиш, само защото, по дяволите, „така трябва”! Затова полека. Нищо насила. По-добре да стоиш настрана в Ал-Анон, отколкото насила с Башите. Но все пак напред. Ей така, за да не загубиш тренинг в мърдането на езика...
      Аха, и наистина в началото (напр. в продължение на 10 години, хе, хе) не трябва да знаеш, откъде идват отрицателните чувства. Понякога тези знания не са нужни и задълбочаването в тях служи единствено за оправдаване на отложеното захващане със същността на проблема. На алкохолика не му трябва да знае защо пие – трябва да знае, че дори и да се надриска, не му е позволено да пийне още веднъж. Ти знаеш, че се страхуваш. Пикаеш от страх. Просто приеми, че този страх съществува – това е достатъчно.
      Аха, и още нещо за терапията – на терапия ходят различни хора. Едни са без предразсъдъци, готови да приемат и преосмислят всичко, което им се предложи, мечтаейки си да вървят напред, като си проправят път сред най-гъстата бодлива тел на спомените, готови за болка и борба – само и само да е по-добре. Други – едва решили се да не си излязат и повече никога да не се върнат. Терапията трябва да е такава, че всички да могат да извлекат нещо от нея. Ти вече си свикнала, че ти пиша нещо за изповръщане на мозъка, че те карам – excusez le mot – да пикаеш на глупавите идеи на собствения разум, и го понасяш покорно, та дори и с известна доза разбиране. Но ти гарантирам, че повечето хора, които ми пишат, след един такъв текст биха се затворили в себе си на веки веков и никога не биха се опитали да попитат отново когото и да било, дали това, което изпитват, е нормално. Но аз си пиша с теб и с всеки от тези хора поотделно, а терапевтът се занимава с група от хора и трябва да достигне – именно до тази група – до всеки поотделно, но и до всички заедно. От проблясъците между редовете виждам, че се отнасяш към своята терапевтка с известна доза резервираност. Иди че я разбери, а?
И още за пасването към обкръжението... Аз съм расов аутсайдер и в този смисъл обичам да съм такава. Ужасно обичам да ме хвалят и обичам да давам повод за хвалене, обичам да се отличавам, обичам да съм най. Не понасям да съм част от групата на „готините мацки” или от друга „задружна компания”. Ти също не си длъжна насила да се чувстваш част от каквото и да е. Аз не успях да се почувствам добре насила, особено там, където много ме приканваха да се почувствам добре. И може би именно заради това, че жените от Ал-Анон уважават по някакъв начин твоята независимост, можеш да продължаваш да ходиш на сбирки...?
            Пращам ти много поздрави иззад големия корем. А

 

      Здравей!

      > Колкото по-голям е страхът, толкова по-живи чувства могат да го придружават. Ако страхът не е контролиран, а е подтискан, тогава и гневът, безпокойството, биенето на сърцето ще са по-буйни и по-трудно контролируеми.

      До неотдавна смятах, че имам проблем само с изпитването на гняв. С течение на времето приех факта, че се гневя. Но се оказа, че би ми било от полза да „опитомя” още няколко други чувства, между които споменатия в предишното ми писмо страх, чието присъствие едва сега осъзнах. Аз мога да се страхувам от нещо?! Интересно, какво още ще намеря „зад завесата”.

      > Имаш нужда от някой, привлича те да си с хора – това е едно, но не знаеш дали не го правиш, само защото, по дяволите, „така трябва”! Затова полека. Нищо насила. По-добре да стоиш настрана в Ал-Анон, отколкото насила с Башите. Но все пак напред.

      Вчера имахме поредното посещение. Изобщо не очаквах. Вечерта се отби един приятел на Дарек от Монар. Заедно са се лекували. Крет ни беше и кум, когато сключвахме граждански брак. След двегодишен престой в центъра се прибрал вкъщи и доста бързо пак започнал да се друса. Сега за пореден път – от доста време насам – е в Монар. Също толкова „отвеян” както някога, въпреки че е на четиресет и няколко години. Възхитен от блуса в някакъв нов вариант (явно за него „Джем”18 е вече минало – едно време непрекъснато се хвалеше, че познава Ришек Риедел, а „познавал” означаваше, че понякога му продавал „компот”, хората в центъра се смееха, че думите на песента „вървях по улицата в един дъждовен ден, срещнах го – лош късмет” се отнасят именно до Крет). Зарадвах се, като го видях. Но както в случая със срещите, за които ти писах по-рано, нямахме какво да си кажем.
      Дааа, наясно съм, че е по-добре да си търся приятели в реалния свят отколкото във виртуалния. От известно време си мисля да започна да следвам нещо свързано с информатика. Съществува нещо като Полски Виртуален Университет. В продължение на три години и половина се следва по интернет, като само от време на време се ходи в университета и се вземат изпити. Говорих за това с Дарек (за следването се плаща, а тъй като аз не изкарвам пари, би било добре, ако някой ми го финансира), поръчах си на сайта на университета съответните документи и... край. Мина ми през ум, че по този начин оше повече ще се изолирам от останалия свят. А може би да взема да се запиша в техническия? И там може да се следва, напълно нормално – ходиш на упражнения, срещаш се с хора от плът и кръв и т.н. Мисля, че този тип следване ще ми даде повече, макар че може и да не успея да защитя титлата „инженер”.

      > Аха, и още нещо за терапията – на терапия ходят различни хора.

      Вярно, различни. За мен беше нещо забележително да наблюдавам, как с течение на времето тяхното мислене се променя. В моя случай мина без радикални промени. Те се записали на терапия, за да помогнат на мъжете си, а аз го направих заради себе си. Терапевтката се съсредоточи върху това, да преобрази представите им за света, и трябва да призная, че се справи чудесно. Аз обаче усещам недостиг. Отивайки на терапия – след всичките мнооого директни и неовъртащи писма от теб – аз знаех за всичко това, което другите жени щяха тепърва да узнаят. Следователно за тях терапията беше като откриване на „нов континент”, за мен – като запаметяване на по-рано придобити знания. Нищо, руснаците казват „повторението е майка на знанието” – със сигурност за мен това не е било загуба на време. Тази седмица няма да има сбирка. Преместиха я за следващия четвъртък, тъй като една от жените заминава някъде, а бихме искали на последната сбирка да присъстваме всички. Едно от момичетата предложи, да купим на терапевтката някакъв подарък. Идеята беше отхвърлена... струва ми се, съвсем правилно. Някак си така е прието в нашето общество, че задължително трябва да възнаграждаваме всяка оказана помощ. Едва ли не се е превърнало в задължение, защото иначе „не е тактично”. А на мен не ми дреме, дали е тактично или не. Ще има сладкиш, чай, кафе – мисля, че е достатъчно. Още повече, че някои от нас нямат намерение да се отказват от следващия етап на терапията.
      Аха, още едно наблюдение от някоя от сбирките. Терапевтката ни постави за задача, да си помислим няколко минути и да кажем кое хубаво нещо в живота си дължим на големите (предимно на родителите). Описвала съм ти моето семейство и нашите взаимоотношения – знаеш, че не е било розово – а въпреки това нямах никакъв проблем с намирането на положителни страни. Но какво беше моето учудване, когато другите жени – които в никакъв случай не биха позволили някой да нарече дома им дисфункционален - не успяха да го направят. След това упражнение смятам, че (поне засега) не ми е необходимо никакво ВДА. Вече съм си подредила емоциите свързани с родителите ми: забелязвам това, което е било зле, но виждам и доброто, а при мисълта за миналото във мен не се раждат някакви буйни чувства. На всяка крачка намирам паралели между случилото се преди години и случващото се сега – но не се опитвам да се закотвя в това минало, то ми е необходимо единствено дотолкова, доколкото ми помага да разбера настоящето.

