A- A A+
fShare
0
Pin It

 

ДЕН  ОСМИ,   СРЯДА

 

   Не стана за закуска. Поради това имаше угризения и същевременно се сърдеше на себе си заради тези угризения. По време на сутрешното събиране на групата В., преодолявайки себе си с огромно усилие, стана от стола си и каза: „Името ми е В. и съм алкохолик. Вчера получих диагнозата и плана за лечение. Днес ме е страх." Дочу тихи ръкопляскания.

   След това имаше филм на тема алкохолизмът като болест на цялото семейство. Филмът показваше ролите, които играят членовете на семейството на алкохолика: съзависимият съпруг и децата. Всяко отделно дете играе различна роля. Най-често второто е жертвеният козел за алкохолизма на бащата или майката, а най-малкото - за което вече няма никаква роля - се нарича „невидимото дете". В. не мислеше обаче за себе си, макар че беше най-малкият от три деца. Заинтересува го ролята на първото дете, наричано „семеен герой". Именно то се грижи за семейството, когато бащата пие, а майката се занимава преди всичко с пияния баща. „Семейният герой" съзрява бързо, самият той най-често не пие, свръхотговорен е, става човек на успеха. Но всичко това се изплаща с липсата на детство и неспособност за изразяване на емоциите. Цена за този емоционален хлад плащат, от своя страна, децата на този „герой"- много от тях изпадат в алкохолизъм.

   В. се поинтересува от това. Беше слушал най-общи разкази за дядо си по бащина линия. Той бил прекрасен разказвач. Във времената преди киното и телевизията седял с дни на люлеещия се стол и разказвал на хората, които му носели нещо за пиене. Най-големият му син беше бащата на В., който почти никога не пиеше, страхуваше се от алкохола като от огън, от дете бил отговорен за цялото семейство, но не можеше да изразява емоциите си. В. не помнеше баща му да го е вземал някога на коленете си, да го е прегръщал или да му е казвал, че го обича. Само когато В. боледуваше, баща му ставаше по-малко взискателен и му даваше малко топлинка. Помисли си, че ако зависимостта, представена във филма, е универсална, той има причини да е алкохолик. Помисли си също, че ако той сеизлекува, Ева задължително също трябва да се промени, защото иначе цялотосемейство ще продължава да бъде разстроено.

   След лекцията разговаря на тази тема с Ан. Договориха се, че намиращата се в плана за лечение семейна сесия В. ще направи с Ева по телефона. Искаше тя да чуе от някого от тукашните, че самата тя трябва да отиде в Ал-Анон, общност, идентична с АА, но предназначена за близките на алкохолиците. А също и за това, че по принцип ще трябва да се приспособи към потребностите за трезвеене на В. Освен това Ева трябва да разбере дали в Полша има АА, без която вероятно няма начин да запази придобитата във Фермата трезвеност. В. сподели и с Ан решението си да се измъкне от черупката, в която се намира.

   Следобед имаше среща на терапевтичната група с Линда. В самото начало Бил имаше трудности с артикулирането и В. побърза да му помогне, изказвайки доста ясно неговата мисъл. Линда реагира много рязко на това, казвайки: „Как изобщо смееш да говориш какво някой има предвид!" В. не разбра това раздразнение, често помагаше на другите да се изказват и обикновено го хвалеха за проницателността и прецизността на мисленето. Но Линда веднага се прехвърли на В. и на чувството му за контрол. Изтъкна три цитата от диагнозата: че В. може да спре да пие, когато сяда да работи, че може да изтрезнее по желание и че ще му липсват махмурлуците. Попита го дали вече е рабрал какъв е. Не е разбрал, защото как би могъл да разбере. „Питай групата" - посъветва го Линда. Когато обеща, че ще я пита, тя нетърпеливо му заповяда: „Сега питай! Тук!"

   В. се обърна към Джак с въпроса какъв е? „Нищо не знам за теб" - отговори Джак. Бил и Лаура също. Само Марк и Рик казаха, че макар и да не знаят нищо за В., днес за първи път са забелязали в него мъничко смирение.

