A- A A+
Pin It

 

ДЕН СЕДМИ, ВТОРНИК

 

   Сутринта го събуди болезнено схващане на десния крак. Масажира го, изтяга го, сгъва го, като се стараеше да не охка много, за да не събуди Дол.

   Сутрешната лекция изнасяше Роб, терапевт на средна възраст. Темата беше за чувството за вина у алкохолиците. В. възнамеряваше да поседи няколко минути, а после да излезе, за да си дремне, защото това не го засягаше. Той пиеше за награда; не само че никога не криеше пиенето си, а дори предупреждаваше, че ще пие, и нямаше чувство за вина. Роб започна с предположението, че сигурно много от тях мислят, че това не ги засяга, защото не са се чувствали виновни. Но нямал намерение да говори за чувството за вина при конкретно поведение, а за неопределеното чувство, което изпълва всеки зависим. „Ако искате да знаете за какво ще говоря, спомнете си колко пъти сте почиствали дома си, мили сте съдовете или сте прекопавали градината не по вътрешна необходимост, а за да могат останалите вкъщи: родителите, съпругът, съпругата да престанат да се сърдят или пък да мислят за вас no-добре." В. моментално си спомни стъргането на пода, миенето на чиниите, стотиците дребни услуги, правени на другите, за да мислят добре за него. Когато В. осъзна, че пиенето му не е минавало даром, без да причинява угризения на съвестта, Роб каза, че чувството за вина, за което говори, е характерно за всички алкохолици, но не е резултат от пиенето. То произтича преди всичко от ниското чувство за собствената ценност. В. не разбра това, защото по един или друг начин, но себе си ценеше. Не разбра и вечерната лекция — точно за чувството за ценност. Но вечерта беше толкова депресиран, че не можеше нищо да разбере.

 

   Най-напред по време на обяда се нахвърли върху Дейвид, когато той взе от чинията последния сандвич със скариди. На В. също му се ядеше. Неочакваността на избухването, съвсем несъизмеримо с причината, защото в чинията имаше много други сандвичи, го изплаши. Той не беше в състояние да се извини, само замълча озлобено. В отговор Дейвид каза, че го разбира, защото тук излизат от алкохолиците потисканите през цялото време емоции, именно такива като злоба и страх, и всеки дразнител може да ги освободи. В. продължаваше да мълчи, макар че думите на Дейвид само засилиха беса му.

   Следобед получи от Ан плик с диагнозата, изработена от Сюзън и приета от целия терапевтичен персонал. В началото беше описана кратката история на В., обхващаща главно неговите пиянства, проблемите, които беше имал поради тях, и това, което го беше довело във Фермата. Следваше план за лечение от седем точки. Персоналът реши, че В. преди всичко трябва да придобие опит в отношенията с другите хора. За тази цел е длъжен да разговаря с пациентите - и то колкото се може по по-елементарен начин - за своите емоции. Трябва да говори за това, което чувства, когато мисли за своето детство. В. смята, че показването на емоциите е проява на слабост, а същевременно колкото пъти се е опитвал да се ръководи в живота си изключително от разума, винаги се е връщал към пиенето. Веднага след получаването на плана на лечение В. трябва да помоли своята терапевтична група за помощ при „първата стъпка." „Той има необикновено чувство за самоконтрол и ще се нуждае от огромната помощ на общността, зада признае своето безсилие пред зависимостта и да приеме факта, че за да изтрезнее, се нуждае от помощта на другите." Персоналът настояваше В. да започне работата си над безсилието от осъзнаването, че от деветнадесет години безуспешно се опитва да спре да пие. Трябва да събере и конкретни примери залипсата на контрол над собствения си живот, и то още от осемнадесетата си година.

   В друга точка от лечебния план се говореше за това, че В. „крие в себе си много срам и чувство за вина и смята, че е много лош човек, защото пие. Трябва да помоли групата да му помогне да разбере алкохолизма като болест и то до момента, когато наистина го приеме. Защото засега В. се концентрира no-скоро върху това да не пие, отколкото върху своята зависимост."

   Докато четеше това, В. чувстваше нарастващо безпокойство. Усещаше се обиден. Как можа Сюзън да се ограничи само с неговото пиене, сякаш в живота му не е имало нищо друго? Изобщо не беше споменала за неговото творчество и постижения. Забеляза и фактологична грешка: той има докторат по социология, а тя е написала, че е по психология. Като стажантка Сюзън може да има слабо понятие за терапията, защото В. й каза ясно, че няма чувство за вина поради пиенето си. Освен това не разбира защо трябва да говори за своите емоции. И какво общо има детството му с пиянството, което започна по-късно?

   Но най-много го вбеси заключението на диагнозата: „Понастоящем В. признава за алкохолизма си чисто вербално. Неговата мотивация за лечение се ограничава до единствен проблем — здравето. Вглеждането му в себе си напълно е блокирано от МОРАЛИЗМА, ЧУВСТВОТО ЗА СИЛА И СКЛОННОСТТА МУ ДА ИНТЕЛЕКТУАЛИЗИРА."

   В добавка трябваше да ходи с тази купчина глупости по двора и в салона, да показва диагнозтата на другите пациенти и да събере поне петнадесет подписа от хора, които са я прочели.

   В. почувства шум в главата, блъскане в гърдите и тежест в корема. Как така чисто вербална мотивация за лечение? Нали дойдох тук, въпреки че изобщо не бях длъжен. Как така не мога да се вгледам в себе си? Това е смешно - мислеше той. Отиде в стаята си, свали от горната лавица куфара и започна да си събира багажа. Правеше го механично, с тъпа решителност, не желаейки да мисли за нищо. Сякаш предчувстваше, че може да загуби нещо, но не искаше да остава тук повече.

   Върна се Дол. „Какво, получи ли диагнозата? - по-скоро констатира, октколкото попита той. - Аз също исках тогава да си замина, като почти всеки. Но не ме пуснаха. Днес не съжалявам." След което започна да подрежда в гардероба разхвърляните по леглото дрехи на В. „Дойдох в черупка, в която се чувствах сигурно, а тук ме накараха да я разчупя. Кой не би се страхувал от това?" - добави Дол.

   В. си даде сметка, че живеят с Дол вече една седмица, но нищо не знаят един за друг. Излезе отчаян от стаята. Отиде на терасата. Беше студено. Влезе в задимения салон. Искаше му се да разговаря, но същевременно някаква вътрешна сила го отблъскваше от хората. Сега знаеше как се нарича това. Черупка. Може би наистина трябва да я разчупи?

 

 

Pin It

РЕХАБ - Виктор Ошатински

РЕХАБ

Виктор Ошатински

превод: Васил Петров

редактор: Аделина Петрова

коректор: Жасмина Кръстева

Тази книга е издадена благодарение на Фондация „Батори", Варшава, и със съдействието на Фондация „ИМЕОН БАЛКАНИ", София

Издателят разрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от книгата на Виктор Ошатински "РЕХАБ"


         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.