      > Пращам ти много поздрави иззад големия корем.

      Спомням си всички мои три бременности и макар че всяка преживявах по малко по-различен начин, последните седмици преди раждането бяха за мен едно непрекъснато очакване „кога най-после?! искам да раждам вече!” На някои жени им е добре с т. нар. „благословено състояние”. На мен не особено. Никога не съм имала прекалено голям корем, но така или иначе съм се чувствала огрооомна.
          Поздрави, Анка

 


 

      Експресно, останалото утре:
напълно съм съгласна, ако става въпрос за подаръка за терапевтката. На теб май не ти се е случвало, но аз в своята „кариера” неколкократно съм ритала като мръсни котки хората, които са ми благодаряли, извинявали са се или са подчертавали, че не искат да ми отнемат време. Терапевтът знае какво прави и няма нужда от подаръци, цветчета или други глупости. Ако получи – това би го поставило в позицията на изпълнил задачата – тоест би отишла на кино няколкомесечната работа с хора, които най-накрая трябва да се научат да взимат това, което другите им предлагат, без да се чувстват виновни, и да дават само това, което искат да дадат, а не това, което им се струва, че са длъжни да дават. Аз дори не бих се присъединила към сладкиша и чая и бих обяснила на жените защо. Терапевтката би се трогнала повече от няколко думи, от които става ясно, че сте доволни от нейната работа и очаквате (поне някои) продължението. Може да добавите благодарности, но без да падате на колене.
          А


      След като Мачуш се роди и аз премислих някои неща, стигнах до извода, че е време да се оттегля от и-мейла на доверието. Тъкмо написах на Ромек с молба да премахне адреса ми от сайта. Не се справям с отговарянето на нови писма и едновременно с кореспонденцията със „старите”, освен това ми обърква плановете да се върна към професионалното писане. Не може и вълкът сит, и агнето цяло – Мачуш си спинка през по-голямата част от деня, но няма как да посвещавам цял ден на тракане по клавиатурата. Едната година ровичкане из собствения мозък беше много плодородна, но няма какво да науча от писмата, на които започвам да отговарям все по-стандартно.
      Поздрави – А


      Здравей!

      > Тъкмо написах на Ромек с молба да премахне адреса ми от сайта.

      На няколко пъти се чудех дали – когато събера достатъчно самоувереност, че вече вървя по правилния път – да не се обадя на Ромек и да предложа да помести моя адрес в и-мейла на доверието. Винаги съм обичала да пиша (като тинейджър си пишех с цял куп най-различни хора). От повече от половин година с твоя помощ си дълбая дупка в мозъка, за да проверя какво има там. Вчера приключих първия етап от терапията. Вече бих могла да дам на някой нещо от себе си. Но не защото съм такава алтруистка. Когато обясняваш нещо на друг човек, самият ти по-добре можеш да разбереш някои неща, междувременно да направиш различни открития, или да си преговориш неща, които вече знаеш (разбрах го още в началното училище). От друга страна – имам чувството, че все още прекалено лесно се поддавам на манипулация. Сбърканяците (към които спадам и аз) са довели това изкуство до границите на съвършеното. Страхувам се, да не се оставя да ме въвлекат в някакви безполезни дискусии, в преливане от пусто в празно и т.н.
      Тъкмо се връщам от първите занаятия на семинара „Как да помогнем на детето”. Срещите се провеждат в различна от досега клиника (онази до края на март ще бъде ликвидирана, май поради финансови причини, това обаче не ме безпокои особено, защото другата ми е много по-наблизо). Занятията ги води друга терапевтка. Общо сме седем, повечето жени имат деца едва ли не на моя възраст (което от своя страна не ми се нрави особено, защото по-възрастните дами често имат тенденцията да поучават по-младите, особено по въпросите за възпитанието на децата – затова много разчитам, че формулата на семинара успешно ще им попречи да го сторят).
      Забелязала съм, че всички са решили да вземат участие в срещите, защото имат трудности с това или онова дете. Моето положение е различно. Не твърдя, че моите „малчуганчета” са идеални и че изобщо не ми се качват на главата. Но си мисля, че тяхното безотговорно от време на време поведение е последствие от МОЯТА сбъркания. По време на терапията, която завърших неотдавна, не говорихме много за нашите отношения с децата. Научих само, че непридвидимостта е тяхна характеристична черта. Наблюдавайки ситуацията в дома ми, стигнах до извода, че наистина е така. Липсва ми последователност, често реагирам прекалено бурно на думите и действията на други хора (понякога например откачам при вида на разхвърляни из цялата къща играчки, друг път в подобна ситуация се държа повече от спокойно). Осъзнавам, че непредвидимостта на моята реакция и липсата на ясно очертани граници въздействат деструктивно върху Томек и Вероника, а дори и върху мъничката Наталка. Факт е, че много неща в мен са се променили през последните месеци, но продължавам да намирам в себе си доста разминавания между теория и практика– разчитам, че семинарът ще ми помогне да ги намаля. Дадоха ни задача: да напишем на лист по пет положителни черти на всяко от децата ни. Това не ме затрудни особено (малко по-дълго се чудех относно Наталка – нейният характер тепърва започва да се оформя, не ми беше лесно да намеря подходящите думи). Вследствие на което се получи нещо такова:
Томек – на шест години и половина – достоен за възхищение стремеж, да разбере възможно най-много за света; искреност в разговорите му с мен; старание при извършването на каквато и да е работа; лекотата, с която научава всичко; чувствителност спрямо страданието на други хора.
Вероника – на три години – много богато въображение; липса на блокади за изразяване на собствените чувства; смелост, особено в контактите с други хора; способност за постигане на компромис; лекотата, с която се приспособява към нови за нея ситуации.
Наталка – на една годинка и един месец – огромен интерес към заобикалящия я свят; способността, да си играе сама; желание за научаване на нови неща (напоследък се опитва да танцува – стига само да чуе някаква музика и започва да тропа с крачета).