   Вечерта имаше лекция на тема чувството за сила. Лекторът най-напред представи неговите прояви - от контрола до изолацията. След това се зае с емоциите, които съпътстват властта и контрола. Това бяха изключително неприятни емоции като страх, злоба или самота. Този, който има власт, е сякаш над всички, оттук самотата. Който няма власт, е заедно с другите. А силата на общността е винаги по-голяма от тази на отделния човек. В. си спомни стихотворението на Маяковски за това, че един е нищо, и си помисли със страх в какво го забъркват тук. С още по-голямо учудване прие твърдението, че единственото нещо, над което наистина имаме контрол, е това, по какъв начин да изразяваме своите емоции. Винаги беше смятал, че човек може да овладее външния свят, но не и собствените си емоции, които идват по неконтролируем начин.

   След лекцията си намери място край една отдалечена от останалите маса и започна да се чуди какво собствено става тук. Трябва да повярваш, че целият ти досегашен живот е бил кошмарен и нищо не струва. В това се състои безсилието и липсата на контрол над собствения ти живот. Но целият този кошмар е следствие от болестта. За да оздравееш, трябва да повярваш, че твоят живот е ценност и на тази основа да започнеш да строиш своята идентичност.

   В. записа набиващите му се в очите разлики между външния свят и този във Фермата. Те засягаха преди всичко убежденията и ценностите. Записа ги в две рубрики. В света учат, че човек трябва да бъде силен, независим и да засилва контрола си над обкръжението. Тук властта и стремежът към контрол се третират като източник на негативни емоции. Там силната воля е достойнство, тук-недостатък. Там трябва да контролираш и въздържаш емоциите си, тук го карат да ги преживява и изразява. Там слабостите се скриват, тук се разкриват. Там трябва да се ръководиш от разума, тук казват да вървиш след гласа на съмненията и интуицията, защото разумът може да те измами. Там идентичността на човек се определя преди всичко от социалната му роля, тук - от чертите на характера, отношението и поведението му. Там животът трябва да има някаква външна цел, живее се за някого, за някаква цел. Тук целта има вътрешен характер; живее се за себе си, защото си струва. Външен характер там имат и различните норми, разпореждания; те трябва да се спазват, защото това го изисква социалният ред и доброто на другите. Тук казват да живееш съгласно моралните норми и нормите на духовния живот (В. чу това понятие за пръв път и не знаеше какво означава), защото те са важни за самия човек; нарушавайки ги, ставаме нещастни. Там трябва да планираш, да предвиждаш, да се притесняваш за бъдещето. Тук учат да живееш само с днешния ден, да не се измъчваш със спомени от миналото нито да се притесняваш за бъдещето. В. добави също, че там още от детството ти налагат модели, които тук оценяват като деструктивни: бъди амбициозен,  увеличавай контрола, бъди мъж, не бъди ревльо.

   Помисли си още, че алкохолизмът е много устойчив вирус, който паразитира на нечестността - преди всичко - на емоциите. Спомни си как негов приятел му каза някога, че В. трябва да страда. Сега разбра защо. Като алкохолик той трябваше да пие. Но нали не обича вкуса на алкохола. Значи трябваше да страда, защото въпреки нежеланието си, пиеше алкохол, защото той беше станал лекарство за неговото страдание. Трябваше и да се самосъжалява, защото по такъв начин намираше оправдание за "употребата" на лекарството.

   В дневника си записа отново това, което преди няколко дена беше зачертал:

Алкохолизмът е рак на душата.

През нощта неколкократно го будиха схващания на крака.

fShare
0
Pin It

РЕХАБ - Виктор Ошатински

РЕХАБ

Виктор Ошатински

превод: Васил Петров

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева

Тази книга е издадена благодарение на Фондация „Батори", Варшава, и със съдействието на Фондация „ИМЕОН БАЛКАНИ", София

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Виктор Ошатински "РЕХАБ"


         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.