      По време на това упражнение осъзнах, че откакто се захванах със себе си (т.е. от август миналата година), съм престанала да бъда черногледа. Сега обръщам повече внимание на заобикалящите ме положителни неща, отколкото на отрицателните. Нямах например желание да изписвам недостатъците на моите деца до тяхните положителни качества (а на другите жени това много им липсваше в упражнението). Терапевтката ни разказа притчата за търсача на злато, който се превърнал в търсач на мамутско лайно. Търсейки злато, един ден той случайно попаднал на мамутско лайно. Това откритие така го заинтригувало, че забравил за златото и оттогава започнал да търси само изпражнения. Хората много често се съсредоточават върху лайното, без да забелязват наистина ценните неща. Струва ми се, че през последните няколко месеца в мен е настъпила обратната промяна – постепенно се превръщам в изтънчен търсач на злато.
      Що се отнася до моето аутсайдерство... винаги или съм се държала настрана, или съм приемала функцията на водача в групата. На моите родители това не им харесваше особено („нищо не струваш, нямаш приятелки”). Затова може би с времето в мен се закорени убеждението, че това, че не мога да се впиша в нито едно обкръжение, е нещо лошо. През половината от живота си съм се старала да спечеля приятелството на различни хора, не толкова поради факта, че ми е липсвало особено, колкото че „така трябва”. А сега нямам желание да се натискам насила където и да било. Понякога ми се случва да срещна някой, с който веднага ми е супер приятно да си приказваме – с тези хора се опитвам после да поддържам връзка. Но не смятам, че някога бих могла да се превърна в „душата на компанията”. Едно време много се притеснявах заради това. Сега се опитвам да се приема такава, каквато съм. И все по-често успявам.
За днес толкова. Поздрави на цялото семейство, особено на мъничето.
           Анка

      Аню,
      Мачуш плаче, затова днес много накратко: за семинара – виждам, че това е отличен начин за избиване на хората от главата, че децата им са „лоши”, „еми, защото, моля Ви се, аз правя всичко за това лайненце, а той ми върти такива номера?!”, т.е. борба с назначаването на жертвен козел в семейството. Браво, радвам се, че съществува нещо подобно. Много ме изненада с тези предимства – аз нямаше да зная от какво да започна – защото съм изпълнена с ентусиазъм обожателка на Малгошя. Мачуш го обожавам напълно без думи, защото като някой е на две седмици, просто е сладък като мед и толкоз. Притчата за лайното и златото е чудесна!
      На мен понякога ми липсва някой, който да дойде и да си поговорим. Имам малко такива познати, а в моменти като тези – аз и Мачуш в празната къща, защото мъжът ми е на работа – някой такъв би бил идеален, но общо взето не ми е особено необходимо. Така се харесвам, че дори нямам депресия, хе, хе...!
           Поздрави – А


      Здравей!
      Пролетта благоприятства за всякакъв вид настинки – Вероника вече от една седмица пие антибиотик, на Наталка все още и тече носа, а аз днес сутринта имах ужасно висока температура, което ми се случва много рядко. Само Томек е здрав и се подготвя за екскурзията във вторник. Не знам много за здравословното състояние на мъжа ми, защото напоследък на практика не се виждаме. Преди няколко дни на басейна в хотела, където работи мъжът ми, една група от деца се натровили от хлорните изпарения. Била настанала голяма бъркотия. На мястото пристигнали веднага няколко линейки, пожарната, полиция, ХЕИ и дявол знае кой още. Затвориха басейна за неопределено време. Прокуратурата разследва случая, като се опитват да установят, дали устройството, което дозира средствата за пречистване на водата, е виновно или човекът, който обслужва този механизъм. Същевременно грижата за басейна спада към неписаните задължения на мъжа ми. Познавам го достатъчно добре, за да знам, че е правил всичко, както трябва (перфекционизмът е негова характеристична черта). Но Дарек много се притеснява и сега виси по цял ден на работа. В него врят купища от отрицателни чувства, които се опитва да не оказва. Не говори много.
      Една от последните вечери, след като се прибра вкъщи, той ме обсипа с претенции, защото не му хареса приготвената от мен вечеря. Преди време със сигурност щях да се скарам с него. Но се оказва, че терапията, Ал-Анон, както и писмата до и от теб са променили много неща в мен. Реакцията ми беше много спокойна, затова успяхме след това да поговорим по същество.

 


  

      На следващата нощ обаче изобщо не се появи вкъщи. Събудих се преди шест час? сутринта и установих, че го няма. Пие! – това беше първото, което ми хрумна. По цялото ми тяло преминаха тръпки. Обади се един час по-късно, обясняваше се: много работа при басейна и т.н. По-скоро не му повярвах, но пак – напук на това, което правех преди – не изпаднах в истерия. Вкъщи се появи за малко, много след дванайсет час? на обяд. Не изглеждаше като да има махмурлук. Явно е казвал истината. Всъщност нямам желание да се задълбочавам. Ако си пийва, вреди преди всичко на себе си. Писнало ми е да се тревожа за такива неща. Докато не се прибира вкъщи на четири крака, нямам намерение да му „влияя” по никакъв начин или да го шпионирам. Радва ме такава, а не друга моя реакция на евентуалното, но не докрай сигурно пиене на мъжа ми.
      От известно време адресът ми се намира на списъка с и-мейли на доверието, но едва сега започнах да получавам някакви писма. Сега, т.е. когато съм болна и нямам особено желание за писане.
           Анка


      Здравей!
      Върнахме се от родния дом на мъжа ми на другия край на Полша. Тръгнахме оттам във вторник едва след обяд, следователно стигнахме в Б. много след полунощ, във връзка с което вчера цял ден се чувствах все едно ме е премазал танк. Беше... хм... скучно. Имам чувството, че лимитът на моята издръжливост по отношение на общуването със семейството на Дарек все повече намалява. Всъщност нямам какво да кажа против тях, на децата много им хареса там. Само дето не предаваме на едни и същи вълни.
      Хубаво време, прекрасни околности, обичаните от мен откакто се помня планини... Но никой не искаше да се разхожда. Купища ядене, разговори за всичко и за нищо. Е, и стига, и няма да ходя там повече тази година (макар че децата много биха искали).
      Майката на Дарек поверително и шепнейки ме разпитваше, дали синът й със сигурност е престанал да пие бира, както й бил казал веднъж по телефона. Отговорих, че да, не пие, защото си е сложил имплант. Това, естествено, не й го е казал. Може би и аз не трябваше да й казвам, знам ли...? Ал-Анон и терапията ме научиха да не отричам фактите: „Та той не можа ли някак си сам да се справи с това?” – попита съкрушената женица. Единственото, което почувствах тогава, беше съжаление. Как може така, по дяволите?! Съпруг алкохолик, двама сина наркомани, а тя се чуди дали няма да е по-добре да мине без помощ отвън. Да, естествено, имплантът няма с нищо да помогне на Дарек... но това и така си е в известен смисъл признание, че вече не може да се владее... а тя си мисли, че са достатъчни само добрите намерения, да престане да пие и то имайки предвид миналото на Дарек. Е, няма какво да говорим...
      А дали Дарек не пие? По дяволите, вече не знам. Днес се събудих в четири сутринта... гледам – обувките му са тук, значи се е прибрал от работа, но не е легнал при мен. Намерих го в леглото на Томек. Смърдеше на алкохол – а може би пак ставам параноична? Не знам... Когато му казах сутринта, ми направи знак с ръка (че явно съм изкукала), но някога – когато пиеше – се държеше точно по същия начин. Не знам... може би въображението ми прави номера, защото не вярвам, че имплантът ще го „отучи” да пие, и все очаквам, че някой ден ще се прибере пиян-залян. А може би наистина си пийва вечер. Едно знам със сигурност – няма да проверявам. Истината така или иначе рано или късно ще излезе на яве. Няма и да се преструвам, че вярвам в „невинността” на мъжа ми. Еми, защото му нямам доверие по този въпрос и толкоз.
      По дяволите, всъщност... еми, ядосвам се, когато го няма вкъщи по цели дни и понякога нощи, но когато го има, всичко в него ме дразни. Не се държи така, както бих искала – наясно съм, че това звучи много егоистично и въобще, и изобщо, но нещата са прости: аз оздравявам, а той не. Затова ме вбесява неговото болно поведение. Понякога ми писва от всичко. Но е различно отколкото напр. преди една година, когато се чувствах напълно победена. Сега чувствам нещо от сорта „еми, случил се е лош ден, или дори редица лоши дни, но това не е краят на света”, защото знам своята цена и мисля, че имам за какво още да се боря в живота.
      Но на моменти ми се струва, че каквото и да правя – нищо не се получава. Отказах се от участие в семинара „Как да помогнем на детето”. Отчасти за това, защото децата бяха болни, а Дарек не искаше (не можеше?) да ги гледа в продължение на няколкото часа, когато бих била на занятия, затова останах вкъщи и по този начин изпуснах три срещи (общо трябваше да са десет). Отчасти и за това, защото ми бяха необходими пари за нещо друго, а не за плащане яслата на Наталка (Дарек естествено не пожела да плати). А и отчасти, защото открих, на коя книга терапевтката базира семинара – ще си я поръчам по интернет, ще я прочета и т.н. Обаче всъщност малко съжалявам. предишната терапевтка беше за мен само терапевтка, а с тази – до този извод стигнах на една от срещите – бих могла да се сприятеля.
      Отдавна не съм била и в Ал-Анон... всичко по вина на Дарек, който не иска (не може?) да остане в понеделник вечер с децата. Нямам желание да ги мъкна в клуба. Не бих се чувствала свободно – непрекъснато бих се чудела, как се справя детегледачката с тях. Освен това не съм сигурна, дали тези сбирки все още са ми необходими. Разбира се, ако Дарек остане с децата, ще отида... С мен обаче не е така, както с повечето участващи в Ал-Анон жени – те просто трябва да ходят на сбирки, защото иначе светът им рухва.
      А писането в рамките на и-мейла на доверието? Получавам малко писма, може би защото сега има много хора, към които можеш да се обърнеш за съвет. Най-често е нещо от рода „той (тя) пие, не знам, какво да правя, за да спре”. Веднъж се случи „Искам да спра да пия, но...” и веднъж „приятелката ми е ВДА и как да й помогна”. Последователно изпращам всички (освен този, дето не искал да пие) на терапия за съзависими, Ал-Анон, ВДА и т.н., обяснявам им това и онова за въздействието на пиенето на един човек върху цялото семейство... нищо не ми отговарят. Може би смятат, че не им пиша по същество. Така де, едно момиче упорито ми изпраща писма – на 19 години, ВДА. Попитах я, какво очаква от мен, а тя, че приятелство... и не знам какво да я правя. Някак си не го виждам това приятелство. Да й предложа ли да пише на някой друг? Не искам да я нараня, но така май ще е най-почтено – какво мислиш?
      Басейнът вече работи, отвориха го тъкмо за празниците. Прокуратурата продължава да разследва случая. Но Дарек като че ли по-малко се притеснява за това. За нищо на света не мога да го разбера. Седи по цели дни/нощи на работа, човърка в тоя басейн, за да бъде всичко най-накрая ОК, но някак си не му се ще да провери какво мисли прокуратурата и тем подобни по този въпрос. Май изобщо няма желание за нищо. Сметките не са плащани от два месеца, детската градина също чака от няколко дни на съответната сума, аз откачам, а на него много, много не му пука. Хващам се, че чакам да дойде лятото – тогава ще мога да замина с децата за Литва. За един месец. Без него...
           Анка

      Не трябваше да чакам дълго, за да излезе истината на яве. Днес сутринта влязох в кухнята, а там зад микровълновата стоеше една недоизпита стара позната – Гроздовата. Напуши ме пуст смях. Не съм параноична...
           Анка

 

      Аню,
      подтисната си и това си личи от всяко късче на твоето писмо. Този престой явно е бил много депресиращ, а на всичкото отгоре и тази закотвена някъде в подсъзнанието ти сигурност, че всичко ще започне от начало – всичко взето заедно е допринесло за това, че не звучиш добре. Звучиш като стъпкан бръмбар, който вместо да лети от цвят на цвят, жужи мрачно в тихия ъгъл. И ако трябва да съм искрена – възхищавам ти се, че се справяш толкова добре... Не знам, какво бих могла да те посъветвам или да ти кажа след срещата с отдавана невижданата приятелка Гроздова... Мисля, че просто ти е тежко. Чувствам тъга и безсилие – защото не мога да направя нищо, за да ти помогна по някакъв начин.
      Вашата връзка отдавна вече е само една коегзистенция и всичко е някак си едно такова безкрайно мрачно... И тези жестове, че си куку, някакво безсмислие... Не знам, какво мога да ти кажа, а честна дума бих искала да ти кажа нещо! Вчера казах на Кжиш: „Дарек запи”, и Кжиш също някак си се трогна. И двамата се видяхме като в огледало – той себе си, аз мене си и нашите реакции спрямо онова, което някога се случи и с нас.
      Гледах днес повторението на шоуто на Воевудзки19 с Кукиз20 и Борисевич21. Кукиз каза, че спрял да пие, че е бил в изтрезвителното и на терапия и че за него дъното не е било това, че е пиел и че е отишъл да се лекува, а това, че мрачният терапевт е разговарял с него като герой от 1984 на Оруел. „Никога не се докарвайте до такова положение – каза той – за да ви казва после един такъв тип: ти още не знаеш, че си алкохолик, но тук ще го разбереш”. Воевудзки и Кукиз са на по 40 години, Борисевич на повече. Както разбрах – нито един от тях не пие. Колко трябва да изпиеш, за да можеш най-накрая да спреш...? Борисевич каза: „Павел се притеснява, а аз съм малко по-стар и изобщо не ми дреме”. Имах чувството, че разбирам тези мъже по-добре от когото и да било друг от публиката. Кукиз ужасно се бунтуваше, опитваше се да обясни, че седмичникът „Гала” го направил да изглежда като глупак, че една от радиостанциите е манипулирала думите му, а аз просто виждах един мъж, който е проумял нещо и който е нещастен по този повод. Вече няма да се върне там, където е бил преди, защото е проумял, какво е имало там и се страхува от него, но и не умее за нищо на света да си намери мястото тук, където се намира сега. Разбрах най-накрая момичето, което след почти две години трезвеност се самоуби. Самотата и чувството, че си чужд. Където и да си.
Не го разбирай като някаква парафраза на историята с Дарек, аз просто ти споделям това, което видях вчера и за което разговарях с мъжа ми, който след като му казах за Дарек, се смачка и затвори в себе си. Каза ми: „Най-накрая”, но в това някак си нямаше ирония. Не знам, какво имаше, не знам, дали трябва да знам.
      А аз...? Когато ми пишеха хора по интернет – ги съветвах. Не отговаряха. После престанах да ги съветвам, а те едва ТОГАВА ми пишеха пак. А аз им отговарях с първото, което ми дойде наум – за себе си, за мъжа ми, за моите чувства, за това, че не знам какво да им пиша. Едно момиче ми написа: „ТИ имаш нужда от помощ”, а аз й отговорих: „Знам”. Тя беше шокирана, че как така, уж съм човек от мейла на доверието, а самата аз имам нужда от помощ?!
      Забрави за това, че трябва да помагаш на хората, помагай само на себе си. Напиши на това момиче, което иска приятелство, искрено, от сърце и съвсем нелогично, защо много, много не умееш да се сприятеляваш. Може би това неумеене ще ви сближи повече отколкото декларациите на добра воля...
           Поздрави – Агниешка

 


 

      Слушай, Агниешко, нещата изглеждат по следния начин: тъкмо си събрах багажа, събрах съответната сума за билети... утре сутринта заедно с децата заминаваме при родителите ми в Литва. Помниш ли, че веднъж ти писах, че няма да предприема никакви радикални мерки, докато поведението на Дарек не започне да ми пречи. Е, сега вече ми пречи...
      Започна се от това, че сутринта седнах на компютъра (изобщо не го изключваме) и в отворения интернет прозорец видях списък на тукашните публични домове. Побеснях, събудих мъжа ми и му вдигнах адски скандал. Нещо ме изкуши да проверя, дали мъжът ми е звънял на който и да е от подадените на интернетната страница номера. Няколко кликвания в менюто на мобилния му и вече знаех. Звънял е. Вбесих се още повече, чак захвърлих телефона в стената. Мъжът ми в същото време само тъпо се усмихваше и твърдеше, че това не е нищо особено. А след това изопачи нещата и ми даде да разбера, че изобщо ми няма доверие по отношение на контактите ми с други мъже („Защото като вляза в стаята, ти винаги изключваш интернета, на всичкото отгоре не запаметяваш никакви мейли” – припомних му, че наскоро сам изхвърли доста голяма част от моя архив... съобщи, че е прочел някои от писмата: „Защото нарочно си ги оставила, та да ги прочета, и през цялото време си се оплаквала от мен в тях”). Еми, отиде на работа, а аз се разревах. А после намерих в кухнята Гроздовата. Напуши ме пуст смях. Ето откъде са се взели всички претенции спрямо мен... Дарек, когато не пие, не ми дава да разбера, че знае за моите предполагаеми изневери. Ситуацията коренно се променя, когато се натряска. Съмнявам се, че днес изобщо се е появил в хотела. Трябваше да ми донесе от аптеката мляко за Наталка. Не го направи, макар че няколко пъти му го напомних, обаждайки се на мобилния. Накрая не издържах и му казах за намерената в кухнята Гроздова. „А аз само така, напук на тебе” – каза той. „Искаш ли развод?” – попитах. А той ми отговори, че му е все тая, като ми даде да разбера, че аз никога не изпълнявам своите закани.

      После вече най-лошото беше зад мен – обмислих всички „за” и „против”, за да стигна накрая до извода, че заминаването е все пак най-добрият възможен изход. Казах истината на Томек. След което с децата занесохме до антиквариата няколко от любимите ми книги (какво да се направи, в живота има повече и по-малко важни неща – връщането в Литва е по-важно от книгите). Когато се прибрах вкъщи, бях скапана, чувствах се ужасно, целият ми организъм с всичка сила се бореше срещу моето решение. Но някак си се справих. Изкъпах децата, събрах багажа и т.н. На Дарек няма да му кажа нищо по тази тема... така или иначе не се знае, кога ще се прибере вкъщи и дали изобщо ще се прибере. Заминавам. В душата ми се блъскат хиляди съмнения, но не им позволявам да излязат на повърхността. Разумът ми подсказва, че постъпвам правилно. Не очаквам, че Дарек ще дотърчи с цветя, бонбони и обещание да се поправи. Ако трябва да съм честна, не ми дреме. Ако най-накрая започне да се лекува, ще се върна. Ако ли не... хм... ще се оправя и без него. Че защо не? Той си мисли, че няма да се осмеля да го изоставя и да замина с три деца. Греши. Няма да му позволя да ме унищожава. Все още го обичам, но всичко си има граници. И Дарек преля чашата.
      Какво означава това във връзка с нашата кореспонденция? Еми само толкова, че няма да имам достъп до интернет. Може би от време на време ще ходя до някой клуб, за да си проверя пощата, но самата аз по-скоро няма да пиша – много е скъпо, а аз съм практически без пари... Имам само толкова, колкото да стигна с влака до Вилнюс, а после до селото, в което живеят родителите ми.
      Еми, пожелай ми успех. И всичко хубаво! А.

      Анка, ако все още си там, дай ми своя адрес, за да мога да ти пиша по по-обикновен начин. От цяло сърце ти пожелавам успех, стискам палци и те подкрепям, каквото и да решиш да направиш. А със сигурност не трябва да участваш в бала на параноиците на прага на Великото Течение.
      Прегръщам теб и децата.
           Агниешка


      Отново съм в Б... В събота сутринта (мъжът ми не се прибра през нощта – най-вероятно е пил), ден преди 26-ия ми рожден ден, с трите деца и натъпкан с дрехи, огромен сак се намърдахме във влака. Прекачихме се, след като минахме полско-литвинската граница. Междувременно стигнах до извода, че мразя дългите пътувания (т.е. пътуването като цел сама по себе си може да бъде интригуващо, но като етап в стремежа към нещо извън това е за мен единствено извор на умора и раздразнение). Стигнах с такси до селото, в което живеят родителите ми (и към което от няколко години властите се отнасят като към интегрална част от столицата). Родителите ми... хм... бяха шокирани. Не са очаквали, че съм в състояние да направя нещо подобно. Естествено без шикалкаване им съобщих, какво е предизвикало внезапното ми завръщане при тях. Не задаваха много въпроси, за което съм им благодарна. Изобщо се държаха съвсем свястно... Живях при тях до сряда. При условия... хм... почти спартански: без топла вода, ужасно студено (поне в моята стая на тавана), без баня, навсякъде – като на село – мръсно. Опитвах се да си представя, че оставам там завинаги и тръпки ме побиваха. А на децата им хареса – как не, пълна свобода! цял ден могат да си играят на двора и т.н. Една от моите баби в последно време се чувства отчетливо по-зле. Станала е много апатична („тъжна” – както каза Вероника), престанала е да различава явето от съня. Не знам, каква е тази болест. Родителите ми я водиха на лекар, този и изписал някакви антидепресанти – не й помогнаха особено.
      Исках веднага след неделята да отида в града да си потърся работа (във Вилнюс има няколко полскоезични вестника – надявах се да ме вземат на работа в някоя редакция). Родителите ми деликатно подкопаваха всички мои идеи от този сорт, разчитайки, че Дарек ще дойде, ще се сдобрим и т.н. Дарек действително пристигна миналата нощ. Попита ме, дали продължавам да му се сърдя. Отговорих – което си беше и истината – че вече не. Разговаряхме известно време. Не, той НИЩО не беше разбрал. В работата казал на всички, че съм го изоставила, защото поради прекалено многото задължения напоследък не е имал време за мен (или нещо от сорта). „Заминах си, защото пак започна да пиеш” – му съобщих аз. „Та нали не пих много” – оправдаваше се той. Че какво? Трябваше да почакам това „много” и едва тогава да се върна в Литва?! Нямаше „извинявай”, нито „няма повече”. Всъщност за мен пустите фрази нямаха значение. Казах му, че ще се върна, ако започне лечение (терапия + АА). Съгласи се. Заради мен, не заради себе си. „Не виждаш ли, че самият ти имаш нужда от това? – попитах аз. „Може би” – измърмори. Не исках да заминавам за Б. Родителите ми ме убеждаваха, че трябва. „Дай му още един шанс” – ме помоли мама.
      Отново седя в наеманото от нас жилище пред компютъра. Върнах се... не защото Дарек обеща да започне да се лекува... не защото за моите родители беше толкова важно... не защото се страхувах от самотата, от започването на всичко от нулата. Не знам защо. Това заминаване ме накара да осъзная, че съм в състояние да се справя сама, без съпруга си. Следователно... „какво правя тук?” – както някой някъде някога пееше. Още повече, че Дарек продължава да не проумява, къде е проблемът. Обадих се вчера в клиниката за зависими – питах за терапия и т.н. Знам, това беше негово задължение. В понеделник ще отидем там заедно. Знам, би било по-добре, ако го беше направил сам.
           Анка

 

      Най-напред за мен: беше ми ужасно тъжно, когато ми писа, че заминаваш. Почувствах се неочаквано самотна. Не смятах, че тези писма са ми толкова необходими, че без тях ми е някак си пусто... Заинатих се и направих наполовина редакция на нашите писма с мисълта, че като свърша, ще ти ги пратя изпечатани по пощата при родителите ти. В университета отказаха да ми дадат адреса ти, твърдейки, че не са упълномощени, а си бях приготвила страхотен блъф, че искам да публикувам твоята работа, но започнах да търся дипломната ти ръководителка, за да науча адреса ти от нея. Бях се заинатила адски, че ще те намеря, та каквото ще да става, и на смени изпадах в депресия и бълвах бес срещу мъжа ти. (Пиша ти за моите много егоистични чувства, защото ще има заключение, затова издръж още малко, ОК?) Мечтаех си, този чук да тръгне след теб, да те докара обратно, да те моли, всичко „да бъде наред”, а от друга страна стисках палци да успееш напук на всичко. Бях бясна, че заради неговото шибано пиене трябваше да теглиш майната на всичко, защото нямаше друг изход, ако искаше да опазиш достойнството и независимостта си. „Но той сега порка...” – заключи мъжът ми, а аз си представих тази дяволска липса на всякакви граници, която ти позволява да се натряскаш до козирката и да нямаш никакви угризения и ограничения... Чувствах безпомощност, бяс, тъга, неудовлетвореност във връзка с книгата и претенции, истински претенции, че всичко трябваше да приключи по този шибан начин. И се страхувах, страхувах се, какво ще стане, дали ще успееш, как са децата, как ще свърши всичко това...
      И прочетох писмото ти – и пак чувствам същото. Неочаквано, нали? Бясна съм му, че всичко свърши по такъв шибан начин, че е чакал да се покаеш и да се върнеш, че е задавал такива банални, глупави въпроси, че любезно се е съгласил да ходи на терапия, че всичко това е някак си меко и смъдливо, като смърдящи крака. Имам претенции към света, към шибаните механизми, които и двете с такава точност раздробявахме на първични елементи, та всичко винаги изглеждаше по същия начин. Мъчно ми е, жал ми е.
      И надеждата в мен мъждука... Защото общо взето това някак си ми напомня за едно от първите запивания на Кжиштоф, когато „та нали не изпи толкова много”, когато го замъкнах на терапия, когато започна да ходи на терапия, а после след известно време пак „стана сух”. И отново... Дъното вече беше налице, но някак си меко и май пак трябва няколко пъти да се удари в него, за да усети, че го има... Но него мътните го взели – аз, аз не се чувствах добре с това, някак си в противоречие със себе си и случайно попаднала тук... Не ми беше добре. Неадекватно и несъвместимо. Дебилно...
      Не, няма щастлив край. Дали бих искала да прочета, че има? Моите желания нямат място тук, но: да, бих искала. Дали ще има – и аз заедно с теб не зная. Само толкова мога да направя – да не зная заедно с теб. Не мога да бъда някъде наблизо, не мога да те подкрепя особено, да те посъветвам или утеша – мога просто заедно с теб ДА НЕ ЗНАЯ. Защо си се върнала, защо го водиш на терапия, дали това е добре, какво ще стане по-нататък – НЕ ЗНАМ. Не знам, както и ти не знаеш. Заедно сме в нашето незнание, немощ, самота, тъга, чувство на незавършеност, неосъщественост... Не знам, какво самата аз бих направила в тази ситуация. Не знам дали това, което досега съм правила в такива или подобни ситуации, е било добре, зле, правилно или неправилно. Не знам. Има ли значение?

 


 

      Днес е нов ден. Пак отначало. Чак до утре. А утре пак ще започне. Радвам се, че отново ми пишеш. Да не мислим какво друго в тази връзка е ОК, а какво не. Начало. Трябва да имаме нещо като за начало. Следователно: „Здравей, Аню, радвам се, че отново ми пишеш”.
      Когато Кжиш отиде на терапия в затворено отделение, аз му пишех писма. В тях нямаше „обичам те, ще съм с теб till I die”, а само, че не ми е харесвало да спя с него, че не съм имала за какво да си приказвам с него и че ми е било тежко. Той се бунтуваше, в своите записки пишеше – още не бяхме женени – за мечтите „Агниешка С.”, все едно съм взела фамилията му след сключване на брак. Може би между другото заради това запазих своята фамилия – за да подчертая пред самата себе си, че Аз Съм Отделно... Ти си направила нещо повече – взела си децата и багажа и си изчезнала от дома му. ТИ СИ отделно. Може би това е наистина едно добро начало, за да започнеш още веднъж...?
       Агниешка



Вашилевска&Весоловска@Епилог...?

      Приключихме нашите писания, направихме от тях една сплотена цялост, снабдихме ги с увод... И много неща се промениха. Хрумна ми, че си заслужава да опишем тези промени, защото нашата книга се получи една такава тъжна и остана някак си да виси във въздуха... Затови и ги описах. И после пак по нещо в нас се промени. А после още веднъж...
      Тъкмо приспах децата и съм сигурна само в това, че в моя живот няма да се промени представата ми за щастието. За мен щастие означава да мога да гледам спящите си деца. Сумтящите носленца. Равномерно повдигащите се малки гърдички. Затворените очички. Останалото във всеки момент може да се промени. Важното е, да не се страхуваме от тези промени. Благодарения на Анка не ме е страх от това, дори когато единственото ми желание е да повърна, просто да се наведа и да изповръщам всичко, което ми се случва.

      Откакто завършихме редакцията на нашата книга, много неща се случиха, а не е минала и една година. Анка намери смелостта и силите да изкрещи: „Вън, продължавай да пиеш”. Купи на мъжа си водка, която той изхвърли през прозореца. Издържа на обичайната пиянска простотия. Той отиде на терапия. Щастлив край? Когато си обвързана с алкохолик, няма щастлив край. Изобщо няма край, докато една от страните не умре. Аз ги знам тези работи. И двамата с Кжиштоф продължаваме да сме живи.
      Не е важно, какво се случва с нашите брачни отношения, какво се случва или ще се случва с нашите съпрузи, важното е, че сме придобили сила да живеем. И силата да взимаме важни решения. Ще ги взимаме до края на живота си. Понякога ни е тежко. Живеем с гърбица, която непрекъснато се залепва за гърба ни. Тази гърбица е нашето минало – нашето и на мъжете ни. Семействата, коренита... Отгоре хубава хартиена рисунка, отдолу изгоряла земя, червеи и студ.
      Когато пишех своите мейли на хора като мен, понякога тези горки хорица ме питаха, какви квалификации имам аз, та да им говоря от позицията на авторитет. И какво ми дава право за това, а? Това право ми дава фактът, че съм жива, че по чудо съм още нормална, че успях да се измъкна от морето на умопомрачението и да стигна до своя частен остров на нормалността. Понякога някой отново ме избутва във вълните, но аз ще изляза, ще изляза на брега и ще крещя, ще проклинам всичко и всички, защото аз все още съм жива! И това са моите невероятни, неповторими, най-добри компетенции! Нищо, че изглеждам така, като че ли някой ме е стъпкал – аз съм тук и няма да престана да бъда!!!
      Благодарение на себе си, благодарение на нашите писма, на нашата кореспонденция, на нашата книга, благодарение на това, че без да се познаваме, се запознахме – все още сме живи, ЖИВИ СМЕ. Благодарение на Анка успях да наплюя мъжа ми в лицето и да му кажа, че нямам намерение да му постилам дъното, та да му е меко. Бях в състояние да му кажа: „Вън”. Анка ме научи. Жената, която ми писа с молба за помощ. За разбиране. Жена, която е същата като мен.
      Благодаря ти, Анка, наистина, благодаря...
           Агниешка

      Много добре помня деня, в който изпратих на Агниешка първото си писмо. Дарек се замъкна на работа с циничното „кво още искаш от мен, нали не пия”, а аз, затваряйки след него вратата, не можах да сдържа сълзите си. Черепът ми щеше да се пръсне от болка. Изведнъж осъзнах, че фактът, че го принудих да си имплантира есперал, не е променил нищо в моя живот. Извадих от шкафа антидепресантите, които лекарят предписа на мъжа ми. Гледах ги втренчено известно време, чудейки се дали ако ги глътна всичките наведнъж, ще бъда в състояние да забравя за всичко, което ме измъчва. Толкова много исках да забравя... Но все пак изхвърлих таблетките в мивката и седнах да пиша и-мейл. Това беше едно от най-благоразумните ми решения.
      В някое от първите си писма Агниешка се определи като свободен и щастлив човек. Тогава си помислих с въздишка, дали и аз някога ще мога да кажа същото за себе си. Бях убедена, че това не е възможно, много от важните за мен неща не се нареждаха така, както бих искала. Нашата кореспонденция ме накара да осъзная, че всеки черпи от живота по толкова, колкото сам вземе. Преди това не го можех. Натоварвах се със задължения, в еднаква степен със свои, както и с чужди, а когато те започваха да ме задушават, аз се тормозех с чувството за вина. Агниешка, като един изтънчен градинар, веднага след като се запознахме, започна да изкоренява плевелите от разума ми.
      Но най-странното и едновременно най-прекрасното е това, че между нас не възникнаха отношения учител – ученик, а процесът на придобиване на знания не беше едностранен. Оказа се, че животът ми изобилства от преживявания, които мога да споделя с Агниешка, а мислите, които разменяхме в писмата си, ми помагаха не само при взимането на правилните решения. Някак си между нас никога не беше изречена думата „приятелство”, но май точно за това става въпрос.
      С пълното съзнание и отговорност – макар че както и преди година много неща не се нараждат така, както бих искала – днес мога да кажа: свободна съм, старая се да бъда щастлива. Дължа го на Агниешка.
           Анка

www.pomo6t.net

 

 

***



      Първото, което ми хрумна, когато прочетох кореспонденцията на двете жени на алкохолици, беше: „Жалко, че някога, когато самата аз се намирах в подобна ситуация като Аня, не срещнах по пътя си една такава Агниешка”. Всъщност не моята ситуация беше същата като на Аня, ами аз самата явно съм била подобна. На места като сестра близначка. Поне така си се спомням от времето преди повече от дванайсет години. Нямах абсолютно никакви знания за това, какво е зависимост, бях и напълно неспособна да се погодя със своя гняв, който той – целият този алкохолизъм – предизвикваше в мен.
      Никой по-рано не ми беше показал, какво да правя с толкова голям гняв. Винаги съм смятала, сега между другото също така смятам, че в по-ранния ми живот изобщо не е имало толкова гняв. Всички умряли, преди да проходя, а мама, която единствено останала, май някога е била изпратена направо от небето, за да ме пази, съхранява и спасява. И ме е спаси.

      Един ден тя също умря. И когато скоро след това, на кръстопътя на живота тръгнах след един алкохолик, по-нататък трябваше да бродя напълно сама. Нямаше кой да ме пази и спасява. Тъжният ми въпрос, защо тогава, на този кръстопът не срещнах някоя Агниешка, е чисто риторичен. Преди двадесет години Агниешките още ги нямаше!
      Днес ги има. В тази книга срещаме именно една такава, най-автентична Агниешка. В книгата героините са две, и двете са чудесни. И от двете можем да научим за себе си. Те са като тъмнината и светлината, страха и смелостта, подвитата опашка и гордо изпъчените гърди. Те са като взаимна холограма – имат подобни преживявания, а същевременно всяка от тях е различна; но не чак толкова различна, защото другата я разбира, както разбира себе си. На страниците на книгата двете жени се опознават постепенно все по-добре, а заедно с тях и ние опознаваме себе си все по-добре.
      Казва се, че в алкохолното семейство животът има подобен сценарий, само риквзитите и декорациите понякога са различни. В това има много истина, но не и цялата истина. Портретите на двете героини имат различни цветове и изглеждат различно. Но тях ги свързва една обща черта, която е наречена (не много сполучливо между другото) съзависимост. Това е емоционален капан, в който можеш да попаднеш под влияние на страха за и едновременно от най-близкия човек. А така става в случай на зависимост (и то не само от алкохол) на родителя, съпруга(та), на някой брат или сестра или на детето. Тогава винаги най-близките хора започват все повече да се страхуват. Страхът поражда гняв. Гневът поражда агресия. Агресията поражда чувство за вина. Чувството за вина поражда срам. Срамът отново поражда страх. А след това гняв, агресия, чувство за вина, срам. Кръгът се затваря и се завърта, а семейният живот протича в него. Тоест животът на хората, които обичат някой безотговорен човек. Порочното пиянство винаги е беотговорно.
      Е, и затова Аня и Агниешка, и мен, и хиляди други жени (и мъже!) ги обзема страх при сблъсъка с алкохолизма. Този страх влияе на децата. Дори ако сами не забелязват заплахите от страна на алкохолика, защото са прекалено малки или пък алкохоликът пие извън вкъщи, то те възприемат страха от ко-алкохолика. Съзависимостта е болест на цялото семейство. Точка.
      Болестта може да бъде тежка, дори смъртоносна. Може да протече леко и без усложнения. Може да бъде хронична и да се възобновява от ремисия до ремисия. Тъй като полските статистики посочват броя на зависимите (поне на алкохолиците и наркоманите) в милиони, следователно съзависимите трябва да са още повече. И следователно проблемът е масов. Тъкмо заради това си заслужава да бъде описван обширно и често, и предимно компетентно. Тъй като не е добре, когато се разпространяват митове и неправди за толкова трудни, лични, а и касаещи толкова много хора въпроси.

 


 

      От Аня и Агниешка не научих нито една неправда. Това, което преживяват и споделят с читателите посредством своите писма, е напълно автентично. Благодарение на Аня разбираме истината за страданието на жената на алкохолика – пиещия, запиващия, заплашващия със запиване, намиращия се в запой, в изтрезвителното или на лечение, имащия имплантиран есперал или изчовъркващия импланта, криещия бутилки, заплашващия, че ще отиде да се напие или покорно обещаващия, че това е било за последно.
      Истината на Агниешка също е пълна с автентичност, която от своя страна олицетворява нейната сила, мъдрост и надежда, родена от опита, който й е позволил да си отдъхне с облекчение и да се освободи от страха. Агниешка показва, в какво се състои „здравеенето” на жената на алкохолика. Изхвърлила е от своя живот страха за и от мъжа си. Сега може да го обича.
      И той също, тъй като трезвеещият човек бавно се превръща от въплъщение на алкохолна разруха в другарче, приятел, съветник, настойник, нежен съпруг и баща. Еми, от кого да се страхуваш в такъв случай? При Агниешка това не е станало автоматично, тъй като Кжиш спрял да пие, преминал през терапия, ходил малко на сбирки на АА и някъде по пътя случайно открил смисъла на трезвия живот. Той работи върху себе си, тя също. Не знаем много подробности, но знаем много за ефектите. Писмата на Агниешка излъчват именно смисъла на трезвия живот.
      При Аня нещата, поне засега, не отиват натам. Разделяме се с нея, когато Дарек все още се „мята” между пиенето, непиенето, есперала, лечението, не-лечението. Но заедно с Аня и нейния добър дух Агниешка забелязваме, че все пак нещо важно започва да се променя. В Аня има все по-малко страх. Все по-лесно изразява гнева си. Постепенно я напуска чувството на вина и срамът. Тя започва да действа. Учи се да се грижи за себе си. Оздравява.
      Благодарение на издателя, който след като получил изпринтираните писма, ме помоли за мнение относно предложението на тази книга, аз бях една от първите й читателки. А освен това имах възможността да опозная двете героини преди всички останали. По този повод съм много благодарна. Макар че броят на хората в света вече прекрочи шест милиарда, срещата с двама души наведнъж, от които можеш да получиш толкова откровеност, е изключение. А на всичкото отгоре тази откровеност съдържа толкова истина за човешките чувства. Имайки личен опит с безсилието спрямо поведението на някой близък и след като по този повод съм извършила много глупави грешки – особено спрямо собствените ми деца – няма как да не се идентифицирам с одисеята, през която ни водят писмата на двете съзависими жени. Веднъж едната, веднъж другата, двете на смени показват огледало, в което се вижда собственото отражение.

      Има много психологически книги за съзависимостта. Могат да бъдат прочетени и личните изповеди на жени на алкохолици под формата на давани интервюта пред журналисти или на записани самостоятелно „свидетелства”. Тази книга обаче притежава една изключителна черта. Тя е същински пътеводител по стръмната планинска пътечка: хваща те за ръка и те повежда. Дава знания, но още повече дава умения. Показва посоката на добрите промени и същевременно приканва към такива промени чрез примера на героините. Намираш се на прага? – Тръгни след Аня. По средата на пътя ли си или по-далеч? Тръгни след Агниешка. Прочети същите книги като тях. Води си редовно дневник на чувствата (или писма). Отиди на терапия като тях. Ходи в Ал-Анон, защото на тях това им помага. Ако повече приличаш на Аня, намери своята Агниешка. И обратното, ако повече се идентифицираш с Агниешка, търси такива Анита, за да им дадеш поне малко от своето здраве и своя опит.
      По този начин книгата се докосва до квинтесенцията и същността на „взаимопомощта”, върху която се опира общността на Дванадесетте Стъпки. Уж в Полша сме вече достатъчно запознати и би трябвало да разбираме, как действа тази взаимопомощ. А изобщо не е така. В една (а може би не само една?) варшавска изтрезвителна клиника на пациентите им дават да подпишат, че се задължават по време на терапия... да не участват в сбирки. Една психоложка, която познавам, съветва зависимите жени да не ходят на АА, защото то е за „мъжки типове”. На мъжете им същата терапевтка казва, че Ал-Анон е само за съпруги, затова по-добре да плащат и да ходят на терапия при нея. Общо взето може да ти настръхне косата от това, което различни „специалисти” по терапия на зависимостите дрънкат за АА и Ал-Анон.
      И ето че в ръцете ни попада тази книга. Благодаря на авторките за нея от свое име и от името на всички, които ще поискат да приемат директно от двете здравеещи жени техните „опит, сила и надежда”. Без тези ценности помощта на съзависимите хора (както всъщност и на зависимите) би била (и някога беше) толкова трудна, че почти невъзможна.

 


          Ева Войдилло

           Август 2003 г.


    1 Полски хероин, който се произвежда в домашни условия чрез варене на макова слама. (бел. прев.)
    2 Наркомани, които се друсат с компот (виж стр. 5, бел. прев.)
    3 СПС – Съюз на Полските Скаути (бел. прев.).
    4 Текстът е изваден от интернет страница www.akmed.zdrowie.pl.
    5 Полско ястие от месо, наденица и зеле. (бел. прев.)
? Знаеш ли защо по правило такива като нас, след като са имали токсичен баща, си намират и токсичен партньор, а ако се разделят с него, си избират следващ такъв? – защото в рамките на това, че изхвърлят всичко от паметта си, търсят не някой, който ще ги нарани по същия начин – това би било ненормално – а някой, който по същия начин ще ги направи щастливи! Но ако си СПОМНЯШ добрите неща и умееш да се радваш на спомените за тях, а същевременно ги сложиш там, където им е мястото – в миналото – никога няма да потърсиш същото нещо в новия или стар партньор, който самият вече е забравил, какви са можели да бъдат тези добри неща...
    6 Газирана, охлаждаща напитка, която се прави от подсладена вода с добавка от ръжен хляб и мая, предизвикваща ферментация (бел. прев.).
    7 ASAP – съкращение от as soon as possible – възможно най-скоро (бел. прев.).
    8 Кюфте от картофи, месо и ориз, панирано в гелета или обвито в палачинка и изпържено. (бел. прев.)
    9 Полска телефонна компания (бел. прев.).
   10 АИ = Амнести Интернешънъл (бел. прев.).
   11 Полска коледна традиция, нафората не е осветена (бел. прев.).
   12 Деца от дисфункционални домове (бел. прев.).
   13 Супа от червено цвекло (бел.прев.).
   14 Полски естраден певец (бел. прев.).
   15 Марка безалкохолно шампанско (бел. прев.).
   16 В Полша карнавалът обхваща периода от Богоявление (6.01.) до първия ден на Великия пост (бел. прев.).
   17 Полски сладкиш, приготвен от извара (бел. прев.).
   18 Полска рок група (бел. прев.).
   19 Полски телевизионен и радио водещ (бел. прев.).
   20 Полски рок изпълнител (бел. прев.).
   21 Полски рок изпълнител - китарист (бел. прев.).

---------------